Ще стимулира ли подкрепата за албанците обединяване на етноса и заплахата за сигурността на Балканите? Печат
Автор Експерт   
Събота, 22 Декември 2018 14:29

Ще стимулира ли подкрепата за албанците обединяване на етноса и заплахата за сигурността на Балканите?

Доц. д-р Йордан Величков*

Има две противоположни позиции в случая „Косово“. Сърбия не може да приеме реалността, че Косово или огромна част от него е загубена завинаги. Косово от своя страна ще се стреми на всяка цена да получи признание от Белград за своята независимост, както и пълно признание от международната общност. Засега допирни точки между двете страни няма.

Проблемът „Косово“ съществува повече от столетие. Той възниква с вкарването на почти половин милион албанци в Югославия през 1918 г. За първи път два противоположни и враждуващи етноса са вкарани в една държава. Опасността от огромните грижи, които той ще създаде на Белград, споделя известният учен и председател на Сръбската академия на науките акад. Васа Чубрилович, който през 1937 г. излиза със секретен меморандум до премиера на тогавашна Югославия, в който предлага ликвидирането на албанския етнос в рамките на югославската държава. Методите, изброени в меморандума за провеждането на този акт, са четири. Първо, привличане и подкупване на най-будните младежи от Косово за каузата на Сърбия. Второ, поощряване на смесените бракове. Трето, изселване на част от албанците, и четвърто, инсцениране на бунтове сред албанците и брутално потушаване, но не от армията, а от паравоенни сили.

Втората световна война осуетява този план. По време на войната враждебността между сърби и албанци взема многобройни жертви и от двете страни. След 1944-5 г. албанците са включени в Сръбската република. Чувствайки се застрашени за своето съществуване, и поради особените взаимоотношения между двата етноса, те издигат две тези, които изпълняват с изключителна последователност. А именно: не е истински албанец този, който няма поне 7 деца, и второ – албанската майка ще пречупи сръбския щик. Така се случва бурният и безпрецедентен за Европа през XX век демографски бум. За 18-20 години албанският етнос в Югославия се удвоява. При преброяванията там, които са на 10 години, данните са следните. След войната албанците са около половин милион, 1952 г. те са 750 000, а 1961 г. нарастват на 915 000. След 10 години през 1971 г. – вече са 1 309 000, през 1981-а нахвърлят 2 милиона, а 1991-а при разпада на Югославия са около 3 милиона. Тоест за 45 години албанците нарастват 6 пъти.

Този демографски бум сериозно смущава управляващите. В тази връзка и след бурните албански протести съветникът на Йосип Броз Тито – Лео Матев, който е и директор на Института по външна политика, предупреждава, че най-голямата опасност за стабилността на югославската федерация не са хърватите, а албанците в Косово.

Всички опити на югославското ръководство за приобщаване, разселване, асимилиране и денационализиране на албанската общност се оказват напразни. Силният националистически дух, дълбоката неприязън между албанци и сърби, както и стремежът на косоварите да се обединят с Албания, са сериозни фактори, които провалят намеренията на Белград. Факт е, че още през 1986 г. иредентизмът (политическо движение за анексиране на чужди територии към предполагаемо еднонационалната държава) взема изключителни мащаби – над 50 албански националисти са арестувани, от които 33-ма са осъдени и изпратени в затвора.

Обединението на албанците в една държава е въпрос, който рано или късно ще бъде реализиран. За съжаление, ЕС гледа на него доста повърхностно, вяло и неадекватно, поддържайки принципа за запазване на статуквото. Кое статукво обаче? Това, което гарантира стабилност и сигурност в даден регион ли? Съществуващата обстановка на Косово гарантира точно обратното – несигурност, напрежение, липса на всякакво доверие и дори военни конфликти.

Кой има интерес от такова „статукво“? Очевидно, някои западни външни сили, но в никакъв случай това не са албанците и сърбите. Жалко, че двете страни – сръбската и албанската, пропуснаха един изключителен исторически шанс в началото на 90-те години на XX век да решат проблема чрез подялба на Косово.

Впрочем, по този въпрос бях потърсен от посланик от Белград за консултация да дам своето мнение. Те не се споразумяха по въпроса кой колко да получи от Косово. Сърбите настояваха за 40%, докато албанците бяха склонни да им отстъпят само 30%, тъй като сръбското население представляваше 12% от гражданите на Косово. И двете страни не отстъпват и отстояват своите позиции. Продължаващият демографски бум и подкрепата, която косовските албанци получават отвън, още повече ще стимулира както усилията за признаване на Косово за независима държава, така и албанците за обединяване на албанския етнос в една държава. Наред с това обаче Косово ще остане регион на нестабилност и потенциална заплаха за сигурността на Балканите. Окончателното решение на проблема „Косово“ трябва да се търси в обединението й в една държава. Това рязко ще съкрати демографския бум, който ще бъде доведен до нормални рамки на раждаемост и ще пречупи албанската демографска агресия не само на Косово и Македония, но и на Балканите. Запазването на демографските показатели означава, че само след няколко десетилетия албанците ще нараснат на 30-40 милиона, поради което не само Косово и Македония, но и Балканите ще им станат недостатъчни за това огромно население.

Митът за Велика Албания

Тук се сблъскваме с мита за Велика Албания, лансиран от недоброжелатели и непознаващи проблема. Колко велика ще стане Албания, която е 28 000 кв. километра и прибави към себе си 10 000 кв. км от Косово и още 4-5000 кв км от напълно албанизираните части от Вардарска Македония? Какво страшно има в появата на една държава от 43 000 кв. км със 7-8 милионно население! Кого ще застраши тя, след като е три пъти по-малка от Гърция и два пъти по-малка от България и толкова от Сърбия? Националистите в такава Албания ще бъдат принудени да се грижат за стандарта и положението на населението в рамките на т. нар. Велика Албания, а не чрез демографска агресия да завоюват чужди земи.

*/ Доц. д-р Йордан Величков е завършил право, специализирал е дипломация в Москва и Лондон. Бил е на дипломатическа работа в Югославия, САЩ и Канада. Депутат в 40-ото НС. Почетен председател на Съюза на патриотичните сили „Защита“. От 1995 г. е преподавател по международни отношения в ЮЗУ „Неофит Рилски“ – Благоевград и в СУ „Св. Климент Охридски“.