Трудни съюзници в огнището на възможна бъдеща война Печат
Автор Експерт   
Понеделник, 09 Април 2018 00:05

Трудни съюзници в огнището на възможна бъдеща война

Симеон Николов, 07.04.2018

Срещата между лидерите на Русия, Турция и Иран на 04 април в Анкара и срещата на ръководителите на ЕС и президента Ердоган на 26 март във Варна заслужиха сходни оценки за степента на трудност и постигнати резултати. Ако най–кратката характеристика за Варненската среща беше „Успешна, на без конкретни резултати”, то за Анкарската бихме могли да кажем: „Единство на трима със сериозни различия”.

Само дни след посещението на Ердоган в нашата морска столица турските бойни самолети почти стигнаха Атина, сякаш не е бил поставян въпроса от страна на ЕС. Само дни след съвещанието на Тройката в турската столица, Ердоган отново предупреди Франция и САЩ да не се изправят на пътя му при превземането на Манбидж в Северна Сирия, макар че лидерите декларираха запазване единството на Сирия.

 

Втората среща беше също толкова важна, ако не и повече, защото се свеждаше до разпределение на бъдещо влияние в Сирия и в региона и до мир или война, чиито тътени и последствия неизбежно биха стигнали до България. Един от основните  недостатъци се състоеше в отсъствието на четвъртия голям играч – САЩ.

Кратката декларация  далеч не дава цялостна представа за постигнатите резултати. Разбира се, чухме очакваните фрази: целта е омиротворяване, трайно прекратяване на огъня и защита на цивилното население в зоните за деескалация. Онези, които следят от самото начало процеса от Астана, срещата в Сочи и последните събития, знаят или се досещат за сериозните разминавания в позициите на тримата гаранти, за кавито се обявиха от самото начало на преговорите и за съвместните им усилия в Сирия. Но тези различия проличаха и в изказванията на тримата лидери по време на пресконференцията:

▪ Иранският президент Хасан Рохани призова за пореден път за изтегляне на всички чужди сили, които не са поканени от правителството на Сирия. Това би било конструктивно и би облекчило сирийското население. Засягането на въпроса свидетелства, че тримата лидери са останали на различно мнение, тъй като   освен САЩ и Турция би трябвало да напусне Африн и Джерабулус. Противоречие има в общата позиция за запазване целостта на Сирия и практическото турцизиране на кюрдските области и етническото прочистване с открито заявената от Ердоган цел да бъдат заселени там около 200 000 бежнаци, намиращи се понастоящем в Турция.

▪ Президентът Ердоган измести акцента, очевидно в отговор на искането на Хасан Рохани, като обърна внимание на необходимостта от „бързо възстановяване на заетите от турските сили райони в Северна Сирия”. Вторият момент, който очертава различия, прозира отново в забележката на турския президент, че мирът може да бъде постигнат като се действа решително не само срещу „Ислямска държава”, но и срещу кюрдската ПКК и „сирийските й марионетки”. Разнобой в разбирането, кой е терорист и кой не, съществуваше и на срещата във Варна, но никой от коментаторите не го изведе на преден план.

▪ Руският президент подчерта оставащата опасност от „Ислямска държава”, която въпреки понесените териториални, финансови  и човешки загуби разполага със „значителен деструктивен потнециал”, който би могла да насочи и в други страни. Това мнение на Путин се покрива изцяло с американската позиция.

Наистина не стана ясно, дали Путин е опитал, но очевидно не е успял да убеди Ердоган да не минава червената линия „Манбидж”, отбранявана от Сиирийските демократични сили и американски спецназ, но със сигурност е отстоявал вижданията си за сдобряване на турския президент с Ассад, което щеше да донесе много ползи на Анкара. Турция досега използва умело именно разногласията между съюзниците, в резултат на което предприе решителните си действия по окупиране на Северна Сирия. Упоритоста на Ердоган впечатлява, но да не забравяме историческия опит, че в степен на твърдоглавие, тя често е сила на слабите.

От друга страна, на двустранното сътрудничество Русия–Турция бе даден нов тласък, а това неизбежнво се отразява положително и на тристранните срещи по Сирия. Въпреки че в началото дадохме оценката за срещата като постигнато единство между три субекта с дълбоки различия помежду им, все пак „със съгласието малките неща растат, а без съгласие големите се разпадат”, както е казал цар Мицинс на синовете си на смъртното си ложе.

 

Всъщност липсващият четвърти– президентът Доналд Тръмп направи едно странно изказване на среща с индустриалци за скорошно изтегляне на американските специални сили и морски пехотинци от Сирия, като се аргументира с огромните разходи от над 7 милиарда долара, похарчени досега. Но това предполагаше, че ще облекчи Турция и Русия да разубедят Иран, което очевидно не стана. А тъй като междувременно Пентагонът и американските военни в Близкия Изток реагираха с несъгласие с това изявление на президента, след проведено заседание на Съвета за национална сигурност той вече смекчи позицията си: американските сили „ще останат още малко”. Оценките на генералите обаче са за минимум 3 до 4 години. А в действителност – никога.

Замисълът на Тръмп и обновения му екип /съветник по националната сигурност и външен министър/ пролича в два момента: Първо след думите на Тръмп, че „другите трябва да поемат грижата”, последва обещанието на френския президент Макрон пред кюрдска делегация в Париж, че е готов да изпрати френски въоръжени сили в Манбидж, който е под контрола на Сирийските демократични сили и САЩ, но който е и цел на следващата военна операция на Турция. Второ, отговорът на Тръмп на изразената от престонаследника на Саудитска Арабия принца Салман тревога от евентуално напускане на американските сили, който се заключаваше в думите: „Може и да останем, но ще трябва да си платите”.

Колкото въобще до идеята за възможно напускане на Сирия, предварително беше ясна нейната несъстоятелност:

▪ САЩ биха загубили извоювани стратегически предимства и влияние и позволили на Русия и Иран да затвърдят и разширят позициите си;

▪ Женевският преговорен процес, който и без това замря, но се подкрепя като единствено възможно решение от САЩ, Саудитска Арабия и европейските съюзници, може да продължи само ако Вашингтон остане активен в Сирия.

▪ Подкрепата за съюзниците на САЩ – Израел, Йордания, Саудитнска Арабия, би намаляла силно, независимо от наличието на някои бази в региона.

▪ Без американска подкрепа кюрдите могат да загубят освободените от ”Ислямска държава” райони. Нещо повече, те ще загубят и от разширяването на окупираната вече от Турция зона, за което се заканва Ердоган след Африн и Джарабулус на Изток.

▪ Не е изключено да настъпи хаос в Сирия, който да на може да бъде овлядан от сирийската правителствена армия и руските сили.

 

Към всичко това трябва да се добавят и някои нови моменти в развитието на военно–политическата обстановка.

▪ Източна Гута, намираща се само на 10–13 км от Дамаск беше загубена от трите ислямистки групировки в нея като плацдарм за обстрелване на столицата, а пленените там британски разузнавачи и членове на спецназ и двама американски и двама израелски военни, допринесе отново за изостряне на отношенията с Русия. Разкритите тунели и подземни командни пунктове, чийто строеж е възможен само с модерна западна техника  и 24 тона химическо оръжие, дискредитират силно страните, подкрепящи тези три терористични групировки. Фактът, че една от тях, „Джеиш ал–Ислям” пожела да се изтегли в Джарабулус, който е под контрола на Турция, потвърждава само, кой я е подкрепял досега.

▪ Насочването на другите две групировки, които напуснаха Източна Гута, „Хайат Тахрир ал Шам” /бившия фронт Ал Нусра”/ и Фейлян ал Рахман, към провинция Идлиб бе неизбежно, но там се формира последната крепост на джихадистите, която изправя пред серизни проблеми сирийската армия. Ако Идлиб бъде атакуван, има опасност терористите отново да се разпръснат из страната и извършват своите нападения, като попречат на мирното  й възстановяване. Ако сирийската власт се опита да изолира напълно провинцията, отрязвайки всякакъв достъп на оръжейни доставки и свежи попълнения терористи, тя би се превърнала в лагер за подготовка и постоянен източник на опасности и напрежение.

▪ Трети важен нов момент е формирането на групировки от арабски бунтовници,  например в богатата на газ и нефт провинция „Дейр ез Зор”, които започнаха да обстрелват с ракетни системи за залпов огън американските бази и части на кюрдските Сирийски демократични сили, защото не бяха доволни от определянето на кюрдски управители и плащане на данъци. Тази вътрешна съпротива срещу присъствието на САЩ и кюрдите може да се разрастне.

 

Същевременно укрепва оста САЩ–Израел–Саудитска Арабия– Обединени Арабски емирства, която ще бъде и бъдещия фронт в една война срещу Иран. В Йордания бяха стоварени голям брой танкове и транспортна  техника за жива сила и медицинско–санитарни нужди. Вярно е, че предстои голямо военно учение, в което ще участват и някои арабски страни, но тревогата на наблюдателите е голяма.

 

Следващата среща на Тройката Русия–Турция–Иран ще се проведе в Техеран. Турският президент отбеляза, че се правят опити да се внесе разкол между съюзниците, но различията в интересите им правят това и отвътре. Когато няма общност на интересите, там не може да има единство на целите, да не говорим за единство на действията. Това отваря спор за трайността на съюза. Безспорно, той е тактически и ще бъде спояван от интересите на трите сили и съобразяването им с външни такива, следователно ще оцелее през следващите месеци и поне 2–3 години, ако дотогава една война не промени всичко.  Но такъв съюз не е и не може да се превърне в стратегически, поне от днешна гледна точка, особено между Русия и Турция.  Империя не прави съюз с друга империя.