Предизвикателствата на следващото десетилетие Печат
Автор Експерт   
Вторник, 28 Януари 2020 17:55

Предизвикателствата на следващото десетилетие

Симеон Николов

В сравнение с други години, този път информационното пространтво не изобилства с прогнози за настъпващата година и следващото десетилетие. Обяснението сигурно е в твърде сложните и непредсказуеми процеси на трансформация на световния ред и развитието на средата за сигурност в някои важни за света региони. Тази среда обаче, в която все повече се разрастват хаосът и рисковете, се създава  от политиките на световни и регионални сили и от днешните им лидери. В основата е ерозирането на международното право, отключването на надпревара във въоръжаването, прилагане на силови методи в борбата за природни ресурси, разрастването на търговски войни и санкции, превръщайки ги в оръжие за решаване на всеки „неприемлив” проблем.

Какви могат да бъдат очакванията ни в глобален план за следващото десетилетие?

По–значимите политически тенденции в индустриално развитите страни са очертава да бъдат: нарастване на реакциите срещу глобализма; задълбочаващи се проблеми с миграцията и нейните последствия и усилията за възстановяване ролята на националната държава.

Една от основните причини да не настъпи съществено намаляване на напрежението, граничещо в  някои случаи с предвоенна обстановка, е отсъствието на трудно възстановимо доверие между световните играчи /САЩ– Русия– Китай/ и вражди между регионални такива /Израел и Саудитска Арабия – Иран/.

Ситуацията се усложнява от факта, че недоверието в самите съюзи като ЕС и НАТО и критичното отношение към техни слабости и грешки расте, макар и в различна степен. В страните–членки на ЕС броят на гражданите, които „по–скоро нямат доверие” на Съюза е по–голям от този на гражданите имащи доверие в него. При това не Великобритания, която напуска ЕС на 31. 01. 2020 г., а Гърция е с най–ниския процент на одобрение на Съюза– 23% , докато важни страни–членки като Франция и Италия отбелязват едва 32 до 34% одобрение.

В НАТО пък все по–често  и все по–остро се сблъскват интереси на страни–членки, което руши единството и силата на Алианса / САЩ– Турция; Гърция–Турция, участие в оси и противопоставящи се съюзи– Италия, Франция и Гърция по отвошение на Либия и газовите находища в Средиземно море/. Все по–голямо значение придобива липсата на стратегически диалог между ЕС и САЩ. Въпреки това НАТО ще остане по–стабилната организация, но по–силното ориентиране на някои източно–европейски страни към САЩ и превръщането им във фронтови пояс срещу Русия може да ги отдалечи от Брюксел.

В дългосрочен план е твърде несигурна стабилността и развитието на  страните от Югоизточна Европа. От една страна някои от тях биват превръщани в буфер, разделящ високотехнологична Европа от ресурсно богатия Изток и подготвяне за плацдарм за евентуални военни действия, а от друга страна икономиките им са в незавидно състояние без изглед за догонване на европейско ниво. Очакваните рецесии ще се отразят негативно и на региона и ще изострят проблемите в тези страни. Изтичането на млади и перспективни кадри ще продължи не само от бившите соц.страни, но и от Гърция и Италия, като известна спирачка на този процес ще бъдат влошаващите се условия за устройване в западноевропейските страни.

На базата на горните две тенденции можем със сигурност да очакваме  нарастване на социалното напрежение, популизма и влиянието на радикални десни политически сили. Нарастващата безработица  и работещи бедни в Западна Европа, както и невъзможността на младите за устройване /28% младежка безработица в Италия и 34% в Гърция/, както и други негативни тенденции създават благоприятна среда от една страна за все по–голямо отчуждаване на младите  от политическия живот, а от друга страна – за ориентиране на част от тях към популистки и радикални партии и лидери с леви убеждения. Тоест, ще протича една ферментация, предизвикваща по–нататъшно разцепление в обществата на европейските държави и изостряне на вътрешно–политическото напрежение в тях.

Друга тенденция е поставянето под въпрос на правовата държава не само в някои европейски страни като Полша, но и в други страни по света. А това засилва авторитаризма или преминаването към открита диктатура. Създава се реален и сериозен риск за демокрацията, свободата, достойнството  и човешките ценности. Показателни са най–новите данни от Доклада за правата на човека на Human Rights Watch за 90 страни по света в раздела за Турция или при сравнение на изнесеното за САЩ и Русия.

Неспособността на света и Европа в частност, да се фокусират върху първопричините за миграция и заложената в Глобалния пакт за миграция скрита цел тя да се превърне в общочовешко право без оглед на способността на стария континент да поеме тези огромин потоци /само от Африка се очакват 86 млн/, ще благоприятства неизбежното й нарастване, особено от Африка и Близкия Изток и разширяване, с въвеждането на категорията „мигранти по климатични причини”. Крайно негативните последици, до които доведе либералният подход в решаването на проблемите, като например в Швеция и забелязващото се отрезвяване, ще бъдат поучителни в други страни за недопускане на задълбочаването им, за преосмисляне на либералния модел и неизбежния колапс на социалните системи в приемащите държави. Политики, като тази на Ангела Меркел обявена през януари 2020 г. за регулирана миграция с цел преодоляване недостига на работна ръка и натискът за изпълнание на Глобалния пакт ще предизвикват противоречия с част от останалите европейски страни. Новите правила за Frontex, дългият срок за изграждане на постоянен резерв до 2027 г. / с личен състав от 10 000 души/, макар и с бюджет от 9,5 млрд евро за следващиете 7 години, не са генерално решение. Допускането от ЕС да бъде изнудван от Турция и освен 6–те млрд евро по Споразумението за бежанците да финансираме и разполагането на такива в Северна Сирия ще ни натовари и за следващите години в непредсказуеми размери.

Един от придружаващите процеси с влияние върху развитето на Европа е застаряването на населението, което безпокои индустриалните среди и обяснява плановете на някои политици за регулирано привличане на мигранти от други континенти. Отново погрешна политика, защото освен риска за социалните системи и липсата на гаранция за запазване качественото ниво на производителите, принципно обществата с по–стари поколения живеят в мир, при по–висок стандарт и инвестират повече в образованието на децата си, докато общества с преобладаващо младежко население са далеч по–нестабилни. Тенденцията на застаряване не е характерна само за Европа. През следващите 10 г. само 1 страна в Европа /Ирландия/ и само 1 страна в Близкия Изток /Кувейт/ ще отбележат прираст на населението си. Освен това, оформящите се гета в западноевропейски столици, строенето на джамии и разрушаването на църкви, претенции за шериатска държава, растящото недоволство срещу мигрантите, сблъсъци с дяснорадикални сили, престъпност, масови протести, ни приближават към прогнозата на ЦРУ на САЩ от 2008 г. за граждански войни в Европа към 2022 г.

Подценява се още един фактор: Световната революция в науката и технологиите ще завари неподготвени в базово, организационно и финансово отношение някои държави като България, които ще останат в периферията на развитите европейски държави.

Във военната сфера надпреварата в създаванетона нови оръжейни системи на основа на нови технологии би могла да изведе някоя от противостоящите си сили в положение на значително военно надмощие. Засега САЩ възнамеряват до догонят Русия в развитието на хиперзвуковите оръжия до 2022–2023 г. Подобна надпревара има и в създаването на автономни оръжейни системи на база на изкуствения интелект. Тук Китай има значителни шансове. Работи се усилено и по повишаване ефективноста на магнитно–импулсните оръжия. Има сигнали и за неизветни по своя характер и мощ нови оръжия, разработвани в САЩ.  Обезпокоителни са данните от допитване до  младите хора от 20 до 35 годишни в 16 страни, 54% от които смятат, че през следващите 10 години някъде по света ще бъде употребено ядрено оръжоие, а 47% – че в рамките на техния живот ще има Трета световна война.

Паралелно с военните средства обаче, постигането на определени цели ще се осъществява все повече с хибридни методи, икономически и политически натиск, религиозно и кутурно влияние, ерозиране на държавността отвътре, отнемане на природни ресурси – нефт, газ, вода, злато, използването на «прокси» сили и терористини организации в локални конфликти и др. Безпокойство предизвиква и политиката на съседна Турция, която умело съчетава военни и невоенни способи, разширявайки инвазията си както на Изток /Сирия/, така и на Запад /Средиземно море/, а проблемите с водата ще я принудят да търси решения и в други посоки с подобни средства.

В световната икономическа надпревара до 2030 година се очаква шест от 10-те най-големи икономики в света да бъдат в Азия, твърди Уил Мартин в „Бизнес Инсайдър”– Франция. Той се позовава на данни на банката Standard Chartered, според която азиатският брутен вътрешен продукт ще представлява приблизително 35% от глобалния БВП, спрямо 28% за миналата година и 20% през 2010 г. Това означава, че Китай ще излезе на първо място по паритет на покупателната способност с 64,3 трилиона долара, следван от Индия с 46,3 трилиона и САЩ с 31 трилиона. Счита се за малко вероятно, САЩ да могат да върнат някога първото си място.

Всичко това ще води до промяна на балансите и ожесточена борба за надмощие и влияние, която ще се отразява и върху икономическите и военни решения. Американски политолози се стремят да ни убедят, че Китай носи поне 5 риска за сигурността и е по–опасен противник от Русия, с което европейските представители на срещата на върха на НАТО в Лондон на 03/04.12.2019 г. не се съгласиха заради големите си икономически интереси. Рисковете според САЩ са в „недемократичното развитие на страната”, принудителния държавен контрол в политиката, обществото и икономиката, икономическите проблеми и високата зъдлъжнялост, недостатъчно приемливата политика по околната среда и  „агресивната си геополитика”.

Отговорността на днешните политици и времето, в което живеем е в това, че през настоящата и следващите 1–2 години ще се вземат решения, които ще предопределят за години напред развитието на света– от заплахата от ядрено оръжие, ако не върнем международния контрол върху него, до бъдещето на енергийната ни сигурност, конкурентноспособност, икономическо развитие и  национална идентичност. Дали българските политици са дорасли до сложността на тези проблеми в един силно обвързан и взаимозависим свят, е друг въпрос.