Отношенията ЕС - САЩ: колко дълбок е Атлантикът? Печат
Автор Експерт   
Вторник, 10 Декември 2019 18:28

Отношенията ЕС - САЩ: колко дълбок е Атлантикът?

Любомир Кючуков, Директор на Института за икономика и международни отношения

„ЕС е враг на САЩ“, туитна американският президент Тръмп преди година след срещата си с президента на Русия Владимир Путин. Едва ли може да има по-сериозна илюстрация за съвсем доскоро немислимото – степента на раздалечаване на САЩ и ЕС един от друг.

Противно на стереотипното и до голяма степен инерционно отношение към международните процеси, неследено от периода на студената война, днес основното геополитическо противостояние не се свежда единствено до конфронтацията между САЩ, НАТО и ЕС с Русия. Наблюдава се своеобразно „разчленяване“ на това противостояние в няколко пласта: докато противопоставянето с Русия е доминиращо в световен план в сферата на сигурността, то в икономическите отношения водещо е противоборството САЩ – Китай, а в политически план основната международна динамика е по-скоро вътре в широкия Запад, в евроатлантическото пространство, между САЩ и ЕС. Ако обърнем поглед назад, към диалектиката на Хегел, то би могло да се констатира, че при конфронтацията с Русия се наблюдават качествени натрупвания: ескалация от лошо към по-лошо, докато в отношенията ЕС – САЩ промените са качествени: към разделяне и дистанциране.

Аберация или обективна закономерност

Ключовият въпрос в тази връзка е: аберация или закономерност са тези процеси? С други думи: обективно генерирано или резултат от субективни решения е раздалечаването на САЩ от Европа, т.е. дали сегашният американски президент Тръмп е първопричината, или процесите са по-дълбоки и неговата политика е по-скоро тяхно отражение? Има достатъчно основания да се твърди, че сегашното развитие на отношенията Европа – САЩ е по-скоро закономерност, резултат от тенденциите в световен мащаб, които се развиват на национално равнище в САЩ в условията на силно катализиращия ефект на политиката на сегашната американска администрация. Иначе казано, процесите са обективни и изборът на Тръмп е следствие от тях, а не причина. Това обяснява и едно друго, не по-маловажно обстоятелство: двигателят, про-активната страна при тези процеси са САЩ, докато Европа е по-скоро в реактивна ситуация – поне на първоначалния етап на разчупване на статуквото. Същевременно би следвало да се очаква, че веднъж еманципирала се от опеката и зависимостта от САЩ преди всичко в сферата на сигурността (ако и когато това се случи), Европа все пак ще успее достатъчно ясно да формулира свои собствени геополитически интереси и амбиции.

Обективният характер на процесите предопределя и обстоятелството, че те са еднотипни и от двете страни на Атлантика. Разликата е в тяхното проявление: в САЩ те са много по-откровено формулирани и изведени в ранг на държавна политика. Тези процеси произтичат на първо място от глобализацията, която сама по себе си е обективна и обусловена от икономическото развитие и технологичния прогрес на света и революцията в информациите и комуникацията, правещи тесни рамките на националната държава и прехвърлящи на по-високо, глобално равнище икономическите, политически и социални процеси, затворени досега на национално ниво, очертавайки същевременно нови противоречия. „Икономическата система стана глобална, а политическата структура на света остава основана на националната държава“[1], което очертава важно несъответствие между  естествения процес глобализацията и проблемите в нейното управление[2]. Появиха се големи нерегулирани пространства (и интернет пространството, прехвърлящо във виртуалната плоскост огромни сфери от човешката активност при отсъствие на ясни правила на играта, е само най-видимото сред тях).

Трите обществени дефицита: на сигурност, на справедливост, на доверие

Проекциите на тези процеси рефлектират във формирането на три големи обществени дефицита: на сигурност, на справедливост и на доверие. Глобализацията доведе до разпукване на защитния щит на националната държава, извади гражданите от привичния уют на гарантираната сигурност. Като чувството за загубената сигурност на практика покрива широк спектър от сфери: персонална и социална, професионална и социална, включително и като усещане за липса на перспектива и отдалечаване на решаването на проблемите отвъд техния житейския хоризонт.. Бежанската криза и мигрантската вълна концентрираха в себе си възприятието за уязвимост от външното, непознатото, различното. Естествена реакция на тези процеси на обществено равнище бе стремежът загубената сигурност да се търси на по-ниско, под-държавно равнище – на общността на етнос, религия, идеи. Това отвори дълбоки разделителни линии в обществата – преди всичко в Европа, но и в САЩ. На ниво държава реакцията бе към затваряне, към самоизолиране, към стремеж да се отграничим от проблемите, оставяйки ги отвъд периметъра на политическата отговорност на управляващите – чрез изграждането на виртуални, а и физически стени. Което е по-скоро израз на своеобразен щраусов синдром и естествено не води до решаване на причините за проблемите. Тази политика доминира преди всичко подхода сегашната американска администрация, но намира привърженици и в Европа, особено в източната част на континента. Като резултат се наблюдава сериозен политически откат, имащ за резултат разцвет на популизма и национализма. И докато в Европа тази тенденция има континентални проекции, то в САЩ нейното отражение е на едно ниво по-високо – глобалното.

Глобализацията оголи едно от основните противоречия на съвременния свят – неравенството. До неотдавна завоалирано в рамките на утвърдените социални баланси в Европа, днес то разгръща пълния си дестабилизиращ ефект – националните баланси, осигурявали доскоро държавна стабилност и битово спокойствие, потънаха в морето на световните дисбаланси. Социалните неравенства днес вече не са национални, а глобални. Което логично води до движението на милионни човешки маси към развития свят в търсене на работа, прехрана, сигурност. Не случайно президентът Обама изведе неравенството като приоритет за втория си мандат[3], а МВФ бие тревога в докладите си[4]. В рамките на Европа този процес намира отражение както вътре в отделните държави, така и между тях, което освен всичко друго води до социална дестабилизация на средната класа, а оттам – и до разклащане стабилността на обществата и държавите. Особено чувствителни към дефицита на справедливост са европейските общества, но този проблем не подминава и САЩ – достатъчно е да се спомене „явлението Бърни Сандърс“ и широката подкрепа особено сред по-младото поколение, което неговите социални послания получиха. За редица страни, преди всичко в Източна Европа, дефицитът на справедливост има и още едно измерение – проблемите с корупцията, организираната престъпност, функционирането на съдебната система и утвърждаването на върховенството на закона – за всички, включително и политическите елити.

Последствия от тези процеси са задълбочаването на кризата в два ключове елемента на демократичната политическа система – на представителството и на доверието. Най-видимото свидетелство за това е процесът на откъсване на управлявани от управляващи, на елитите от гражданите, на традиционното партийно представителство (т.н. мейнстрийм партии) от проблемите на населението. Което от своя страна преформатира политическото пространство: размиват се границите между традиционните партии по оста ляво-дясно и те вече не се разглеждат като носители на алтернативи за решаване на проблемите, а като част от статуквото и дори причина за тяхното задълбочаване. До голяма степен днес те противостоят не само и не толкова една на друга, а са принудени често съвместно да се борят срещу новите политически формации и течения от двете екстреми – което прави още по-трудно различими нюансите в техните политически послания. Вследствие на това се наблюдава нарастващо недоверие към институциите и постепенно обръщане на обществата в посока силни, често силови, политически личности. Тук изборът на Тръмп постави САЩ начело на популистките тенденции в западния свят, но в Европа тези процеси също намират широко приложение, като следва да се отбележи, че докато при Тръмп можем да говорим за своеобразен „чист популизъм“, то в редица европейски страни популизмът се трансформира в крайно дясна идеологическа платформа.

Всичко това дава достатъчно основания да се твърди, че са налице характеристиките на една системна криза, произтичаща от невъзможността да се даде адекватен отговор на предизвикателствата, поставени от процесите на глобализация.

Полицентричният свят – ще остане ли „западният полюс“ общ, евроатлантически?

Глобализацията даде силен тласък на бърз процес на преконфигуриране на света - и по отношение на центровете на влияние, и като силови линии на съприкосновение на интереси и конфронтация. Изчезването на биполярното противостояние породи илюзията (продължила по-малко от две десетилетия и довела до Ирак, Афганистан, Либия), че бъдещото на света лежи в развитието на един моноцентричен модел, че той ще се подрежда и менажира от един център, по единни, „западни“ правила. Което се подразбираше даже не просто като лидерство, а като монопол – военен, политически, икономически, правов, финансов, информационен, дори културен[5]. И най-вече морален и ценностен. С НАТО не просто като колективна система за сигурност, а като воден от САЩ „световен полицай“ – по думите на бившия генерален секретар на Алианса Расмусен[6]. Процесите на глобализация обаче бързо надскочиха подобни очаквания. Светът се оказа много по-сложен и движението към полицентричност се оформи като доминиращо в съвременното развитие.

Структурирането на полицентричен свят постави остро въпроса за менажирането на многополярността. Сами по себе си процесите на формиране на многополюсен свят се явиха пряко отрицание на идеологемата за американско лидерство. Китай застига САЩ икономически, Русия активно се профилира като геополитичска анти-западна бариера, нараства влиянието на редица регионални сили (например Турция, Иран, Саудитска Арабия, Израел в Близкия Изток), чиято активност ги превръща и в глобални фактори. Същевременно американската военна намеса донесе повече хаос, нестабилност и отрицание отколкото демокрация, благоденствие и одобрение по света – като американският интервенционизъм постепенно започва да създава дискомфорт сред европейските съюзници.

Многополюсността обективно има поне две последствия, свързани с ролята на западния свят и по-специално САЩ и ЕС в международните процеси: първо, размиване ролята на хегемон за САЩ; второ, необходимостта от еманципиране и преосмисляне на мястото на ЕС в полицентричния свят свят – вече като самостоятелен фактор. Дебатът за бъдещата американска роля в света тече отдавна в самите САЩ и Обама бе първият американски президент, който се опита да се обърне с лице към предизвикателствата на глобалния свят, включително да подаде сигнали, че американското лидерство не е вечна категория[7].

През тази призма от основно значение за стабилността в света ще бъде начинът, по който Съединените щати ще менажират трансформацията си от световен лидер в може би най-влиятелния, но не единствен глобален субект[8]. САЩ и занапред (и вероятно задълго) ще бъдат водещ (но не единствен) международен играч в сферата на икономиката, политиката, сигурността, технологиите, а в някои области – може би не и пръв (предвижданията са, че Китай ще изпревари икономически САЩ в рамките на следващите двадесет години). Независимо, че редица известни американски „диклайнисти”, аргументиращи обективността на процеса на постепенно намаляване на ролята на САЩ в света[9] отдавна предупреждават за това, процесът очевидно няма да бъде нито прост, нито кратък, защото ще бъде съпроводен с отдаване на влияние и загуба на политически ресурс[10].

В геополитически план преходът към многополярен свят изправи Европа пред един достатъчно сложен проблем: как да заеме „мястото на глобален играч в един все по-взаимосвързан, все по-съперничещ си и все по-сложен свят“[11] без да накърни партньорството си със САЩ. Иначе казано – как ЕС да бъде едновременно и самостоятелен фактор, и част от общото евро-атлантическо пространство. Към момента, особено в сферата на политиката за сигурност, се създава впечатлението, че Европа, по силата и на своята самоидентификация като мека сила, в редица случаи играе по-скоро ролята на амортисьор, на омекотител на американската политика, отколкото на самостоятелен играч или влиятелен коригиращ фактор в световните процеси. Като междувременно се появиха и нови вътрешни разделения в Европа през призмата на геополитическата ориентация – не случайно „нова Европа” е значително по-проамериканска, а за много от държавите – и по-антируска, отколкото Западна. Политиката на Тръмп обаче (включително и в рамките на НАТО) може да даде този тласък, който да доведе до повече европейска самостоятелност в международните отношения и политиката за сигурност.

Самоизолират ли се САЩ от света?

Във своите практически действия в областта на външната политика през последните две години се наблюдава все по-видима тенденция към самоизолация на САЩ от света. Като подходът им към международните отношения еволюира от договаряне, респективно съгласуване на съвместни решения на проблемите, към едностранно налагане на американските интереси. Като това се отнася в пълна сила и спрямо партньорите в Европа.

САЩ прегръщат все по-протекционистки политики (впрочем, тук има пълна последователност в действията на Тръмп – девизът „Америка на първо място“ се оказва не просто предизборно послание, а идеологически фундамент на управлението) в сферата на икономиката и търговията, като на преден план излиза противоборството с Китай за световно лидерство. Характерна тук е една достатъчно очевидна инверсия, която е  логично следствие от смяната на оптиката: САЩ издигат бариери, докато Китай, като най-динамична, респективно най-експанзионистична икономика днес е начело на борбата за либерализация на световната търговия.

Като важен елемент на новите външнополитически подходи на САЩ се очертава очевидно съзнателно детерминирания отход от мултилатерализма в международните отношения. Като САЩ достатъчно целенасочено избягват не само ангажирането с нови многостранни договорености, но и последователно се оттеглят от вече съществуващи такива. Това е в диаметрална противоположност със стремежа и подходите на ЕС, който както по силата на самата си същност на общност на национални държави, както и с оглед профила си на мека сила в световната политика, предпочита да залага на диалога и взаимните договорености. Впрочем, стремежът на САЩ да решават всички спорни въпроси на двустранна основа си има своя желязна логика – това е полето, където имат безспорно предимство, разполагайки с необходимите икономически, политически и военни ресурси, спрямо всяка една и която и да е друга държава. Американската администрация разполага и използва широк, при това изцяло едностранен инструментариум за провеждането на такава политика: мита, санкции, политически натиск в икономиката, като приоритетните области са енергетика, нови технологии, оръжеен експорт. И докато в борбата за икономическо надмощие с Китай приоритет се отдава на повишаването на митата и други чисто икономически мерки и ограничения, то към страните с по-скромни ресурси често на преден план излизат санкциите и политическия натиск. При това тази политика се провежда на практика по всички азимути и европейските партньори на САЩ също не са застраховани срещу нея.  Интерес през тази призма представлява обстоятелството, че спрямо Европа се използва цялото ветрило от инструменти: от заплахата за повишаване митата за някои водещи европейски експортни пера в търговията със САЩ, през налагането на санкции (тук най-сериозно напрежение създават санкциите срещу европейски фирми, търгуващи с Иран), до открит политически натиск (срещу реализацията на съвместни енергийни проекти с руско участие в Европа или срещу използването на руска военна техника, респективно закупуването на американска такава в сферата на отбраната). Показателен за променения климат в икономическите и търговските отношения между САЩ и ЕС е и фактът, че според Евростат преките чуждестранни инвестиции от САЩ в ЕС в рамките на една година са намалели с 274 млрд. евро, а в обратна посока – с 67 млрд. евро[12].

Подходите и действията на новата американска администрация към международната политика имат своето много сериозно отражение върху света. Те генерират дълбоки качествени промени, ерозирайки следвоенната система на международните отношения и на нейната институционална и правна рамка. Не случайно генералният секретар на ООН с тревога предупреди за един „все по-хаотичен международен ред“[13], а немският канцлер Меркел обяви че САЩ подкопават доверието в следвоенния международен ред[14]. В институционален план това е свързано с напускането от страна на САЩ на Парижкото споразумение за климата и на съвета по правата на човека на ООН, отказът от участие и от признаване на юрисдикцията на Международния наказателен съд, неприсъединяването към Мигрантския пакт на ООН и т.н. В правен аспект сериозни възражения (и практически единодушни и от страна на ЕС) предизвикаха такива американски инициативи като признаване на Йерусалим за столица на Израел, признаването на окупираните сирийски Голански възвишения за част от територията на Израел (което освен всичко друго сериозно подкопа европейската аргументация за непризнаване на референдума в Крим и присъединяването на полуострова към Русия) и най-вече напускането на ядреното споразумение с Иран. Всички тези действия и на първо място Иранското споразумение създадоха една твърде непривична международна конфигурация, подреждайки редом един до друг и като опоненти на САЩ Китай, Русия, ЕС,  а по някои въпроси – и Турция, Иран и др. Парадоксалното е, че макар и конюнктурно, подобно съвпадение на позициите е генерирано от САЩ и изолира САЩ. Нещо повече, появиха се пукнатини и в ценностния фундамент на отношенията САЩ – ЕС. Американската реакция на убийството на саудитския журналист Хашоги, отказът то да се осъди и да се наложат санкции на Саудитска Арабия, аргументиран със сериозните американски стратегически, военни и бизнес интереси в тази страна, на практика извади ценностите като фактор и аргумент в международната политика, превръщайки ги в стока със своя цена – в конкретния случай 110 млрд. долара, колкото е първоначалната сума по огромната оръжейна сделка между двете страни.

Отношенията САЩ – ЕС имат и една много съществена компонента на двустранно междудържавно равнище. Става дума за немско-американските връзки. Именно по тази линия като че ли най-силно се чувства напрежението и раздалечаването и това неминуемо рефлектира и в по-широкия контекст на евро-атлантическото сътрудничество. Разширяването на ЕС, освен всичко друго, преформулира и вътрешното съотношение на силите в Европа. Логично новите пазари и икономическата либерализация дадоха предимство на големите икономически субекти. В политически план те изведоха рязко напред Германия – както заради нейния икономически потенциал, така и поради редица исторически и политически наслагвания и фактори по отношение на Източна Европа. Тази роля на Германия логично поставя страната на водещо място сред обектите на въздействие на променената визия на САЩ за евро-атлантическите отношения.

В САЩ доста  ревниво се отнасят към всеки намек за подобряване на отношенията на Германия с Русия и упражняват силен политически натиск срещу подобни стъпки – на първо място срещу реализацията на проекта „Северен поток – 2“. Американските санкции срещу европейски фирми (само по себе си немислимо до преди няколко години) принудиха Германия, заедно с Франция и други страни, да се опитат да създадат защитен щит за своите фирми, създавайки международен клирингов механизъм за разплащане. Заплахата за налагане на високи мита за немските автомобили под предлога „заплаха за националната сигурност на САЩ“ предизвика не само бурна обществена реакция в Германия, но и доведе до остро осъждане на правителствено ниво. Всичко това принуди Ангела Меркел безпрецедентно да постави САЩ редом с Русия и Китай като силите, спрямо които  Европейския съюз следва да се репозиционира и да даде отпор[15].

Отношенията занапред – заедно или поотделно?

Основните предизвикателства тук са пред ЕС. В максимално опростен вид те се свеждат до това как взаимното дистанциране да не прерасне в противопоставяне и как постепенното еманципиране да не накърни дълбоките връзки и сътрудничество, градени в продължение на десетилетия. С други думи – кака евентуално да се преформулира евро-атлантическата връзка без тя да загуби жизнено важни и за двете страни елементи. В сферата на сигурността отговорът на този въпрос постепенно започва да придобива по-конкретни контури  в подхода, който може да бъде формулиран като „заедно, но и паралелно“. Евентуалното напускане на ЕС от страна на Обединеното кралство, както и конструирането на европейска система за сигурност се очертават като ключови фактори в това направление. В сферата на бизнеса и търговията има основания да се очаква, че рамките на релацията „партньори, но и конкуренти“, конкурентният елемент ще засилва своята тежест (особено ако продължи налагането или дори просто заплахата за нови американски мита и санкции срещу европейски фирми). След провала на Трансатлантическото споразумение за търговия и инвестиции предстои тепърва евентуалните нови търговски преговори да формират и новата договорена правна рамка за търговия между двете страни на Атлантика.

Рамката на бъдещите отношения САЩ – ЕС очевидно ще бъде резултат от вече течащия процес на преосмисляне на евроатлантическата връзка. Като преди всичко Европа ще се стреми този процес да не предизвика сериозни трусове и да не премине в публична конфронтация. И не по-маловажно – той да не предизвика вътрешни разделителни линии в самия ЕС, произтичащи както от кризисните явления в рамките на самия съюз, така и от гаранцията за своята сигурност срещу Русия, които редица източноевропейски страни търсят във Вашингтон, а не толкова в Брюксел. Ако през тази призма се разгледат позициите на България, то може да се констатира, че през последните две години страната не е сред източноевропейските ястреби по отношение на Русия, като тя винаги се придържа към европейски консенсус (въпреки, че не задължително участва активно в неговото формулиране), но пък за сметка на това тя е една винаги съгласна страна по отношение на САЩ.

Големият въпрос днес е: възстановими ли са и до каква степен отношенията САЩ - ЕС в периода пост-Тръмп – независимо дали това означава един или два президентски мандата[16]. Във всеки случай политиката на сегашната американска администрация тласна Европа към осмисляне и преформулиране на бъдещата ѝ роля като независим глобален играч (като „кооперативна суперсила“ според формулировката на Федерика Могерини, т.е. като фактор за сътрудничество, в противовес на американския конфронтационен подход). Сериозен опит в тази посока бе приемането на Глобалната стратегия на ЕС от 2016 г. – която обаче бе доста бързо подмината от последвалата международна динамика в частта си за трансатлантическите отношения.

Към днешна дата от европейска гледна точка възможната (и неизречена) формула за бъдещите трансатлантически отношения може би би звучала по следния начин: не срещу САЩ, но не задължително и във всичко със САЩ, а по-скоро като паралелно, често координирано, но самостоятелно участие в световните политически процеси.

 


[1] Kissinger, H. World Order. New York: Penguin Press, 2014. p. 12.

[2] Stiglitz, J. E. Globalization and its New Discontents. Project Syndicate, August 5, 2016. https://www.project-syndicate.org/commentary/globalization-new-discontents-by-joseph-e--stiglitz-2016-08?utm_source=Project%20Syndicate%20Newsletter

[3] Obama decries income inequality in final State of the Union address. CNN, January 12, 2016. http://money.cnn.com/2016/01/12/news/economy/obama-state-of-the-union/index.html

[4] IMF Fiscal Monitor: Tackling Inequality. IMF, October 2017. http://www.imf.org/en/Publications/FM/Issues/2017/10/05/fiscal-monitor-october-2017

[5] Martinez, D. Nucléaire iranien: le nouvel impérialisme américain est juridique, Le Figaro, 17/05/2018. http://www.lefigaro.fr/vox/monde/2018/05/17/31002-20180517ARTFIG00187-nucleaire-iranien-le-nouvel-imperialisme-americain-est-juridique.php

[6] America needs to be the world's policeman, former NATO chief says. Sky News, November 3, 2016. https://news.sky.com/story/america-needs-to-be-the-worlds-policeman-former-nato-chief-says-10642541

[7] Remarks by President Obama to the United Nations General Assembly. New York, September 28, 2015. https://obamawhitehouse.archives.gov/the-press-office/2015/09/28/remarks-president-obama-united-nations-general-assembly

[8] Daalder, I. H. Obama‘s foreign policy: Not every global problem has an American solution. The Washigton Post, November 18, 2016. https://www.washingtonpost.com/graphics/national/obama-legacy/effect-on-global-politics.html

[9] Luce, E. Time to Start Thinking: America in the Age of Descent. New York. Atlantic Monthly Press, 2012.

[10] Zakaria, F. The Post-American World: Release 2.0. New York. W. W. Norton & Company, 2011.

[11] Mogherini, F. A Global Strategy for the European Union. https://europa.eu/globalstrategy/en/global-strategy-foreign-and-security-policy-european-union

[12] Large fall in EU Foreign Direct Investment flows in 2017. Eurostat, 13/07/2018. ttps://ec.europa.eu/eurostat/web/products-eurostat-news/-/DDN-20180713-1?inheritRedirect=true&redirect=%2Feurostat%2Fweb%2Fbalance-of-payments%2Fpublications

[13] Guterres, A. Address to the UN General Assembly. September 25, 2018. https://www.un.org/sg/en/content/sg/speeches/2018-09-25/address-73rd-general-assembly

[14] Меркел: САЩ подкопават доверието в световния ред. 11.05.2018. https://news.bg/world/merkel-sasht-podkopavat-doverieto-v-svetovniya-red.html

 

[15] Merkel: Europe must unite to stand up to China, Russia and US. May 15, 2019. https://www.theguardian.com/world/2019/may/15/angela-merkel-interview-europe-eu-unite-challenge-us-russia-china

[16] Transatlantic partnership in disarray: a problem of style or substance? May 28,2019. https://www.fes-connect.org/trending/transatlantic-partnership-in-disarray-a-problem-of-style-or-substance/