България се разминава с ВРЕМЕТО

Жоржета Пехливанова

/ След публикацията на expert-bdd.com от 24.02.2023 г. Ви представяме и част от книгата „Дипломацията отвътре“ от Жоржета Пехливанова, известен дипломат и член на БДД /

Денят на дипломата, 19 юли, „е повод за признателност към всички, които мотивирано и професионално защитават националния интерес на България.“ (министър Д.Митов)

Ако прелистим дипломатическите анали, забравени на прашната лавица във Външно министерство, ще изскочат много и големи личности-дипломати, с които всяка уважаваща себе си държава, би се гордяла.
Българският дипломат от кариерата не е лишен от усет към събитията, нито от бърза и обмислена реакция.

Големите ни имена в международните отношения принадлежат на хора с висок интелект, които притежават набор от качества – скромност, човечност, често притеснителност. Но когато трябва да изложат и защитят дадена национална позиция, те го правят прецизно, без да шумят и без да парадират. Дипломатите са хора на дълга, на задълбочения анализ и на вникване и разнищване на проблемите, за да извлекат най-уместното и обмислено решение, което да е в полза на България.

Но факторът ВРЕМЕ в дипломатическата игра е с най-централна роля и се налага в най-заплетените казуси и решаващи моменти да мислим за Времето. Не трябва да се хвърчи на по-високо, отколкото е отредило Времето.

Често в съзнанието ми изниква прочутата картина на френския художник Пиер Миняр (1612-1695) в която бог Кронос, гръцкият бог и баща на Времето, стъпил на часовника си като гигант, здраво държи малкия бог Купидон, чиито стрели са паднали в краката му, защото е победен и баща му бог Кронос му срязва крилата, за да не лети прекалено нависоко. Времето побеждава всичко, даже и любовта.

На България ВРЕМЕТО дълги години не й отрежда голям шанс.

Още Васил Левски го проумява в писмото си до Панайот Хитов, 10 май 1871 г.:
„Ако е за Българско, то времето е в нас, а ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме“...
България е имала и има именити дипломати. Ако се спря на Симеон Радев само, ще засенчи столетието... България през ХХ-ия век изважда на световната арена асове в дипломацията, но ВРЕМЕТО на България все не идва.

В този Ден на дипломата искам да спомена едно име на един от най-уважаваните български дипломати-ветерани- чл.кор. проф.д-р Александър Янков, който неотдавна ни напусна. С личности от неговата величина би могла да се гордее всяка световна сила. Проф. Янков до последните си дни бе президент на най-старата професионална организация на юристите в света – основаната през 1873 г. Световната асоциация по международно право.

В годините 1972-1976 г. е посланик на България във Великобритания, а 1976-1980 г. е постоянен представител на България в ООН и първи зам.министър на външните работи. Народен представител в 34-то и 35-то Народно събрание и в 7-то Велико Народно събрание (1990-1991 г.). Член на Комисията по международно право на ООН в Женева, 1977-1996 г. и неин председател през 1984 г. Член на Постоянния арбитражен съд в Хага от 1971 г., а от 1996 г. до 2012 г. –учредител и съдия в Международния трибунал по морско право в Хамбург. Членува в национални асоциации по международно право в САЩ, Великобритания, Франция, Белгия и т.н Проф. Янков е и един от основните автори на най-важния документ, регулиращ отношенията в Световния океан – Конвенцията на ООН по морско право.

Генералният секретар на ООН перуанецът Перес де Куеляр (1982-1991) в неформален разговор с министър Петър Младенов изтъкна: „Поканил съм проф. Сашо Янков да бъде мой гост на официалната вечеря с Вас. Посланик Янков бе сред петимата най-уважавани от мен посланици в ООН... В Обединените нации България беше Сашо Янков“.

Проф. Янков имаше приятели – световни личности като Маргарет Тачър и Хенри Кисинджър, с които е издигал имиджа на България и за които посланикът под заглавието „Не виждам световни лидери“ разказва пред журналистката Къдринка Къдринова: „О, от Маргарет Тачър също съм научил много. Знаете ли кога се запознахме? След връчването на акредитивните ми писма като посланик в Лондон на кралица Елизабет Втора... Редът беше след церемонията всички новоназначени посланици да се съберат, да пообщуват и да установят контакти с британските държавни дейци.

Другите мои колеги тогава се бутаха и гледаха да се доредят я до министъра на правосъдието, я до военния министър. А на мен се падна една учителка, току-що станала министър на образованието. Ей сега ще ви я покажа. (Става и показва албум със снимка, на която е той на младини и до него – младата Маргарет Тачър.) Заприказвахме се, установихме много добър контакт. После стана ясно, че тя не е обикновена учителка и колегите вече много ми завиждаха. Винаги, когато давахме приеми в посолството, тя идваше. А веднъж, когато тъкмо се беше завърнала от гостуване в нашата страна, Тачър ме попита: „Г-н посланик, кое е най-ценното в България?“ Аз стоя пред нея като ученик по география и се чудя. Тогава тя продължи: „Видях във вашите села църкви, но видях също, че училищата са по-големи. Така разбрах, че вашата религия е образованието“. После добави: „До всяко училище имате и едно друго важно заведение… Как се казваше…“ Подсказах ѝ: „Читалище?“ Тя закима: „Да-да, чичилище!“
Били сте близък и с Хенри Кисинджър… Той беше от десните, а аз от левите. Същото беше и с Тачър. Но това не ни пречеше да общуваме и да се учим един от друг. В ООН, докато подготвяхме Конвенцията по морско право, Кисинджър много често идваше да си говорим. Питаше ме за всичко, разговаряхме откровено. Отношението му към мен бе много добро. Не мога да кажа, че е било така и с другите колеги…, но към мен – да“...

Дипломацията ни събра с проф. Сашо Янков като учител и ученичка във Външно и аз много съм се учила от него. По много теми сме говорили и нищили до късни доби. Много негови бележки съм запазила. Аз го ценях много, но се оказа, че и той ме уважава като колега. Един ден влезе в кабинета ми и ми съобщи, че ме е предложил за посланик направо в Министерски съвет. И до днес пазя неговия официален атестат за мен. Признателна съм му завинаги. Много от материалите, които влязоха по-късно в книгите ми, Сашо ги бе чел предварително. Той присъства на представянето на първата ми книга „По вълните на дипломацията“, 2000 г. А на четвъртата ми книга „Магията Латинска Америка“ той поиска и написа предговора. Лично председателства представянето на книгата ми в НДК, 2012 г.

Времето през 21-я век вярвах да е по-склонно към България. Времето поднесе на българската дипломация един уникален шанс да оглави „световното правителство“ с един високо професионален кандидат в лицето на Ирина Бокова. На 21 юли 2016 българската кандидатура за генерален секретар влезе в дневния ред на Съвета за сигурност на Обединените нации. Обсъждането се проведе с почит в големия салон на Съвета с великолепния стенопис на Източната стена, дело на прочутия норвежки художник Per Krohg, символизиращ „Обещание за бъдеще на мир и индивидуална свобода“. В тази официална зала посланиците на 15-те страни членки на Съвета за сигурност трябваше да разискват индивидуално 12-те кандидати от цял свят за поста генерален секретар на ООН. Сред тях бе и българският кандидат Ирина Бокова, едно доказано име на дейна жена дипломат със световна известност, генерален директор на ЮНЕСКО. Бокова съумя чрез меката власт на Обединените нации – наука, образование и култура да въдворява мир и успешно да води борбата срещу фанатизма, тероризма и различните форми на войни и кризи в съвременния свят.

Времето даде шанс „за Българско“. То ни обърна, но ние не съумяхме да го обърнем към нас, пропиляхме нашия шанс, защото не се завъртяхме в правилната посока. Влязохме прекалено в услуги и в съображения, заложихме на непечеливши карти и всичките ни стрели една след друга се забиха в дъното...

Заменихме коня за кокошка, заменихме Ирина Бокова за Кристалина Георгиева в дипломацията в тази тънка професия и то в Обединените нации. И България остана в сянката на световната политика.
Недалновидно, ноември 2016 г., България отстъпи кандидатурата си за непостоянен член за 2018-2019 в Съвета за сигурност от Източноевропейската група. България е била непостоянен член на Съвета за сигурност три пъти: 1966-1967 г., 1986-1987 г., 2002-2003 г.
Всяка година Съветът за сигурност на ООН избира петима непостоянни членове с мандат за две години, на принципа на ротация на регионалните групи. Източноевропейската група имаше право на едно място за периода 2018-2019 г. Освен България за него претендираше Полша, но България имаше 100% шанс, заради доброто представяне на Ирина Бокова пред Съвета за сигурност.

Българският външен министър тогава Даниел Митов изненадващо предложи България да оттегли кандидатурата си за непостоянен член на Съвета за сигурност на ООН през 2018-2019 г. в полза на Полша и с решението си София подари на Варшава гарантирано избиране за непостоянен член на Съвета за сигурност. Дипломати коментираха пред EurActiv, че истинският мотив на министър Митов е в отговор на „трансатлантическа“ молба от американското правителство. Според тази молба България трябва да се оттегли, за да позволи на Полша да заеме мястото в Съвета и на 15 ноември, Митов предложи България сама да оттегли кандидатурата си, заявена още през 2003 г. по време на правителството Сакскобургготски.

Така в полза на друга държава България се отказа от сигурен висш дипломатически пост, от който да може да влияе на световната политика.
Обясненията на министър Митов бяха абсурдни и граничат с национално предателство, пише „Епицентър“.

България се е съгласява да оттегли кандидатурата си за непостоянен член на Съвета за сигурност на ООН в замяна на полската подкрепа за българската кандидатура за генерален секретар на ООН. На 28 септември правителството на България подменя кандидатурата на Ирина Бокова с Кристалина Георгиева. На 4 октомври пресцентърът на Министерския съвет съобщава вече поименно, че правителството на Полша е решило да подкрепи Кристалина Георгиева. Полша не е член на Съвета за сигурност и не участва в гласуването, което на 5 октомври нарежда Ирина Бокова втора сред десетте кандидати, а Кристалина Георгиева – предпоследна, което е пълен провал за българската дипломация оплетена в интриги и унижения! От всичко това излиза, че заради Кристалина Георгиева държавата България понася три фатални дипломатически загуби: 1. не успя неин представител да оглави най-престижната световна организация – ООН; 2. лиши се от еврокомисар по финансите и зам.-председател на Еврокомисията; 3. България загуби възможността да стане непостоянен член на Съвета за сигурност през годините 2018-2019.
Пълен погром за българската външна политика!
България ще може да предложи своята кандидатура за Съвета за сигурност на ООН чак след 23 години – едва през 2038-2039 г.
По този повод ще си позволя да цитирам една мисъл на чешкия политик Вацлав Хавел в историческото писмо до чехословашкия президент Гуслав Хусак: „Малко по малко загубваме понятието за време. Започваме да забравяме кое кога се е случило, кое е било преди, кое по-късно и чувството, че всъщност е все тая, ни задушава... „