Маските падат– възстановяване или нова война в Сирия Печат
Автор Експерт   
Петък, 03 Ноември 2017 20:34

Маските падат– възстановяване или нова война в Сирия

Симеон Николов, 02.11.2017 г.

САЩ настояха пред правитеството в Белград да не изпраща сръбски сапьори в Сирия за обезвреждане на мините, заложени от джихадистите в освободените селища. Цивилното население започна да се завръща в тях и вече има редица инциденти, вкючително с деца и жени, които загубиха живота си или останаха инвалиди завинаги.

Чрез посолоството си  в Белград американците напомниха на сръбското правителство, че през последните 15 години са предоставили над 20 млн долара за разчистване на мини, а през 2017 г. още 450 000 долара за медицинско и сапьорско оборудване и обучение на сръбски сапьори. С други думи, ако Белград иска и по–нататък да получава финансова помощ от САЩ, трябва да се откаже от оказване на подкрепа при разиминиране на освободените сирийски селища, още повече че се планирало това да става съвместно с руски военни. Сръбската страна е приела настоятелната препоръка на Вашингтон. Това  може би е един от най–циничните моменти от американските ангажименти в Сирия, който съвпадна с  подновяване на доставките на оръжия за „Ислямска държава” и фронта Ал Нусра”, може би за същите, които са поставили и мините. Официален представител на САЩ заяви, че няма да подкрепят усилията за възстановяване на Сирия, въпреки че някои институти / например US Institute of Peace/ посочват редица инициативи, които САЩ би трябвало да поемат за да повлияят на стабилизирането в региона: координиране на международните усилия на донорите за възстановяване на Сирия; използвавнето на кюрдите и Сирийските демократични сили за изграждане на структури за управление, политическа стратегия за предотвратяване на възраждането на екстремизма и т.н.

Големият въпрос обаче е, защо се променят позициите на САЩ по отношение на режима на Ассад. През март т.г. държавният секретар Рекс Тилерсън заяви, че оттеглят становището си от времето на президента Обама и че „дългосрочният статут на президента Ассад ще бъде решен от сирийския народ”. Преди седмица обаче, Тилерсън се обърна отново на 180 градуса и обяви в Женева, че „Властта на семейство Ассад е към края си. Единственият въпрос е, как това може да се постигне.” Една от причините за поредната смяна на позицията на Вашингтон очевидно е в това, че неоконсерваторите, които яростно атакуваха кандидат–президента Тръмп, сега уредиха себе си и приятелите си в новата президентска администрация и започнаха да влияят на външнополитическите тенденции. Втората причина обаче, е много по–мащабна. Израел, чийто военновъздушни сили напоследък зачестиха с нападения върху сирийската армия, систематично и упорито полага усилия за въвличане на САЩ във война с Иран, която разбира се трябва да мине първо през Сирия. Досега Тръмп изпълнява всички искания на Бенямин Нетаняху, а те са твърде много и значими за да не бъдат забелязани. От излизането на САЩ от ЮНЕСКО под влиянието на Тел Авив заради Палестина; поисканата и получена от Вашингтон помощ за антиправителствените сили в Сирия– въоръжение и техника; излизането на САЩ от споразумението с Иран по ядрената програма под натиска на Израел; подкрепеното от Тръмп искане на Израел за разделяне на Близкия Изток на по–малки държави и автономии до изпращането на предпочетен от Тел Авив американски посланик, известен с крайните си произраелски настроения. Израел получава най–модерното американско оръжие, понякога дори преди да бъде въведено на въоръжение в самата американска армия. През септември т.г. в Израел бе открита нова американска военна база. Въпреки че влиянието на Тел Авив толкова нарастна, че израелското разузнаване действа в САЩ най–безцеремонно и безнаказано, доверието на Тръмп в произраелските кръгове е непоколебимо и води до един вид „паралелно правителство”, докато разломът между президента и неговите генерали нараства. Заключението на уважавания америкнаски професор Джеймс Петрас е, че „предстои влошаване на ролята на САЩ в глобалната политика в резултат на  пренебрегване на американските национални интереси в полза на израелските”. Професорът безспорно е прав. Една нова „прокси”–война в Близкия Изток след Сирия и Йемен би отслабила още повече позициите на САЩ. Всяко разширяване на досегашния конфликт би разпалило огъня на войната в региона с непредвидими последици.

Американски военни смятат, че една война с Иран би била напълно ненужна, защото международните наблюдатели потвърдиха, че Техеран се придържа към споразумението, а политическото и религиозно ръководство, ако се абстархираме от реториката му, съвсем не е заинтересовано от война срещу Израел. Генералите изтъкват десетина причини за да отхвърлят такъв военно–политически курс, между които също изтъкват, че САЩ ще загубят доверие сред партньорите си.

Германският генерал от военните структури на НАТО Клаус Науман и британският му колега генерал Рихард Данаш предупреждават и за „трета Ливанска война” с участието на Израел. Такава по същество ще представлява също етап  по пътя на война с Иран, защото америкнаските политици отдавна твърдят, че първо трябва да се омаломощят Сирия и „Хизбула”, преди да се настъпи към Иран.

 

Имиджът на САЩ обаче доста се разклати след като зачестиха доказателствата за тяхната пряка подкрепа за „Ислямска държава” и произлязлата от „Ал Кайда” радикална ислямистка групировка фронт „Ал Нусра” / с ново име Хайат Тахрир аш-Шам/, включително и извозването с американски военни хеликоптери на обкръжени джихадисти. Последното признание, което направи обаче бивш премиер на Катар, че страната му заедно със Саудитска Арабия, Турция и САЩ от самото начало /2011 г./ са доставяли оръжие на джихадистите, намали ефекта от дипломатическите изявления на държавния секретар Тилерсън. Към това се добавиха и статистическите данни за избити повече цивилни граждани отколкото джихадисти по време на американските военновъздушни операции в Сирия и Ирак. А съобщението, че данните на великобританските ВВС не включват нито един убит цивилен граждаин взривиха социалните мрежи. Стигна се и до първото официално признание на Държавния депатрамент на САЩ, че фрoнта „Ал Нусра” е използвал химическо оръжие. Нещо, което експертите отдавна твърдяха. А започне ли се с признания, започват да падат и маските.

В САЩ има влиятелни гласове за преоценка на значението на американското участие във войната в Сирия. Изтъква се, че нестабилността в нея ще продължи, а американското военно присъствие там не носело значими дивиденти. Бившият посланик в Сирия Робърт Фол също признава провала на американските планове и на САЩ не им оставало нищо друго освен да се изтеглят. Тук обаче, подобни мнения се разминават с реалните намерения и цели на президентската администрация.  Военните ангажименти на САЩ в Сирия и Ирак имат за цел преди всичко възпиране на Иран и по възможност смяна на режима в Техеран, както и подкрепа на Израел. Всички останали цели са производни: контрол над бъдещото държавно устройство на Сирия чрез въздействието и на съседи като Саудитска Арабия и Йордания; контрол над петролни и газови залежи; поддържане на военен плацдарм в противовес на руското влияние в Близкия Изток и т.н. Саудитска Арабия, която подкрепяше салафистки групировки в Сирия, макар и непостигнали успехи като тези на подкрепяните от САЩ кюрдски и арабски милиции, също преследва определени интереси. Участието на изгонения от Ирак саудитски посланик  Ал–Сабхан в преговорите за възстановяване на Сирия /който открито говореше за „елиминиране на бандитския ирански режим” и псуваше военните операции срещу „Ислямска държава”/  подсказва, че Саудитска Арабия иска по икономически път да си осигури влияние върху възстановяването на гр. Ракка, смятат от института Ron Paul for priace and prosperity.

Отговорът на френския министър на външните работи на въпроса „Трябва ли Ракка да бъде върната на Башар Ассад” е много показатален: „Със сигурност, не, тъй като Ракка бе освободен от силите на опозицията. Дойде времето да намерим подход и форум, на който да говорим за бъдещето на Сирия за да предотвратим балканизация на страната”. Франция ще бъде активна в стабилизирането на Ракка, финансирането чрез НПО на размнирането на града, както и осигуряване достъп до вода и хранителни продукти. Само че Ракка е на територията на Сирия и под юрисдикцията на правителството. Затова самият въпрос издава провокационни претенции. Т.н. Антитерористичната коалиция няма мандат от ООН, нито покана от сирийското правителство. Преследваните цели излизат извън рамките на борбата срещу тероризма  и все още са геополитически. Надпреварата за завземането на Дейр ез–Зор в близост до иракската граница и петролни залежи  и освобождаването на Ракка, показва  в контекста на изказването на френския външен министър, че съвсем не борбата срещу тероризма, а влиянието в Сирия след „Ислямска държава” е  била действителната цел. Външният министър на Франция разбира освобождаването на Ракка като залог за натиск върху Ассад в преговорите за политическия преходен процес. Не е сигурно обаче, дали САЩ и Франция биха могли да извоюват някакви предимства в преговорите за бъдещето на Сирия. Башар Ассад категорично отхвърля всякаква подкрепа от западни партньори при възстановяването на града. Пентагонът обаче не мисли за изтегляне на силите си след победата над Ракка и аргументира присъствието си  в Източна Сирия с необходиоста от гарантиране на възстановяването й, а на практика отказва такова. Това означава, че областта остава под западно /американско/ влияние. Русия от своя страна  с редовната сирийска армия постигна успехи в района между Палмира /Централна Сирия/ и богатия на петрол район на град Дейр ез–Зор на Ефрат в Източна Сирия. Турция получи своето в Северна Сирия и провинция Идлиб.

Очаква се, че Франция и САЩ няма да приемат резултатите от досегашните преговори в Астана. В Женева ставаше дума за бъдещето на Ассад. От друга страна опозицията продължава да е разделена. Предвид на дългогодишните връзки между Франция и Саудитска Арабия и грижите на САЩ за емигрантската сирийска опозиция не могат да се пренебрегнат определените политически интереси за участие в „новата власт” в Сирия. Именно за това, тези които дърпат конците на Върховния комитет за преговори /Саудитска Арабия/ и на емигрантските организации /САЩ и Турция/ блокираха идеята от Астана тези дни за „конгрес” в Сочи на 18. 11. 2017 г. за търсене на трайно политическо решение. И това не трябваше да е изненада, както не е изненада възражението на Анкара за участие на кюрдите в такива преговри. Ролята на Русия и Китай в региона обаче нарастна доста. Няма съмнение, че ще продължи  натиска  върху Ассад. Ще проличи доколко  досегашната работа на Русия с опозицията  и преговорите в Астана, както и създадените зони за деескалация са формирали база за укрепване на постигнатите успехи, а те са важни и за цялостната външна политика на Москва като фактор в региона и света. Но след физическия разгром на „Ислямска държава” всеки отказ от укрепване на мира и възстановяване на Сирия неизбежно все повече ще сваля маските на действителните интереси на външни сили и временно прикрити под името на опозиция радикални ислямистки групировки.