Следващият „инцидент” на границата може да е и истинско сражение Печат
Автор Експерт   
Неделя, 18 Октомври 2015 08:55

Следващият „инцидент” на границата може да е и истинско сражение

Симеон Николов


В случая със задържаните нелегални имигранти и трагичната гибел на един от тях не бе обърнато достатъчно внимание на един момент от изявлението на главния секретар на МВР, а именно, че групата е само от мъже на възраст между 20 и 30 години  и оставя впечатление за организирано прехвърляне на наша територия. Това трябваше да наведе на мисълта за събитията, които в момента протичат в Сирия и в Афганистан.

Още след първите четири–пет дни  от началото на руските бомбардировки над обекти на Ислямска държава в Ирак и Леванта /ИДИЛ/ стана известно, че над 3000 джихадисти са се отправили към Европа, включвайки се в бежанските потоци. През следващите дни след военни поражения над терористичните групировки, стотици  бойци на ИДИЛ  и фронта Ал Нусра ежедневно започнаха да се оттеглят в съседни страни като Турция и Йордания. Същевременно, формиращият се един вид „терористичен интернационал” под егидата на ИДИЛ  в Афганистан подсказва евентуален замисъл на стратезите за пробив през афгано–туркменската граница, който заплашва целия Каспийски регион. Т.е. има едно преместване на групи терористи както към Европа, така и към Централна Азия. Дори и да се окаже, че проникналите в нашата страна не са доказани екстремисти, рано или късно ще се сблъскаме с организирани такива и въросът е само „кога и на каква цена”.

 

На второ място следваше да си зададем въпроса за момента, в който се случва всичко това. Трудно такава гояма група би останала незабелязана от турските органи за сигурност. Да си спомним как площадът в Одрин бе буквално „изметен” до последния бежанец в точно определен ден и час. В момента на пресичане на българската граница в Брюксел се вземаха решения по четири ултимативни искания на Турция срещу това да задържа бежанците на своя територия, като  две от тях не бяха удовлетворени /”свободна зона” в Сирия и „сигурна страна”/, третото получи уклончиво отлагане под условие /безвизовия режим/ и единствено по въпросът за финансирането остана за доуточняване  размера, който се оказа далеч от турските очаквания. В своето безсилие ЕС предостави на Турция силно оръжие за натиск, което може да задейства когато и както си иска и да изнудва Брюксел за нови отстъпки.

 

Прибързаното възприемане на задържаните единствено като бежанци и отсъствието на офицално изявление от министъра на вътрешните работи или министър–председателя допринесоха не само за поляризирането на общественото мнение, но и за несправедливи и безотговорни упреци отвън към България. Станахме свидетели на неадекватни въпроси и изявления на кабинетни експерти. Българският говорител на Върховният комисариат за бежанците към ООН  можеше да си спести острото „осъждане” на страната ни, преди да е разбрал, дали наистина тези лица са търсили закрила, да не изброява сълзливо „майки, бащи, деца, семейства”, защото в групата нямаше въобще такива и да не прави арогантна констатация, че „нямало законови пътища към България”, след като почти наивно се придържаме към всички норми за регистрация и приемане на бежанците. Когато горяха църкви и избиваха християни в Близкия Изток, не чухме за такава остра реакция на ООН. Обезпокоително е обаче, че и българските политици и общество твърде дълго не намереха баланса между основните човешки принципи за хуманност и солидарност и отговорността за националната сигурност и бъдещето на децата си.

 

Срамно е, когато български журнаилисти се нахвърлят върху органите за сигурност с философски разсъждения що е то „проявена форма на агресия”, а не си правят труда да проверят в интернет и оборят твърденията и на чужди медии, че случаят с убития „бежанец” е бил първият такъв. Нищо подобно. Само преди две седмици беше последният „инцидент”, когато гръцки полицаи в престрелка с турски трафиканти убиха имигрант. Никой не се сети да направи паралел с престъпното поведение на турските полицаи, които месеци наред безучастно гледаха как се пълнят лодките на трафикантите  с нелегални имигранти, някои от които никога не стигнаха европейския бряг. Нещо повече, дори съдействаха за „прочистването” на страната от тях. Не, тези журналисти търсеха вината на българския полицай, който е изпълнявал задачите си. Какво очакваме от такива като него? Да помоли за подкуп, да си затвори очите или да извика „Стой, ще стрелям!” Но в България оплюването веднъж  на отбраната, друг път на полицията се е превърнало в спорт, който не се наблюдава в нито една друга държава в света.

 

Ние ще продължаваме да бъдем изненадвани, защото не следим, не систематизираме и не изучаваме опита на другите европейски страни. Това проличава понякога от некомпетентните изказвания на политици и експерти за „интегрирането” на бежанците, когато мултикултурния модел в Европа отдавана е провален, за това, колко наивно било да се твърди, че с бежанските потоци проникват терористи, когато службите на Великобритания изтръгнаха признания за 4000 джихадисти, целенасочено изпратени по тези канали, за това, колко глупаво било да се страхуваме от престъпност, когато доклади на западногерманските и австрийски служби предупреждават за рязко увеличаване на престпността, за увелчаване на изнасилванията 1500 пъти, за попълване на съществуващи вече престъпни кланове от региона на Близкия Изток и т.н. Наивността, некомпетентността и безотговорността, както и полтическото поляризиране във всичко, днес са истинската и по–голямата заплаха от самата „Ислямска държава”. Способността да се съхрани националния консенсус бе аргумент за присъждане на Нобеловата награда за мир на Тунис за 2015 г.. Нали няма и съмнение, че България би заслужила антинаграда по  този показател? А когато го няма хоросана между тухлите, къщата се разпада.

 

Реакциите на трагчния случай със залавянето на групата нелегални имигранти разкриха за пореден път, че живеем от едно до друго събитие и не търсим отговорност нито за несвършена работа, нито за погрешни решения. Откога е публична тайна, че във вътрешността на страната се задържат много повече нелегални имиграни, отколкото на границата, което доказва, че тя е  решето, а не бариера. Нямало ток в този участък на границата, защото МВР не си платило сметката. А откога се знае за тежките условия, при които работят полицаите? Хората питат, как унгарците могат да построят стена за два месеца, а на нас ни трябва сигурно година. Отново се намесва въпроса за участие на военните. Но никой не предлага промени в Закона, поради което те биха могли само да помагат на полицията и местните власти. А в други европейски страни внесоха съответните законови поправки. С удивителна лекота критикуваме след дадено събитие обикновено другите, без да виждаме собствените си грешки. А ако в случая не се отсъди справедливо, в бъдеще полицаите ще пропускат свободно групите бежанци. Но скоро този поток от хора ще започне да придобива друг облик. И ако на унгарската граница сблъсъците бяха само с пръти и ножове, на българската проехтяха изстрели, следващият случай може да бъде на истински сражения. Изходът от тях ще зависи от системата за сигурност, ако тя не се е саморазстреляла предварително.

 

16. 10. 2015 г. София