Проруските нагласи в Сърбия и интересите на другите балкански страни

Посланик Марко Марков

Днес никъде, освен донякъде в София, не се говори и пише толкова за Русия, колкото в Белград. Това констатира сръбският политолог Душан Пророкович. Този авторитетен млад учен, изявявал се и на политическото поприще, сега е изпълнителен директор на белградския Център за алтернативни стратегии. Наскоро българското списание "Геополитика" публикува неговата статия "България и Сърбия: за възможно съгласуване на геополитическите цели и интереси". Заглавието е полемично предвид членството на България в Европейския съюз и тепърва започващите преговори за присъединяването на Сърбия към ЕС, чийто край е в (не)обозримото бъдеще.

Декларираната от последните три български правителства готовност за подкрепа и помощ за еврочленството на нашата западна съседка би могла (с голяма доза въображение) да се приеме за съвпадение на геополитически цели и интереси на двете съседни балкански държави. Но зад тази готовност наднича с подозрителен поглед признатата от България самопровъзгласена независимост на сръбската автономна област Косово и различните интереси и отношение на Белград и София към общата съседка Република Македония и Македонския въпрос.
Ако излезем от комшийския балкански дискурс, ще видим, че възможното съгласуване на геополитически цели и интереси се пречупва през отношението на двете държави към Русия. Ако в Сърбия преобладава положителен медиен фон и положителни обществени нагласи към Русия, с която двустранните отношения през последните години се развиват по една възходяща линия, в България нещата са на противоположния полюс. Това особено важи за "дясна България" с нейната безрезервна преданост към евроатлантическата идея, която вижда геополитическия си интерес колкото се може по-далеч от Москва. Дори и държавният ни глава, дошъл на поста от псевдодясна партия, бе заявил, че се отказва да гледа на Изток.
Пророкович смята, че за Сърбия е добре дошло засилването на руското влияние. Той го разглежда като единствена гаранция, която в сегашния период на разруха на държавата в политически и институционален смисъл (по това, прочее, страните ни си приличат), може да осигури някакво що-годе равновесие на влиянието на великите сили на Балканите. Защото, според него, без такова равновесие не може да се роди идея за алтернатива, а без алтернатива не може да се подобри общото състояние на страната и нейното развитие. Алтернативата той вижда в укрепването на връзките с Русия в икономическия и финансовия сектор, във възможността за безмитен износ на сръбски стоки в тройния Митнически съюз (Русия, Беларус, Казахстан), в стратегическия енергиен проект "Южен поток", както и в достъпа до пазарите на разширяващия се Евразийски съюз. Нещата в Сърбия обаче не са така еднозначни и Пророкович отбелязва, че дори сред най-горещите поборници за укрепване на сръбско-руските отношения се срещали мнения, че Русия била твърде далече, а нейните интереси на Балканите били ограничени. Изтъквали се стереотипи за Русия, каквито се тиражират на Запад, като богата на природни ресурси държава, но с беден народ, с неразвита инфраструктура и технологично изостанала (такива стереотипи се разпространяват и в България от либертарианци, "експерти" на прехода, неолиберални НПО, от стари и "нови" реформатори). В същото време сръбският политолог обръща внимание на опасността от идеализиране на значението на сръбско-руските отношения и конфузната позиция на политическия елит по въпроса какво трябва да очаква Сърбия от Русия. От една страна, е честото повтаряне, че Сърбия може да бъде "застъпник на руските интереси в ЕС" (опазил Бог българския полителит от подобна заблуда!), а от друга, че ако не влезе в Евросъюза, може да бъде "стратегически партньор" на Русия в европейския Югоизток, който сега е под контрола на западните сили.
Като цел на руско-сръбските отношения Пророкович поставя "органичното свързване" (не прибързвайте с някаква аналогия от времената на българо-съветската дружба с идеала за единен организъм, за една кръвоносна система, та дори и с антинационалната идея за шестнайста република). Сръбският политолог разбира това органично свързване като "формиране на възгледи и съзнание за принадлежност към един цивилизационен блок", което може да има съдбоносно значение в идните десетилетия. Става дума за православен цивилизационен блок, чиято мисия трябва да бъде "сътрудничеството между цивилизациите", а не "сблъсък между цивилизациите". Това се свързва с реалната заплаха Западът да формира блок от ислямистки режими и държави в четириъгълника Средиземно море - Балканите - Каспийско море - Персийския залив, насочен срещу православните народи, като си осигури контрол над значителни природни ресурси и търговски коридори. Припомнят се все по-зачестяващите акции на терористи в Южна Русия, както и все по-откритото и по-агресивното вербуване на доброволци сред балканските мюсюлмани във "войните против неверниците" (показателен пример е Сирия, където се сражават мюсюлмани от Босна и Херцеговина, Косово, Македония и сръбския Санджак). Затова изглежда илюзорно, че малките и неразвити държави на балканските православни народи могат сами да се опазят от тази заплаха. "Най-голямата част от сръбския политически елит, а до голяма степен и елитите на другите православни народи се опитват да използват механизмите на сътрудничеството с Русия като средство, за да си осигурят възможно по-добра позиция в рамките на западния блок. Защото едно убедително мнозинство от сръбския елит сравнява себе си изключително със Запада и се смята за интегрална част от западната цивилизационна ос (ние вече чухме: "Майната му на православието"!). Разбираемо е, защото този елит е формирал преценките и ценностите си в една идеолого-политическа рамка, а не по религиозно-културен образец"...
Заключението на Пророкович е, че свързването с Русия днес е преди всичко въпрос на ценности, на запазване на съзнанието, че имаме потекло, култура и православна християнска традиция. Според него в бедните балкански държави духовната свобода дори не е разменена срещу "материална свобода", а има само празно обещание, че един ден тя ще дойде, когато заприличаме на Запада и когато безусловно и безкритично възприемем всички западни ценности. Затова "психологическият неуспех" на православните балканци е по-лош и по-трагичен, отколкото където и да било на континента. Оттук идва и апатията, пораженството, сривът на всички ценностни образци.
Някои могат да попитат какво отношение имаме ние към вълненията на определени интелектуални среди в Сърбия? Имаме, защото действителността у нас, разпадът на държавността и ценностите, балансът във външната политика на България ме подсеща за казаното от един бивш държавник, че Русия е фактор, без който или против интересите на който не трябва да бъде решаван нито един въпрос на Балканите. Кои са обаче и какви са точно националните ни интереси и цели вече четвърт век няма кой да ги формулира. В съседна Сърбия поне има хора, които разсъждават публично по тези жизненоважни проблеми.

Авторът е бивш посланик в Тирана, Белград и Сараево