МЕЖДУНАРОДНАТА ПОЛИТИКА И БЪЛГАРСКАТА ДИПЛОМАЦИЯ Печат
Автор Експерт   
Понеделник, 13 Януари 2020 19:04

МЕЖДУНАРОДНАТА ПОЛИТИКА И БЪЛГАРСКАТА ДИПЛОМАЦИЯ

Годишен анализ на Българското дипломатическо дружество– 2019

Бисерка Бенишева, Петър Воденски, Димитър Гърдев, Огнян Гърков, Радослав Деянов, Андрей Караславов, Любомир Кючуков, Симеон Николов, Александър Олшевски, Павлина Попова, Петър Попчев, Валенитн Радомирски

 

СЪДЪРЖАНИЕ

  1. Международният контекст
  2. България в ЕС и Европа
  3. България и Балканите
  4. Сигурността в Черноморския регион и интересите на България
  5. Сигурност и отбрана
  6. България в ООН и другите международни организации
  7. Отношенията България – Русия
  8. Енергетика и външна политика
  9. За състоянието на съвременната българска професионална дипломация

 

1. МЕЖДУНАРОДНИЯТ КОНТЕКСТ

Основни геополитически противоречия и тяхното отражение върху международните отношения

Изтеклата година потвърди основните тенденции в международните отношения през последното десетилетие. Многополюсният свят има като резултат значително динамизиране и усложняване на международните процеси – и като съдържание и като увеличаване количеството на глобалните играчи. Същевременно се наблюдава една съществена разлика от етапа на двуполюсното противопоставяне – своеобразно разслояване на геополитическите противоречия. Днес основното противоборство в сферата на икономиката е борбата за лидерство между САЩ и Китай, в сигурността – конфронтацията между САЩ/НАТО и Русия, а в политическата област ключова се очертава динамиката в отношенията между САЩ и ЕС и тяхното преосмисляне (включително и през призмата на опитите на ЕС да се профилира като самостоятелен глобален играч). Логично САЩ са елемент от всяко едно от тези противоречия, доколкото преходът от доминиращ фактор в света (след кратката илюзия за еднополюсност, вече окончателно приключила) в най-значим, но все пак един от няколкото основни международни играчи неминуемо означава загуба на ресурс и влияние. Това естествено е болезнен процес и от начина, по който те ще менажират собствения си преход ще зависи сигурността и стабилността на международните отношения.

От друга страна бързоразвиващите се икономики искат да заемат своето място в съвременния свят. Техните интереси, действия и възможности поставят под съмнение досегашното лидерство. Създават се нови регионални и глобални организации по интереси. Борбата за сфери на влияние се завърна в международните отношения като същностен елемент на многополюсния свят. Логично е да се очакват продължаващи трусове и колизии преди многополюсният свят евентуално да постигне своите нови баланси. Което от своя страна предполага по-висока динамика и степен на непредсказуемост.

Годината потвърди тенденцията към утвърждаване на нови субекти в международните отношения – наред с националните държави и международните организации това са транснационалните компании, глобалните неправителствени организации и световните средства за масова информация, респективно глобалното обществено мнение, като в не малко случаи те са дори по-влиятелни от националните държави. Новите комуникационни възможности рязко динамизират обществено-политическите процеси, съкращавайки времето, респективно – увеличавайки рисковете от взимане на политически решения, неадекватни на усложнената среда. Към това води и разгръщането на хибридната война, произвеждането на фалшиви новини, манипулациите и взаимните обвинения.

Глобализацията очертава друга важна тенденция в международните отношения: в много случаи процесите вече не се затварят в рамките на една държава, а все повече се развиват на по-високо, регионално равнище (напр. в Близкия изток, Западните Балкани, Европа и мигрантската вълна и т.н.). Това от своя страна води до повишаване ролята на ключови регионалните сили и техният стремеж за заемането на самостоятелни международни позиции (най-видимо по отношение кризата в Сирия).

Годината бе сложна за ЕС. Дебатът за бъдещето на Съюза остава незавършен. Същевременно концепцията „Европа на различни скорости“ придобива все по-ясни практически очертания, засилва се ролята на обединения „по интереси“ в рамките на ЕС, разделителните линии стават все по-видими – особено по оста „стари-нови“ членки. Напускането на Обединеното кралство поставя ЕС в нова ситуация – и като прецедент, и като последствия, и като бъдещи отношения, като освен всичко друго реформите в Съюза ще се провеждат в атмосферата на финансово-икономически и военно-политически затруднения.

Извън геополитическото, глобализацията открива и ново измерение в международните отношения – социалното. Консолидацията и монополизацията на икономиката, концентрацията на богатства, нарастващите неравенства вътре и между държавите дават своето отражение върху световната политика в два аспекта: засилване влиянието на недържавни фактори (транснационалните корпорации, глобални неправителствени организации, радикални идеологии, международен тероризъм); глобализация на социалната проблематика (бедност, безработица, пандемии, както и климатичните промени), имаща като пряк резултат миграцията, респективно – генерираща напрежение както между „евроатлантическия свят“ и останалите държави, така и вътре в Европа.

Основни международни конфликти и рискове за сигурността

През изминалата година светът не стана по-сигурен, а напрежението в международните отношения достигна до нива, които се сравняват с най-тежките периоди през последното столетие. Въпреки и с различна интензивност, основните международни конфликти запазиха своя рисков потенциал и нито един от тях не намери своето дългосрочно решение.

Най-съществена динамика бе отбелязана в най-интензивния международен конфликт през последните години - този в Сирия. Военните победи на правителствените сили, изтеглянето на американски войски от Северна Сирия и турската интервенция в района доведоха до сериозна преконфигурация на силите. Управляващите в Дамаск възвърнаха контрола си върху по-голяма част от страната, като в резултат на турската интервенция няма да им се налага да отвоюват северните граници на страната от кюрдските бойци, а съвместно с кюрдите се борят срещу турското нахлуване. Русия укрепи позициите си на основен глобален играч на терен, поддържайки диалог с всички регионални фактори (Турция, Иран, Саудитска Арабия, Израел), но поемайки и по-високи отговорности за предотвратяване на конфликти между тях. Изтеглянето на САЩ доведе до загуба на основния им военен съюзник на терен и на политическо влияние в региона и в света. Турция постигна целта си да предотврати възможността от създаване на кюрдска квази-държава до своите граници, прехвърляйки част от отговорността и на Русия, но с цената на изостряне отношенията си със САЩ и партньорите си в НАТО. Същевременно нарасна риска от реактивиране действия на „Ислямска държава“ в региона, като се изостри и проблема с евентуалната репатриация на джихадсти, европейски граждани, задържани в лагери в Северна Сирия. Стартирането на преговорите за нова конституция на Сирия е позитивен факт, но е трудно да се очаква непосредствен позитивен резултат. Въпреки и с по-ниска интензивност, не може да се очаква бързо приключване на конфликта, като са възможни и периодични пикове на конфронтационна активност.

Рязко изостряне в края на годината отбеляза ситуацията в Либия, която има потенциала да прерасне от гражданска война в регионален конфликт, вписващ се в по-широкото противоборство за експлоатацията на запасите на природен газ в Източното Средиземноморие. Споразумението между Турция и правителството в Триполи за делимитация на икономическите зони в Средиземно море, както и евентуалната военна намеса на Турция в Либия от една страна и постигнатите договорености между Израел, Кипър и Гърция от друга, оформят нова конфликтна точка с потенциал да се превърне в един от тежките международни конфликти през следващата година. За това допринася и неясната позиция на САЩ и вътрешното разделение в ЕС и арабските страни по отношение на воюващите в Либия – част от тях подкрепящи признатото от ООН правителство, други – опозиционните сили в Триполи.

Конфликтът в Афганистан не предложи сериозна положителна промяна през изтеклата година. Опитите за търсене на политическо решение от страна на САЩ чрез преговори с талибаните засега не водят до конкретен резултат.

Конфликтът в Украйна и замразените конфликти в пост-съветското пространство продължиха да бъдат основен и незатихващ генератор за конфронтация по оста Русия-САЩ/НАТО. Известни очаквания за позитивна динамика донесе избирането на нов украински президент, довело до първите стъпки за диалог между Русия и Украйна, включително размяната на затворници и връщането на арестуваните украински моряци и кораби след инцидента в Керч, постигнатото споразумение за транзита на руски газ през Украйна. Срещата на „Нормандската четворка“ и преките разговори Зеленски – Путин дават възможност за възобновяване опитите за изпълнение на Минските договорености, които се поставят все по-открито под въпрос в Украйна. Тук от ключово значение ще бъде подкрепата, която президентът Зеленски ще успее да си осигури в национален и международен план в усилията си за търсене на политическо решение на конфликта, като присъединаването на Крим към Русия ще продължи да блокира в дългосрочен намирането на решение  Същевременно в Европа започва да става видима умората от конфронтацията с Русия, най-ярко отразена в призива на френския президент Макрон за стратегически диалог с Русия и сключване на нов ядрен договор.

На Балканите преговорите между Белград и Прищина забуксуваха, напрежението ескалира (свързано с блокиране кандидатурата на Косово за членство в Интерпол, 100%-ните мита за сръбски стоки, наложени от Прищина, преразглеждане и отказ от признаване на Косово от поредица от държави), ЕС до голяма степен загуби влияние и контрол върху преговорния процес, а в Косово се разрази политическа криза. Същевременно  се засили международният натиск както срещу Сърбия, така и срещу Косово (включително и от страна на САЩ) за търсене на решение. Позициите на евентуалното ново правителство в Прищина обаче не дават основания да се очаква бърза промяна към конструктивен диалог.

Кризата около ядреното споразумение с Иран навлезе в нова фаза. След изтеглянето на САЩ от договореностите и санкциите срещу Иран и европейските компании, търгуващи със страната се стигна до рязко изостряне на кризата с риск от военна конфронтация след атаките срещу и  взаимното задържане на британски и ирански танкери. Иран също възобнови част от ядрената си програма. Очевидно предстои сложен период на опити да се съхрани (и евентуално предоговори) споразумението, като това ще зависи и от запазване еднопосочността на усилията в тази посока от страна на ЕС, Русия, а и Китай.

След намаляване риска от директен конфликт и през изминалата година преговорите за ядрената програма на Северна Корея между Пхенян и Вашингтон бяха белязани с пикове (генерирани от очакванията за пробив в диалога на най-високо ниво) и спадове, следващи отсъствието на реални и дългосрочни договорености. Върху динамиката на преговорите през следващата година своето отражение вероятно ще даде и президентската кампания в САЩ.

През годината се засили напрежението между САЩ и Китай, особено в сферата на икономиката и търговските отношения, достигнало до състояние на търговска война. Очевидно тази конфронтация задълго ще определя международния климат в икономически план, като тук вече е налице ясна инверсия в позициите: либерализацията на търговията е приоритет и условие за китайската икономическа експанзия, докато САЩ залагат на протекционистки мерки. Същевременно Китай постепенно трансформира икономическата си мощ в политическо влияние по света, предлагайки своеобразна не-западна алтернатива на развитие, като едновременно укрепва позициите си в областта на сигурността, включително в Южнокитайско море, което оформя региона като зона на постоянно напрежение.

Международният тероризъм продължава да бъде сред най-големите реални заплахи за мира и сигурността в света. В много отношения той остава „защитен“ от продължаващите противоречия и враждебност между основните играчи на международната арена. Справянето с псевдо-държавната компонента на „Ислямска държава“ в Ирак и Сирия потвърждава, че борбата с него може да бъде успешна, когато бъде изведена като еднозначен приоритет. Противопоставянето на идеологията на международния тероризъм обаче ще изисква и нещо повече, а именно съвместни и целенасочени усилия в световен план.

Съществен елемент от измененията в света през изминалата година бе и дестабилизацията в резултат на вътрешнополитически и социални сблъсъци в редица държави (Франция, Ливан, Ирак, Судан, Тунис, Хонконг, Венецуела, Боливия, Чили и т.н.), които в повечето случаи се превърнаха в територия за нови противоборства между глобалните играчи за сфери на влияние. Характерно е, че те не доведоха до директни интервенции, като дори опитите за смяна на властта във Венецуела (разглеждана като традиционна сфера на влияние) от страна на САЩ бяха неутрализирани от ситуационното партньорство между Китай, Русия, ЕС и част от латиноамериканските държави.

Следвоенният световен ред и промените в международната институционална и правна рамка

Свидетели сме на огромна глобална метаморфоза от началото на века – разрушаването на самата матрица на установения след двете световни войни световен ред, ерозията на неговата институционална и правна рамка. Това бе най-тежката година за международното право.

Очевидно съзнателно детерминирания подход на САЩ с приоритет към двустранните споразумения и излизането им от редица многонационални споразумения, формати и договорености (Парижкото споразумение за климата, ЮНЕСКО, Съвета по правата на човека на ООН, отказът от участие и от признаване на юрисдикцията на Международния наказателен съд, неприсъединяването към Мигрантския пакт на ООН и т.н.) нанася сериозен удар върху мултилатерализма.

Годината беше съпроводена с тежки нарушения на международното право, нерядко превръщащи прецедентите в практика. Основополагащият принцип на международното право през последните хилядолетия – pacta sunt servanda – не се спазва в редица ключови области. Приматът на правото над силата е сериозно ерозиран. В правен аспект сериозни възражения предизвикаха такива американски действия като признаване на Йерусалим за столица на Израел, признаването на окупираните сирийски Голански възвишения за част от територията на Израел, напускането на ядреното споразумение с Иран, както и заявката за защита и експлоатация на петролните находища в Сирия.

Процесите на глобализация доведоха до ерозия и на принципа на националния суверенитет. И през изминалата година продължиха интервенциите без санкция на ООН (под формата на коалиции на желаещите, основавайки се на принципа за „отговорността за защита“ или борбата с международния тероризъм), а едностранните икономически и политически санкции се превръщат в постоянен инструмент за натиск в противоречие с Устава на ООН (включително чрез използването им за постигане на икономически и търговски предимства – в отношенията САЩ-Китай или спрямо „Северен поток 2“).

Разпада се международноправната рамка на контрола върху въоръжаването. Светът разбра за създадени нови оръжия, които намаляват времето за реакция. И през 2019 година продължи разполагането на нови въоръжени сили извън националните територии; проведени бяха мащабни военни учения; зачестиха ултиматуми и резки изявления на политици. Заплахата от грешка, случайност, която може да възпламени по-голяма война, се засилва. Прекратяване действието на Договора за ликвидиране на ракетите със среден обсег и вероятността от непродължаване срока на договора за ограничаване на стратегическите настъпателни оръжия Нов СТАРТ на практика разрушават градената с десетилетия система на сигурност в сферата на ядреното въоръжаване.

Световната търговска организация е в сериозна криза, блокирана е дейността на нейна основна структура (Арбитражния съд), правилата на световната търговия ерозират под натиска на протекционизъм, политически мотивирани санкции и мита.

На този фон реформата на ООН продължава да буксува, намалявайки ефективността на организацията и увеличавайки риска от създаване на институционален и правен вакуум. Проблемите се усложняват от все по-активното присъствие на влиятелни не- и над-държавни субекти в международните отношения (транснационални корпорации, глобални НПО, явления като „Ислямска държава“ и др.), както и от наличие вследствие на глобализацията на широки нерегулирани пространства (напр. данъчното облагане на транснационалните корпорации в дигиталната сфера, регулацията на интернет и др.).

 

2. БЪЛГАРИЯ В ЕС И ЕВРОПА

Процеси и тенденции в ЕС

Основното предизвикателство пред ЕС през последните години остава запазване на единството. Кризите от 2008 г. насам – финансова, дългова, социална, миграционна очертаха разделение между държавите-членки по това какъв да бъде общият отговор, колко солидарен и колко национален да бъде този отговор.

Тази криза на единството намери своето най-ярко изражение в излизането на Обединеното кралство от Съюза, което изправя ЕС пред предизвикателства във всички сфери и отговорите на тези предизвикателства до момента, още не са намерени.

В същото време развитието на интеграционния проект по отделни направления на общоевропейската политика не отбеляза съществен напредък.

Лансирането на проекти за диференцирана интеграция поставят на изпитание единството на ЕС, така необходимо в условията на динамична геополитическа среда.

Европейската конструкция за вземане на решения се основава на съвместно приемане на законодателни актове от Съвета и Европейския парламент. Политическата фрагментация след изборите за ЕП очертава продължителност на преговорите за постигане на институционално съгласие. Традиционните леви и десни партии в новия ЕП разполагат вече с по-малко от половината гласове и формирането на тематични мнозинства е крайно затруднено.

В най-успешната до сега политика на ЕС, тази на разширяването, са налице разногласия. Франция блокира започването на предприсъединителни преговори с Република Северна Македония и Албания и напоследък поставя под съмнение досегашните критерии за започването на такива преговори. На този фон едва ли вдъхват оптимизъм заявленията на новият председател на ЕК фон дер Лайен  за  „стратегическа политика на разширяване“ на ЕС, която да даде на Западните Балкани европейска перспектива, за да се предотврати възможността засилването на позициите на други сили в региона като Китай, Русия, Турция или Саудитска Арабия.

Различията между държавите-членки по текущите преговори показаха, че разбирането за общоевропейски интерес не е сред приоритетите в националната политика. Има общо съгласие по стратегическия дневен ред на ЕС за периода 2019-2024 г. (мандата на новата ЕК), който следва да насочва работата на институциите и същевременно силно изразени национални различия по финансовата рамка, която следва да осигури мерките за постигане на общоевропейски цели (Европейският съвет прие общи насоки „Нов стратегически дневен ред“ за развитие на ЕС в периода 2019-2024 и очерта 4 приоритета : защита на гражданите и свободите; развитие на силна и динамична икономическа база; изграждане на климатично неутрална, зелена, справедлива и социална Европа; промоция на европейските интереси и ценности на глобалната сцена). Ако планираните от новата Комисия разходи се наложи да бъдат финансирани без увеличаване на вноските на държавите-членки, то това ще наложи съкращения в двете най-големи пера на бюджета, а именно средствата за Общата селскостопанска политика и фондовете, предназначени за подкрепа на най-бедните страни, което крие в себе си голям конфликтен потенциал.

Новоизбраното ръководство на ЕК  обяви два нови приоритета в дейността на ЕС  - външната политика и екологията.

Досега в международните отношения подходът на ЕС се оценяваше като дипломатичен и балансиращ, което бе и основанието да бъде отличен с Нобеловата награда за мир през 2012 г. В първите си заявления както председателят фон дер Лайен, така и Ж. Борел, зам-председател и върховен представител на ЕС по въпросите на външните работи и политиката на сигурност, обявиха решимостта си Съюзът да се научи да говори с „езика на силата“ и да заеме своето място на геополитическата арена, където са активни САЩ, Китай  и Русия. Тази дейност ще се ръководи от създадената на 1 декември 2019 г. Геополитическа комисия, в която се предвижда  при вземането на решения да отпадне принципът на консенсус. Въвеждането на този начин на вземане на решеня предстои да бъде одобрен с консенсус, което предвещава ако не проблеми, то много трудни преговори.  Първите прояви на тази Геополитическа комисия не говорят за нов подход и още по-малко за език на силата от страна на ЕС. До момента няма никаква реакция  от новото ръководство на ЕК по отношение на геополитически мотивираните санкции на САЩ срещу германско-руския проект „Северен поток 2“, които засягат редица европейски фирми. Скромното заявление на говорител на Комисията, че „ЕС е против санкции срещу европейски предприятия, които извършват законна дейност“ не се отличава от заявленията, направени във връзка с провалянето от страна на САЩ на ядреното споразумение с Иран и действията на Турция в Северна Сирия, които засягат сратегическите интереси на Европа, където ЕС показа, че избира сигурността пред демокрацията.  В този дух са реакциите на ЕС и по най-последното развитие на обстановката около Иран.

Вторият приоритет, обявен на 11 декември 2019 г. е т.нар. Европейски зелен пакт, която предвижда до 2050 г. Европа да стане първият континент с нулеви въглеродни емисии. Към настоящия момент е заявено намерение,  което до март 2020 г. следва да бъде законодателно оформено и преди всичко финансово осигурено.  Именно финансирането на Европейскша зелен пакт ще бъде предизвикателство към единството и солидарността сред държавите-членки на ЕС, защото ако не бъде достатъчно балансиран, този процес може да застраши енергийната сигурност и икономическата конкурентост.

Към момента самата ЕК не е в състояние да определи размера на средствата, нужни за постигане на набелязаните цели, както и развитието на глобалната икономика за толкова години напред. Засега се предвижда създаването на  „Фонд за справедлив преход“, който наред със съществуващия Фонд за иновации и модернизация, ще допълва кохезионните фондове за подпомагане на социалния и структурен преход на най-чувствителните региони, които са най-силно зависими от производството на енергия от въглища, сред които е и България.

България – ЕС

И през 2019 г. наблю­да­вах­ме едно „обикновено присъствие” на България като държава-членка, но не и отстоя­ване или налагане на някакви национални интереси в контекста на общата евро­пей­ска политика.

Участието в процеса на вземане на решение на ЕС означава да се заеме и отстоява ясна позиция по спорните въпроси, в непрекъснат диалог да се сондират „сходно-мислещи“ държави-членки за подкрепа, било за реализация на дадено решение или респ. за неговото недопускане, чрез т.нар. блокиращо малцинство.

В съответствие с определените по Договора за ЕС разпределения на представителност България участва в ЕК, ЕП, Съда на ЕС, Комитета на регионите, Икономическия и социален комитет. Все още обаче е недостатъчно представена в дирекциите на ЕК на ръководно ниво, в ЕСВД на ниво ръководител на задгранично представителство на ЕС, в агенциите, разпределени на територията на държавите-членки, въпреки принципа за географски баланс. Повече от българите, работещи в институциите на ЕС са там в лично качество, а не изпратени от   България.

Развитията относно кандидатурата на България (членство в Шенген и Еврозоната, седалище на европейски агенции) сигнализират за недостатъчно сътрудничество с партньорите от ЕС на двустранна основа, като това сътрудничество не се изчерпва само с двустранни визити.

България – 12 години член на ЕС

За съжаление и през изминалата година може да се констатира, че в България продължава да цари непознаване какви са работните механизми на ЕС. Нито правителството, нито евродепутатите, нито българският парламент познават процедурите, нито са наясно как точно работи този Европейски съюз.

И управляващи, и опозиция продължават да не разбират общия принцип, който България би трябвало да следва, а именно, че евро­пей­ската политика не е външна политика, а вътрешна политика. Единственото, с което у нас се измерват ползите от членството, са европейските фондове (не че те нямат значение, разбира се) и възможността то да се ползва като оправдание за дадени мерки.

България (и тук имаме предвид и управляващи, и опозиция) като че ли все още не може да разбере, че съответните директиви, регламенти и други европейски актове се разработват от държавите-членки, каквато сме и ние, и решаващата роля е на Съвета на Европейския съюз (Европейския съвет на високо равнище и секторните Съвети – на министри по транспорта, по земеделие и т.н.). Само че точно там България или е пасивна, или се съгласява формално без национална оценка на въздействието, което има последствия за националния й интерес.

Съгласно Лисабонския Договор за функционирането на ЕС всяка директива или регламент, която Европейската комисия има намерение да внася, първо се изпраща на националните парламенти на държавите-членки, които могат да реагират и да дадат становище. При отрицателни реакции на националните парламенти от 9 държави-членки, съответният акт може да бъде спрян и преработен. През миналата година българският парламент не е дал нито едно становище по такъв акт (а обичайно в ход има между 150-200), а по-миналата година е дал становище по 1 акт.

Всичко това, разбира се, трябва да става в тясно взаимодействие с правителството, респективно със съответните министерства. Най-малкото преди всеки Европейски съвет (4 пъти годишно редовни срещи на върха) министър-председателят следва първо да отиде в парламента, да каже какъв мандат има по въпросите от дневния ред и какво ще отстоява на този Съвет - както правят повечето премиери на държавите-членки).

На фона на печалния опит с директивата „Мобилност“ следва да се посочи въпрос, който ще бъде на едно от водещите места в европейския дневен ред през следващите години и е особено важно България да има наистина национална позиция по него, а именно по т. нар. „зелени политики”, като с особено внимание трябва да се подходи към цената (икономическа, социална) на енергийния преход.

За съжаление, и през тази 2019 г. не станахме свидетели на подобряване работата на българските институции в това отношение, а за дебат изобщо не може да се говори. Включително по горния въпрос България отново се съгласи „на тъмно”, без въпросът да се подложи на обсъждане най-малкото в ресорните парламентарни комисии на НС. От медиите става ясно, че България е застанала на позицията ядрената енергетика да бъде призната за климатично неутрална. Това трябва да се отчита при генерирането на законодателство от Европейската комисия, защото ще се поемат задължения, които ще се изпълняват години наред от следващи правителства. Още по-тревожното е, че и опозицията не изисква дебат и отчет от управляващите по текущия дневен ред на ЕС, защото очевидно и тя не познава механизмите на работа на ЕС.

България имаше един много добър екип по преговорите и в първите години от членството ни работеше много по-ефективно в ЕС, но за съжаление този екип и неговият опит не бе съхранен, бе разпилян и не бе използван за предаване на опита му на следващите. Вече години наред продължава деквалификацията на държавните служители в звената с отношение към членството в ЕС поради политически и други лобистки/клиентелистки назначения, пренебрегване, дори нежелание за изслушване на експертно мнение.

Българско председателство на Съвета на ЕС

Въпреки, че председателството на България не попада в периода на настоящия анализ, Българско дипломатическо дружество смята за целесъобразно да даде и една кратка оценка за него, доколкото то демонстрира подходи и потвърди тенденции, валидни за цялостното отношение на България към ЕС и външната политика на страната.

Като цяло България се представи добре, получи поздравления за това как се е справила и е очевидно, че за много от тези, които са работили пряко по председателството, шестте месеца са били изпълнени с напрежение, с много вложени усилия и с много труд.

В същото време следва да се откроят няколко основни слабости, които могат да послужат за подобряване работата на България в ЕС в по-общ план:

Първо, от институционална гледна точка съществена грешка бе създаването на министерство на председателството – уникален опит за ЕС, като няма друга държава-членка за 60 г. от съществуването на ЕС, която да е създавала нарочно министерство. Освен че в края на годината, когато бе закрито министерството загубихме и институционална памет, и обучен кадрови ресурс, така се пропусна възможността за натрупване на допълнителен опит от различните министерства за работа в ЕС. Основната, водещата роля логично трябваше да бъде поета от МВнР, тъй като, за постигането на съгласие между държавите-членки преговорите се водят по столиците.

Второ, по същество. Още когато се обсъждаха какви да бъдат приоритетите на българското председателство експерти на БДД изказаха мнение, че Черноморското сътрудничество трябва да бъде сред приоритетите на българското председателство. Имайки предвид международната обста­нов­ка и ситуация в региона този приоритет щеше да бъде в ин­те­рес и на България, и на държавите от Черноморския регион, и на ЕС.

В този контекст страната ни не използва своите възможности като председател и по някои други въпроси. Например, пакетът „Мобилност” не трябваше „да се избутва” за последващи периоди, а да се търси неговото решение точно по време на българското председателство, страната да настоява и да получи подкрепа  за реализацията на енергийните си проекти.

Заслуга на председателството е поставянето на въпроса за ангажимента на ЕС към Западните Балкани след прекъсване от 15 години. Срещата на високо равнище на ЕС, посветена на Западните Балкани, може да се оцени като положителна преди всичко поради факта, че такава бе проведена. Софийската декларация обаче първо не се прие като общ документ между държавите-членки и страните от ЗБ, а като ангажименти тя бе крачка назад от Солунския дневен ред от 2005 г., защото в нея отсъстваха дори понятията „разширяване“ и „членство“. Впоследствие приетото решение за евентуално започване на преговори с Република Северна Македония и Албания през юли 2019 г. (и то с повишена условност) и не се реализира.

 

2. БЪЛГАРИЯ И БАЛКАНИТЕ

На този етап възможностите на България да бъде субект в международните отношения са във формат двустранни отношения и ограничен регионален мащаб: и в териториален аспект (Балканите и западната част на Черно море) и като функционална активност в основните съюзи, в които членува – НАТО и ЕС. Поради това тя е обект в геополитическо отношение и нейната външна политика и международната й дейност следва да отчитат чужди интереси при формирането на външната си активност с цел избягване на негативни последствия за сигурността и развитието на страната. Основно поле, предоставящо възможности за реална българска политика са Балканите. През годината на Балканите обстановката продължи да бъде достатъчно напрегната и с редица динамично развиващи се процеси.

Геполитическите интереси в региона

Видимото дезинтересиране на ЕС от региона (отчетливо показано с отказа да се даде дата за начало на преговорите за членство на Албания и РС Македония) Балканите отново са пресечна точка на интересите на водещите регионални сили – Русия и Турция, както и на геополитическите и геоикономическо противоборство на големите световни играчи – САЩ и Китай. Независимо от обстоятелството, че предстоящото хърватско председателство отново постави въпроса за евроинтеграцията на Западните Балкани като приоритетен, твърдата позиция на Франция за преосмисляне на самия подход към преговорния процес, поставяйки го в по-широкия контекс на френската визия за бъдещото преконфигуриране на ЕС в съотвествие с разбирането за Европа на различните скорости, не просто отдалечава времевия хоризонт на евентуалното присъединяване, но поставя под въпрос и бъдещия статут на тези страни в рамките на един реформиран ЕС.

САЩ концентрира своите усилия върху аспектите на сигурността, укрепване на военно-политическото си присъствие и ограничаване на руското политическо (и енергийно) влияние върху ЮИЕ. Полско-хърватската „Инициатива за трите морета” (Черно, Адриатическо и Балтийско) и за модернизиране на инфраструктурата показват засилен интерес и търсенето на нови подходи в нашия регион. Китай използва региона като предмостие за навлизане на европейските пазари (основно чрез пристанището в Пирея), разширявайки икономическото си присъствие в региона и чрез крупни инвестиционни проекти в рамките на инициативата „17+1“. Русия на този етап няма нито идеологическия, нито икономически потенциал (извън енергоносителите) да предложи алтернатива на балканските страни, но в резултат на конфронтацията тя придобива вторична, изкуствена геополитическа алтернативност. За разлика от Русия, която играе преди всичко на терена „държава-държава”, Турция, на основата на неоосманизма като ясно формулирана доктрина на меката сила, търси разширяване на влиянието си в полето на отношенията държава (турската) – общества (балканските), акцентирайки върху етническата и религиозна общност.

На този фон през последната година ясно пролича промяната на акцента и на ЕС към Западните Балкани – от интеграция към сигурност – за региона и преди всичка за самата Европа. Споразуменията на Скопие с Атина и София направиха възможно присъединяването на страната към НАТО с което разширяването на Алианса в региона на този етап е приключено (в близко бъдеще по обективни причини не може да се очаква членство на Сърбия, Босна и Херцеговина и Косово). Отдалечаването на евроинтеграционните перспектива има негативен обратен ефект върху балканските общества – започва да ерозира основния ресурс на ЕС в региона (подкрепата на гражданите за присъединяване), което отваря вратата за нарастване на местните национализми.

НАТО

Новата обстановка обяснява много от събитията в нашия подрегион през последните две години. Съмненията в лоялността на Турция към НАТО, наред с порасналите военни възможности на Русия след Крим и Сирия, заставиха Алианса да предприеме срочни действия за укрепване на позициите си на южния му фланг. Тази необходимост беше „подсказана“ на местните партньори, които лансираха свои външнополитически и военностратегически инициативи.

Първо. На практика завърши приема на нови балкански държави в НАТО, а с останалите извън Алианса са установени двустранни партньорски отношения, като перспективата им за членство не е снета от дневен ред. Подобен е и подходът към държавите от Кавказ. Тази международна конюктура, а и приложения натиск върху местните правителства позволиха да бъдат сключени двустранните договори на София и Атина със Скопие, осигуряващи приемането на вече Република Северна Македония в НАТО.

Второ. Интересът на НАТО към региона предпостави възможността за осигуряване на финансиране за инфраструктурни обекти. Става дума за подобряване на логистичните способности на Алианса, които да му позволят да реагира с необходимата бързина при прехвърлянето на войски „от море до море“.

Трето. Активизирана бе докрай възпиращата политика срещу влиянието на Русия, включително и чрез шпионски скандали в редица балкански държави и протестни движения в кавказките държави.

САЩ

След известно дезинтересиране от Балканите, през последните години Съединените щати отново активизираха своята политика към региона. Техният интерес бе съсредоточен в няколко ключови направления. Преди всичко това бе проблемът със сигурността на региона и съхраняване на американските позиции. Основен инструмент в тази посока бе завършване процеса на интегриране на страните от Западните Балкани в НАТО с приемането на Република Северна Македония и установяване на постоянни партньорства с остналите три страни – Босна и Херцеговина, Косово и дори Сърбия. Като важна предпоставка за това бе стабилизиране на ситуацията в региона, включително и чрез опити за решаване на основни междудържавни спорове и конфрикти. Това направи възможно подпесването на Договора от Преспа между Гърция и РС Македония (след като вече бе подписан и Договорът за добросъседство между България и Р Македония). Стимулирането на диалога между Сърбия и Косово (включително чрез апробиране на идеята за размяна на територии) обаче се оказа неуспешен, като усилията се пренасочиха към де-ескалация на конфронтацията. Стратегическата цел на тази възобновена активност на САЩ в региона бе възпиране и ограничаване активността на Русия – както в политически план, така и през призмата на енергийната експанзия (с конкретен адресат „Турски поток”).

В двустранен план България постигна значителна динамика в отношенията си със САЩ. Решението за закупуване на американски изтребители позволи активизирането на контактите и направи възможно посещението на премиера във Вашингтон и срещата му с президента Тръмп, завършила с достатъчно сериозни резултати и дългосрочни политически ангажименти. В съдържателен план визитата потвърди, че интересът на САЩ към България е в сферата на геополитиката, докато за България приоритет са двустранните отношения – преди всичко в областта на икономиката, инвестициите, социални права на гражданите. Резултатите показват, че разговорите са следвали американския дневен ред и неговите основни акценти: сигурност и енергетика, докато двустранните отношения бяха пренасочени към евентуална ответна визита в България. Договореностите за започване на стратегически диалог и американската подкрепа за създаването на военноморски координационен център във Варна като елемент от адаптираното предно присъствие на НАТО в региона свидетелстват за търсене на дългосрочна перспектива в двустранните отношения, като същевеременно са вероятно този компромис, който позволява ангажиментите на България да останат в приемливи за нея граници (отчитайки факта, че Борисов предварително публично се застрахова, обявявайки се против създаването на военноморска база на НАТО в България).

Съдейки по всичко, България направи сериозен опит да осигури добронамерено американско отношение към реализацията на двата ключови енергийни проекта на страната – АЕЦ „Белене“ и газов хъб „Балкан“, включващ и преминаването на разклонение на газопровода „Турски поток“ през България. Като разменна монета България предложи американско участие в АЕЦ „Белене“ и АЕЦ „Козлодуй“ (включително и чрез доставката на ядрено гориво), както и се ангажира с отварянето си за американски втечнен газ – чрез либерализация на вътрешния си  газов пазар, придобиване на дял и резервиране на капацитет в плаващата платформа за съхранение и ре-газификация край Александруполис в Гърция.

Русия

Руската стратегия на Западните Балкани е със спорна ефективност и през последните години рикошира често върху Москва. Репутацията на Кремъл като създаващ проблеми на Балканите и цялостният срив на доверието в отношенията със Запада, правят сближаването ЕС – Русия в региона почти невъзможно. В същото време, належащите вътрешни проблеми и спадащата популярност оставят на Кремъл малко място за по-активен подход към Западните Балкани – регион, който отдавна е изпаднал от челните места на приоритетите на руската външна политика. В Черна гора и Северна Македония, скалъпените опити на Русия да предотврати тези страни да се присъединят към НАТО само засилваха решимостта на Запада да ги приеме в Алианса. Все пак е малко вероятно Кремъл да обмисля значителна промяна в стратегията си през следващите години. Инерцията е най-вероятният сценарий, що се отнася до отношенията на Русия със Западните Балкани. Кремъл ще продължи да критикува Запада заради арогантността, едностранността и незачитането на руските интереси в региона. Той ще засили противопоставянето си на усилията на Запада за посредничество, ако босненските или сръбско-косовските конфликти се доближат до разрешаване. Но след като бъде постигнат компромис, Русия неохотно ще се примири с новото статукво и ще се концентрира върху по-належащи въпроси.

За Балканите от особено значение през следващата година и периода след нея ще бъде развитието на ситуационния съюз Русия-Турция и съпътстващия го „Процес от Астана“.

Китай

През последните години, когато ЕС е зает предимно със себе си, Китай предоставя на страните по протежение на т.н. „Път на коприната“ и конкретно на страните от ЮИЕ, изгодни банкови кредити,  от които те се възползват. Пристанището в Пирея (Гърция) Китай изгражда най-бързо разрастващия се контейнерен терминал в Европа. В Босна и Херцеговина с китайски кредити се строят електростанции, а в Черна гора – магистрали. В Албания китайски фирми са получили концесия на летището в Тирана и закупили нефтени находища на стойност 450 милиона евро. В Хърватия китайска фирма е спечелила търг за построяване на 2,5 километров многолентов мост, свързващ остров  Пелешац с адриатическото крайбрежие на стойност почти  половин милиард евро (360 от тях ги предоставя ЕС). Китайските планове са в Македония да се изгради инфраструктура като един вид предмостие , което да свърже пристанището в Пирея  с европейската скоростна железопътна мрежа. Между Белград и Будапеща с китайска помощ се изгражда високоскоростна влакова връзка, която ще съкрати времето на пътуване от девет на два и половина часа.

Никоя друга страна от Западните Балкани не е спечелила  от китайските инвестиции повече, отколкото Сърбия.  След построяването на 2 – километров мост над Дунав, в Белград с китайски кредит от 300 млн. евро се строи индустриален парк с амбицията да стане сръбската „Силиконова долина“. За 460 милиона евро държавна китайска компания  (HBIS) е закупила стоманодобивният комбинат в Смедерево, предотвратявайки негови фалит и запазвайки 5000 работни места. Общият обем на китайските проекти в тази страна за последните 10 години възлизат на 10 млрд. долара.

В дългосрочен план „Пътят на коприната“ през Балканите би могъл да стане най-важният транспортен коридор за азиатски стоки към Средна Европа. От 2012 година Китай редовно провежда собствен икономически форум на високо равнище „16+1“ (вече „17+1“), на който се канят правителствените ръководители на 16 държави от Източна и Юго-Източна Европа.

Независимо от политическата активност на България през последната година както в двустранен план спрямо Китай, така и в рамките на инициативата „17+1“), домакинствайки последният форум, засега страната остава встрани от основните направления на китайската икономическа експанзия в региона, включително и с оглед реализацията на по-сериозни инвестиционни проекти.

Турция

Очевидно Турция все по-ясно се опитва да играе не само регионална, но и геополитическа роля. Тя от няколко години активно се намеси в конфликта в Сирия, под предлог да укрепи сигурността си по границата, а в действителност провеждайки три военни операции на турските въоръжени сили в грубо нарушение на международното право, за което бе осъдена от Европейската общност. Нещо повече, тя предприе етническо прочистване на мирни региони, прогонвайки местното кюрдско население и заселвайки протурски ориентирани арабски бежанци и привърженици на ислямистки организации. Международната общност не предприе решителни действия действия – освен за защита на собствените си интереси в района.

Отношенията на Турция със САЩ продължават да се усложняват, като основни проблеми са закупуването от страна на Анкара на руските ракетни установки С-400, в резултат на което Вашингтон наложи санкции на фирми и частни лица, извади Турция от проекта за производство на изтребителя Ф-35, а конгресът гласува за признаване на геноцида срещу арменците в Турция. Анкара, от своя страна, иска Вашингтон да прекрати помоща си за кюрдите в Сирия, да екстрадира Фетхуллах Гюлен, както и да прекрати съдебните действия спрямо една турска банка, за която се твърди, че е извършвала нарушения на американските санкции спрямо Иран. До неотдавна основа за членството на Турция в НАТО бяха две съображения: принадлежността й към „Запада" (т.е. ангажиментът й към принципите на демокрацията) и общата заплаха (Русия). Сега тази база започна да ерозира. Анкара не беше допусната до европейския проект, а Москва постепенно се превръща в неин партньор и ситуационен съюзник. В допълнение към това, както твърдят турски експерти, страната има шанс да участва в „концерта на силите" с участието на Русия и Иран. Интригата сега е дали напрежението между Вашингтон и Анкара ще се увеличава допълнително или постепенно ще бъде смекчено от Русия. Като не изисква от Турция да се откаже напълно от прозападната стратегия и да се оттегли от НАТО.

Турция вече гледа на ЕС като на второстепенен геополитически играч без особен ресурс за оказване на каквото и да било влияние. На наложените от ЕК санкции по повод нарушенията на турски кораби, проучващи шелфа в Източното Средиземноморие за въглеводороди в изключителната икономическа зона на Кипър, Турция отговори с флагрантно неглижиране и заяви, че ще продължи тази дейност. В същото време, ЕС очевидно няма лостове за влияние върху Турция (напр., когато турските въоръжени сили започнаха операцията в Сирия „Извор на мир", Тръмп още на втория ден изпрати държавния секретар до Анкара, за да преговаря с Ердоган, докато в същото време ЕК се занимаваше със свои вътрешни проблеми). Засега нито Турция, нито ЕС са се отказали от присъединяване на Анкара към съюза, но от години преговорите за това са замразени. Също толкова еднозначни са и заявленията на Турция, че тя няма намерение да напуска НАТО.

Това заиграване на Ердоган с ролята на „троянски кон" дразни Париж и Берлин, тъй като разбират, че Анкара вече не ги възприема като геополитически партньори. В диалога с американците Турция започна да изпреварва Брюксел, след като му отказа предлаганите от него посреднически услуги, води равнопоставен диалог с Москва и започна да провежда независима политика за надграждане на военния си потенциал. Тя показва, че не разчита само на прилагането на член 5 от Устава на НАТО, според който всички членове на Алианса трябва да се подкрепят взаимно, точно както и някои съюзници в алианса демонстрират съмнения дали Анкара би ги подкрепила в случай на евентуален конфликт. Напълно възможно е Вашингтон да намери компромис с Турция по отношение на сирийските кюрди и да си „затвори очите" на случващото се с демокрацията в самата Турция.

Очертаващите се проблеми в източното Средиземноморие могат да се окажат много по-сериозни предпоставки за ескалация на напрежението. Те бяха разширени и със споразумение между Турция и Либия, за военно сътрудничество и меморандум за разпределяне на морските зони в Средиземно море, което предизвика Гърция. Рискът от нова война, в която по подобие на Сирия ще бъдат замесени много страни, е реален. Ролята на Турция определено е дестабилизираща, при това изпрати вече бойци от ислямистки организации от Сирия, с които си сътрудничи, както и въоръжение и техника, преди да е приет Закона от турския Меджлис. На бойното поле вече има сили на Судан на страната на ген. Хафтар. Съобщава се за пристигане и на наемници от Украйна. Ако Русия подкрепи Турция би рискувала отношенията си с Египет, Саудитска Арабия и Гърция. От военна гледна точка, Турция трудно би могла да поддържа мащабна военна операция, но вероятно търси трайно присъствие с оглед интересите й от разширяване на влиянето си в Северна Африка и добив на газ и петрол в Средиземно море.

България е заинтересована от активни и позитивни отношения с Турция на ниво „държава-държава”, но не следва да позволява директна намеса във вътрешните работи на страната по оста „турска държава – български граждани”, През последните години обаче както интензивността, така и дневният ред на двустранните отношения се диктуват от турската страна – основно през призмата на мигрантския натиск. Отношенията ни с Турция безспорно трябва да са като към съседна страна, с която развиваме добри търговски отношения и членуваме в един военен съюз. Но това не трябва да става за сметка на отказ от демократични ценности, дистанцирайки се от осъдителния тон на ЕС, отказ от достойно поведение на държава, зад която стои целия ЕС и НАТО, за сметка на компромиси като допускането на курсове за деца за изучаване на корана, насаждане на ислямистка култура сред учениците, използване на турски имена на българските градове (Фелибе, Хаскьой), турцизирането на български цигани и др.

Република Северна Македония

През годината Република Северна Македония премина през сериозни политически вълнения. Подписването и ратифицирането на Договора от Преспа с Гърция направи възможно приемането на страната в НАТО – процес, който на практика приключи през 2019 г. (остава ратификация единствено от страна на испанския парламент). Същевременно страната не получи дългоочакваната е предлагана от 2005 г. От Европейската комисия покана за започване на преговори за членство в ЕС. Във вътрешнополитически план това доведе до политическа криза и предстоящи предсрочни избори.

В двустранен план отношенията на България с Република Северна Македония се развиваха на приливи и отливи през годината. Това се дължи преди всичко на невъзможността и в двете страни да се формулира ясна и последователна стратегическа линия за развитие на двустранните отношения в резултат на сериозните вътрешни обществени и политически разделения и противоречия вътре в България и РС Македония.

България засега не успява да се възползва от възможностите, които подписването на Договора за добросъседство откри чрез създаването на двустраната комисия по историческите въпроси и образованието, в резултат на което логично се стигна до блокиране на нейната дейност. Комисията не преговаря, а разговаря - защото ѝ липсват базисни елементи на междудържавните преговори. Първо, тя няма утвърден мандат и преговорни позиции (а това се прави задължително с решение на Министерския съвет) - защото членовете ѝ не могат да отстояват лични виждания в рамките на диалога. Второ, липсва предварително двустранно съгласуван и фиксиран дневен ред. Трето, няма виждане кога и как приключва дейността си; нормално е евентуалните договорености да бъдат фиксирани в междудържавно споразумение, но при сегашния подход то би следвало да придобие странната форма на два списъка с изброяване на „наши и ваши“ исторически личности“. По този начин от самото си начало тя бе осъдена на неуспех, защото бе принудена да прави инвентаризация на исторически личности – нещо само по себе си невъзможно, доколкото винаги ще има нови и нови имена, които да се добавят към списъка. Логично би било България да търси чрез Комисията решането на една единствена основна задача: да формулира понятието обща история – като съдържание, като обхват, като времеви рамки. И най-вече - кога завършва този период на обща история. След това всяка историческа личност автоматично попада в съответния период.

Усещането за кампанийност, а не за дългосрочна политика, остана и след българската позиция по дебата за даване на старт на преговорите за членство в ЕС на РС Македония. България потвърди подкрепата си за началото на преговорите на ЕС с РСМ, но подчерта, че тя не е безусловна, като България ще се стреми да използва всички предимства и механизми, които членството в ЕС ѝ дава. Посоките са две: първо, да се включат основни елементи от българската позиция (преди всичко изпълнението на духа и буквата на двустранния договор за добросъседство от 2017 г.) в общите преговори позиции на ЕС; второ, България ще настоява за тяхната конкретизация и фиксиране на ангажименти от страна на РСМ преди затварянето на всяка една от преговорните глави (с особен акцент върху глава 10 „Информационно общество и медии“ и глава 35 „Други въпроси“). Сериозни възможности, но и предизвикателства пред активизирането и прагматизирането на двустранните отношения предполага поемането през 2020 г. от България в съпредседателство с РС Македония на Берлинския процес.

Основният проблем обаче е липсата на дългосрочна стратегия и използването на проблемите с РС Македония за вътрешнополитически и партийни цели. Ключова причина тук е разнобоят на мнения в самата България, включително в изказванията на официални държавни представители по важни проблеми като езика, условността при подкрепата за еврочленството и т.н. България не може да си позволи компромиси със своята история. Но директния трансфер на историята в политика се вписва в логиката на македонизма. Македонизмът се стреми да отграничава, да противопоставя, да издига бариери – в крайна сметка да изгражда нова идентичност на базата на отрицанието и конфронтацията. И всеки публичен скандал между двете страни работи в тази посока. България е заинтересована да премахва бариерите, да подпомага общуването и сътрудничеството, да направи така, че всеки български гражданин да се чувства у дома си в Скопие и Охрид, а всеки гражданин на Република Северна Македония – по същия начин в София и Благоевград. С други думи - да ерозира и отстрани основата на конфронтацията, а именно идеологията на македонизма, изграждана целенасочено през втората половина на миналия век. А това е дълъг процес и той би следвало да бъде ориентиран основно към РС Македония.

 

4. СИГУРНОСТТА В ЧЕРНОМОРСКИЯ РЕГИОН И ИНТЕРЕСИТЕ НА БЪЛГАРИЯ

Значението на Черноморския регион видяно през регионалните инициативи като Организация за Черноморско икономическо сътрудничество (ОЧИС) и няколкото граждански мисии на ЕС в широкия Черноморски регион за правна и погранична и митническа подкрепа, е различно от това, което намира отражение в оценките на НАТО и САЩ. При това посочваната 2014 г., свързана със събитията в Украйна и Крим, не бележи коренна промяна в тези оценки, както най-често се твърди, а само активизиране на военно-стратегическите планове и действия, изразяващи се в засилване на милитаризацията на региона, защото поне 10 години по-рано важността му се формулира като „ключов компонент в западния стратегически хинтерланд, като подстъп към Близкия изток, осигуряване на енергетичните ресурси от Централна Азия към Европа и срещу руска експанзия“.

Черноморският регион е ключов транзитен коридор не само за енергийни ресурси. Същевременно той е и пресечна точка на комуникационните линии между Европа и Близкия изток, от Източните Балкани до Южен Кавказ. Сигурността на тези линии е от решаващо значение за търговията и просперитета на региона и съседните страни. От факта, че регионът е външна граница на ЕС и НАТО произтичат и най-съществените изводи и съображения за неговата сигурност и бъдеще.

На трето място, потенциални огнища на напрежение са конфликтът в Донбас, замразените конфликти, като Нагорни Карабах и Приднестровието и проблемите на Грузия с Абхазия и  Южна Осетия. Крим задълго ще блокира намирането на политическо решение на конфликта в Украйна. След подновените преговори в Париж по конфликта в Донбас, макар и да се говори за „пробив”, не се очертават скорошни конкретни резултати. Нещо повече, в Украйна стават все по-видими резервите към Минските споразумения. Определено се очертава замразяване на конфликта. А това означава да се запази милитаризирането на региона, т.е. противопоставянето на Русия.

Стратегията на САЩ за Черноморския регион акцентира върху военното присъствие, американско и на НАТО. Намеренията на САЩ преди 2014 г. да построят военноморска база на украинския бряг, целяха да отнемат на Русия стратегическото предимство и възможностите за излаз през Босфора в Средиземно море. Предвид определената роля на Украйна да раздели завинаги Европа от Русия, а от Балтийския регион до България да се създаде пояс от фронтови държави, последвалите събития имаха своята логика.

След събитията в Украйна и Крим, НАТО увеличи броя на военните кораби, подменяйки ги на ротационен принцип заради ограниченията на Конвенцията от Монтрьо. За да реализира стратегическите си решения, след провокацията пред Керченския пролив и задържаните украински плавателни съдове, Алиансът прие  „Черноморски пакет” от мерки, способстващи за още по-голямо увеличаване на военното  присъствие и контрол в Черно море. Генерал Бен Ходжес предложи да бъде открита регионална щабквартира на НАТО в Румъния, както и да се укрепи украинската база Бердянск на северния бряг на  Азовско море. Освен постоянното присъствие на военни кораби и разузнавателни полети на авиацията, НАТО увеличи броя и обхвата на военните учения в Черно море.

Въпреки увеличеното си военно  присъствие с разузнавателни и десантни кораби, разузнавателни самолети,  противолодъчни патрулни самолети и безпилотни летателни средства  в района на Черно море и Украйна, САЩ и НАТО  не биха могли да сформират сериозна морска групировка. Според военни експерти при сегашните ограничения на конвенцията от Монтрьо САЩ биха могли да влязат в Черно море с 3 ескадрени миноносеца, които имат сериозно въоръжение като крилати ракети Томахок, ракети RIM-66 и RIM-7 Sea Sparrow и др. Затова и украински коментатори се упражняват в други два сценария  като нереалистичното очакване за участие и на Турция във военния конфликт, която щяла да разреши влизането на всякакви кораби през Босфора или дори варианта САЩ да вземат под дългосрочна аренда и един кв.км. крайбрежие от една черноморска страна и поставят своя национален флаг, аналогично с Гуантанамо, с което придобива де юре правата на останалите страни. И трите сценарии са безпредметни, като се има предвид, че ракетите „Калибр”, които обхващат периметър до Средиземно море, 6 руски подводници и силна авииационна групровка на Югозападния военен окръг, не биха оставили никакъв шанс на евентуалните настъпващи сили.  Достъпът на кораби на САЩ и НАТО през Босфора може да се облекчи, ако Турция завърши изкуствения канал северно от Истанбул с параметри, подходящи за големи плавателни съдове. Защото конвенцията от Монтрьо важи само за естествени проливи.

Доминиращите военни сили в Черно море обаче остават  Русия и Турция. Руската страна значително укрепи и своите военновъздушни сили в Крим, разполагайки 10 бомбардировача Tu22M3 Backfire. През 2019 г. във флота й бяха включени 18 бойни кораба.  От две години, в Черно море бяха въведени три нови усъвършенствани  военни кораби, въоръжени  с крилати ракети „Калибр“. Подводният флот се увеличи с две подводници.

Румъния още през 2003 г. си постави амбициозната цел в средносрочна перспектива до едно десетилетие да се превърне в регионална морска сила, но това очевидно няма да й се отдаде.

Отклоняването на идеята от 2016 г. за създаване на „постоянна морска флотилия“ на НАТО в Черно море, бе положителна стъпка, но трябва да се признае, че и други страни-членки на НАТО като Германия например, не бяха склонни да я подкрепят.

Като морска страна България задължително трябваше много по-рано да укрепи военноморските си сили и проектът за два нови многофункционални патрулни кораби за Военноморските сили е решение в правилната посока. Информацията от премиера на България след среща с генералния секретар на НАТО, че бихме могли да придобием една подводница на старо, навежда на мисълта, че грешката да се откажем от подводния си флот по съвет на САЩ, трябва  рано или късно да се поправи. Това е важно за всяка приморска страна, защото подводницата не е само въоръжение, а и средство за възпиране, влияние, контрол на търговските пътища. Решение за каквото и да е военно средство втора ръка не е най-удачното, но на този етап би ни помогнало да запазим все още наличните кадри, а при протичащия понастоящем Стратегически преглед на отбраната и в План 2026  би могло да се предвиди придобиването на още 2, но нови, подводници.

Кризата в Украйна, наред с тази в Близкия Изток са две от най-сериозните геополитически предизвикателства, с които българската външна политика следва да се съобразява при определянето на своите приоритети. Тяхното решаване по един или друг начин ще предопределя и последствията за нашия регион. Това ги прави приоритети на нашата външна политика. Въпреки ограничената роля на България като сравнително малка балканска и черноморска държава, тя би могла да даде свой реален принос в общите усилия за осигуряване на по-голяма европейска сигурност и стабилност. Новите предизвикателства пред международната сигурност се нуждаят от по-активна многостранна дипломация и диалог и по-засилена превенция на конфликтите чрез подпомагане „доброто управление“, устойчивото развитие и стабилността в различните кризисни региони. Тази концепция е напълно приложима и за Черноморския регион, който в повечето експертни прогностични анализи се характеризира като „район с висока степен на конфликтност” и през следващото десетилетие.

Постепенното решаване на кризите в Черноморския регион би съдействало за "нормализиране" на отношенията на Русия със Запада и поставило начало на изграждането на "нова архитектура на сигурността". А това би могло да стане чрез намаляване на геополитическата конкуренция, съвместни действия на дипломатическо ниво, демилитазиране на региона, активнизиране на икономическа помощ, премахване на икономическите санкции.

На среща в Букурещ на 21 май 2019 г седем страни от Черноморския басейн - България, Грузия, Молдова, Румъния, Русия, Турция, и Украйна - приеха министерска декларация, чрез която одобриха един нов инструмент за бъдещото развитие на многостранното си сътрудничество, наречен Общ морски дневен ред за Черно море“. Той структурира макрорегионалното сътрудничество в Черноморието по начин, който улеснява политическата, методологическата и финансовата помощ, която ЕС може да оказва за подпомагане на сътрудничеството между черноморските страни. Независимо от това дали и кога Съветът на ЕС ще одобри разработен в Европейската комисия проект за „макрорегионална стратегия на ЕС“ за Черно море, приетите в Букурещ нови методи и форми на сътрудничество на практика превръщат този „геополитически сложен“ регион в „макрорегион на ЕС“, където се прилагат утвърдените европейски методи и форми на ефективно сътрудничество.

Българското дипломатическо дружество неведнъж през годините е излизало с предложения и инициативи, но с изключение на едно от тях – за Черноморска синергия, лансирано в един от докладите на наша конференция в сътрудничество с фондация „Фридрих Еберт”, която го разпространи в Германия, Франция и до ЕК в Брюксел, обикновено такива не намират прием сред българските управляващи. Представители на БДД лансираха също така идеите за приемането на Черноморски дневен ред на ЕС, както и за създаването на Черноморски макрорегион.

 

4. СИГУРНОСТ И ОТБРАНА

Рискове и заплахи за националната сигурност на България

Динамиката на трансформация на международната среда за сигурност и вътрешните проблеми на страната потвърдиха, но и внесоха много нови моменти в изложените в актуализираната Концепция за национална сигурност от 14 март 2018 г. определения и прогнози.

Към момента не съществува висока вероятност от пряка военна агресия срещу суверенитета и териториалната цялост на Република България като част от НАТО и ЕС. Но много коментари погрешно изхождат от остарели представи за рискове и заплахи, защото отдавна вече не с военна сила, а с икономическо влияние, търговски войни, извличане на финансовия ресурс на държавата, политически натиск, хибридни форми на въздействие, информационни манипулации, кибератаки, активни разузнавателни операции и платени неправителствени организации се постига отслабване на националната държава, загуба на суверенитет, промяна на нацинална идентичност и реализиране на дългосрочни цели в ущърб на българските национални интереси.

Типично за България е, че основната заплаха за бъдещето на страната не идва толкова отвън, колкото от самите нас, въпреки шанса да се възползваме от членството си в ЕС и НАТО: демографска катастрофа, изтичане на специалисти, първенство по корупция в Европа, конвенционална престъпност, задълбочаващо се самоубийствено разделение в обществото, влошаване на здравния статус на населението и т.н.

Във военно–стратегически план най–голямата заплаха за Европа и света произтича от очертаващото се  ерозиране на договорните механизми за контрол на въоръженията. Прекратяване действието на договора за ликвидиране на ракетите със среден и малък обсег след излизането на САЩ от него, последвани от Русия и вероятността от непродължаване на срока на договора за ограничаване на стратегическите настъпателни оръжия Нов СТАРТ, изтичащ през 2021 г.  създават риск от разрушаване на градената с десетилетия система за поддържане на стратегически баланс и взаимно сдържане между водещите ядрени държави. Cвидетели сме на започналата вече надпревара в създаването на въоръжения на базата на нови технологии както от Русия, така и от САЩ и рискове от  появата на нови кандидати за притежаване на ядрено оръжие. ДРМСО беше основата и е пряко свързан с Договорите за стратегическите настъпателни въоръжения СНВ-1,2,3 и без неговата сдържаща сила е нелогично да се съкращават стратегическите ракети. Запазването  се на други многостранните договорености като забраната на ядрените опити, ликвидирането на химическите и недопускането на биологически оръжия, експортния контрол върху технологиите с двойна употреба, и контрола върху конвенционалните оръжия поддържат все пак надеждата че светът би могъл да се  върне към предишната си стабилност.

 

В същото време развитието на изкуствения интелект за военни цели и появата на автономни оръжия се нуждаят спешно от международно регулиране, а нямаме такова дори за днешните безпилотни летателни средства. Решението на НАТО от последната годишна среща на върха за използването на космическото пространство отваря повече проблемни въпроси без отговор, отколкото възможости.

За региона и в частност за България, особено важно е да не се превърнем във „фронтови пояс“, по думите на бившия помощник държавен секретар на САЩ г–жа Нюланд и да избегнем крайната милитаризация на Черноморието, поради което е необходимо намирането на баланс между отбранителна и възпираща  мощ на страната ни като част от НАТО и ЕС в съчетание с една активна политика на мир и развитие на икономическите отношения.

През 2020 година се очаква (потвърдено и от западноевропейски разузнавателни служби) високо ниво на заплахи от кибератаки, тероризъм и ислямизъм.

Необходимо е изработване на напълно нова Концепция за национална сигурност, за което експертната общност настояваше още при актуализирането й през 2018 г.  Не толкова заради неотчитане на нови тенденции, колкото заради модела на търсене враг на всяка цена и неотчитане на потенциала и пътищата на противодействие на новите заплахи.

България в системите на НАТО и ЕС

България е далеч от изпълнението на договорените в НАТО „Цели на способностите“ поради постоянно недофинансиране и отлагане на модерназиционните проекти вследствие на липсата на приемственост между правителствата. Има неразбиране на решението на НАТО от Уелс, че еднакво важни са нововъдените 11 входно-изходни измерители за оценка приноса на съюзниците, между които делът от БВП за военни нужди е само един от тях, а останалите акцентират върху придобитите действителни способности. Необходимата, но неоправдано скъпа оферта за самолетите F-16 и то изместена във времето с 4–5 г., но заплатена наведнъж, ни прави „отличници” само за два месеца – до 31.12.2019 г.. Нещо повече, намаляването на разходите от 1,53% от БВП през 2020 г.с 0,19% и 0,17% през 2021 и 2022 г. съвсем не е добър знак към Брюксел. Изключително нисък е делът на финансовите средства, заделяни за технологични изследвания и развойни проекти и фактът, че това продължава с години, доказва защо не можем да се впишем в съвременната тенденция в света към разработване на средства на нова технологична база, които рязко повишават бойните способности на армията и в международни проекти със същата насоченост.

На фона на нелицеприятното състояние на Българската армия като цяло, нашите сертифицирани подразделения за  мисии в конфликтни региони са може би единствените, които заедно с участващите в международни военни учения „измиват лицето” ни с доброто си представяне пред съюзниците.

Международното сътрудничество по линия на двустранните отношения и регионалните инициативи протича по Програма 2017– 2021 г. Инициативата на началниците на щабовете на отбраната на балканските страни с нейните годишни срещи се открояват положиелно на фона на по-незначителното и пасивно двустранно военно сътрудничество в рамките на НАТО като цяло. Последното може да се дължи както на липса на инициатива от наша страна, така и от липса на интерес на съюзниците към това, което можем да предложим ние.

Надежда за решаване на горните и редица други проблеми има в очакваните резултати от Стратегеския преглед на отбраната, чието приключване се очаква през април 2020 г. Той ще бъде базата за разработването на нова „Програма за развитието на отбранителните способности на въоръжените сили на Република България 2032“ (Програма 2032) и на нов „План за развитие на въоръжените сили 2026“ (План 2026).

В изпълнението обаче, се иска много тясна координация между военната експертиза и политиците. Видяхме какъв е ефектът, когато политиците грубо и изключително некомпетентно се вклиняват в едни ясно регламентирани процеси. Забавянето на проекти, както в случая с бойната бронирана машина за пехотата, за който и през 2020 г. не са заделени финансови средства, води до загуби и на шансове. Така например широко разпространеният аргумент сделката да е придружена с част от производството в България, става трудно реализуем, след като производствени мощности на големи западни фирми за бойни бронирани машини бяха изградени вече в Румъния и Хърватия, т.е. има вече пренасищане на малкия и без това пазар. Ако пълзящият в управлението, администрацията и политиката непрофесионализъм завладее и сектор отбрана и сигурност, а то вече започва да се случва, това би било сериозен риск за националната сигурност.

 

През годината нито в дебатите по процесите на модернизация, нито в случая с изключително непрофесионалния спор за въвеждане на възможност цивилно лице да оглави Военното разузнаване, не пролича да притежаваме т.нар. „култура по сигурността“. Всъщност темата и за разузнаването като инструмент на държавата и умението да бъде използван продукта му, както и насаждането през годините в общественото мнение на коренно противоположна представа за неговата роля, трябва да бъде предмет на отделна и много сериозна дискусия и приоритетно финансиране от държавата.

При подготовката на участия в срещите на върха на НАТО е необходимо иницииране на дискусии поне по някои основни въпроси, за да имат обществена подкрепа ангажиментите, които ще бъдат поети от България на тези срещи.

През юни 2019 г. Съветът на ЕС прие заключения относно сигурността и отбраната в рамките на Глобалната стратегия на ЕС. Тя по същество насърчи по-голяма съгласуваност във външните действия на Съюзa. Съветът подчерта, че е необходимо да се запази тази динамика посредством постоянна ангажираност на държавите-членки и институциите на ЕС. Но всичко постигнато може да се окаже краткотрайно, ако политическата воля отслабне в бъдеще. Резултатите трябва да бъдат консолидирани и да бъдат открити нови пътища. В България няма съмнение, че трябва да съдейства за формиране на такава политическа воля и единство. След протичащите понастоящем двустранни диалози, през есента на 2020 г. на министрите ще се предостави цялостен преглед на състоянието на европейските способности.

Изключително перспективната инициатива на ЕС в рамките на Общата европейска отбрана, стартирала в края на 2017 г. за Постоянно структурирано сътрудничество (ПЕСКО) и Европейски фонд за отбрана има тази особеност, че всяка държава участва според своите финансови, оръжейно-индустриални и оръжейно-технологични способности. Тази инициатива трябва да бъде разбирана като инструмент, а не като цел. За разлика от НАТО, тук участваш, ако изпълняваш определени критерии, а има и механизъм за изключването ти. Така се оказа, че от 25 страни Франция участва в 30 проекта, Италия в 26, Испания в 24, Гърция в 14, Румъния в 12 , Полша в 10, Унгария в 10 и т.н. По-слабите позиции на България й предопредлиха далеч по-скромно участие. На 12 ноември 2019 г. бе приет Третия транш от 13 проекти в рамките на ПЕСКО, с което общият брой проекти става 47. Одобреното участие на България в три от общо 17 проекта от първия транш, свидетелства, че на нас се разчита повече за решаване въпроси на военната мобилност и изграждане на логистични хъбове, т.е. на нас се гледа като на територия. Единствено третият проект, ръководен от Гърция, за изграждане на система за морско наблюдение, е по-различен, но общо взето останахме встрани от високотехнологични проекти. От втория транш получихме само един проект: „Модулен елемент за бързо развръщане за подводни интервенции".

Поради по-слабия си военен потенциал и неподготвеността да се включи пълноценно в общи инициативи има реален риск България да не може да се възползва от тези проекти в желаната степен, което ще ни остави в периферията при процеса на интегриране в европейската отбрана, докато Румъния, Чехия и други страни например вече обединяват свои военни формирования с Бундесвера. Това може да има и геополитически последствия, ако попаднем в една от посочваните от някои тинк-танкове на САЩ оси: Турция-България- Република Северна Македония-Косово-Албания.

Втората причина за неудачното позициониране на страната ни е с по-дълбоки корени: това е преобладаващият скептицизъм в българския политически елит към Общата европейска отбрана, въпреки поставените основи на нейни органи и реални интеграционни процеси, както и на заложените проекти, от които само този за нов боен самолет от следващо поколение между Франция и Германия възлиза на над 100 млрд евро. Дистанцирането на някои източноевропейски страни от Общата европейска отбрана би улеснило превръщането им в район, зависим все по-силно от Вашингтон и отдалечаващо ни от Брюксел.

След като България няма финансовата и технологична тежест, би могла да използва интелектуалния потенциал на експертите си в научно-изследователската, развойна и проектантска дейност с държави, които имат изградена високотехнологична производствена база с перспектива кооперирайки се с тях, част от производството им в бъдеще да бъде прехвърлено и в България.

Европейският фонд за отбрана ще действа пълноценно от 2021 г. и ще насърчава иновативната и конкурентна промишлена база на отбранителната индустрия, ще допринася за стратегическата автономност на Съюза. С определените през март 2019 г. средства за 2019–2020 г. бяха направени само първите стъпки към преминаваме от идеи към конкретни проекти и повишаваме конкурентоспособността в областта на отбранителната промишленост. Усилията са насочени към иновативни отбранителни технологии, насока, в която България също има определени интереси, както и експертни възможности.

Влиянието на България в организации като ЕС и НАТО по въпросите на сигурността е свързано не само със своевременното изработване на официална позиция на страната, което често липсва или закъснява, а и с активна превантивна подготовка съвместно с други страни с общи интереси.

Друг важен въпрос е българското кадрово присъствие в ръководните органи на международните организации.

Отделно внимание заслужава неизползването на разпиления експертен потенциал в сферата на сигурността и отбраната, резултат на политическото разделение и остро противопоставяне в страната. Но дори и да има полезни идеи, управляващото мнозинство не намира смелост да ги представи на международните форуми. Почти една година преди френският президент Еманюел Макрон да изложи своите виждания за необходимост от реформи в НАТО, такива бяха поставени и на конференция в Софийски университет „Св. Климент Охридски”, на други форуми и в наши публикации, но нагласите в България са да се вслушваме първо в другите, а не да сме водещи, което е противопоказно, когато се защитават национални интереси и сигурност. България трябва да придобие самочувствието за участие в стратегически дебати на равноправна основа със своите съюзници в НАТО и ЕС.

Регионални аспекти на сигурността

Протичащите глобални промени и балансите на силите в процесите на формиране на нов световен ред неизбежно въздействат на Балканите като географски мост между региони с различна степен на сигурност. Не случайно НАТО подчерта преди година голямото стратегическо значение на региона, потвърдено и в основите на Стратегията на ЕС за Западните Балкани от 2018 г.

Ако сравним днешните анализи за региона, ще установим, че в болшенството случаи те започват с влиянието на външни сили, като нюансите са в това, коя велика или извънрегионална такава имат повече интереси и влияние, т.е. подходът в оценките е политико-идеологически. Обективно погледнато, най-видима е ролята на САЩ за сигурността в региона, особено след засилване на военното им присъствие и планове за разширяване на военни бази (в Гърция, Западните Балкани, Румъния). Най-активна във всички области обаче е Турция, включително в системното разрастване на ислямизацията, роля в която има и Саудитска Арабия, военно-икономическа помощ, обучение на офицери от балканските страни в Турция, активна разузнавателна дейност и др. Русия търси запазване на влиянието си чрез енергийни проекти и информационно въздействие и успява единствено в Сърбия да активира военното си сътрудничество. Нивото на китайското влияние е далеч по-ниско от това в други части на Европа.

Очерталата се тендеция към активна разузнавателна дейност на служби от много извъневропейски и западно-европейски държави на Балканите, „шпионски скандали” и дирижирани дезинформационни кампании са свидетелство не само за растящия интерес към Балканите, но и предвестник на увеличаващо се напрежение. Неуспешният опит да бъдат въвлечени европейските страни в операция в Керченския пролив, на който Ангела Меркел остро реагира: „Вие във война с Русия ли искате да ни вкарате?” красноречиво говори за риска страни от нашия регион като България и Румъния да станат съучастници в действия с непоправими последствия.

Сред вътрешнорегионалните фактори по-съществени са: остатъчния потенциал от конфликтност, подхранван от исторически, етнически и религиозни причини; общото и значително по-ниско икономическо равнище на страните в сравнение с тези от Централна и Западна Европа; различните степени на вътрешна нестабилност на държавите на Балканите; развитието на организираната престъпност в някои страни от Западните Балкани; нивото на корупционните практики в региона; някои центрове на религиозен екстремизъм, потенциално предоставящи удобна среда за тероризъм. По отношение на последното обаче, следва да се има предвид, че по брой на терористите западноевропейските страни далеч изпревариха този на Балканите и би било погрешно да се преекспонира тази обща заплаха с подтекст за сатанизиране на региона.

Сигурността не може да бъде внасяна отвън, а следва да бъде гарантирана отвътре, т.е. от народите в този район. За да не се допусне Балканите да бъдат превърнати във фронтова зона или периферен буфер е необходимо държавите тук да формират обща политика в сферата на сигурността, тясно обвързана с Европейската политика за сигурност и отбрана на ЕС и да отстояват заедно и убедително позициите си.

Ако страните не решат сами проблемите си, а търсят силни външни партньори (Албания – САЩ, Сърбия – Русия) и особено ако се подхранват вътрешнорегионалните различия, тогава на Балканите би могло наистина да се стигне и до военен сблъск.

В зависимост от развитието на средата за сигурност, може да бъде лансирана инициатива за създаване на Зона за забрана за разполагане на ядрено оръжие и ракети със среден и малък обсег.

Държавите-членки на ЕС от Балканите трябва да се намесват значително по-активно при определяне политиките на ЕС спрямо фактори, които влияят върху сигурността на региона като Турция, САЩ, Саудитска Арабия, нелегалната миграция, пълзящата ислямизация, тероризма и др. Новоизбраната ЕК би могла да преразгледа досегашната политика към Балканите, приоритет в която да стане превръщането им в регион на ЕС на XXI век.

Академичната общност и Българското дипломатиеско дружество от години настояват за приемане на Външнополитическа стратегия на България и въпреки че анкетите показват над 60% одобрение на идеята, това не се случва. Липсата на визия, надхвърляща хоризонта на мандата на управляващите, е огромна пречка. Предстои тепърва елитите ни да се учат на сложното съчетаване на политика, дипломация, икономика и военни средства, както и на практика да проумеят необходимостта от приемственост на правителствата в политиката за сигурност и отбрана.

 

 

5. БЪЛГАРИЯ В ООН И ДРУГИТЕ МЕЖДУНАРОДНИ ОРГАНИЗАЦИИ

През изтеклата година се затвърди тенденцията към криза на следвоенния световен ред и постепенна ерозия на многостранните международни институции и международното право вследствие от излизането на САЩ от ключови международни споразумения (Парижкото споразумение за климата, ЮНЕСКО, Съвета по правата на човека на ООН, отказът от участие и от признаване на юрисдикцията на Международния наказателен съд, неприсъединяването към Мигрантския пакт на ООН и т.н.) и изразеното от тях предпочитание към политиката на унилатерализъм и двустранни споразумения. Респективно, защитата на мултилатерализма и укрепването на многостранния подход в решаването на глобалните проблеми се превърна в един от приоритетните проблеми в системата на ООН.

Разминаванията в подходите спрямо мултилатерализма отбелязаха и сферата на един от най-сериозните разлом между САЩ и ЕС, който вероятно ще продължи да се задълбочава при настоящата американска администрация. ЕС в лицето на Германия и Франция стана инициатор на инициативата „Алианс за мултилатерализъм“, към която се присъединиха над 60 държави, включително България.

Същевременно усилията за реформиране на ООН с цел да се осигури нейната по-голяма ефективност, финансова устойчивост и функционална жизненост за поредна година не отбелязаха напредък. Съхраняването на системата на взимане на решения и правото на вето в Съвета за сигурност остават една от малкото сфери, където петте постоянни членки на СС на ООН имат съвпадащи интереси за запазване на следвоенните механизми. Блокирането на реформите на ООН и адаптирането на организацията към съвременните условия обаче намалява ефективността на нейните действия по ключовите предизвикателства на международните отношения: предотвратяване на конфликти, опазване на мира, реализиране на целите на устойчивото развитие на страните-членки, осигуряване на напредък в борбата срещу негативните климатични промени, контрола над въоръженията, борба с международния тероризъм и решаване на острите миграционни проблеми и насилственото изселване.

Участието на България в ООН през последните години може да се определи като твърде скромно и неамбициозно. За това допринасят редица фактори, сред които: недостатъчна инициативност и институционален външнополитически капацитет за лансиране на собствени инициативи, склонност на страната ни да се присъединява безкритично към преобладаващи мнозинства в рамките на ЕС по редица въпроси от дневния ред на ООН, прекалена податливост на външно влияние от други правителства и неправителствени кръгове при определяне на приоритетите си в международните отношения, недостатъчни финансови ресурси за разгръщане и осъществяване на собствени инициативи по актуални въпроси от дневния ред на ООН.

Кандидатурата на България за членство в Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) остава важен приоритет за страната. С членството в ОИСР би завършило присъединяването на страната ни към основните международни структури на развития демократичен свят. То ще повиши доверието на международните финансови институции и инвеститори в българската икономика, ще укрепи мястото и ролята на България в Югоизточна Европа като призната икономика, която участва активно във формиране на политиките и прилагане на добрите икономически практики на регионално равнище.

 

 

6. ОТНОШЕНИЯТА БЪЛГАРИЯ - РУСИЯ

На пръв поглед 2019 г. като че ли бе знаменателна за развитието на българо-руските отношения през последните 7-8 години. Осъществиха се посещения на най-високо политическо ниво и в двете посоки, като по-активната страна бе българската.

През месец март на посещение в София бе министър председателят на РФ Дмитрий Медведев. След десет годишно прекъсване на прекия диалог на президентско ниво, през месец май президентът Румен Радев бе на работно посещение в Москва и в Сочи, а през юни, по покана на премиера Медведев, той бе гост на икономическия форум в Санкт Петербург. В края на месец май премиерът Борисов също бе на посещение в Москва. И президентът Радев и премиерът Борисов имаха срещи и разговори с президента Путин и министър председателя Медведев.

В рамките на междупарламентарния диалог през м. юни на официално посещение в Москва бе председателят на Народното събрание Цвета Караянчева. Българската парламентарна делегация проведе срещи с председателя на Съвета на федерациите Матвиенко, с председателя на Държавната дума Володин и с министъра на външните работи Лавров.

След седем годишно прекъсване се възстанови и диалогът между министрите на външните работи на двете страни. Министър Захариева бе на посещение в Москва през месец октомври и проведе разговори с колегата си Лавров. Без всякакво съмнение, възстановяването на диалога, при това на високо политическо ниво, е позитив в развитието на двустранните ни отношения. За съжаление обаче тези посещения имаха доста протоколен и показен характер. От тях не следват конкретни и дългосрочни по своя характер договорености за развитието на двустранните ни отношения и поддържане на един постоянен стратегически диалог с Русия по важни за региона ни проблеми.

В разговорите с руското ръководство са обсъждани основно две теми - участието на Росатом в евентуалното строителство на АЕЦ „Белене” и строителството на газопровода „Балкански поток” от Турция до границата ни със Сърбия. Българската страна е показала заинтересованост към транзитиране на руски газ от Турция към Сърбия и е постигната договореност по въпроса. Строитеството официално стартира през октомври т.г. Наскоро руският президент заяви, че вероятно под външен натиск, България съзнателно бави реализацията на „Балкански поток” и че е възможно да се потърси алтернативен път за доставка на руски газ за Югоизточна Европа. Реакцията на българската страна бе правилна – спокойна и уравновесена. Ако има забавяне, то е поради спазване на процедурите на ЕС.  Разбира се, алтернативен маршрут по принцип е възможен. Въпросът е дали ще бъде икономически целесъобразен. С изявлението си руският президент по-скоро цели ускоряване на процеса на строителството на новия газопровод.

В политическата област не бе направено нищо за възстановяване на консултациите между МВнР на двете страни по въпроси на двустранните отношения, както и по теми от по глобален характер, което без съмнение би било от полза за нашата страна, най-малко от гледна точка на повишаване на експертизата ни по позициите на руската дипломация по тези въпроси. Продължава да е свито българското културно присъствие в РФ и липсват сериозни договорености в тази насока. Нивото на търговско-икономическите ни взаимоотношения не отговаря както на възможностите на българската икономика, така и на потенциала на руския пазар. В тази връзка доста формално протече и заседанието на междуправителствената комисия за икономическо и научно-техническо сътрудничество, което се проведе във Варна през месец септември. И тук като позитив можем да посочим единствено самото провеждане на заседанието, трето поред след прекъсване от шест години. В областта на търговията за първите седем месеца на тази година има известно увеличение на износа ни за РФ, което превишава увеличението на вноса. В резултат бе намален дефицитът в търговското ни салдо с РФ, но все още е много висок - 1.2 млр. дол. Износът ни за такъв огромен пазар като руския обаче е все още пренебрежимо малък, около 300 млн. долара за първите седем месеца на 2019 г., а за цялата 2018 г. - 450 млн. дол. Независимо, че в ЕС има страни, и то водещи икономики, които настояват за преразглеждане на санкционния режим срещу РФ от страна на ЕС, България се „спотайва”, не присъединява своя глас към тези призиви. А загубите на българския бизнес са сериозни.

През 2019 година наблюдаваме ново намаление на руските туристи идващи в България, които са едни от най-желаните от българските хотелиери. От пето место през 2015 г. България вече е на дванадесето место от предпочитаните от руските туристи дестинации. Причините са комплексни, като започнем от сериозната конкуренция на този пазар, силното евро спрямо рублата, не особено гъвкавата политика на българските хотелиери,  качеството на българския туристически продукт и т.н. Само да отбележим, че ръстът на руските туристи, посетили през първите девет месеца на т.г. Анталия (Турция) е 16% и достига 5.5 милиона души.

Положително следва да оценим подписването на протокола за изменение и допълнение на Споразумението за прилагане на Договора за социална сигурност между двете страни от 2009 год. С промените се запазва възможността за придобиване на социални права от гражданите, работили или живели на територията на двете страни, но за съжаление в случая се решават проблемите само за българите, работили на територията на РФСР, но не и в останалите републики на бившия СССР.

През последните години, подходът на българското правителство към развитието на отношенията с Русия може да се определи като непоследователен и колеблив, не се изразяват ясни и категорични позиции, каквито трябва да има една уважаваща себе си държава.  Много шум се вдигна около така наречения шпионски скандал с председателя на движение „Русофили“ Малинов. Той бе арестуван, после  пуснат под гаранция, но отиде и получи държавна награда от самия президент Путин. Нещо повече, говорителят на президента Песков предупреди българските власти да внимават какви действия ще бъдат предприети в бъдеще по отношение на Малинов. Много спекулации имаше около отравянето на бизнесмена Гебрев и причастността на офицери от ГРУ към този случай. Прокуратурата даде официално информация по случая едва четири години по-късно и то под натиск, оказан от английска страна. Тя и досега отказва да предостави информация на самия Гебрев, а и на българската общественост, докъде е стигнало разследването. В същото време необосновано остра бе реакцията на МВнР по повод организираната в руския културно-иформационен център изложба за приноса на СССР за разгрома на фашизма. Заради опит за вербовка, както бе съобщено, на високопоставен държавен служител, бе изгонен руски дипломат от България, но и в този случай, като че ли имаше някакво колебание. Руската ответна реакция се забави повече от месец. Като че ли се изчакваше удобен момент. Той бе намерен след посещението на премиера Борисов в САЩ, за да се покаже отношението на руската страна към постигнатите договорености.

Въшната ни политика по отношение на Русия, но не само, не е внимателно обмислена, планирана и реализацията и не е подчинена на дългосрочните ни цели и интереси, в това число и икономически. Действа се ad hoc, импровизира се и често не особено успешно. Показателен пример за това е организацията и осъществяването на посещенията на президента и на премиера на Република България в руската столица, за което стана дума по-горе. Визитите се осъществиха в рамките на по-малко от десет дни, без каквато и да е съгласуваност между двете институции, без дори взаимно да се информират. Липсва прагматизъм в действията ни. Това едва ли е добър атестат и едва ли е основание да си уважаван и търсен партньор.

България следва да отстоява националната си сигурност, да провежда  съгласувана политика в рамките на НАТО и ЕС по отношение на Русия, да противодейства на опити за вмешателство във вътрешните ни работи, да ограничава разпространението на външното влияние, в това число и руско, което противоречи на дългосрочните ни интереси.

Последните години показват, че страните от Балтика до Черно море и Адриатика все повече се оформят като прифронтови (полската инициатива за „трите морета”, подкрепяна активно от САЩ). Администрацията на САЩ провежда политика на увеличаване на влиянието си в този регион. В рамките на НАТО и по двустранна линия се съгласуват позиции за засилване на отбранителните и възпиращи позиции на НАТО в Черно море, създава се преден военноморски координационен център на военноморското командване на НАТО, планира се провеждане на по-чести и по-мащабни военни учения в региона.  Планираното изграждане на комуникационен център на НАТО в България безспорно е стъпка в правилна посока. Но ние следва да използваме възможностите, които този център ще създаде за цялодстоното развитие на комуникационните ни мрежи и то не само във военната област. Русия има интереси в нашия регион и със сигурност наблюдава внимателно развитието на обстановката. Но когато имаш ясни, последователни и обосновани позиции, дори и да не се възприемат, към тях ще се отнесат със съответното разбиране. България следва да отстоява и икономическите си интереси. В наш интерес е Черно море да е спокойно, да се разширява и развива търговският и туристическият обмен между страните от черноморския регион, страната ни да е важен играч в разпределението на енергийните потоци в региона. България следва решително да възразява срещу прилагането на двойни стандарти. Проектът „Южен поток“ бе спрян след неимоверен външен натиск. България загуби съществено преимущество като важна транзитираща страна на руски газ за Европа, лиши се от многомилиардни приходи. В същото време, въпреки огромния натиск от страна на САЩ, „Северен поток – 1“ работи, предстои пускането на „Северен поток – 2“. „Турски поток“ също е вече факт.

Поддържането на един постянен, а защо не и стратегически българо-руски диалог, само би повишил експертизата и тежеста на страната ни при обсъждане на широк кръг въроси касаещи, отношенията на нашите съюзници от НАТО и ЕС с Русия и със страните от региона ни. Исторически, географското разположение на България, сблъсъкът на интересите на големи стратегически играчи са донесли на народа ни много страдания. Крайно време е, чрез умела политика, да обърнем този негатив в позитив и да се възползваме имено от това стратегическото разположение. Последното посещение на премиера Борисов във Вашингтон даде ясен знак, че има такива възможности. Русия също едва ли ще пропусне да прояви интерес за диалог с партньор, който подхожда професионално и отговорно към развитието на двустранните ни отношения, към решаването на въпроси от по-глобален характер и особено тези касаещи региона ни.

 

7. ЕНЕРГЕТИКА И ВЪНШНА ПОЛИТИКА

Енергетика, климат и международни отношения: начало на системни промени

Световната икономика е критично зависима от първични енергийни носители като петрол, газ, въглища и уран. Двете световни войни се водиха в голяма степен за контрола над тези ресурси. Употреба на сила и различни форми на натиск в международните отношеия с цел завладяване на енергийни ресурси, заемане на монополно положение на енергийните пазари, недопускане на конкуренция или поставяне на цели страни в енергийна зависимост, дестабилизират междунардния ред и днес. Съчетание от геополитически риск и тенденциозни прогнози за привършване на залежите от петрол и газ допринесе в един период за безпрецедентно високи цени. Преди десетина години природният газ се предлагаше в ЕС за 500 щ.д. за 1000 куб. м.; към 2014 г. цената на петрола надхвърли 120 щ.д. за барел.

Шистовата революция и използването на суперкомпютри в моделиране на сондажи за търсене на петрол и газ разрешиха проблема с недостига и разшириха индустриалния достъп до нови находища. Стимулирани бяха технологии за втечняване и транспортиране на газ. За последните пет години производството на втечнен газ се увеличи с 35%. Международните цени на суровия петрол и газа паднаха.  Световната банка направи оценка, че ценови марж на петрола между 50 и 60 щ.д./барел благоприятства устойчив растеж на световната икономика, в т.ч. на развиващите се страни. Наблюдава се относително изобилие на енергийни ресурси и стабилизиране на световните енергийни пазари. Заплахите за свободен пренос на петрол и газ през Ормузкия пролив, ракетното нападение над най-големия добивен и петролопреработвателен обект в Саудитска Арабия, дори ликвидирането на командира на формированията Ал Кудс ген. К. Сюлеймани, показаха, че цената на петрола реагира, но не кризисно. Ограничен успех имаха картелните договорености в ОПЕК да вдигнат цената на петрола - тя продължава се формира от пазарни фактори.

Въглеводородната енергетика допринася обаче за катастрофални климатични промени и не може да осигури устойчиво развитие на планетата. Две трети от парниковите емисии се дължат на добив, преработка и използване на изкопаеми горива. Въздействието на енергетиката и на въглеводородната икономика като цяло - наред с други антропогенни причини за изостряне на климатичните промени - изправят държавите пред сложни решения, олицетворявани от широко споделяна цел за нулеви нетни емисии до 2050 г. Добив на въглеводородни източници, както и свързано с тях противоборство, ще продължат, но геополитиката на енергетиката започва да се определя от нови фактори. Преобразования, основани на възобновяеми източници и горива, ще променят държавническото мислене по енергийната проблематика. С това традиционната парадигма на международните отношения също ще претърпи промени. Възобновяемите източници се намират в повечето райони на света и са достъпно средство за укрепване на енергийната сигурност и независимост на десетки страни. Във възможностите на съвременната индустрия е да създава достъпни и високоефективни енергийни решения без парникови емисии като „възобновяем“ газ, водород и технологии за продължително съхранение на енергия. Настъпват промени в относителното положение на държавите, ще се появят нови енергийни лидери и нови междудържавни съюзи. Конфликтите, свързани с петрол и газ, ще намалеят. Парижкото споразумение ще остане основната многостранна рамка за справяне с изменението на климата.

Българската енергетика: аспирации за енергиен център на Балканите, бавни реформи, енергийна бедност и задлъжнялост

С изключение на лигнитни въглища, изчислявани да стигнат за 60 години, България е относително бедна на собствени енергийни ресурси. Това не важи за възобновяеми източници като слънчева и вятърна енергия, биомаса и геотермални води. Голям резерв е енергийната ефективност, на която Европейският зелен пакт (ЕЗП) отдава приоритет. АЕЦ Козлодуй създава устойчивост на националната енергийна система и с износ на ток допринася за по-ниски регионални цени на електроенергията.

Българската енергетика от десетилетия е прекомерно зависима от конюнктурни политически и партийни интереси. Отсъстват ясни стратегически цели и достатъчна обвързаност с реалните интереси на икономиката, индустрията и домакинствата, което издава проблеми както в управлението, така и в мениджмънта на някои държавни дружества. Законът за енергетика се променя често, обикновено в резултат от лобистки усилия. По принцип българският енергиен сектор работи в съответствие с политиките, стратегията за енергийна сигурност и енергийното законодателство на ЕС. Редица от структурообразуващите регламенти обаче се прилагат бавно или частично. Пълна либерализация на електроенергийния и особено на газовия пазар все още предстои. Енергийната бедност, както и невъзможността на много домакинства да си позволят достатъчно отопление, са най-високи в ЕС. Редица национални и транснационални енергийни проекти се протакат с години. Отсъства прозрачност в намеренията и отчетност за похарчени обществени средства. Степента на задлъжнялост е висока. Няма рационално обяснение, защо цената на природния газ у нас продължава да е от най-високите в ЮИЕ и ЕС. Призивът България да се превърне в енергиен център на Балканите се нуждае от преосмисляне в условия на общ енергиен пазар на ЕС, ако подобна амбиция въобще има място.

Електроенегийният сектор в България е добре развит, с десетилетни традиции и добър  инженерно-технически състав. Вече 15 години в България по принцип съществува либерализиран електроенергиен пазар, а от няколко години и електроенергийна борса, но редица очаквани ползи за индустриалните и битовите потребители не се реализираха. Подсекторът на индустриални енергоемки потребители (на който се пада и около половината от националното потребление на газ) алармира, че непоследователната електроенергийна политика води до отлив на инвестиции от българската икономика към трети страни, загуба на икономически растеж и изтичане на човешки капитал. Същевременно в този подсектор, както и в цялата индустрия, няма достатъчно мерки за енергийна ефективност. Положително е, че през есента на 2019 г. България свърза елетроенергийната си система с тези на Хърватска, Словения, Чехия, Унгария, Полша и Румъния. Тази схема стимулира конкуренцията, повишава ефективността на генериращите мощности, спомага за балансиране на системите и за внедряване на повече възобновяеми източници в ЕС.

На Мадридската конференция на ООН по климата българският премиер застъпи тезата, че за страните с висок дял на въглища в енергийния им микс „преходът към климатична неутралност ще изисква по-високи нива на инвестиции и активни мерки в социалната сфера“ и обяви ядрената енергетика за „ключов елемент към нисковъглеродната икономика“, тъй като предоставяла „енергия на достъпни цени“. Той бе категоричен, че страната ни „ще продължи да разчита на ядрена енергия и през следващите години“, без да уточнява дали това намерение включва и изграждане на втора АЕЦ (това изглежда заложено в обновения Национален план за енергетика и климат 2021 – 2030г.). Тази позиция, целяща да приобщи България към страни в ЦИЕ с близък енергиен и климатичен отпечатък, е прекалено обща. В нея няма и намек за национална стратегия, конкретни срокове и избор на множество технологии за декарбонизация на българската икономика.

Проблемът със заместване на лигнитни/въглищни електроцентрали с нови АЕЦ може да се окаже далеч по-сложен. Светът има само 8 години, за да промени коренно енергийната политика, ако иска да постигне целта от 1,5 градуса Целзий глобално затопляне. Нищо не гарантира, че светът като цяло ще действа в тази насока, но няма съмнение, че ЕС е твърдо решен да го направи. Изискванията на ЕЗП ще бъдат превърнати в закон. ЕК предвижда „детайлен план“ за предсрочно съкращаване на парниковите емисии към 2030 г., вместо с 40%, с 50-55%. Това е небивало предизвикателство за България, тъй като в плана си тя се придържа към показател 40%. От друга страна, отговорни анализи сочат, че „в близките 8 години, а може би и в средносрочен хоризонт от 12-15 години, не се очаква нито една нова АЕЦ в ЕС да бъде изградена или сертифицирана“. Следователно в решаващите 8 години определени страни членки на ЕС, вкл. нашата, ще трябва да закрият вероятно всички свои въглищни централи, без да могат да ги заместят, ако това е намерението им, с нови ядрени мощности в същия времеви отрязък. Ще се открие вакуум в електоснабдяването. Закритите мощности обаче могат да бъдат заместени – при това с финансова помощ от ЕЗП - от възобновяеми източници, допълнени от мерки за спестяване на енергия и алтернативи технологични решения. Дания вече създава такава система. След заместване на въглищните мощности с възобновяеми източници и технологии, което на практика ще е част от всеобхватен процес на декарбонизация в цялата икономика, страни-членки като България ще преценят дали и в каква степен им е необходима допълнителна ядрена енергетика.  Намеренията на правителството са скромни – в цитирания план делът на енергия от възобновяеми източници в брутното крайно потребление се вдига само със 7% от 2020 г. до 2030 г. (на общо 27%).

Газовият сектор, създаден през 70-те години, разчита на единствен доставчик, Газпром. Националното потребление е 3 млрд. куб. м. През 2006 г. западноевропейски експерти, по-късно и ЕК, насърчиха България да се превърне в хъб за множество източници на газ. С четири нови интерконектори, българската газопреносна система би отворила физически газовия пазар в ЦИЕ, постигайки диверсификация, ликвидност, гъвкавост, конкурентноспособност и други пазарни предимства. ЕК отпусна средства за тази цел. Петнадесет години по-късно диверсификация все още няма, да не говорим за другите пазарни характеристики. България остави да й се изплъзнат газови проекти като „Набуко“ и „Южен поток“, за които имаше ратифицирани от НС междуправителствени споразумения (при капацитет 31 млрд. куб. м. Всеки). „Южен поток“ беше закрит поради упорит отказ на руската страна да се съобрази с Трети либерализационен пакет.

От 2015 г. българското правителство преоткри идеята за България като газоразпределител и огласи, че хъб „Балкан“ ще бъде захранван основно от руски газ (до 24 млрд. куб. м.), азерски газ (1 млрд. куб. м., договорен още през 2008 г.) и от неопределени количества втечнен и „собствен“ газ. Русия настоя „Турски поток“ на българска територия да оперира като „транзитна тръба“. Булгартрансгаз беше принуден да представи в ЕК новата скъпа транзитна инфраструктура като „разширение“ на националната мрежа. Транзитна тръба по принцип не е от полза за функцията ни на регионален газоразпределител и хъб, нито „Турски“/“Балкански поток“ е част от регионалния план на ЕК за газовата инфраструктура. Противно на първоначалните анонси на българското правителство за ключова роля на руския газ, през лятото на 2019 г.  руската страна открито заяви „отсъствие на интерес“ към хъб „Балкан“. При това положение, количествата газ, които ще могат да се търгуват през платформата на хъб „Балкан“, ще са далеч под планирания капацитет на хъба. Откриването на газова борса у нас е положителна стъпка. Схемата за стимулиране на пазара обаче – чрез освобождавани от Булгаргаз за свободна търговия ограничени количества газ, които да нарастват през следващите пет години - е типичен пример за административен подход към пазарна цел.

САЩ заявяват готовност да превърнат България в „регионален енергиен център“, в т.ч. с втечнен газ, който да бъде внасян през плаващ газов терминал край Александруполис. Американската страна заяви интерес към доставки през българската газопреносна система до Сърбия и Унгария, т.е. пазарите, към които се ориентира и „Турски поток“.  САЩ съдействат за пускане в действие на вертикален двупосочен газов коридор „Юг-Север“ за снабдяване на пазари, намиращи се между България и Полша, в т.ч. Украйна. Очертава се перспектива българската газопреносна система и газов хъб най-после да изиграят, с известни условнности, предначертаната им роля за нормално функциониращ газов пазар в ЦИЕ с участие, евентуално дори конкуренция, между руски, американски, азерски и източносредиземноморски газ. Професионалният подход изисква да дадем оценка на „Турски“/“Балкански поток“, едва след като този проект влезе в експлоатация.

Тенденции в световната и европейската енергийна и климатична политика

В ход е енергиен преход, дефиниран като „ускорен технологичен напредък в диапазона на различни индустрии, който улеснява обществения стремеж към устойчивост на системите при безпрецедента скорост“. Цели се „епохална промяна“ в начина, по който световното население консумира енергия и природни ресурси. Очакват се следните развития: акцентът в енергийната политика пада върху декарбонизация; енергийната ефективност прониква „на всички пазари“; ядрената енергетика, въпреки отсъствие на парникови емисии, не се приема еднозначно поради „негативни обществени нагласи и несъразмерно увеличение на разходите“; водородът заема центъра на енергийната система; по-силни ограничения за еднократно използване на пластмасови изделия (чиято суровина са въглеводороди); технологии за директно улавяне/абсорбиране на въглеводород от въздуха и селскостопански почви; при електрическите превозни средства се постига паритет с цените на превозни средства с двигатели с вътрешно горене по-рано от очакваното; рязко спада стойността на възобновяемата енергия, както и на дългосрочното съхранение на енергия, които са взаимно свързани. Мощно навлиза електрификацията на все повече процеси и системи – главно от възобновяема енергия, поради което дигитализацията, друг революционизиращ фактор, става ключово решение за балансиране на електренергийните системи в национален и трансграничен план.

Днес 80% от световното население живее в страни, които са нетни вносители на въглеводородни горива. Възобновяемите източници им дават възможност да постигнат енергийна сигурност без внос на енергийни носители. Възобновяемите източници и технологии децентрализират и демократизират националните енергийни системи и превръщат отделните домакинства и общности от потребители във фактор на енергийния преход и управление на климата. Към 2050 г. 70% от световното население ще живее в градове, където ефектът от енергийния преход се оказва най-силен. Мегаполиси и граждански общности ще определят тенденциите в енергийната и климатичната политика в света.

Енергийният преход е съпътстван от остро противоборство на противоположни стратегически интереси, което вероятно ще се ожесточи. Все по-нарастващ брой енергийни, индустриални, транспортни, строителни компании и финансово-кредитни институции увеличават усилията си за енергиен преход на пазарен принцип. Ограничаване на глобалното затопляне до 1,5 градуса до 2100 г. се превръща в абсолютна цел. Някои анализи сочат, че 200-те страни по Парижкото споразумение в най-добрия случай ще сведят глобалното затопляне до (катастрофалните) 2- 3 градуса. Дори най-големите скептици обаче смятат, че „дните на въглеводородната икономика са преброени“. Европейска инвестиционна банка (ЕИБ), Европейска централна банка (ЕЦБ) и Международен валутен фонд (МВФ) взеха идентични решения да не финансират повече проекти, свързани с изкопаеми източници и да се насочат изключително към възобновяеми източници, енергиен преход, декарбонизация, устойчиво развитие и борба с климатичните промени.

Приложната стратегия на Европейски зелен пакт (ЕЗП) представлява синтез, надграждане и детайлизация на изброените по-горе тенденции и превръщането им в юридически задължителни оперативни политики във всяка страна членка на ЕС. Рационализирането на производството и потреблението на енергия и отказ от въглеводородни източници не е самоцел, нито се ограничава до ефекти върху климатичните промени. ЕЗП е концепция за трансформация на цялата европейска икономика, нова индустриална стратегия и стратегия за растеж, както и редица други системни промени. Всичко това има за цел превръщането на ЕС в справедливо и благоденстващо общество, а ЕС – в световен лидер. Това е интеграционна политика от най-висш тип. Конкретизирани са технократични решения, обслужващи преки интереси на европейските граждани – от храната, която консумират до въздуха, който дишат и околната среда, в която живеят. Основно предизвикателство е европейските институции да мобилизират достатъчна политическа и обществена база за ЕЗП, в противен случай би настъпила поляризация в обществата на европейските страни. Неблагоприятно би се отразила и съпротива на страни големи емитенти на парникови емисии и производители на петрол и газ да последват примера на ЕС. Енергийната дипломация на страните членки и на ЕС като цяло се изправя пред важни практически задачи.

Институционални аспекти на приноса на България към ЕЗП

ЕЗП предоставя изключителен шанс на България и други страни членки с подобен социално-икономически профил да преработят не само националните си енергийни отрасли, но да трансформират икономиките и обществата си така, че да им осигурят устойчиво бъдеще. Общото впечатление е, че поне на този етап правитеството на България не е запленено от тази перспектива, неговите планове и стратегии са лишени от амбициозност и вкус към напредничавото. Замисълът на ЕЗП е толкова значим, че в обсъждане на неговото приложение трябва да се включи независимата професионална общност, академични среди и гражданското общество. Опитът ни на професионалисти, разработвали, аргументирали и отстоявали български стратегически интереси в двустранните и многостранните отношения на Република България, в т.ч. особено в европейските институции, ни дава повод да направим следните предложения:

Предложението на ЕК за Европейски зелен пакт да бъде разпространено, популяризирано и подложено на задълбочена парламентарна и обществена дискусия, с участие на независими специалисти, неправителствени организации и заинтересовани граждани, които да имат право на глас и да внасят предложения. БДД заявява готовност да организара кръгла маса по темата;

ЕК изиска до края на 2019 г. страните членки да внесат своите преразгледани планове в областта на енергетиката и климата, които „да определят амбициозни национални приноси за постигане на целите на равнището на ЕС“. По наше мнение, българският план не отразява обективните възможности на България за „амбициозни национални приноси“. Макар и вече внесен, има смъсъл неправителствени организации, представители на академичните среди, граждани и други участници да се произнесат по него;

Правителството да създаде ад хок работна група, в която, освен представители на държавната администрация и НС, да бъдат привлечени НПО и граждани с доказана компетентност по темата. Задачата на тази работна група ще бъде да осъществява стратегически преглед и да консултира правителството в писмен вид по всички аспекти на ЕЗП от системен характер;

Правителството да приеме директива за подготовка и организация на професионална енергийна дипломация, при взаимстване и възстановяване на добри български практики и ползване на опита на Европейската външна служба и този на други страни членки. Нашето впечатление е, че страната е лишена от компетентна енергийна дипломация, такава, каквато бе създадена след приемането ни в ЕС - съставена от представители на МВнР и редица други компетентни ведомства и институции и действаща в сътрудничество с европейските институции;

Предвид стратегическия характер на ЕЗП, предлагаме правителството да публикува два пъти годишно доклад за предприети от България действия за изпълнение на ЕЗП, както и за действията на други страни членки. Докладът да се предоставя на вниманието на НС и обществеността.

Тези предложения имат за цел да се създадат условия за професионализиране на енергийната и климатичната политика на страната, за повишаване на отговорността при провеждане на тази политика в конкретни проекти и тяхното финансиране и най-вече за осигуряване на адекватна защита и прокарване на българските интереси в тази област.

 

 

8. ЗА СЪСТОЯНИЕТО НА СЪВРЕМЕННАТА БЪЛГАРСКА ПРОФЕСИОНАЛНА ДИПЛОМАЦИЯ

От самото си създаване преди 20 години БДД е разглеждало отстояването на професионализма и авторитета на външната политика на България и нейната дипломатическа служба като една от основните свои задачи.

През годините БДД многократно публично е заявявало своите позиции по всички поводи, когато са били налице пропуски, грешки, неоправдана и дори вредна пасивност във външнополитическата дейност на страната, когато са накърнявани интересите, принципите на функциониране и е имало унижаване на дипломатическата служба и нейните кариерни представители. Същевременно е отчитало и всичко положително, осъществено от страната ни във външнополитически план. За съжаление случаите на успехите и благополучия са направо единични в сравнение с поводите, даващи основание за тревожна критика и неодобрение.

Настоящият обзор третира основно 2019 г. и не е възможно да се отбележат пропуските, грешките, а в някои случаи силно накърняващи националните ни интереси действия в различните сфери на външната политика и дипломацията през годините, но много от тях имат трайни, многогодишни последствия, които се очертаха и през изминалата година и са сред основните причини за сегашното им състояние. А редица негативните практики продължават и днес и без съмнение ще оказват негативно отношение и занапред.

Както през последните десетилетя, така и през изминалага 2019 г. сред причините за проблемите в международната дейност на страна ни са дефицитът на квалифициран дипломатически персонал, недостатъчното финансиране на отделните дейности, както и хроничните проблеми с поддържането и наличието на необходимият минимум материална база. Положително явление бе подмладяването на административно-техническия състав, но генерационната последователност в дипломацията бе грубо нарушена.

Но основно e отсъствието на национална отговорна външна политика, неглижирането на националните интереси в името на следване на външни указания, директиви и съвети, както и липсата на елементарен професионализъм.  Такъв тип поведение след ръководството на външнополитическите институции не могат да породят каквато и да е мотивация сред младите служители, решили да изберат такова кариерно развитие.

Примери могат да се дадат много през изминалите години, но е достатъчно да се споменат грешките, пасивността и пропуските, свързани с пакета „Мобилност“, т.нар. Истамбулска конвенция, видимите резултати в комплекса на  „енергийната дипломация“ и пр., които ще имат негативни последици и в бъдеще.

А не е и възможно да се изброят пропуснатите възможности (И.Бокова), с лека ръка и безотговорно бе оттеглена кандидатурата за ротационното членство на България като непостоянен член на Съвета за сигурност на ООН, незабелязано, безизразно би могло да се характеризира българско ротационно представителство на ЧИС през първата половина на 2019 г, а за пропуснатите възможности на председателството на Съвета на ЕС бе споменато по-горе (тук следва да се напомни, че само година преди да поеме това председателство България председателстваше основния регионален формат – Процеса за сътрудничество в Югоизточна Европа, но не само не направи съдържателна връзка между двете председателства, което би било най-логично свидетелство за наличието на дългосрочна политическа визия за развитието на региона, но изобщо не изведе еврочленството на страните от Западните Балкани като значима политическа тема).

На практика от години основната дейност на МВнР е сведена до протокол, консулски функции и поддържане на рутинното представителство в международните организации, като решенията и указанията, някои от които с последствия за години и даже поколения българи, спонтанно, без експертен анализ и оценка, се приетат самолично от кабинета на министър-председателя. Българската външна политика понастоящем се концентрира единствено в Брюксел. В резултат на занемаряване на двустранната дипломация България загуби много от традиционните си пазари в арабските страни, Африка, Русия и Украйна, а с мнозинството от държавите в света поддържа формални отношения.

Освен текущата консулска работа, дейността на много от посолствата по места се свежда до присъствие, комуникацията с центъра е предимно от технически характер, информационно-проучвателна работа почти отсъства, защото и не се изисква и оценява, като същото се отнася до техни предложения и оценки.

БДД почти 15  години се бореше за приемане на Закон за дипломатическата служба (ЗДС), което стана факт през 2007 г., когато МВнР бе оглавявано от И. Калфин. Оттогава всяко ново ръководство на МВнР, с единични изключения, поведе борба за неговото  „изменение и допълнение“ в съответствие със своите, основно кадрови, интереси. Най-фрапантният случай бе отмяната на тези изменения на министър Н. Младенов от Конституционния съд.

Тихомълком обаче неспазването на ЗДС в голяма част от неговите положение продължава   и понастоящем. Основна причина за това е липсата на всякакъв контрол, респ.  санкции за неговото нарушение. А многобройните спечелени съдебни дела на служители на МВнР се факт след години, когато министерството се оглавява от друг екип, а присъдените обезщетения са за сметка на българския данъкоплатец.  Правоохранителните органи са се занимавали по своя инициатива с отделни членове на висшето ръководство на МВнР единствено във връзка с извършени финансови престъпления по служба.

За съжаление и през 2019 г. продължи практиката на увеличаване на броя на т.нар. политически нацначения на посланици. БДД многократно е излагало своите виждания по този вреден за дипломатическата служба и за интересите на страната ни въпрос. Тази вредна практика вече е традиция, която се разраства във все по-голямо нарушаване на ЗДС, който допуска такива случаи, но поставя и ограничение и съответни изисквания към такива лица. В повечето случаи обаче изпращаните личности са съвсем далече от тези изисквания, както професионално, така и по морално-етичен облик в обществото. Основно този контингент представлява неудачни и провалени политически фигури, отпаднали депутати, членове на различни политически кабинети и приближени по всякакъв начин и верни лица на ръководството на изпълнителната власт. Основно „вълните“ на таква назначения се забелязват с приближаването на поредните избори. А по образование, професионална и житейска биография, административен опит и езикова квалификация примерите могат да бъдат смайващи, което не пречи на същите след няколко месечно пребиваване в длъжност да се самообявяват за професионалисти.

И през изминалата година продължиха и други нарушения в ЗДС и другите действащи нормативни актове, касаещи дипломатическата служба – неспазване сроковете на мандатността, сливане на един мандат с друг без прекъсване, пенсиониране по избор на ръководството, поддържането на един вид „каста“ посланици на постоянен мандат в различни държави и пр.

Резултатите от такава кадрова политика са видни във всяко отношение. Перспективите за съжаление не са оптимистични.

В резултат на политическия натиск, кадровата политика, безперспективността за професионално израстване и ниското заплащане зачестиха случаите, когато и малкото млади и първоначално ентусиазирани служители, постъпили след тежък конкурс, (за разлика от политическите назначения) напускат системата на МВнР в търсене на по-добри възможности за развитие и издръжка на своите семейства.

Понастоящем в МВнР не са рядкост служители невладеещи никакъв език на равнище, съответстващо на изискваното от Закона за дипломатическата служба. Задължително владеене на два езика сред служителите не се спазва, а с езикова квалификация като японски, персийски, китайски, арабски, фински, шведски и др. вече са уникални изключения.

Анализирайки слабостите на предшествениците си, едно бъдещо правителство би следвало да направи необходимото за изглаждане на последствията от подобни неадекватни прояви. И последователно да предприеме легитимно обосновани стъпки за реанимиране на българската дипломация с включване на наличния в страната потенциал и за последователно обучение, подготовка и приемане с конкурси на нови поколения от дипломати при неотклонно съблюдаване на общопризнатите европейски норми и критерии за професионализъм, въплъщение на морално-етичните ценности, лоялност към българската държавност.

Не са верни общоприетите схващания, че от една малка държава нищо не зависи и тя не може да води своя външна политика. При цялото разбиране на реалностите в международното общуване, една страна, независимо от нейната големина и тежест в  това общуване, може да има авторитет, да бъде уважавана сред всички свои партньори, ако  в своята външна политика тя съблюдава и държи на спазването на международното право, спазва общоприети морални и етични принципи, отстоява своите национални интереси, има самоуважение, разполага с компетентна дипломация и не проявявяа опортюнизъм и да бърза да се присъедини към всяка „коалиция на желаещите“, дори и преди да бъде поканена.

Държава без собствена външна политика, без квалифицирана и лоялна на националните интереси дипломация, е беззащитна. Ръководството на тази политика трябва да се осъществява от родолючиви, национално-отговорни и компетентни държавници.