България в многостранната дипломация

Димитър Костов– посланик

В продължение на повече от три века основен метод за поддържане на отношенията между държавите е двустранната дипломация. Успоредно с нея и като допълнително средство се заражда и постепенно набира сила и многостранната дипломация (мултилатерализъм), в обсега на която влизат проблеми, засягащи интересите на повече от две държави.

Макар идеи и наченки в тази насока да са заложени още в древността, за отправна точка на многостранната дипломация се приема Вестфалският мирен договор от 1648 г., с който се слага край на опустошителната тридесетгодишна война в Европа и се утвърждават националните държави на основата на принципите на държавния суверенитет и суверенното равенство.  Този договор, както е известно от историята не сложи край на изтребителните войни, следващите ставаха още по жестоки.

Решението на съюзниците от антихитлеровата коалиция след Втората световна война за създаването на нова световна организация беше продиктувано от желанието им да създадат условия за предотвратяване на  нов световен катаклизъм, още повече че такова беше всеобщото тежнение на народите, които изстрадаха бедствията на войната. Със  създаването на ООН многостранната дипломация придоби особено силно развитие. Очакванията бяха, че всички спорни въпроси между националните държави ще се решават по мирен път и в рамките на световната организация.

Имайки предвид неуспеха на Обществото на народите, съвсем естествено първата грижа на победителите беше изграждането на нова система за колективна сигурност, обезпечена от ефективен механизъм за нейното осъществяване, в който главната отговорност се възлага на петте велики сили. Последното се оказа „ахилесовата пета” на новия механизъм, тъй като военното сътрудничество много скоро беше изместено от враждебност и  идеологическа конфронтация между западните сили и Съветския съюз. И въпреки това, историята свидетелства, че в най- трудните моменти когато световния мир е бивал в опасност ООН е спасявала положението . Достатъчно е само да напомним за Кубинската криза.

Ето защо не мога да подмина странния факт, че в настоящия момент ООН сякаш не съществува за България. Нейната дейност не представлява никакъв интерес за средствата за масова информация, а по въпроса с какво се занимават нашите представители в Ню Йорк и Женева цари пълна неизвестност. Това, което е ясно от техни изказвания, позициите им по обсъжданите въпроси се определят от личните им партийни пристрастия. От друга страна  ЕС създаде собствено представителство при ООН. Във връзка с това възникват редица въпроси: какво е взаимодействието на общото представителство с представителствата на страните-членки като се има предвид че Европейският съюз няма обща външна политика, как се вземат решенията по отделните проблеми,  какви са  възможностите за отделните страни  да отстояват отделни специфични свои национални интереси и други подобни въпроси.

След падането на Берлинската стена и разпадането на Съветския съюз, основна цел на България и другите източноевропейски държави стана членството в Европейския съюз и НАТО, което  наложи промяна във външнополитическите приоритети и основателно главното внимание се отделя на участието ни в тези организации. Това изискваше подготвени кадри, запознати с методите и средствата на многостранната дипломация, опит и знания  които се придобиваха преди всичко в ООН. За съжаление, вместо да бъдат използвани най-рационално онези, които имаха вече нужния опит, те бяха отстранени от МВнР и бяха назначени на партиен принцип нови хора без елементарна подготовка. Нека припомним скандалния случай с българския кандидат за представител  в ЕС г-жа Желева, който бе отхвърлен поради некомпетентност. Общият резултат беше липсата на активност и превръщането на страната ни в пасивен наблюдател.

Активизирането по време на председателството на ЕС от България безспорно е положителен факт, независимо от допуснатите немалко пропуски. Но нека не забравяме, че в него е ангажиран целия държавен апарат.  То трябва да продължи и след изтичането на нашия мандат когато на преден план   отново ще излезе дейността на нашите евродепутати, за повечето от които получаваме много малко или никаква информация.

Така се случи, че цялата ми 30-годишна дипломатическа кариера беше свързана с участието на страната ни в ООН и в многостранните преговори за разоръжаване, европейска сигурност, дейностите на държавите в Космоса и др. При постъпването ми в МВнР през 1964 г. министър на външните работи беше Иван Башев. Самият той, с натрупан опит от международните младежки организации, имаше разбирането, че с ограничените си възможности  България можеше да постигне значителен успех в международните отношения само ако разполага с добре подготвени специалисти в областта на многостранната дипломация.

Tрябва да се отбележи, че тази дейност е значително по-сложна и по-трудоемка, отколкото е двустранната дипломация. Бих я определил като кондензирана дипломация по простата причина, че всеки ден участниците в нея са в непосредствен контакт с представители на други страни в даден комитет или конференция. Най-добре тази особеност е уловена от дългогодишния висш служител в Секретариата на ООН – англичанинът Брайън Ъркуърт: „Изкуството на многостранната дипломация се състои в дълги и сложни преговори, контакти и разговори. То е труден и мъчителен процес, който изисква огромна издръжливост, но така също интуиция, интелект, разбирателство и умения да преговаряш”.

Тази сложност произтича от факта, че дипломатът в международни организации или конференции, независимо от неговия ранг, е упълномощен да представлява и да говори от името на своята държава и правителство,  да излага позиции и да гласува от тяхно име. Това, което се опитвам да кажа е, че дипломатът, който е решил да се посвети на работа в ООН или другите международни организации трябва да притежава определени качества в повече. Имам предвид естествена нагласа и възможност за общуване и създаване на контакти в многостранна среда, добра езикова подготовка - преди всичко на английски език и на поне още един от официалните езици на ООН, солидно базово образование, добро познаване на позициите на отделните държави и на интересите, които стоят зад тях.

Сегашното отношение на България към ООН ме подтикна да припомня че през 70-те и 80-те години на миналия век България беше измежду най-активните участнички в дейността на ООН. Това винаги е било подчертавано от Генералните секретари, които са посещавали България по наша покана. Имам предвид Кофи Анан, Перес де Куеляр, Курт Валдхайм, У Тан. Не ми е известно дали сегашното ръководство на М-во на външните работи има намерение да покани действащия Генерален секретар Антониу Гутериш, но това би бил един добър акт.

На всяка сесия българските представители правеха между 20 и 30 изказвания по основни въпроси от дневния ред, участваха като вносители и съавтори на приеманите резолюции. Така например, на 38-та сесия през 1983 г. по инициатива на България О.С. прие три резолюции в областта на разоръжаването.

Особено внимание заслужава първата българска инициатива на 22 сесия на Общото събрание (О.С.) на ООН през 1967 г. за включване на точка в дневния ред относно ролята на специализираните организации и международните институции в процеса на деколонизацията. Като член на Специалния комитет по деколонизацията от неговото създаване през 1962 г. и на Съвета на ООН за Намибия, името на България беше неразривно свързано с решаването на всички колониални въпроси. Това издигна нейния престиж сред новоосвободените страни и ни създаде искрени приятели  на африканския континент. За отношението към България в ООН най-ярко свидетелства това, което се случи на юбилейната 25 сесия на Общото събрание на ООН през октомври 1970 година. В речта си министър Иван Башев отдели значително място на причините за забавянето на прилагането на Декларацията за предоставяне на независимост на колониалните страни и народи, на проблемите на тяхното икономическо развитие  и на необходимостта колкото е възможно по скоро те да бъдат приети в ООН. Речта бе посрещната с бурни и продължителни овации, а когато Башев си седна на мястото към нашата банка се втурнаха десетки ръководители на делегации за да го поздравят образувайки дълга опашка през цялата зала.  Председателстващият беше принуден да изчака доста време, преди да даде думата на следващия оратор и предложи в бъдеще поздравленията да стават извън залата.

В българските медии редовно се отразяваха позициите, заемани от членовете на нашите  и други делегации по обсъжданите въпроси, авторство и съавторство на внесени резолюции, оценки на преминалите сесии на отделни органи. (БТА имаше специален кореспондент при ООН в Ню Йорк.) Това създаваше самочувствие у гражданите, че тяхната държава е фактор в международния живот, а не пасивен наблюдател.

Не мога да не отбележа, че след 1989 г. постигнатото бе почти напълно пропиляно. По бюджетни съображения започна закриване на посолствата ни в много от тези страни, намаляване на контактите и взаимноизгодното сътрудничество с тях. Поради тази късогледа политика, може да се каже, че те  изчезнаха от полезрението на българската дипломация.

Активното участие в многостранния диалог в ООН и другите международни организации не беше самоцел. Търсеха се възможности за подпомагане на икономическото и културно развитие на страната чрез осигуряване на достъп до проучвателни разработки и до фондовете за тази цел. От тази гледна точка най-голямо значение имаше сътрудничеството ни с Програмата на ООН за развитие, от която България получи за периода от 1965 г. до 1991 г. повече от 30 милиона долара техническа помощ. Тези средства се използваха в по-голямата си част за доставка на машини и съоръжения и за обучение на български специалисти във водещи фирми и институти на западни страни, които не можеха да се осъществят на двустранна основа поради дискриминационните ограничения, наложени на социалистическите страни.

Войната в Персийския залив срещу Ирак през 1990 г., който без всякаква причина окупира Кувейт, беше първото изпитание за ролята на ООН в новите условия. За първи път в историята на организацията Общото събрание на ООН прие резолюция, внесена от СССР и САЩ по въпроса за укрепване на международната сигурност и засилване ролята на ООН. България зае безкомпромисна позиция по отношение агресията на Ирак и санкциите на Съвета за сигурност.

В същото време не можехме да си затворим очите за това, че в резултат на тези санкции страната ни понесе огромни загуби, поради невъзможността да си върне, сумите, които й дължи Ирак, възлизащи на милиард долари. Ето защо в мисията в Ню Йорк подготвихме документ с искане  за оказване на помощ на основание на чл. 50 от Устава на ООН, който предвижда такава възможност за страна, изправена пред икономически проблеми вследствие на мерки, предприети от Съвета за сигурност.  Документът бе връчен на Генералния секретар. След нас, подобни претенции регистрираха още 18 страни.

Искането ни за получаване на помощ бе разгледано с разбиране и подкрепено от всички членове на Съвета по компенсиране на дълга от Ирак, но реалното получаване на дълга  бе оставено за по-късен етап, когато има условия за това. Кога и дали ще има такива условия не е ясно. Ще се запомни обаче изказването на Соломон Паси ката външен министър, че участието ни в „Коалицията на желаещите” при втората война срещу Ирак ще ни осигури връщането на дълга. Вместо това, получихме в ковчези българските жертви от войната. И нека този случай ни бъде обица на ухото ако се наложи в бъдеще да вземаме подобни решения.

Проблемите на ограничаване на въоръженията и разоръжаването са едно от най-главните направления в дейността на ООН. Уставът на ООН в гл. 11 възлага на Общото събрание да „разглежда общите принципи на сътрудничество при поддържането на международния мир и сигурност, в това число правилата, определящи разоръжаването и регулиране на въоръженията, както и да се правят препоръки до членове на Организацията и Съвета за сигурност”. За целта бяха създадени специални органи, които да разглеждат различни аспекти на проблемите на разоръжаването. След края на Втората световна война в съзнанието на народите бяха още живи картините на ужасите и бедствията, които надхвърлят многократно тези от предишните войни. Жертвите по целия свят наброяваха 70 милиона, от които само в Европа са 40 милиона. От страна на Съветския съюз те са 21 300 000 души, от Германия – 7 060 000 души, от Полша – 5 420 000, от Франция – 610 000, от Великобритания – 512 000, от Италия – 415 000, от САЩ – 295 000. България дава 35 000 убити и ранени след включването й във войната на 8 септември 1944 г. Към тях трябва да се добавят 1 828 убити и 2 300 ранени в резултат от англо-американските бомбардировки през 1943-44 г., заедно с 12 000 разрушени сгради в 168 населени места, включително сградата на Народното събрание.

България бе включена в Комитета от 18 държави, създаден през 1961 г. по договореност между Съветския съюз и Съединените щати. В състава му влизаха 10 социалистически, 10 западни и осем необвързани страни В последствие той няколко пъти се разширява и постепенно се превърна в постоянно действаща конференция, в която участваха повече от 60 държави.

Едва ли има друг международен проблем в новата и най-новата история на човечеството, по който да е изговорено и изписано толкова много, да са създадени такъв голям брой конференции и други форуми, произвели толкова документи, и да е постигнат несъизмерно на положените усилия малък резултат. Но веднага трябва да добавя, че – независимо от тази несъизмерност – всеки резултат - договор, конвенция или друго споразумение – си е струвал усилията, тъй като допринасяше за смекчаване на международното напрежение и създаваше условия за нови стъпки в това направление. Тези преговори се следяха с интерес и бяха едно от важните събития на международния живот. За съжаление днес  самата дума „разоръжаване” изчезна от информационните издания. Тя се замества от нейната противоположност – „въоръжаване”.

Първото ми участие в преговорите по разоръжаване беше по време на лятната сесия на Комитета на 18-те през 1965 г. Делегацията беше в състав: Карло Луканов – ръководител, Йордан Големанов – зам.ръководител и членове: Борислав Константинов, ген.Димитър Попов, Чавдар Дамянов, Георги Янков и аз,  Димитър Костов. Луканов беше тактичен представител на плеядата от старите партийни ръководители, получили солидно образование и добро възпитание, и носещи известна доза аристократизъм. Владеещ отлично руски, френски и немски език, той се ползваше с уважение и респект от страна на колегите си. Изключително внимателен към нас – неговите сътрудници, той искаше нашето мнение и възприемаше предложенията ни по време на подготовка на изказванията на делегацията.

Ръководител на съветската делегация беше Симеон Царапкин – ветеран на съветската дипломация. Неговите изказвания се отличаваха с ортодоксалност и остър тон. Когато го чух за първи път си спомних мнението на моя колежка от Дипломатическата академия в Москва, че докато в Женева е Царапкин, не може да се очаква прогрес в разоръжаването. На следващата година той бе заменен от Алексей Рошчин – пълна противоположност на своя предшественик, което се изтълкува като желание от страна на Съветския съюз за постигане на реални резултати в преговорите.

Американската делегация се оглавяваше от Уилям Фостър, Директор на Агенцията за контрол на въоръжението - един улегнал и спокоен дипломат.

Нашата делегация работеше с голямо старание. След всяко заседание, ние – сътрудниците – сядахме на верандата на мисията, която по това време се намираше в една вила в западната част на града, и анализирахме направените изказвания с цел да извлечем аргументи за наше изказване по темата. Освен това, съставяхме информация за Министерството и дописки до в. „Отечествен фронт”. Стремежът ни беше не просто да заявяваме позиции, а да се включим в многостранния диалог като разкриваме логическите противоречия в позициите на опонентите и даваме отговори на поставени от тях въпроси. Следяхме публикациите в западния печат и цитирахме изказванията, които подкрепяха нашите становища.

Главният въпрос, който се обсъждаше с голяма тревога за световния мир, беше неразпространението на ядреното оръжие. Съществуваше общо разбиране, че трябва да се постави преграда пред „разпълзяването” на това оръжие в други държави, преди процесът да е станал необратим. Особено силен беше стремежът през 60-те години на миналия век от страна на Западна Германия да получи достъп до ядреното оръжие, независимо под каква форма, което окончателно да я изведе от положението на победена страна. Опасенията от възможно ремилитаризиране на ГФР и възраждане на германския реваншизъм бяха не само сред социалистическите страни, но и сред редица западноевропейски държави. Още много пресни бяха спомените в съзнанието на хората от Втората световна война.

За съжаление, в това време малко внимание се обръщаше на опасността от разпространение на ядреното оръжие извън европейския театър. Необвързаните страни в преговорите настоявах бъдещия договор да им осигури гаранции за използването на ядрената енергия за мирни цели както и по-нататъшни мерки за разоръжаване до пълна забрана на ядреното оръжие.

След предварителни преговори в Комитета на 18-те се стигна до един компромисен текст, който трябваше да удовлетвори основните изисквания както на ядрените, така и на неядрените държави.

За значението, което социалистическите страни придаваха на договора, говори фактът, че преди подписването му този въпрос бе поставен на специално заседание на Политическия консултативен комитет на Варшавския договор на най-високо равнище, което се състоя в София. Делегациите бяха водени както следва: СССР – от Л.Брежнев, Полша – от Вл.Гомулка, Чехословакия – от Александър Дубчек, Унгария – от Янош Кадар, Румъния – от Николае Чаушеску, България – от Т. Живков. Нашата делегация включваше още министър-председателя Ст.Тодоров и външния министър – Иван Башев, а като експерти – началника на отдела в МВнР – Йордан Големанов и моя милост. Моето включване само по себе си беше огромна изненада за мен, която стана още по-голяма, когато началникът на отдела  ми съобщи, че по поръчение на министъра  трябва да подготвя проект за речта на Тодор Живков.

В първата почивка бяхме поканени в кабинета на Нико Яхиел, един от помощниците на Т. Живков – министъра, Големанов и аз за обсъждане на българското изказване. Яхиел беше настроен за драстично съкращаване на текста с аргумента, че ние, като домакини, не трябва да влизаме в детайли или че даден термин не би звучал добре в устата на Живков. Башев защитаваше проекта на Министерството, но накрая се предаде. Всъщност, остана един кратък текст, в който главното беше, че България ще подкрепи договора, защото той не допуска достъп на ГФР до ядрено оръжие.

В международен план договорът бе приветстван като победа на здравия разум, като важна стъпка към укрепване на международния  мир и сигурност. Развитието на събитията впоследствие, обаче, не потвърдиха тази оптимистична оценка.

Първо, извън договора останаха такива страни като Индия, Пакистан и Израел, които се сдобиха с ядрено оръжие – първите две съвсем открито, а третата никога не призна официално, че го притежава.

Второ, ядрените държави „забравиха” за поетото задължение по чл.6 от Договора да продължат преговорите за постепенно намаляване на ядрените си запаси до пълното им премахване.

Трето, в променената международна среда става все по-невъзможно да се защитава превилегирования ядрен статус на „петте велики сили”, особено сега, когато на преден план стои въпросът за увеличаване броя на постоянните членове на Съвета за сигурност. Логично възниква въпросът евентуалните нови членове ще придобият ли ядрен статус?

Участието на България в международното сътрудничество по изследването и мирното използване на космическото пространство се извършваше по две направления:

• В Комитета на ООН, на който България беше активен член, както и  на неговите два подкомитета,
• В съвместната дейност на социалистическите страни по развитието на науката и практиката в овладяване на Космоса.

Надпреварата между двете космически държави започна на 4 октомври 1957 г. в разгара на Студената война, когато Съветският съюз изненада САЩ и света с изстрелването на първия изкуствен спътник в орбита около Земята. Това беше голям шок за американците, които трябваше да признаят, че са изостанали в тази област и сигнал, че руснаците могат да развият способност да достигнат тяхната територия с ракети с ядрено оръжие. За кратко време думата „спутник” стана най-популярната руска дума, която можеше да се срещне на различни езици по страниците на печатните издания и в електронните предавания.

Отговорът на САЩ не се забави. Президентът Кенеди предложи и Конгресът одобри многомилионна програма за космически изследвания, чиято крайна цел беше изпращането на човек на Луната. Тя даде силен тласък на научно-изследователската дейност, но заедно с това, на нов кръг в надпреварата във въоръжаването. В американското общество се появиха най-различни идеи и теории, включително предложения за завладяване на Луната и другите планети. Според тях, достатъчно е държавата да постави своя флаг на небесното тяло и да установи своя колония, по подобие на завладяването на „Дивия запад” в САЩ.

В тази обстановка и от двете страни на океана си даваха сметка, че за да се избегне хаоса и сблъсъците при по-нататъшното развитие на космическите изследвания, трябва колкото е възможно по-скоро да се сложи началото на тяхното международноправно регулиране.

Така през юли 1966 г. се свика сесия на Юридическия подкомитет в Женева и аз бях включен в българската делегация с ръководител проф. Ангел Ангелов от Юридическия факултет. Задачата, поставена пред Подкомитета беше да изработи проекто-договор за основните принципи за дейността на държавите в космическото пространство.

Председател на сесията беше известният полски юрист и дипломат  проф. Манфред Лакс, който проявяваше голяма  находчивост при формулирането на компромисни предложения. Той се позваше с реноме на солиден юрист и по-късно бе избран за съдия в Международния съд в Хага, където постави рекорд с 26-годишното си участие.

На следващото заседание в Ню Йорк бе съгласуван общ проект. Подписването на договора по установената процедура в трите столици: Москва, Лондон и Вашингтон. У нас бе решено в Москва това да се направи лично от министъра, а в останалите столици – от нашите посланици.

Значението на договора беше оценено изключително високо от всички страни. Особено важни са основополагащите принципи, според които Космосът е общо достояние на човечеството, а Луната и небесните тела не подлежат на национално присвояване.

След влизането на договора в сила, вниманието беше насочено към разработването и приемането на две важни споразумения: за спасяването на космонавти и за отговорността на държавите при нанесени щети от паднали техни космически тела.

Второто направление на космическата дейност на България се осъществяваше в рамките на сътрудничеството между социалистическите страни. То започна с получаването на писмо от Алексей Косигин, председател на Министерския съвет на СССР до нашия министър-председател с предложение за включване на България в космическите изследвания. Решено бе практическата дейност да се съсредоточи в Академията на науките, където бе изграден специален институт. За негов директор бе назначен Кирил Серафимов – една изключително интересна личност, изминала пътя от работник-шлосер до академик. Той направи много, за да привлече способни сътрудници, както и за полета на първия български космонавт Георги Иванов. За съжаление, Серафимов твърде рано си отиде от този свят. Каква е сегашната активност в космическата област не бих могъл да кажа защото и по този въпрос информацията в медиите е недостатъчна. Едно е ясно, това е област на иновации и е от първостепенно значение за икономическото развитие на страната, за която трябва да се осигуряват необходимите средства, чиято възвръщаемост е повече от сигурна.

*Авторът е почетен председател на Българско дипломатическо дружество