Външната политика на социалистическа България- повод за размисъл и поуки

Любен Петров-посланик

Ако извадим от архивите на нашата памет по-важните събития през този отрезък от време не може да не констатираме една трайна тенденция: тази политика се характеризира с инициативност, активност, прозорливост и въображение за постигане на политическите цели на държавата ни. И още, че тази тенденция е прехвърлила мостове и към нашето съвремие.

На 28 юни 1964 г. завършват успешно българо-гръцките преговори, продължили 10 години. На 8 май 1970 г. завършват също с успех, в рамките само на една среща, преговорите между България и режима на гръцките полковници. И двата преговори са първа проява на самостоятелна политика на България като член на Варшавския договор, без да среща разбиране и подкрепа от съюзниците си. Резултатите от преговорите полагат солидна основа на едно дълготрайно добросъседство. Вече повече от 50 г. нито едно правителство – българско или гръцко –  не е направило опит да посегне на съграденото. Превърнаха се в събитие, което надхвърли рамките на двустранните отношения, излезе и от границите на Балканите, провокира и международен резонанс.

Тази политика направи България двигател на балканското разбирателство и сътрудничество. Показа, че България може да бъде носител на стабилност, на ново мислене в региона и фактор на стратегията за нови европейски Балкани. И наред с всичко това доказа, че страна, членка на СИВ и ОВД, може да провежда самостоятелна политика, когато отстоява национални интереси, без да изневерява на съюзническите си задължения. Това й спечели признанието нова българска балканска политика.

По същото време, началото на 60-те години, усилията на България се насочват към нормализиране на отношенията и с Турция. Такива намерения проявява и турската страна. Благоприятства успешният край на преговорите с Гърция през 1964 г. В българо-турските отношения се редуват цикли на възходящо развитие, на разбирателство и взаимоизгодно сътрудничество, на охлаждане, на замразяване и на остра конфронтация. 60-те години са период на възходящо развитие. За пет години са подписани 10 спогодби, предлагани от България от 1956 г, за да се стигне до оценката на министър Иван Башев през 1969 г.: „Колкото и парадоксално да звучи, най нормални и спокойни са отношенията ни с Турция.“

На 16 и 17 август 1966 г.в Анкара се провежда среща на Иван Башев с турския му колега Исхан Сабри Чаглаянгил. Това е първата официална среща на такова равнище между двете страни след края на Втората световна война. Разменят се мнения по някои въпроси на международното положение и се прави преглед на отношенията между двете страни. В изложението си по международните въпроси Чаглаянгил подчертава, че Турция желае да подобри отношенията си с всички държави, особено със своите съседи. По отношение на членството на Турция в НАТО заявява: „Нямаме намерение да служим на по-големите държави, които участват в НАТО...не следваме политика на сляпо обвързване към един или друг блок.“ Подчертава, че границите на Турция са категорично определени от Ататюрк и оттогава до днес тя няма никакви териториални претенции спрямо своите съседи. Подробно говори за позицията на Турция по Кипър.

В разговорите по двустранните отношения и двамата министри изразяват задоволство от положителното им развитие, особено през последните години. Чаглаянгил подчертава значението на личните контакти и взаимните посещения. Турската страна приема нашите констатации, че съществуват възможности за двустранно сътрудничество в различни области и предлага да се създадат групи от специалисти на двете страни, които да проучат възможностите за разширяване на сферата за сътрудничество в областта на машиностроенето, леката промишленост, металургията, рудодобива, земеделието и др. Чаглаянгил не засяга въпроса за положението на турците у нас, за правото на малцинство. Въпросът за изселването се обсъжда на четири очи между двамата министри. Чаглаянгил заявява, че е много хуманно и много ще помогне за развитие на нашите отношения, ако се разреши изселването в Турция на лица, чиито близки роднини са вече изселени в Турция. В отговор българският министър заявява, че нашето правителство е готово да разреши да се изселят в Турция всички български граждани от турски произход, които доброволно желаят да сторят това в определен срок. И категорично подчертава: „Ние не можем да допуснем този въпрос да бъде поставен както това става с кипърските турци. Никога няма да позволим у нас кипърската история.“ Но му казва и следното: „По наше убеждение колкото повече балканските страни се учат да живеят в мир и стабилност, да уреждат по доброжелателен и мирен път своите проблеми, толкова повече ще се учат и други държави да уважават техните интереси и да прекратят опитите си да се месят в техните вътрешни и междубалкански  работи. Така Балканите ще станат фактор на мир и стабилност в Европа.“ Тази постановка е с концептуално съдържание, остро актуално и днес и заслужава да бъде напомнена. Обсъждат се и други важни въпроси, по които се постига съгласие. Един от тях е за започване на преговори по изселническия въпрос.

Иван Башев е приет от министър-председателя Сюлейман Демирел и от президента Сунай. И двамата приветстват положителното развитие на българо-турските отношения. И двамата приемат поканата да посетят България. В следващите няколко години отношенията се развиват като добросъседски, дори и приятелски.

На преговорите /1968 г./ турската делегация отказва да разглежда въпроса за цялостно изселване и го ограничава в рамките на роднините на изселилите се в началото на 50 г. В десетилетието 1968-1978 г. се изселват около 130 х. д. През 1982 г. турското правителство предлага изселването да се прекрати окончателно. Преговорите стават лакмус за истинските намерения на Турция. Най-важният извод за българското държавно ръководство е, че Турция няма никога да се откаже от постоянния си резерв за влияние у нас. Така се стига до решението на българското правителство от 1984 г. за смяна на имената на българските турци, което доведе до силно изостряне на двустранните отношения, каквото не е имало през целия ХХ век.

Пробивът с новата политика на Балканите бе последван от друг пробив с много по-голямо значение за България – отварянето й към развития Запад. Без опростяване: за това помогнаха комплекс от фактори – външни /обективни/ и вътрешни /субективни./. През 60-те години настъпиха положителни промени на континента и в света– началото на разведряването в международните отношения, разгръщането на потенциала на научно-техническата революция, първите стъпки на Европейската икономическа общност, на интеграционните процеси, подготовката на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа. Държавното и партийното ръководство долови своевременно тези промени, те отговаряха на назрялата необходимост на вътрешното ни развитие, и предприе съответните мерки.

Ключова роля сред тези мерки изигра преразглеждането на основополагащия принцип на социалистическата външна политика мирното съвместно съществуване. Той не се отхвърляше, но неговото използване не се абсолютизираше. Промяната в практическото му приложение изглеждаше така: общи усилия за опазването на мира и за развитието на сътрудничеството, но не и отказ от идейни различия и от идеологическата борба. Исторически погледнато това стана възможно след преодоляването на Карибската криза в края на 1962 г., след постигнатия компромис между САЩ и СССР. От анализа на резултатите от това събитие българското държавно и партийно ръководство стигна до изводите: неуморно да се търсят възможности за мирно уреждане на спорните въпроси между държавите с различна обществени системи, да се лавира, да се търсят разумни компромиси, съобразяване с интересите на партньора, връщане понякога назад, отказване от избраната веднаж посока и опитване на различни посоки и т.н.

В този контекст на преден план излизаше отстояването на националния итерес. Ако мирното съвместно съществуване помагаше за неговата защита, то се използваше, ако пречеше, загърбваше се и се търсеха други, прагматични пътища за постигане на националния интерес. Първият пример на прилагане от България на мирното съвместно съществуване в тази негова трактовка бяха преговорите с Гърция. През 1962 г. политбюро прие да отпадне от дневния ред на преговорите българското предложение за приемане на пакт за ненападение, което гръцката страна категорично отхвърляше. Направи го не защото не оценяваше важността му, а защото пречеше за постигането на главната цел – нормализиране на отношенията. Преговорите се отприщиха и завършиха в два месеца. Това беше политика на активно взаимодействие, на нормален диалог между социалистическа страна-член на Варшавския договор и капиталистическа страна-член на НАТО. Политика на разумен компромис, от който и двете страни останаха доволни. Парекселанс политика на мирно съвместно съществуване.

Тази политика разчупи черупката, изолираща България и в Европа. В лични и официални срещи и разговори на най-високо равнище с Франция, ФРГ, скандинавските страни и др. се постигаха договорености за активизиране на двустранното политическо, икономическо и културно сътрудничество. Успоредно с това се проявяваше интерес и към Общия пазар, не само да знаем повече за него, но и да намерим форми за сътрудничество, дори да пробием и да влезем в него. Докато в други социалистически страни, а и у нас, официалните оценки за него бяха отрицателни /“оръдие на монополите и империализма“/, водещи български политици по високите етажи на властта с усет към новото, с новаторско мислене го приемаха като обективен икономически процес, от който ние изоставаме и работеха за проникването на България в него.

Тази политника направи България уважавана страна.

През 60-те години, освен че България бе изведена от изолацията на Балканите и се направи много за отварянето й към развития Запад, се положи фактически и ново направление в нейната външна политика – активно и перспективно политическо, икономическо и културно сътрудничество с арабския свят и със страните от Азия, Африка и Латинска Америка.

Но внимателният читател на в. „Земя“ ще запита: само с успехи ли е белязана в онзи период българската външна политика? И ще е прав. Имаше и слабости, и грешки. Ще посоча една от тях, най-фрапантната – т.н. възродителен процес. Но по този въпрос трябва да се каже предварително още нещо. Защо в продължение на 100 години България и Турция не успяха да намерят взаимноприемливо решение на този проблем? Честният отговор е: защото Турция не иска. А защо не иска? Защото, казва откровено бившият премиер Ахмет Давутоглу, „мюсюлманските малцинства са фундаментът на политиката на Турция в балканските страни“. Във вековната турска политика към България тази формула е закодирана по следния начин: проблемът с изселването на българските турци трябва винаги да стои и да не се решава. Че този проблем ще продължи да бъде дразнител в двустранните отношения и при следващите поколения не подлежи на съмнение.

България днес е отново в сложна геополитическа среда. Разбира се, коренно противоположна на предишната. Тя пак е член на два съюза – Европейския съюз и НАТО, пак е на Балканите, с двойно повече съседи след разпадането на Югославия, пак участва в решаването на международни и регионални проблем, пак по много поводи се сблъсква с трудния избор между националния интерес и международните задължения. По всички тези и други аспекти на сегашната външна политика опитът от миналото, със неговите постижения и грешки, заслужава да бъде изучаван и да се използва.