Войните срещу тероризма– безсилие, двойни стандарти и последствия

посланик Андрей Караславов

След атаката на Ал Кайда срещу Световния търговски център в Ню Йорк на 11.09.2001 г. президентът Буш обяви „Война срещу терора“. Ако днес направим равносметка на резултатите от тази война, то би следвало единствено да се констатира нейния провал. Днес вместо да не се говори вече за тероризъм, той вече е глобализиран.

В хода на обявената война срещу терора светът стана свидетел на пълномащабни военни интервенции в Афганистан и Ирак, на военни операции в Сирия, Йемен, Пакистан. По публикувани в западни медии данни, в периода от 2001 до 2014 г., в света от терористични покушения, са загинали 108 294 души, като само в Ирак жертвите са 42 000. Жертвите на терористични нападения в същия период в Европа са 420, като техният бой до сега е нараснал с жертвите от атентатите в Париж и Брюксел през 2015 и 2016 г. И вместо светът да стане едно по-сигурно място за живот, тероризмът и в частност ислямският тероризъм, се разрасна до степен, която надхвърли регионалните измерения и се превърна в глобален феномен. Някои оценки дори определят самата „война срещу терора“ като катализатор и причина за неговото разрастването и разпространение. През годините ислямският тероризъм еволюира във всичките си елементи. Ако ръководителите на Ал Кайда се криеха в пещери, то сегашното му проявление ДАЕШ/Ислямска държава/ на практика е държавоподобно образование със своя територия, административни и военни структури, със своя идеология и ефективна пропагандна машина и с претенции да създаде световен Халифат.

Очевидно цялостната първоначална концепция на тази война, обявена от Запада срещу тероризма, е била изградена погрешно.През ноември 2015 г. френският президент Франсоа Оланд обяви, че „Франция е във война“, а след атентатите в Брюксел вече се говори, че „Европа е във война“. Западът толкова бе замаян от своето смазващо военно и технологическо превъзходство, че неговите политици дори не се замислиха, като вкараха държавите и народите си в тази война. Не символична, не война - алегория /война на корупцията, на бедността, на войната по пътищата и пр./, а война с оръжие срещу въоръжен противник. Аевропеецът и особено поколенията, които не познават истинското лице на войната, гледайки „в реално време“ репортажите от военните действия на хиляди километри от своя дом, възприемаше събитията в Ирак и Афганистан повече като компютърна игра,отколкото като жестока реалност. Някъде далеч, все едно в „мрежата“, се водят военни действия, някои умират, но това са „другите“. Общественото мнение дотолкова епретръпнало, че приема насилието, статистиката на жертвите от терористични актове и военни действия, по същия начин, както съобщенията за пътните катастрофи, за природните бедствия.

Колкото по-далеч от Европа се водеха бойните действия, толкова по-абстрактни са те и безразлично е отношението към жертвите. Забравя се висшия принцип, че дори и една жертва е много, че човешкият живот е свещен и неповторим и че няма такава цена, която да може да се плати с него. Десетките, стотиците и хиляди убити от терористични атентати и жертвите, давани от населението на страните, където Западът развързваше войни / в повечето случаи в противоречие с нормите на международното прави/ се премълчаваха. Човешкият живот в далечните държави, най-често бивши европейски колонии, се оказа по-малоценен, отколкото този в метрополиите и за него не важаха нито религиозните норми на човеколюбието, нито правно кодифицирани основни човешки права. Години наред западните политици и институции епизодично реагираха крайно формално, като „изразяваха загриженост“. Цинизмът се проявява и в премълчаването, в отсъствие на реакция, с което реално се поема и вина за ставащото. И сега ежедневно от ръцете на терористи в Сирия, в Йемен, в Афганистан загиват десетки мирни жители. Така е и в Ирак, Сомалия, Нигерия. Но това никога не е било повод г-жа Могерини, върховният представител на ЕС по въпросите на външната политика и сигурността, да заплаче, както това стана, когато бяха дадени жертвите в Брюксел.

Каква е принципната разлика между мирни граждани, загинали при един самоубийствен терористичен акт и т.н. съпътстващи загуби сред невинни жители в Сирия, убити от един дрон, ракета изстреляна от няколко стотин километра или бомба,хвърлена от самолет. Убийството на мирни граждани си е убийство, престъплението си е престъпление. По Коледа скъсаха сутиените на няколко германки в Кьолн /без съмнение отвратително хулиганство, което трябва най-строго да бъде санкционирано/ и Европа се разтресе, светът занемя. Г-жа Меркел незабавно предостави 200 млн. евро, за подобряване условията на живот и възпитанието на бежанците, за по-успешната им интеграция. В същото време в Сирия продават жени и момичета в робство, даваха ги на джихадистите за развлечение. В Нигерия терористи отвлякоха 200 ученички – все едно, че е откраднато стадо добитък, което ако се беше случило, може би щеше по-скоро да предизвика вниманието и гнева на световната общественост.

Събитията от Париж и Брюксел коренно промениха обстановката и накара обществото на Запада да „прогледне“. Ако Западът обявява и води война – то тогава всички ние сме едната воюваща страна и трябва да се осъзнаят рисковете и „страничните явления“ от участие си в нея и да се има готовност да се понасят неизбежните жертви. Войните не се водят от обикновените граждани, а от правителствата на техните държави. Тези правителства, обаче са избранипо демократичен начин от именно тези граждани, които по този начин също стават съучастници и одобряват действията и политика, които те провеждат.

Който не иска неговият народ да дава жертви или сам да стане такава жертва в една война, то той трябва да направи единственото просто и ефикасно нещо, да се възползва от демократичните процедури и да гласува за политици и партии, които няма да водят или да подкрепят войни. Щом едната страна води война – и другата страна ще отговаря по същия начин. Такива са законите на войната. В една война срещу терора не е война в конвенционалния смисъл, когато една срещу друга са изправени две или повече държави, противникът неопределен и разпознаваем. И във всяка война освен класическите военни действия се използват диверсионни, психологически, сплашващи и тероризиращи противника методи в т.ч. и със самоубийствени атентати или с други думи – асиметрични военни действия. / Фанатизиран терорист, решен на самоубийствен атентат, не може да бъде впечатлен от принципа на сплашването. Един терористичен акт може да предизвика последствия върху туризма в една държава, като по този начин причини многократно по-голяма щета на нейната икономика в сравнение с всякакви военни действия/. С използването на термина „война“ по отношение на тероризма, в случая на ДАЕШ, западните политици на практика помогнаха на джихадистите да постигнат една от своите цели, а именно да бъдат легитимирани като воюваща страна по смисъла на международното право. А доколко действията на самите джихадисти от ДАЕШ, техните зверства по отношение на мирното население и пленниците, имат отношение към общоприетите норми на водене на война /Хагска (IV) конвенция относно законите и обичайте на сухоземната война/, то свидетел за това стана целия свят.

Без да може или да иска систематично да разбере тероризма, Западът остава безсилен срещу него. Дори и свързването му само с исляма не е ли опит на сегашните западни политици да оправдаят собствената си безпомощност? /Тероризмът, който съществуваше в Западна Европа през последните десетилетия на ХХ век - ИРА в Северна Ирландия, ЕТА в Испания, в РАФ – Фракция Червените бригади - в Германия, неофашистките групи в Италия – нямаше нищо общо с исляма/.Срещу кого се води тази война? Известните до сега терористи, извършили атентата в белгийската столица, бяха белгийски граждани. Петима от седемте атентатори в Париж през 2015 г. бяха граждани на ЕС. Каква е тази война, която водим срещу самите себе си? Не е ли това една гражданска война ? Атентаторите са афишираха като ислямисти,  но кое радикализира родените и израснали в Европа мюсюлмани до атентатори- самоубийци? Армията с пълно въоръжение е на улиците в градовете на Европа. За първи път във Франция от времето на алжирската криза, бе въведено извънредно положение.

Тероризмът може да бъде разбран, само ако се разберат причините, които го пораждат, а не се реагира само на неговите външни прояви.В основата на почти всички световни и регионални конфликти / както и в Ирак, в конкретния конфликт в Сирия, а в перспектива и в Либия/ е икономическият интерес истремеж за осигуряване на природни богатства, суровини и енергийни източници, чието глобално разпределение е асиметрично.Световна архитектура на сигурността от преди четвърт век, основана на „взаимното сплашване“ на двете свръхсили, днес вече не съществува. Глобалните и регионални международни актьори на световната политическа сцена, всички със своите интереси, я увеличават.

На различни места в света и особено през последните години в Африка и арабския свят, в резултат на т.н. арабска пролет, са появява феноменът на „разпадащи се държави“. В тези условия на глобални промени и при липса на функциониращи държавни структури, се появяват нови форми на насилие, на тероризъм, хибридни войни. Съществуват всички основания Европа да бъде възприемана като постоянна цел на терор на ислямските екстремисти. Основните западноевропейски държави са обременени от колониалното си минало и са изградили благосъстоянието си върху експлоатацията на природните и човешки ресурси на африканските и арабски народи, като са ги обрекли на икономическа, културна и социална изостаналост. Съществуващото икономическо неравенство в света породено от капитализма и неговото продължаващо се задълбочаване в условията на неолибарализма в глобален мащаб, е основният фактор, генериращ днешния тероризъм.

В западните общества мюсюлманите, чиито семейства са емигрирали в Европа още в средата на миналия век и сега във второ и трето поколение, които формално имат гражданството на съответните държави, са осъдени да живеят в периферията на обществото, не само физически отделени в гета, но и социално. Повечето от тях са без шанс да се издигнат в обществото, в което живеят и на практика са изключени от него. Последните събития само още по-силно капсулират и отделят тези имигранти, с което „дяволският кръг“ се затваря отново. Мюсюлманската младеж в тези гета с основание се чувства сегрегирана, което подхранва чувството на завист и омраза към привилегированите и ги прави възприемчиви към идеите на радикалния ислям, чиято пропаганда, използвайки Интернет и най-модерните средства за комуникация, умело насочва техния гняв в избраната от нея насока. Именно сред представителите на тази младеж се набират доброволците за Ислямска държава в Сирия и изпълнители на ислямистките атентати в Европа. В интерес на осигуряване евтин петрол, Западът в течение на десетилетия, особено след Втората световна война, изграждаше привилегировани отношения със Саудитска Арабия, като въоръжаваше и укрепваше финансово и икономически съществуващия в тази страна може би най-реакционен режим в света. Създаденото с помощта на милиардите петродолари огромно благосъстояние на саудитската държава, както и тоталното примирение на Запада пред последователно провежданата от нея религиозна инфилтрация, позволиха на Саудитска Арабия успешно да разпространява в мюсюлманския свят в т.ч. и сред мюсюлманските малцинства в Европа,своята форма на радикално-сунитска ухабитско-салафистска версия на исляма, която до тогава не надхвърляше рамките на една от стотиците секти, съществуващи в мюсюлманското вероизповедание. Никнещите в Европа като гъби джамии и ислямски учебни заведения от различен тип,се финансират основно със средства от Саудитска Арабия, която предоставя огромен брой стипендии и за обучение на ислямски духовници от Европа. Западът не промени ни най-малко своето отношение в тази насока и след като се разкри, че почти всички участници в атентата от 11.09 2001 г. в Ню Йорк бяха граждани на Саудитска Арабия, както и че почти всички последващи атентатори изповядваха ухабизма и салафизма. Западното обществено мнение с право бе потресено от разпространите кадри на обезглавяване на заложници от главорезите от ДАЕШ, но медиите и правителствените ръководители продължават да премълчават, че в Саудитска Арабия по този начин ежегодно биват екзекутирани много повече хора, отколкото от джихадистите.

Очевидно е, че днес в Европа лисват лидери с мащаб и формат. Европейският съюз се ръководи от дребни бюрократи и чиновници без интелектуален потенциал и визия, които реагират единствено ситуативно и не са способни да предложат стратегически отговори. Реакциите им свидетелстват за провала на държавните институции за сигурност, носят характера на трескав акционизъм и неефективни PR акции на безпомощност.В това си неразбиране европейските политици реагират по единствено възможния за тях начин и то погрешен. Ако войната се разглежда като единствения начин за борба срещу тероризма, то нейните първи жертви ще бъдат гражданските права и свободи на самите нас. Първите стъпки в тази насока вече се правят във вид на нови закони ограничаващи демократичните и лични права, тотално следене, контрол и подслушване. С тенденция това извънредно положение да се превърне в перманентно състояние.

Най-опасното развитие в сегашната ситуация е да се стигне до по-нататъшна поляризация на общественото мнение, на засилване на радикалните настроения в обществото и разпалването на междунационална и междурелигиозна омраза.Европа не може да се изтегли, за се затвори или изолира от арабския свят, както направих САЩ, които след като поставиха началото на т.н. арабска пролет и последвалите граждански войни и очевидно не разполагат с концепция за по-нататъшното развитие в региона. За Европа обаче, този регион е в нейното най-близкото съседство, геополитически съдбата й е свързана с него – не само географски, но и политически, социално, религиозно.

Тероризмът не може да се разглежда само от военна гледна точка и срещу него не може да има само военно решение. Ако трябва да има някаква война, то това трябва да бъде война за умовете и съзнанието на тези хора, срещу идеологията на радикалния ислям.

Единствено коренна промяна на западната политика по отношение на арабския свят, а и т.н. трети свят като цяло, може да създаде необходимите предпоставки за постепенното преодоляване наследеното от миналото икономическо и социално неравенство, а с това и корените на тероризма.

Другата алтернатива е тоталната война.