Три опции за развитие на ситуацията в Украйна
Симеон Петлешков
Престъпността, политическите убийства, цензурата, корупцията, страхът характеризират живота в Киев. Регионите в Украйна са поделени между олигарси, които притежават свои армии, а всичко това е повторение на събития отпреди 100 години
В съвременна Украйна се наблюдават събития и тенденции отпреди 100 години — периода 1917–1922-а. Може би тезата звучи абсурдно, но нека погледнем някои исторически факти избрани напълно схематично.
Тогава в Украйна за кратко се появяват няколко правителства, дори едното от тях се нарича Директория на Украинската народна република начело със Симон Петлюра. Българинът Кръстю Раковски също оглавява едно от тези правителства. В историята се е записал и „хетман“ Скоропатски, ръководител на украинската държава от същия период.
Тези кабинети така и не успяват да осигурят ефективно управление на Киев върху територията на страната. Украйна е разпокъсана между атамани и други военни главатари. Батюшка Махно лавира умело между „червени“ и „бели“ като управлява/граби в две тогавашни губернии. В Крим е Деникин, който по-късно е изгонен от „червените“. След Брест-Литовския мир, германските войски са тържествено посрещнати в Киев, а поредното украинско правителство се съгласява да изпраща в Германия /и Австрия/ стотици хиляди тонове жито и месо — обещание, което не успява да изпълни. Защото всеки от тези атамани, местни владетели и пр. се старае да не даде и гривна, и един пуд пшеница на централното правителство. В самия Киев вилнеят банди, организират се еврейски погроми, престъпността достига невиждани дотогава размери. Въведеният от болшевиките „военен комунизъм“ довежда до бунтове и вълнения, а по-късно — до повсеместен глад. Възродена Полша се възползва от Рижкия договор и завзема части от Украйна и украински земи от австрийска Галиция, а Румъния влиза в Северна Буковина.
Украйна е поле на сблъсък на интересите на РСФСР и Европа, която не иска да се създаде „червена Украйна“. Идеологията на антиболшевизма тогава цели не само да се ограничи влиянието на Москва, но и удобно да скрие стремежа да се установи контрол върху тази стратегическа житница и другите важни украински ресурси. На практика, европейците следват стриктно съвета на Бисмарк, който е казал, че могъществото на Русия може да се подрони чрез откъсването на Украйна и противопоставянето й на Русия. Пак според него, необходимо е да се намерят и възпитат сред украинския елит предатели и чрез тях — да се промени съзнанието, да се възпита поне част от народа в ненавист към всичко руско, в отказ от своя род, без дори да си дава сметка за това. „А останалото ще свърши времето…“, твърди Бисмарк.
Какво е положението сега?
Както и през 1920 — те години, Киев не може да наложи реално властта си върху останалата част на страната. Започнаха ежби между ръководствата на различните партии в управляващата коалиция.
Все по-чести са „искрите“ между Порошенко и Яценюк.
Така например, преди няколко седмици президентът заповяда да се спре свободният обмен на гривни за чужда валута. Яценюк прекъсна заседание на МС, за да поиска от Порошенко да отмени тази заповед. Яценюк вече е разследван за корупция, но в името на коалицията ще излезе по-чист от Софиянски и Костов взети заедно. Престъпността, политическите убийства, цензурата, корупцията, страхът характеризират живота в украинската столица. Регионите в Украйна са поделени между олигарси, които притежават свои армии, назначават свои хора в местната администрация, МВР, службите за сигурност, данъчните инспекции и пр. в своите съответни „сфери на влияние“. Въпреки че бе принуден да замине в чужбина, Коломойски продължава да управлява Днепропетровска област и Запорожието, които в миналото бяха единен икономически и военен комплекс.
Харков — основният производител на синтетична дрога в ОНД — е също под властта на откровени мафиоти и разпространители на амфетамини. Лабораториите за нелегална дрога отдавна заместиха машиностроенето, с което този град винаги се е славил.
Подобно е положението в областите Николаев и Херсон, които вместо кораби произвеждат и разпространяват хашиш за нуждите на само на Украйна, но и на ОНД и Европа. В медиите се появи информация, че бивши чеченски командири са овладели вече тази „промишленост“.
Буковина или Задкарпатието е също под властта на олигарси, които участват в разпределението на електричество, газ и нефт. Именно тази област е украинско-руският „хъб“ за износ на енергоносители към Европа.
В Украйна отново действат чужди, но вече частни армии, обслужващи отделни олигарси или кабинета на Яценюк.
Икономиката е в пълен хаос — през първите четири месеца на 2015 г. спадът на брутния вътрешен продукт достигна 17,6%.
Правителството се опитва да прехвърли икономическите тежести върху обикновените украинци също като във времето на „военния комунизъм“ — цените на енергоресурсите за битови нужди скочиха няколко пъти, инфлацията доближава 40%, пенсиите и заплатите не се изплащат, цените растат, населението се запасява с трайни храни…
В международен план Украйна е отново поле на сблъсък на интереси на Запада (начело този път със САЩ) и Руската Федерация. За Запада, залогът са територията и населението на държава от мащаба на Полша, възможностите за придобиване на перспективни предприятия и други примамливи активи, за използване на евтина работна сила, за усвояване на нови пазари. Но също и за безпрепятствено развитие на генномодифицирано селско стопанство (и сега „Монсанто“ е в Украйна и произвежда ГМО картофи, моркови и пр.), за добив на шистов газ и въглища и изграждане на съответна инфраструктура и пр. Както и за контрол над Черно море и геополитическо „сдържане“ на РФ.
За Русия, негативният сценарий, който се стреми да предоврати, включва: прекъсване на икономически връзки, ограничаване на пазара за нейни стоки и услуги и заливането му с европейска и американска продукция, проблеми пред стремежа за геополитическо възраждане и много други.
Полша и Румъния търсят реванш за териториите (Западна Украйна и Северна Буковина), отнети им след Втората световна война. Естествено, те няма да им бъдат върнати обратно, но могат да бъдат икономически и културно „приобщени“ в процеса на сближаване с ЕС.
Тези интереси, също както и през 1920-те години, са облечени в идеологически одежди — демокрация, европейски избор и пр. А Бжежински изплагиатства в парафраза Бисмарк, като лансира в „Голямата шахматна дъска“ тезата, че без Украйна, Русия не може да бъде велика държава, а Евроазийският съюз без Киев ще си остане азиатски съюз.
Вярно е, че в историята нещата не се повтарят (или се повтарят като фарс), но ако аналогиите са понякога приложими, то днешната нерадостна ситуация в Украйна може да се развие в следните най-малко три посоки:
Първа опция: Войната в Украйна продължава.
Украйна няма да банкрутира. Никой не желае и няма полза от нейния банкрут. В „12 без 5“ тя ще получава траншове, за да се разплаща, вечно ще бъде държана нащрек, условията от страна на МВФ и кредиторите ще се увеличават и ожесточават. Както и след „Оранжевата революция“ през 2003 г. обаче, тези пари ще отидат в джобовете на основните участници в „Евромайдана“, включително и на лидерите на паравоенните структури, националистически и откровено нацистки партии, за да крепят правителството. В тази обстановка не могат да се очакват истински реформи. За да си осигурят подкрепата на МВФ и Запада, както и своето лично бъдеще, Порошенко и Яценюк ще продължат с милитаристката, антируска риторика, за което войната в Югоизточната част на страната ще им е нужна. Трудно е да се допусне, че Луганск и Донецк ще образуват нова квазидържава — Новорусия. Въпреки общата екзистенциална опасност от Киев, те не могат да се обединят, защото се управляват от лидери, които не се понасят и няма да се съгласят да разделят властта. Но те ще се бият докрай, няма да се предадат, тъй като няма къде да отстъпват — те са „терористи“ в очите на така наречения цивилизован свят. А и Русия едва ли ще ги приеме… С други думи, бунтовниците са също заинтересовани от продължаване на военните действия.
Ако горното е вярно, очертава се дълга и изтощителна братоубийствена война. Нещо повече — тази война може да се разпространи и в други райони. Не следва да се изключат и нови бунтове предвид влошаващото се социално положение на украинците вследствие на провежданите „реформи“ /разбирай повишаване на цените, неизплащане на заплати, въвеждане на нови данъци и т.н./, както и такива, подготвени от недоволни олигарси и управляващи мафиоти. Ако Русия реши да налее масло в огъня, може да раздуха „замразения“ конфликт в Приднестровието, където все още са разположени нейни войски. След трагедията от 2 май 2014 г., когато бяха изгорени живи десетки проруски привърженици, там сега е сравнително спокойно. Но столицата на района е само на около 100 км от Одеса.
Втора опция. „Замразен“ конфликт, при който няма мащабни военни действия, а само отделни спорадични престрелки, бомбардировки, набези и т.н. Този вариант не изглежда изгоден за сегашното ръководство в Киев. Няма държава, приета в ЕС през последните 20 години, на територията на която да съществува „замразен“ конфликт. Ако намеренията на Порошенко и обкръжението му за присъединяване към ЕС са искрени, те трябва да разсекат възела или да го разплетат. Тоест — да решат проблема със сила или чрез преговори. Замразяването на конфликта ще намали мотивацията на националистическите сили да подкрепят управляващата коалиция. Нещо повече, сегашното ръковдство в Киев няма да има повече извинения и ще трябва да провежда тежки, непопулярни реформи, да търси компромиси с олигарсите и мафиотите по места, да стабилизира останалата част от страна, за което, както изглежда, не е много подготвено. Не е изключен натиск от страна на външните „играчи“ върху Порошенко и Яценюк да напуснат украинската политическа сцена.
Вариантът е изгоден за ръководителите на Луганск и Донбас, които така могат да запазят позициите си, да провеждат своя вътрешна политика. Вярно, няма да бъдат признати в света, но това едва ли ги интересува особено. Ще се получи нещо като в Приднестровието. За много членове на ЕС, „замразеният“ конфликт е изгоден и ще бъде добро извинение да не приемат Украйна в ЕС в обозримо бъдеще, а на първо време — да се противопоставят на безвизовия режим. България трябва да добави като условие за европейската перспектива на Украйна спазването на правата на българите в тази държава.
Трета опция. Постигане на договореност между Киев и двете „републики“, гарантирана от т.н. Нормандски формат и САЩ. Киев получава потвърждение на неговия европейски избор, а двете „републики“ остават в състава на Украйна, но с много широка автономия. Спиране на войната и демилитаризация.
В този случай президентът и правителството в Киев ще трябва да си отидат. Те са свързани с войната и кръвта на жертвите, с войнствената риторика и неуспешна политика. Порошенко и Яценюк, заедно с Турчинов и пр., вече имат образа на „борци за демокрация“ и достатъчно спестени средства, за да си осигурят живота зад граница. Нека не забравяме, че по-голяма част от парите на олигарха Порошенко са в западни банки. Да не говорим за Кличко… И тук има исторически пример: през 1920-те години хетман Скоропатски избира Германия за държавата, където да прекара своята старост. Кадри за бъдещата изпълнителна власт ще се търсят вероятно сред младите украинци, родени в САЩ и Канада, които имат престижно образование, знаят украински и други езици. Така бе „открита“ впрочем настоящата министърка на финансите. Но за законодателната власт ще са необходими кадри от самата Украйна. Политическите „инженери“ със сигурност вече търсят и обучават нови „умни и красиви“ лица, несвързани със сегашната политика, за участие в бъдещата Върховна Рада.
* Лидерите в Луганск и Донецк ще трябва също да напуснат постовете си, за да може да се осъществи мирният план. Но за това трябва да получат гаранции за лична непрекосновеност.
Вариантите не се самоизключват. Различни техни елементи могат да се припокрият. Изборът между опциите ще се разбере вероятно през лятото на тази година, когато военните действия могат да се активизират. Според наблюдатели от ОССЕ, налице е по-скоро преместване, отколкото изтегляне на тежките въоръжения и от двете страни.
Американски инструктори вече обучават украинската армия.
Така че, независимо от ужасните хуманитарни последици, на този етап по-реалистична изглежда първата опция. Някои анализатори обаче отдават предпочитание на втората. В този случай ще трябва страните да изпълняват що-годе задоволително Минските споразумения, ОССЕ да получи по-широк мандат за наблюдение и сдържане на конфликта, обстановката в страната да се успокои и стабилизира, действията на външни „дразнители“ да се неутрализират, а отговорността на Нормандската четворка и САЩ за спазване на примирието — да се засили. Към момента украинското правителство не изглежда готово, нито основните външни играчи — съзрели за този вариант. А и мандатът на ОССЕ трудно ще бъде променен, за да може ефективно да изпълни очакванията. Не е изключено на някакъв етап отново да се появи въпросът за изпращане на „сини каски“ на ООН за разделяне на двете страни.
Първата и донякъде втората опция биха били приемливи за сегашната администрация на САЩ, тъй като те целят Русия да се сдобие с дълготрайни проблеми на границата и в отношенията с Киев, диалогът с ЕС ще остане затруднен, а Съюзът от своя страна ще трябва да отделя повече грижи и средства за Украйна. Догодина са президентските избори в САЩ, когато външната политика по правило замира в очакване на следващия президент. Каквото бъде постигнато по отношение на конфликта в Украйна до края на 2015 г., ще предопредели вероятно развитията и през 2016 година.
Третата опция би могла да дойде на дневен ред при условие, че напрежението по други международни въпроси — Сирия, „Ислямска държава“, преговорите с Иран и др. — накарат САЩ и Руската федерация, както и другите международни фактори, да търсят по-тясно сътрудничество. „Преглътването“ на анексията на Крим и постигането на мир, потвърждаването на суверенитета, териториалната цялост и европейския избор на Украйна биха могли да бъдат основата за постигане на компромис.
Симеон Петлешков
|