Българската дипломация. Институции и представители 1879–1918

На 12 декември  2018 г. Дипломатическият институт при министъра на външните работи представи книгата „Българската дипломация. Институции и представители. 1879-1918“ с автор д-р Алека Стрезова. Присъстваха много студенти, професори от УНСС, директори на дирекции от МВнР, представители на неправителствени организации.

Проф. д.и.н. Петър Стоянович припомни, че през 2019 г. се навършват 140 години Българска дипломация, а сборник, посветен на нея е издаван последно по повод 120–тата годишнина. Той разказа интересни моменти от определянето на датата за отбелязване на годишнината, както и техническите и някои комични редакторски проблеми по време на правителството на Иван Костов и председателя на НС Йордан Соколов. Проф. Стоянович обърна внимание на образователния ценз на първите български дипломати, които въпреки това са създали престижна основа на българската дипломация. Благодарение на тях тя влиза в златната среда на европейската дипломация. За книгата на д–р Алека Стрезова той отбеляза, че това е почти енциклопедична книга. Важен е начина на мислене. Преходът в главите ни никога няма да свърши, ако не затворим и последната страница от историята.

Д–р Алека Стрезова сподели, че идеята е била да се постави основата на нов разказ за свъременната българска дипломация. Това е станало възможно благодарение на Програмата за подпомагане на млади учени от БАН. Поради характера на същата книгата не може да се разпространява в мрежата книжарници.

Книгата се състои от две части. Първата  е посветена на създаването и структурите на МВнР и изповеданията и подведомствените му учреждения, както и на тяхното финансиране  в периода 1879–1918 г. Във втората част са представени в енциклопедичен вид ръководителите на българската дипломация и българския дипломатичеснки корпус. Сред тях има много познати фигури от бългасдкия политически и обществен живот, но са представени и напълно неизвестни лица, които също имат своето място в историята на българската дипломация. Справочникът не дава само биографични данни, но предлага и хронолгия на представителството в българските дипломатически мисии в чужбина. Повечето биографии на дипломати са съпроводени с потретни снимки.

Професор Динко Динков от УНСС сподели мисли за първия университетски курс по външна политика и история на дипломацията, който е трябвало да подготви. Той коментира и въпроса за образованието на първите ни дипломати, когато никой не е отговарял на днешните изисквания, но въпреки това са показали примери на дипломатическо майсторвство. Има обаче още много празноти в историята на българската дипломация.

Директорът на дирекция  „Азия Австралия и Океания” подчерта с примери от архивите активността на някогашните дипломати, които ежедневно изпращали по 8 страници информации, например от съседна Турция. Впечатляващ е изискания стил на писане на тези хора. Повечето от тях са владеели френски език. За него все пак остава открит въпроса за подбора им за работа на това поприще.

Д–р Алека Стрезова отговори, че това са били хора с обществен престиж. Държало се сметка и за това, как ще бъдат приети в страната на акредитация.

Професор Стоянович продължи темата, изтъквайки, че това са били по–скоро просветени, отколкото класически образовани. Всеки от тях е говорил по 3–4 чужди езика. Например без владеенето на турски език е било невъзможно за който и да е дипломатически представител да се справи. Търговските агенства са били първите органи за военно разузнаване. Вълканович в Цариград е бил 35 години главен хирург в най–голямата болница. Всички по някакъв начин са били утвърдени в професията и живота личности в условията на практиката си или търговската дейност от Кайро до Виена.

Освен репликата на прлоф. Динко Динков за оставащите празноти в историята на дипломацията, нямаше въпроси относно планове за бъдещи изследвания на следващите периоди след 1918 година.

Модерната българска дипломация се ражда с възстановяването на българската държава 1879 г. Нейната история в периода до Първата световна война е многократно представяна както чрез впечатляващите й успехи, така и чрез непредвидените й провали. Но тя може да бъде описана и през призмата на институционалната история и разказа за раждането на българския следосвобожденски политичцески елит. Как се създава княжеската външнополитическа мрежа и кои са мъжете, заели постовете на първите задгранични дипломатически представители? Кои са външните министри –реформатори на Минтистерството на външните работи и изповеданията  и какъв е образът на модерния български дипломат? Това са въпхросите, на които авторката се стреми да даде отговор.

В първите 63 страници от книгата е представена Структурата на Централното управление на Министерството на външните работи и изповеданията, Създаването и развитието на дипломатическата мрежа на Княжество България, Финансирането, Дипломатическите назначения и Спомените на съвремениците.

Публикувани са факсимилета от Правилника за организацията на МВРИ от 1987 г., Клетвата , полагана от чиновниците от кариерата  в МВРИ от 1907 г., Указа за преименуването на българските диплроматически представителства в легации. Следват снимки на модел на българска дипломатическа униформа, на Министерството на външните работи и изповеданията  от   1898 г., на  дипломатическа шпага, на орден   «Св. Александър първа степен и орден за гражданска заслуга, на сградата на Българското дипломатическо агентство в Берлин  на ул. «Kurfürstendamm» № 37 и др.

В следващите 160 страници са представени биографии на българските дипломати: от Марко Димитров Балабанов и Стефан Савов Бобчев до Иван Димитров Шишманов и Милан Ставров Шишманов. Разбира се, в тази поредица намират място Стефан Стамболов, Рачо Петров, Михаил Сарафов, Димитър Станчов, Симеон Радев, Васил Радославов и много други.

В Приложение 1 са представени българските министри на външните работи, а в Приложение 2– българските дипломатически агентства/легации в периода 1879–1918 г.

Накрая е прлиложена богата библиография към биографичните справки.