Смяната на "Аз мразя!" с лозунги и стикери "Аз НЕ мразя!" – символ на катарзис и оздравителни процеси в обществото Печат
Автор Експерт   
Четвъртък, 21 Ноември 2013 13:58

Смяната на "Аз мразя!" с лозунги и стикери "Аз НЕ мразя!" – символ на катарзис и оздравителни процеси в обществото

Лююбомир Кючуков٭

Лудизъм през XXI век? На пръв поглед подобен въпрос звучи като претенциозна и доста безсмислена аналогия с началото на промишлената революция в Англия, когато последователите на Нед Луд чупят новите машини, виждайки в тях цялото зло и стремейки се да съхранят своята работа и препитание.

Със същите мотиви днешните политически неолудити се опитват да ограничат последиците от глобализацията върху националната държава.

 

 

Но както промишлената революция надхвърли и унищожи границите на феодалното стопанство, така и революцията в информацията и комуникациите надскача държавните граници и прави света коренно различен. Освен всичко друго глобализацията превърна и социалните отношения от национални в световни. Гладът, неграмотността, пандемиите в Африка днес не са проблем само за африканците, а за цялото човечество и особено за по-развитите страни. Тук се проявява едно от фундаменталните противоречия на съвременния свят - между глобалния характер на предизвикателствата и националния инструментариум, с който държавите разполагат за тяхното решаване.

Миграционният
натиск

определено създава напрежение върху икономиката, социалните и правораздавателните системи в европейските страни. Очевидно, че нито един национален бюджет или социална система не могат да решат проблемите на бедността по света.

По силата на необходимостта глобалният свят рано или късно ще трябва да развие адекватна глобална правова и институционална рамка, която да позволи регулирането на тези противоречия. Което едва ли ще стане без сериозни политически трусове - на национално и международно ниво.

Ако днес в Европа броди призрак, то това не е призракът на комунизма, а на ксенофобията. Омразата към чужденците, към различните, към другите е мрачната сянка на глобализацията. А претенцията, че престъпността има свой етнос и религия ни връща към някои от най-тежките периоди в човешката история. Това е най-лесният, крайно десният отговор на проблемите. И тук не става дума само за Брайвик в Норвегия, за силното влияние на националистически и ксенофобски партии (в Унгария, Холандия, Гърция, Финландия, Франция), за разрастване на популизма (ляв и десен), за унизителната колкото за нас, толкова и за самите британци антибългарска и антирумънска кампания във Великобритания, а за цялостното кризисно съзнание, което постепенно започва да заема все по-видимо място в европейските общества.

Глобализацията извади Европа от привичния уют, сигурност и спокойствие на консумативното общество. Пробитата отвсякъде (информационно, комуникационно, финансово, идейно и т.н.) защитна обвивка на националната държава направи ежедневието трудно, уязвимо и несигурно. Естествено като реакция бе, от една страна, търсенето на сигурност на по-ниско ниво сред сродно и еднакво мислещите, а от друга - посочването на виновник, често издиган в ранг на враг. Като резултат - раждането на ксенофобските и крайно националистически групировки и партии. Разрешаването на сложния социален и културен проблем с миграцията едва ли може да се търси обаче в затварянето на европейските граници - превръщането на Европа в обсадена от мигрантите крепост крие риска от превръщане на нейните граждани в затворници на същата тази крепост.

Тези процеси засегнаха и най-демократичното пространство на глобалния свят - интернет. Практиката показа, че крачката за трансформиране на виртуалната, прикрита зад анонимността хейтърска агресия, струяща от интернет форумите, в съвсем реални политически действия с расистки уклон е много малка (справка - Брайвик).

Сакралният въпрос отново е: къде сме ние? Едва ли ще прозвучи утешително, че точно в тази класация България не е на последните места, а част от общото русло. С отделни, специфично нашенски нюанси -

популизмът ни
е по-първичен

по-ниско интелигентен, със "силова" плънка (достатъчно е да сравним Б. Борисов с братята Качински и В. Орбан), агресията е силна, но преди всичко вербална (слава богу!), омразата не е концентрирана, а многопосочна (към всичко и всички), а оттам - и трудно организируема и целенасочвана (дотолкова се мразим, че не можем заедно дори и да мразим). Създава се усещането за разпад на социалната тъкан, за загубата на устои, ценности, ориентири и критерии за добро и зло.

България не беше подмината от популизма "второ поколение" в Източна Европа. Популизъм, който за разлика от първата носталгична вълна от средата на 90-те години днес е насочен не срещу прехода по принцип (както бе тогава), а срещу неговите резултати.

Срещу новото, в достатъчна степен устойчиво социално разслоение на обществото и срещу мястото на всеки един в него, с остро чувство за дефицит на законност (с което като че ли сме по-склонни да се примирим) и на справедливост. Този популизъм е агресивен, антисистемен, с поглед не назад, но не и напред, срещу всичко и всички, той иска възмездие (веднага), и през тази призма (парадоксално) той е етатистки и се уповава на силната ръка. След май т.г. общество и медии изненадано прозряха колко лоша е "Атака". Проблемът обаче не е в самата "Атака", защото "Атака" и всички "атаки" (започвайки от ГЕРБ и стигайки до "Луков марш") - това сме ние, това е популизмът, агресията, омразата в обществото ни днес. Достатъчни са само примерите от последните дни - страховете, предизвикали мораториума върху отварянето на пазара на земеделска земя за граждани на ЕС и отношението към проблема със сирийските бежанци (едва ли щяхме да имаме повод да се обръщаме с национална гордост назад, ако днес българското общество трябваше да реагира на вълната арменски бежанци след погромите в Турция от началото на миналия век или на преследването на евреите по време на Втората световна война).

Тук се демонстрира и определено раздвоение на общественото съзнание и медийното пространство - от една страна, негативните публични нагласи спрямо българите в редица страни от ЕС предизвикват обосновано недоволство у нас, от друга - в самата България нараства публичното говорене срещу чужденците или просто различните (роми, гейове и т.н.). Всичко това, допълнено с доста ясно изразен провинциален комплекс - склонност да се легитимира истината от последна инстанция само когато тя идва от "силната" чужбина (Брюксел, Вашингтон), но да се демонстрира националистическа агресивност спрямо съседската такава - Македония, Турция и т.н.

Преходът от "Кой е виновен?" (на което винаги имаме готов отговор) към "Какво да се прави?" винаги е бил най-труден за нас. Като първа крачка може би смяната на протестното "Аз мразя!" с лозунги и стикери "Аз НЕ мразя!" би могла да бъде малък символ на катарзис и оздравителни процеси в обществото, които искаме. Алтернативата - да продължим да чакаме Годо.

 

٭/ Авторът е член на УС на БДД, бивш зам.министър на външните работи