Откровено за моя съселянин Илия Минев (1917-2000)

Превъплъщенията на един орденоносец между национализма и демокрацията

Горан Йонов

Уважавам паметта на бай Илия заради борбения му дух. Често минавам покрай паметника му в София – недалече от черквата „Преображение Господне” в Лозенец. Забързаните минувачи рядко  обръщат внимание на паметника, но в деня на неговата смърт съмишлениците му винаги поднасят там цветя.

Някой беше посочил в мрежата Илия Минев като забележителност на град Септември. По начало, съвременният прочит на новата ни история не е инженеринг за превъзнасяне на спорни събития и личности. Достатъчно повтаряхме тези глупости в миналото и още залитаме от едната в другата крайност, рушейки остатъците от националното ни единство.

Младият легионер  Илия учи за кратко в Пазарджишката мъжка гимназия. Там негови  леви съученици веднъж го набили в тоалетната и татко му го преместил  в Католическия френски колеж „Свети Августин“ в Пловдив. По-късно го изпратил да следва индустриална химия в Тулуза. Бащата е стягал сина за наследник на алкохолния си бизнес, но за нещастие, момчето му станал член на Главното водачество на Съюза на българските национални легиони (СБНЛ).

Негов фюрер е покойният столетник Иван Дочев, когото легендарният баш полицай Никола Гешев е арестувал за нарушаване на обществения ред.

До Дочев се нарежда видният нацист и антисемит генерал Христо Николов Луков - убит от антифашистка бойна група в София по време на войната. Днес той е символът на ежегодното февруарско шествие „Луковмарш“. Тези националисти бяха радикалното острие на бунта срещу цените на тока,  който през 2013 г. събори правителството на ГЕРБ.

Другият легионерски „вице-фюрер“ е генерал Никола Жеков - най-големият български прусак и личен приятел на Хитлер.  През 1942 г. той получава германска държавна награда от половин милион райхсмарки, освободена от данъци  с решение на Народното събрание.

С наградата Жеков си купува къща и прави фондация за укрепване на вечната дружба с доблестните арийски рицари, громящи по онова време всички свои противници.

До тези величия се строява и моят сараньовски съселянин бай Илия. През ноември 1994 г. той ще напише в една печатна медия следния текст:

„Хитлер никога не е допуснал да бъде убит човек по расов или религиозен признак...И не случайно евреите пуснаха в ход легендата, обвинявайки Хитлер, че е убиец на евреите... – Те направиха това защото най-организираната сила, която можеше да даде най-сериозен отпор на несправедливостта на обществото е именно Германия на Хитлер“.

В годините на Третия райх, завърналият се от Тулуза сараньовец е назначен за шеф на външния отдел на СБНЛ и за водач на легиона в Пазарджик. През 1946 г. е осъден на 20 години затвор за опит да възстанови легионерската организация. Не е трябвало да го съдят, направили са от мухата слон.

Да надникнем за малко във френската връзка на младия Илийчо. Между него и Тулуза  пламва преди всичко нацистка любов. Дейността на френските националисти от крайно дясната организация Action Française в този град е напълно благоприятна за начинаещи антисемити и нацисти. През войната градът остава в „свободната френска зона” на режима във Виши, начело с колаборациониста маршал Петен.

Няма съмнения, че Минев оттогава е познавал бъдещия социалист и френски президент Франсоа Митеран. Той също е бил привърженик на Action Française, дори служи във Виши при маршала. За разлика от Минев обаче, Митеран, ако вече не е бил и таен сътрудник на La Résistance, много бързо поправя грешката си. Иначе през 1944 г. е щял да бъде покойник и да се размине с „историческата“ дисидентска закуска в София преди старта на Трансформацията.

Бай Илия  не бeше дисидент, а  открит борец, сигурно затова не е бил поканен на закуската. Пък и какво чак толкова щеше да изпусне от нея, като и без това е бил в гладна стачка. Искал е да връчи някаква петиция на френския президент и за профилактика го пъхнали в кауша. Впрочем Минев беше ненадминат стоик и издържаше на нечовешки гладни стачки.

Митеран не е бил особено възторгнат от закуската, но е усетил, че в България предстоят важни събития. Едва ли е очаквал нашите дисиденти да му се оплакват или хвалят, че са ги изключили от БКП, а бай Илия да му напомня за ранните политически прегрешения.

След 10 ноември 1989 г. в България нямаше дефицит за кандидат-герои на новата власт, но малко бяха автентичните като него.  Гъмжеше от  самозванци и опортюнисти, също както след 9 септември 1944 г. В края на века изпаднахме в амнезия и забравихме за Съюзническото  решение от Техеран - 1943 г. за наказване на нацистките престъпници.

Забравихме и причините защо французите първи го прилагат. Една от най-важните бе, че националистите на Петен депортират в Третия райх 76 000 евреи, от които са оцелели по-малко от 3000 души. Френското Milice е  истинско Гестапо. Едва през 2009 г. Държавният съвет - най-висшата френска юридическа инстанция, обяви отговорността на режима във Виши за еврейските депортации.

За три месеца през лятото на 1944 г. поддръжниците на  бъдещия президент генерал дьо Гол и Френската съпротива избиват в хода на военните действия повече от десет хиляди френски предатели на Демокрацията. Има дори публични екзекуции, като в Гренобъл на 2 септември 1944 г. По френски статистики, от есента на 1944 г. до края на май 1945 г. са разстреляни още около 2500 души.

Няма спор, както във Франция, така и в България, покрай нацистките престъпници мнозина са наказани несправедливо и жестоко. У нас Народният съд осъжда на смърт 2730 души, но много от тях задочно, понеже избягали в чужбина или се оказали западни и съветски агенти.

Във войни и социални брожения винаги загиват маса невинни хора. Само че ние прекалихме със смешния плач за наистина виновните фашистки „демократи“, управлявали България в периода на Втората световна война.

В началото на 1988 г. бай Илия вече наливаше основите на Демокрацията, да ме прости Пеньо Пенев. Точно тогава, в къщата си в Септември,  той основа с група съмишленици  Независимо дружество за защита на правата на човека - първата наша неправителствена организация, член на Международната федерация за правата на човека.

Дузина години по-късно при управлението на неговите „съпартийци“, Минев вече береше душа в пазарджишки старчески дом, изоставен от властта, за която се бореше. Накрая почина в Правителствената болница.

На снимката върху надгробния му паметник в Септември, 83-годишният Минев е младият Илийчо във военна униформа. Искал е  признателното поколение да го запомни като млад и красив. Луксозният черен паметник, стърчащ над полето от бели надгробни плочи, сякаш се провиква, хей, аз съм царят на селското гробище.

Синът на бай Илия – Стоян, почина четири години след него. Погребан е от лявата страна на помпозния бащин гроб. Кошмарен контраст – два метра само бурен и боклук върху поваления дървен кръст.

През 2011 г. един местен клошар с психични отклонения опожари септемврийска къща на Минев. Заедно с нея щеше да изгори и споменът за него в града, ако преди това  една фондация не беше вдигнала бюста му пред черквата „Свети Великомъченик Харалампий”, в чийто двор съм се родил. По-добре да се бяха  погрижили за него приживе, вместо да ронят лицемерни сълзи.  Неговите съратници легионери абсурдно се надяваха той да стане първият  президент на демократична България.

Покойната Румяна Узунова от „Свободна  Европа” осъзнаваше европейските притеснения от нацисткото минало на Минев. И без това между сините вождове и Минев цареше взаимна неприязън. Знае ли човек, може бай Илия да е бил политически по-безопасен като мъртав, безмълвен символ на реставрацията.

Какво ли обаче не се случва, например следната  гротеска: на таблото с портретите на почетните граждани на Септември, редом до партизанина  Любен Йовчев, стоеше кротката икона на Илия Минев – националист, демократ, правозащитник. Сигурно някой умен кмет така е разбирал заравянето на томахавките. Дори не е знаел, че всяка нощ  двамата  слизат от портретите  и се хващат за гушите.

Минев оцелял толкова години в комунистически затвор, поживял е и половин век на чист въздух. Написана е книга за него, има два паметника,  въобще е заслужил човек. Желев не го награди приживе, защото много го „обичаше”, но Стоянов посмъртно го удостои с най-високия орден „Стара планина”.

А иначе, за  прекараното от бай Илия време по затворите, може да се роди и умре един  велик поет, например Гео Милев. Младият военен герой от Първата световна война, едва 30-годишен, вече е удушен с тел през 1925 г. в Дирекцията на полицията и захвърлен  в масов гроб. Неистово го мразеха заради стряскащата сила на поемата му „Септември” . От нея ти разбираш с какво, а не с кого е забележим за историята моят роден край.

От Минев до Милев разстоянието е светлинни години, макар че и двамата са тракийци. На онзи свят Орденоносецът и Поетът няма да се срещнат дори  за едно кафе, защото няма какво да си кажат.