Изпращането на въоръжение на Украйна е като гасене на пожар с бензин

Коментари на български дипломати, членове на БДД, по актуалното развитие на войната в Украйна и последствията за България

Любомир Кючуков, Симеон Николов, Валентин Радомирски, Огнян Гърков, Петър Воденски, Георги Караславов

Любомир Кючуков: Дори една година преговори е по-добра от един ден война

Взривът на Кримския мост беше поредната стъпка в спиралата на ескалация на конфронтацията. Където всяко действие на едната страна води до ответна реакция от другата. Ключовият въпрос тук е кога и как свършва всичко това – защото продължаването по този коловоз води към риска от глобална катастрофа. И с всеки изминал ден пътят към преговори става все по-труден. Като за момента липсва политическа воля и от Украйна, и от Русия за ангажиране с диалог и преговори. Дори и за примирие, което се разглежда и от двете страни като етап от войната, а не като крачка към мира: като всяка подозира противника си (може би основателно), че би използвал евентуалното прекратяване на огъня като пауза за прегрупиране преди нова офанзива.

Засега нашият отговор, на НАТО и ЕС, следва неотклонно две линии: повече санкции и повече оръжие. Но на практика това означава и повече война, и повече жертви. След Украйна и Русия Европа е най-пострадала от войната. Полезният ход е насочване на усилията към прекратяване на войната, а не към аргументиране на необходимостта от нейното продължаване. С други думи: съдействане, бих казал – натиск, за прекратяване на военните действия и прехвърляне на конфликта от военното в политическото поле. Разбира се, би било илюзия да се очаква бързо решаване на спорните въпроси, като териториалните проблеми вероятно ще тровят международните отношения в продължение на десетилетия. Но дори една година преговори е по-добра от един ден война.
Колкото до декларацията на лидерите на девете страни от Централна и Източна Европа за членството на Украйна в НАТО ми е трудно да сложа генералния секретар на НАТО Столтенберг и съветника по националната сигурност на американския президент Съливан в графата „путинисти” – а тяхната позиция се покрива с тази на българския президент: ускорено членство на Украйна в НАТО не е на дневен ред. Докато част от украинската територия е окупирана от Русия, членството в НАТО на практика би означавало въвличане на Алианса в глобален конфликт. Защото по силата на прословутия чл. 5 от Договора за НАТО, страните членки ще бъдат длъжни да я защитят срещу всяко нападение върху териториалната ѝ цялост. И обясненията, че няма автоматизъм в ангажирането на НАТО и че включването на Алианса е въпрос на допълнително обсъждане и решение, са просто опит за подмяна на политиката с процедура. Или, което е не по-малко озадачаващо - предварителна заявка, че НАТО няма да спази задълженията си да защити една страна членка.

Впрочем, това би било продължение на досегашния ни подход. Всички бяха наясно, включително и украинските ръководители, че страната няма да бъде приета в Алианса докато е в конфликт с Русия. Затова и в официалните документи се подкрепяше „стремежа” на Украйна да стане член на НАТО, но не директно самото ѝ членство. И дори в споменатия демарш на деветте лидери от Централна и Източна Европа се реферира към Декларацията от срещата на върха на НАТО от 2008 г. в Букурещ, потвърждаваща именно този подход. Горчивата ирония е, че в резултат на войната Русия получи повече НАТО на изток (с присъединяването на Швеция и Финландия), а ние – повече Русия на запад (с референдумите в четирите украински области).

Симеон Николов: Русия ескалира конфликта, но и подкрепата за Украйна започва да се пропуква

Предприетото от Русия масирано нападение с ракети и дронове по цели в Украйна като военни командвания, енергийна и комуникационна инфраструктура  бе зрелищно, но не толкова значимо във военно отношение. То постигна намаляване на триумфалните съобщения за украинска победа и бе разбрано като предупреждение, но същевременно даде възможност на президента Зеленски да изключи всякаква възможност за преговори и да увеличи натиска си към Запада с искания за още тежко въоръжение.

Ако Русия не бе реагирала на посегателството върху нейна стратегическа инфраструктура, това щеше да се възприеме като слабост, особено след загубите й на бойното поле. Тази нейна реакция води до рязко ескалиране на конфликта, следствие от което е  бързата реакция на американската страна: рязкото повишаване степента на бойна готовност на американските сили в Европа и свеждане на въоръжените сили планове за евентуална военна инвазия в Русия. Разкритието, че руската страна е била готова с плановете си за нанасяне на такъв масиран ракетен удар преди опита за взривяване на Кримския мост, както и информираността на Москва за военни планове на САЩ за военна операция в Русия, говори за сериозна и равностойна битка между разузнаванията на двете страни. Не случайно зачестиха по–свободни изказвания на политици, които вече не се смущават да потвърдят, че всъщност се води „прокси война“, това което експертите отдавна твърдят. Например думите на ръководителя на президентската канцелария в Киев Андрий Йермак, че „Победата на Украйна ще бъде победа на целия демократичен свят, но особено на САЩ“.

Няма съмнение, че с хибридни действия Русия цели да разколебае единството на страните от ЕС, но някои коментатори твърдят, че фронтът на безусловна подкрепа на Украйна започва вече леко да се пропуква. Основание за това намериха в подготвената от ЕС проекторезолюция за Общото събрание на ООН, която остро осъжда анексирането на украинска територия и настоява за изтегляне на руските въоръжени сили от Донбас, но не и от Крим. И което е най–важното– призовава за преговори с Русия. Натискът върху Украйна за преговори ще се увеличава. Но истинските преговори трябва да се водят между Русия и САЩ, а не между Русия и Украйна. Затова усилията на турския президент Ердоган за организиране на група страни за преговори с Русия /САЩ, Великобритания, Германия и Франция/ имат по–голям шанс.

Украинското държавно ръководство и екстремистки среди в страната още от началото на войната се опитват да въвлекат НАТО в нея чрез все по–ескалиращи стъпки и провокации. Имаше вече прояви и на несъгласувани със САЩ инициативи, като например изявлението на президента Зеленски за ускорено приемане на страната в НАТО.

Няма съмнение, че опитът за взривяване на Кримския мост е организиран от украинска страна с използване  ресурсите на украинското разузнаване, на въоръжените сили и специалните сили, защото това не би било в способностите само на екстремистки среди. Нещо повече, украински депутат заяви, че този терористичен акт е бил одобрен от САЩ. В това има логика, макар че очакванията на Зеленски и САЩ са били по–големи, защото тук трябва да се отчетат военните аспекти. Разрушаването на моста имаше смисъл, ако провали руската логистика и улесни украинските сили в операция за Херсон, непозволявайки на Русия да достигне до Одеса. Важно и за двете страни е да влязат в зимния сезон с укрепнали позиции, от които по–успешно да стартират през пролетта на 2023 г.

Споменаването на България в схемата за подготовка на терористичния акт на Кримския мост вероятно не е случайно. Вложеният в това смисъл можеше да бъде търсен в три направления. Първо, да повлияе на вътрешнополитическите процеси и решения в международен план. Второ, да е повод за „наказателни“ мерки, ако ситуацията ескалира, защото България е удобна цел, за разлика от Румъния и Полша, които имат по–добра противоракетна и противовъздушна отбрана. Трето, ако ЦРУ е замесено в подготовката на тази схема, както твърди украинския депутат, то американският замисъл е страната с най–голям дял от населението с проруски  настроения да бъде завинаги откъсната от Русия след предизвикан евентуален руски наказателен удар срещу нея. Впечатляваща е бързинвата, с която руските специални служби разкриха схемата и участниците в подготовката на терористичния акт. В публикуваните данни обаче, няма факт, уличаващ България в пряко участие и не е отправено обинение към нас. Нещо повече, взривеният камион не е същият, който е преминал през България. И макар да не се посочва кога и къде е поставено взривното устройство, читателят логично ще предположи, че това е станало при претоварването на втория и взривен по–късно камион, т.е. на грузинска или най–вероятно в Армавир на руска територия. Затова прибързаните и емоционални реакции не бяха уместни. А действията на българското правителство бяха своевременни. Друг е въпросът, дали българските служби имат предварителен анализ на възможните рискове и набелязани мерки за тяхното посрещане.

Валентин Радомирски: Изпращането на въоръжение на Украйна е като гасене на пожар с бензин.

За България този конфликт трябва да бъде колкото се може по-скоро решен с дипломатически средства. Това налагат нашите национални интереси, защото той ни носи само щети (икономически, финансови и стресово социални), които може да се превърнат и в унищожително военни, ако в защита на евроатлантическите ценности трябва да изпратим синовете си да воюват за тях в една ненатовска страна.

За съжаление, и двете ядрени свръхдържави не блъфират. Те най-добре от всички знаят последствията от употребата на ядрените арсенали, с които разполагат. Имат и опита от времето на Студената война с тогавашната Карибска криза, за която вече се знае, че сме били на часове от Армагедона.

Поради това Байдън е прав, че сега, шест десетилетия по-късно, сме най-близо до онази точка, след която ескалацията става неконтролируема от политиците и военните. Путин също е прав, когато каза, че не си представя свят без руснаците. Казаното от двамата лидери са предупреждения за това, че другата страна не трябва да подценява готовността на противника си да предприеме гибелни за човечеството мерки.

Обикновено подобни демарши се правят дискретно и публичността на сегашните действия е лош знак, показващ, че такъв диалог няма или ако все пак са останали някакви канали, то те не се ползват с доверието на Вашингтон и Москва. Малко успокоение е това, че въпреки заплахите, и двете страни, чрез висши правителствени чиновници декларират публично, че са против употребата на ядрено оръжие, дори и на тактическо ниво.

Фукуяма пророкуваше, че ще има „векове на скука в края на историята“. Нищо не може да бъде по-далеч от сегашната обстановка.

На този етап не виждам признаци за деескалация на геополитическото напрежение. Няма данни за разговори между Путин и Байдън, а неотдавна руският президентът отказа да говори с Макрон.

Плаха надежда дава съобщението, че американският лидер, който бе заявил, че няма да участва в срещата на Г-20 в Индонезия, ако там бъде Путин, сега все пак още разглежда възможността за пътуване до Джакарта.

Намираме се в етап, в който Западът защитава статуквото, което си извоюва след разпадането на СССР и европейската социалистическа система, а Китай, Русия, Иран и някои други страни търсят промени.

Финансовият капитализъм, какъвто го познаваме от средата на 80-те години, приключва и е напълно несъстоятелен. Краят му беше предсказан от много хора (например Линдън Ларуш), които смятат, че глобалният финансов капитализъм е фундаментално изкривяване на принципите на националната предприемаческа икономика на САЩ.

В Русия Андрей Фурсов също много говори и пише по тази тема. Холандският професор Кейс ван дер Пийл посочва, че всички възможности на този тип капитализъм, който всъщност беше свързан с разпадането на СССР, вече ги няма. А това води до колабиране на глобализацията. И, разбира се, колапсът на тази най-сложна система предизвиква определен тип желание да се предприемат извънредни мерки, за да се предотврати промяна в световното лидерство, да се попречи на Русия и Китай да заемат лидерски позиции.

Необходима е еволюция на съзнанието, която да признае възможността за съществуването в едно поле на различни цивилизации. Но това няма да е възможно след ядрен (дори и тактически) удар. Защото и след него пак ще се оказваме в ситуация, в която е необходимо да се формира култура на мира. И това е основният проблем: каква може да е културата на мира в тези условия, когато някои от играчите в тази ситуация частично загубиха ума си? Въпросът за културата на мира все още остава, защото е фундаментален въпрос. Тъй като без култура на мира съществуването на човешката цивилизация е невъзможно.

Огнян Гърков: България няма място в този конфликт

След анексията Русия просто отново влезе в ролята си на голяма империя, както това прави и САЩ, разбира се, агресивна и суверенна, а не демографска и суровинна периферия. Като двустранен дипломат винаги съм преценявал какво влияние може да има дадено събитие върху България. И моята позиция от самото начало е, че независимо от нашето членство в Европейския съюз и НАТО, България няма място в този конфликт. Ние може само да изкажем съчувствие и да положим грижи към хората с българско национално съзнание, които живеят в засегнатите региони. Нашите „ще връщат” посолството в Киев, което бе напуснато „скоростно”. Хората (т.е. местните българи) търсиха подкрепа при бягството си още в самото начало на събитията. За мен винаги Украйна и Русия си остават едни „палави” праправнуци на Волжските и Аспарухова Българии. България не следва да се меси в този спор. България, като тяхна прапрабаба, може само да зове и да търси мирно решаване на конфликта. Още повече, че и двете страни (Русия и Украйна) са самостоятелни, по-големи и териториално, и демографски, и военно, и икономически държави от нас. Няма друга държава в света, освен България, която да е дала толкова голям принос на Киев и Москва, впоследствие и на Санкт Петербург, в областта на културата, писмеността, вероизповеданието, хуманизирането и цивилизоването на украинската и руската интелигенция. Само ние, българите, имаме особени, специфични и морално-исторически права на собствено и надстандартно мнение и позиция относно неприятната тема за съжителство между Русия и Украйна. Питам ви. Ние различаваме ли руснаци от украинци, след като и едните и другите говорят руски, когато са в България? Това, което се случва сега между двете страни, е една голяма трагедия! Освен това трябва да се каже, че, извън обхвата на атлантико-евро солидарността – съзнателно не казвам евро-атлантическата.

Нека си припомним и позорната позиция по-късно, която поемаме като част от социалистическия лагер, когато се включваме в окупацията на Чехословакия против Пражката пролет през август 1968 година. Така че за мен и стратегическата цел на САЩ - за раздалечаване на руските природни ресурси от Европа и надиграване с Москва, върви с пълна сила. Това е стара цел на САЩ, която също се оценява от мнозина като империя. И в такъв спор страна като нашата, независимо от членството ни в ЕС и НАТО, трябва да отчита своята специфична роля спрямо Русия и САЩ и да не се меси между империите, когато те си раздават шамари, включително и чрез прокси войни.

Петър Воденски: Непоканването на отделни посланици на откриването на НС е нарушение на международното право

Рано или късно, тази лудост от страна на всички ни ще приключи с преговори. Отсега не зная с какъв резултат ще приключи – дали с победа на „всички“ участници, (като следизборните изявления на нашите политици – те всички са победители), дали пък ще приключи със „замразен“ конфликт и пренасяне след някое-и-друго десетилетие на противоборството в друг регион (имам предвид не Тихоокеанския, а Арктика, например), но ще приключи. А ако не приключи с преговори, ще се стигне до ядрена война, след която няма да има кой да определи кои са победители и кои – победени.

По време на война България би следвало да заема позиции, които са базирани на БЪЛГАРСКИЯ интерес. Толкова е простичко. Не на страната на едните или на другите, а на страната на нашия интерес. Когато/ако интересът ни съвпада с интересите на някой друг – добре, а ако не съвпада – нашият интерес, лично на мен, ми е по-скъп.

Доколкото си спомням от студентските години, според Виенската конвенция, извънредните и пълномощни посланици в страната на акредитация ТРЯБВА да се третират еднакво, а когато се налага да бъдат подреждани (на маса, в зала, на опашка за поздравяване на държавния глава по някакъв повод и пр.), си има старшинство според датата и часа на връчване на акредитивните писма.

Та, поканването на откриватнето на Народното събрание на България САМО на някои посланици и непоканването на други би било нарушение на международното право.

Казусът с (не)поканването на един посланик на този тържествен момент (в случая руския посланик) може елегантно да се реши, като не се канят въобще дипломатически представители (по този начин ги третираме еднакво).

Нека партиите си решават, в крайна сметка провинциалното поведение е тяхно право.

Георги Караславов: За невежеството в партиите и държавата

Пълна истерия е обхванала политическата неразбория и всякакви случайници се изказват и коментират въпроси, по които не са компетентни и са твърде повърхностни познанията им. Основно по въпроса дали руският посланик Митрофанова трябва да бъде поканена за откриването на новото Народно събрание. Защо ли тези случайници не си гледат областта в която са... компетентни?

Има една Конвенция за дипломатическите отношения и тя е настолната книга в дипломацията и междудържавните отношения.

Според същата тази Виенска конвенция, извънредните и пълномощни посланици в страната на акредитация (в случая в България), ТРЯБВА да се ТРЕТИРАТ еднакво и БЕЗ ДИСКРИМИНАЦИЯ.

Тезата, да се поканват само определени политически коректни посланици на откриването на Народното събрание на България (и други наши ОФИЦИАЛНИ събития) е в грубо нарушение на международното право и демонстрация на неуважение към държавата, както и установените правила от столетия. По този начин тези "политици" отново поставят родината ни като заложник на чужди интереси и влияние.

Толкова по темата.

Но... невежеството в партиите (и в държавата) е стандарт!