Геополитически и икономически репери на България

Валентин Стоянов

От геополитическа гледна точка новината на годината за България е отпадането на проекта Набуко. За съжаление страната ни понесе пореден много тежък удар. Истината е, че през последната година и половина беше ясно, че Набуко ще бъде изместен от т.нар. Трансадриатически газопровод (Trans Adriatic Pipeline – TAP) в борбата за каспийския газ, но в България до последно отказвахме да повярваме, че това предстои.

Определения като „втора Ялта“ насаждат фатализъм и са непремерени, но в крайна сметка е важен резултатът, а той е негативен за страната ни. Все пак категорично трябва да отхвърлим твърденията, че България едва ли не е била изоставена от евро-атлантическите си партньори в голямата „битка“ за Набуко. Истината е, че в този проект имаше повече политика отколкото икономика, докато при конкурентния ТАР надделяха икономическите аргументи.

На първо място не трябва да се забравя, че една и съща компания беше основен акционер и в Трансадриатическия газопровод, и в Консорциума „Шах Дениз 2“. Касае се за норвежкия държавен газово-петролен гигант Статойл. Логично е тази компания да лобира за собствения инфраструктурен проект, а не за Набуко, част от който не е. Слабо място на последния може би беше и заложеното условие половината от транспортираната по него суровина да остава за държавите по проекта. Това надали се е харесало на големите търговски играчи и на големите потребители, разположени на запад. Затова и не трябва да се правят генерални геополитически изводи за причините от Консорциума „Шах Дениз 2“ да не предпочетат Набуко.

Все пак трябва да подчертаем, че пропуснатите ползи за България са много големи и най-общо в няколко посоки. На първо място губим възможност за диверсификация на газовите доставки и към момента оставаме зависими от Газпром. Призивите за ускоряване на работата по прословутите интерконектори с Гърция и Турция са най-вече „дрънкане на оръжия“, защото тепърва по тези газови връзки трябва да бъдат договоряни количества синьо гориво, а и няма гаранция, че цената ще е непременно по-ниска. Наред с това губим потенциални приходи от транзитни такси, както и стотици милиони евро инвестиции в газова инфраструктура със съпътстващите работни места. Трето, пропускаме шанс за допълнително геополитеческо утвърждаване на страната ни. Всяка транзитираща държава, включително по Южния газов коридор, автоматично става първостепенен външно-политически партньор на останалите по веригата – от производители, през транзитиращи страни, до консуматори на синьото гориво.

Маршрутът за пренос на Каспийски газ през българска територия обаче не трябва да бъде зачеркнат напълно, тъй като предстои разработване и на други находища в Азербайджан, включително голямото находище Абшерон. От източници в Баку вече последваха изявления в тази посока. Ако до момента беше предпочетен един пазар като италианския със съответното трасе през Северна Гърция и Южна Албания, в перспектива може да бъде разработен и втори лъч от Южния газов коридор през наша територия.

Така или иначе трябва да гледаме напред и да се възползваме от всички други краткосрочни и дългосрочни шансове в енергийната сфера, които допълнително да укрепят българските геополитически и икономически позиции. Именно енергетиката е водеща сред факторите за стабилизиране на държавата ни, за устойчив растеж и укрепване на националната сигурност. Да погледнем структурата на брутния вътрешен продукт на България:

Трябва да подчертаем, че енергетиката самостоятелно заема между 16 и 20% от БВП на България, като 8 от 10-те най-големи компании в страната са от този сектор:

През 2012г. тази тенденция е още по-ясно изразена. Въпреки усещането за разпад в редица други сфери, трябва да кажем, че страната ни има добре развит и диверсифициран енергиен сектор. Отстъплението на държавността в годините на Прехода все пак не успя да доведе до пълна разруха на отрасъла. Специално в електроенергетиката ситуацията може да бъде онагледена със следната карта:

Видно е, че България разполага с разнообразен електроенергиен микс, включващ ядрена енергетика, въглищни ТЕЦ и възобновяеми енергийни източници, сред които водещи са големите ВЕЦ. Наред с това електропреносната ни система е добре свързана с електропреносните системи на съседните страни. В газовия сектор пък ситуацията изглежда по следния начин:

Затова тук е важно да направим следното обобщение. Използване на изрази като „енергиен център на Балканите“ няма голямо значение. Това само създава ненужна полемика. Но дали ще използваме или не този израз, дали ще го заменим с „енергиен хъб“ или с нещо друго, което не е натоварено с идеологически полъх или фразеология от близкото минало, някои факти не могат да бъдат игнорирани. На първо място трябва да е ясно, че България покрива голяма част от енергийните дефицити в Югоизточна Европа. През последните няколко години страната ни е трети по големина нетен износител на електроенергия в ЕС (след Франция и Чехия, които също са ядрени държави). Рекордните нива са ок. 12 млрд. квтч. експорт през миналата година. На второ място ние сме важна транзитираща държава за руския газ. Ежегодно транзитираме ок. 14 млрд.куб.м. за Турция, ок. 3 млрд.куб.м. за Гърция и минимални количества за Македония. Трето, на наша територия се развиват някои ключови за региона енергийни проекти, част от които са реалистични и имат бъдеще.

В регионален план ситуацията изглежда по следния начин:

По-конкретно – в перспектива могат да бъдат изградени четири ядрени хилядника в Северна България. Визираме по два хилядника в Белене и в Козлодуй. Отново през северната част на страната може да мине газопроводът Южен поток, който да бъде допълнително актуализиран като проект с цел защита на националния интерес. Разбира се, този проект все още не е получил дерогация от Европейската Комисия за освобождаване от правилата на Третия енергиен пакет, но все пак той има своите шансове. В Южна България пък са Маришкият Басейн с най-голямата ТЕЦ на Балканите плюс две американски термоцентрали, както и най-голямата рафинерия в Югоизточна Европа – Нефтохим. Не трябва да изключваме и изграждане на нова газопреносна инфраструктура по трасето на Набуко при разработване на новите газови находища в Каспийския регион.

Не трябва да пренебрегваме и собствения добив на фосилни горива – особено на природен газ, а защо не и на петрол и на въглища, разбира се. В последно време започнаха проучвателни дейности в Черноморието ни, както и на няколко места във вътрешността на страната. По-специално Тотал, ОМВ и Репсол вече извършват проучванията в блока „Хан Аспарух“. Големите ни въглищни запаси пък са добре познати и изследвани. Залежите в Маришкия басейн могат да обезпечат част от енергийната ни независимост за десетилетия напред, като освен тях е известно находището „Ломски лигнити“ в Северозападна България. Всички тези „енергийни точки“ са от фундаментално значение за националната сигурност и икономиката ни.

Да обобщим за геополитическото и стопанско значение на енергетиката. В рамките на единния и либерализиран енергиен пазар, изграждащ се много динамично в ЕС, страната ни би могла да се специализира именно като производител, износител и транзитьор на електроенергия и природен газ. Впрочем интересна е и опцията някои от по-старите и неефективни термоцентрали в България да бъдат използвани за студен резерв и балансиране в контекста на един добре интегриран европейски електроенергиен пазар. Това би дало втори живот на част от централите ни, спасявайки ги с чисто пазарни механизми от закриване и съответни загуби за националната икономика. Самите централи обаче трябва да разработат адекватни маркетингови стратегии, за да се впишат в динамичния регионален и общоевропейски контекст, ако искат да оцелеят. И пак повтаряме, че тук няма нужда от лозунги, а от реални действия и дългосрочно стратегическо мислене.

Вторият голям и далеч не достатъчно оползотворен геополитически и икономически шанс на България са прословутите транспортни коридори. Известно е, че пет от десетте трансевропейски транспортни коридори пресичат страната ни, което е от основно стратегическо значение за нас.

Сериозен е обаче контрастът между безспорно доброто ни географско положение и незадоволителната инфраструктура по българските трасета от трансевропейските коридори. Положението с Коридор №8 като че ли е най-тежко и най-сериозно дискутирано, но при останалите трасета също не е „розово“.

Общата дължина на Коридор №8 на българска територия е 639 км (КПП "Гюешево" - Пeрник - София - Бургас - Варна). Специално при него имаме налична инфраструктура с изградените ни черноморски пристанища и магистрала „Тракия“. Друг е въпросът, че през Констанца например минава по-голям стокооборот, отколкото през Бургас и Варна, взети заедно. Освен „Тракия“ обаче, е необходима и магистрала „Рила“, която да съкрати трасето в западно направление, а не да има заобикаляне през София. Това важи и за пренасочване на част от железопътния трафик през Костенец, вместо през обхода за София. Проблемът за коридора обаче е на македонска и албанска територия, особено що се отнася за железопътната му част – тема, която е била коментирана нееднократно и в сп. „Геополитика“. Истината е, че срещу страната ни тук продължават да действат едни и същи политически фактори през последния век и половина. Втори фундаментален проблем с Коридор №8 е свързан и с дублирането му само на ок. 200 км. на юг от успоредното тресе „Виа Егнация“, което пресича цяла Северна Гърция по направление изток-запад. По гръцкото трасе има изградена и пътна, и железопътна, и електропреносна, и газопреносна инфраструктура, което до голяма степен саботира развитието на Коридор №8. Нека не забравяме, че само до преди три-четири години липсваше дори високоволтова връзка между България и Република Македония. Магистрала също липсва, а железопътна линия не се и очертава да има в обозримо бъдеще. Затова бързата връзка между българските и албанските пристанища изглежда абсолютно нереалистична на този етап. А трябва да бъде основен приоритет за официална София.

При Коридор №9 също имаме редица проблеми, които не го правят пълноценен за българската икономика. Той пресича страната ни от север на юг по оста Русе-Кърджали/ Свиленград, за да свърже пристанището Александруполис със Североизточна Европа. Дължината му на наша територия е 455 км. Слабите му места са инфаструктурата през Стара планина и през прохода „Маказа“. Прословутият тунел под Шипка е в ембрионален стадий. С оглед на факта, че тези коридори са „трансевропейски“, трябва да се положат максимални усилия за ангажиране на ЕС с тях. Касае се и за финансов, и за политически ангажимент.

Най-голямо за националната ни икономика, но и от геополитическа гледна точка, е значението на Коридор №4. По едното му направление проблем е липсата на магистрала „Марица“. По другото му направление е налице сериозен напредък със завършването на Дунав мост 2 и изграждането на магистрала „Струма“. Факт е че през последното десетилетие по Е-79 беше отклонен голяма част от трафика по Коридор №10 в частта му по поречията на Вардар и Морава. Това е сериозен успех за България, който трябва да бъде затвърден с довършването на магистрала „Струма“ и подобряване на пътната инфраструктура между София и Видин.

Коридор №7 е самата река Дунав. Дължината на българския участък е около 760 км. В бъдеще се предвижда подобряване на подходите към речните пристанища, с цел осигуряване на достъп към националната пътна мрежа. Най-големи са пристанищата ни в Русе и Лом, а в перспектива се предвижда увеличаване значението на речния транспорт в Европа.

За отбелязване е, че основните трасета на коридорите минават през Южна България, което потенциално остави на заден план изграждането на магистрала „Хемус“ и фокусира основните усилия на поредица правителства в южната част на страната. Включително за довършването на магистрала „Тракия“ бяха отклонени средства, първоначално предвидени за дейности по пътната инфраструктура на подстъпите към Дунав мост 2 в Северозападна България. Ако трябва да обобщим за трансевропейските коридори през призмата на икономиката и геополитиката – стратегическото им значение е огромно, но България би трябвало в много по-голяма степен да оползотвори потенциала им. След енергетиката те са втори фактор за геополитичесто укрепване и стопанско развитие на страната ни.

Оставяме настрана безспорните по геополитическо значение членства в НАТО и Европейския съюз. Значението им е многоаспектно и сериозно аргументирано през годините. По-интересно е да споменем трета „игра“, която е сравнително нова, перспективна и би могла да се случи с българско участие. Това биха могли да са именно азиатските инвестиции, особено китайски такива, в националната ни икономика.

Тази тема добива все по-голяма актуалност в последните години и може да се превърне във водеща за страната ни. Факт е сериозният прилив на китайски инвестиции в различни региони по света, включително в Азия, Африка и Южна Америка. На Балканите също има развитие по тази тема, но сякаш до момента Пекин заобикаля България за сметка на други съседни страни. Единични инвестиции като производствата на автомобили в Ловеч и на електрически автобуси в Брезник все още не могат да бъдат разпознати като сериозна и дългосрочна тенденция. Отделни инвестиции във ВЕИ сектора или селското ни стопанство също не изглеждат като индикация за дългосрочен и стратегически интерес на Китай към България. Освен това търговският оборот на София с Пекин изостава зад тези на Букурещ и Загреб.

За сметка на това далекоизточната държава прави значителни стъпки в съседни страни като Гърция и Сърбия. Така например Китай инвестира 3,5 млрд.лв. в пристанище Пирея, използвайки го като основен „хъб“ за търговията си с Европа. Освен това, Пекин създаде специален гръцко-китайски фонд за развитие на морското корабоплаване, с капитал от 5 млрд. долара, като планира да увеличи трикратно обема на превозваните контейнери. Наред с това китайската банка за развитие (CDB) се включи с 4,5 млрд. евро във финансирането на Паневропейски транспортен коридор №10. По-нататък, опити за участие в енергийни проекти правят китайски компании в Румъния и Сърбия – в големи термоцентрали и ВЕЦ, включително с проявен интерес към АЕЦ „Черна вода“. Определен интерес има и към проекти в Босна и Македония.

В съседна Сърбия пък се наблюдава изключително сериозен бум на инвестиции от страни в Персийския залив, особено от Обединените Арабски Емирства (ОАЕ). Националният авиопревозвач на Белград беше закупен от компанията Етихад от ОАЕ, а друга компания от същата страна, Ал Дахра, инвестира в сръбското селско стопанство. Трета компания пък, Мубадала, планира изграждане на голямо предприятие за полупроводници отново в западната ни съседка.

На този фон българските позиции определено не изглеждат добри спрямо тези на други държави от региона в опитите за привличане на инвестиции от по-бързо растящия Изток. А азиатски инвестиции (особено от Китай, Индия, Япония, Южна Корея и богатите монархии в Персийския залив) могат да бъдат решаващ фактор за развитие на индустриални и инфраструктурни обекти. Нашият отпит за установяване на по-тесни контакти с държава като Катар например изглеждат като и всъщност са пълен провал в сравнение с посочените по-горе успехи на други държави от региона.

Като заключение можем да направим следните изводи.

Първо, далеч не всички енергийни и транспортни проекти имат геополитически потенциал. Но това са някои от основните и може би последни шансове на България да заздрави позициите си и увеличи влиянието си в международен план.

Наистина е важно е да се разбере, че енергетиката е повече от ток, газ, светло и топло. Енергетиката е национална сигурност, гаранция за устойчиво развитие и предпоставка за социално-икономическа стабилност. В тази връзка можем да говорим за четири основни „енергийни стълба“ на България. Два от тях са ядрената енергетика и газопреносната инфраструктура, които трябва да бъдат развивани. Тук говорим както за строителство на нови ядрени мощности, така и за удължаване срока на експлоатация на съществуващите, както за развитие на големи проекти, като Набуко Запад, така и за „малките“, но много важни интерконектори със съседните страни. Двата други енергийни стълба на страната ни, Маришкият басейн и рафинерията Нефтохим, също трябва да бъдат запазени и развивани като „енергийни шампиони“ на Югоизточна Европа. Да държиш шалтера и/или кранчето в региона, образно и грубо казано, е основен геополитически и икономически шанс за България.

Второ, транспортните коридори също са много повече от „магистрала до морето“ или касичка за събиране на такси. Без тяхното развитие и пълноценно използване България ще остане заобикаляна и изолирана от големите търговски и инвестиционни потоци и един посредствен играч на регионалната сцена.

Трето, чуждестранните инвестии също са много повече от работни места и възможност за рязане на лентички. Привличайки инвестиции именно от държави с нарастващо икономически и политическо влияние, България става важен партньор на такива страни. Затова е важно освен от традиционните западни дестинации, да се опитваме да привлечем и инвеститори от Източна Азия или Персийския залив. Или въобще от т.нар. BRIC и MIST държави. Касае се, разбира се, за Бразилия, Русия, Индия и Китай в първото четирибуквие и Мексико, Индонезия, Южна Корея и Турция във второто. Освен това привличането на значими инвестиционни потоци може да доведе до трансфер на нови технологии и създаване на дисциплинирани работещи общества с високи нива на заетост, които могат да бъдат мобилизирани за осъществяване на големи национални цели.

Всичко това обаче към момента се реализира от България по-скоро половинчато и при липса на дългосрочно стратегическо мислене, което да надхвъля четиригодишните политически цикли.