„Дипломатически етюди“– учебник за поколенията, но и източник на факти за историците

Книгата на Бойко Коцев „Дипломатически етюди“ е вече на книжния пазар и оправдава във всяко едно отношение очакванията на българския читател.

Подбраните в нея 16 разкази от неговата дипломатическа практика разкриват малка част от предизвикателствата и „тайните“ на професията, осветляват съществени подробности от значими за България събития, но най–важното е, че поднасят естествено и ненатрапчиво важни поуки за формите и начините на отстояване на българските национални интереси. Очевидно е, че богатата му професионална кариера, контактите му със световно известни личности и най–вече работата в центровете на управление в Европа са натрупали в него знания, опит и мъдрост, които му помагат да намира верните решения, да тълкува събитията и да ги поднася с една завидна лекота разбираемо за всеки читател. Освен стилът на автора, за магията на четене допринася и оформлението на книгата от издателство „Изток–Запад“: Текстът „диша“ благодарение на шрифта и интервалите между редовете, а всеки раздел започва с литография, акварел или офорти на българския художник професор Стоимен Стоилов на цяла страница. Приложението „С езика на обектива“ пък съдържа редица фотоси, показващи срещи на автора с известни личности от областта на политиката, културата, църквата.

Книгата е с твърди корици, като на последната са поместени мненията на Н.В. Симеон Скаскобурготски /присъствал и на представянето/, Ивайло Калфин, Румен Петков и проф. д.ю.н. Георги Близнашки:

"По принцип избягвам да давам оценки. В случая обаче наблюденията ми за дейността на посланик Бойко Коцев през годините показват, че той винаги е проявявал обективност, дискретност и особен дипломатически усет. През дългата му кариера може да откроим два от важните постове, които е заемал като ръководител на мисиите към ЕС и Руската Федерация. Става ясно, че притежава несъмнени качества. Иска ми се да вярвам, че тази книга би била един добър учебник за следващите поколения дипломати на България, но и интересен източник на факти за историците. "

Н. В. Симеон Сакскобургготски
Министър-председател на Република България (2001–2005)

"Посланик Бойко Коцев е сред тези български дипломати, които са способни много ясно да формулират и ефективно да отстояват националния интерес. Той се справи блестящо както в първите години на членството на България в ЕС, с които съвпадна неговият мандат на постоянен представител, така и по-късно, като посланик в Москва. Винаги отлично подготвен и с висок професионализъм, той успява да изпълни със съдържание понякога деликатни отношения, като същевременно изгражда доверие и респект у своите партньори."

Ивайло Калфин
Заместник министър-председател и Министър на външните работи (2005–2009)

"За дипломата Бойко Коцев може да се говори много. Но аз бих искал да отбележа неговото изключително чувство за принадлежност към род и Родина. Човек с кауза и неговата кауза се казва България. Човек, който не предаде и продаде българския национален интерес, дори когато е трудно."

Румен Петков
Министър на вътрешните работи на Република България (2005–2008)

" Всички, които познават Бойко Коцев, знаят, че той е чудесен събеседник, умеещ да разговаря увлекателно и задълбочено по всякакви теми и проблеми. В случая обаче той успява да изненада всички ни с разкази за случки и събития от дипломатическата му кариера. Това не са мемоари, а поучителни моменти от най-новата ни история, за които обикновено е прието да не се пише и да не се разказва, майсторско жонглиране с горещите въглени на висшата дипломация. Разказва за преломни събития, умело повдига булото на тайнствеността и по интригуващ начин ни въвлича в хода на разговори и сблъсъци, които засягат висшите ни национални интереси. Разказите на Бойко Коцев разкриват талант и способности на дипломат от най-висок калибър. За нас остава удоволствието от интелектуалното общуване с разкази за смисъла на живота и дипломатическата професия, а за поколенията след нас остава поуката от битките, които сме водили в тежки за страната времена." Разказите на Бойко Коцев разкриват талант и способности на дипломат от най-висок калибър. За нас остава удоволствието от интелектуалното общуване с разкази за смисъла на живота и дипломатическата професия, а за поколенията след нас остава поуката от битките, които сме водили в тежки за страната времена"

Проф. д. ю.н. Георги Близнашки
Министър-председател на Република България (2014)

Подбраните от автора 16 теми са озаглавени:

Вместо пхредговор, или за дипломацията

Езикът като оръдие на мисленето

Внимавай, какво си пожелаваш

Уважавай себе си, за да те уважават и другите

Как проключихме преговорите за членство в ЕС в областта «Правосъдие и вътрешни работи»

Трудната борба за кирилицата в Европейския съюз

Българската одисея в надпреварата за Генерален секретар на ООН

За фотографската памет на Ленин

Искаше ли някой да присвои празника на българските букви?

Примаков: последният държавник на съветската епоха и символ на новата политика

Как далечният наследник на Толстой надскочи сянката си.....

Как решихме кризата с кирилицата

Историята на една пощенска марка

Трети март и неосоманизмът

С м и р е н и е т о

Маята прощална среща с Лавров

Цитати:

В първата глава авторът дава точни и безпощадни оценки за българските дипломати:

« Външната политика на България е толкова по–силна и добра за страната ни, колкото повечедобри, успешни и ефективни дзипломати има тя. А това не се постига лесно– нужни са постоянно ускъвършенстване, поришаване общата и професионална култура, работа в екпи и изграждане на тоношения на уважене и лично доверие.».......»Нужно е да натрупаш опхит да овладееш материята, с която се занимаваш, да познаваш в дълбочина националния си интерес , а и интереса на своя партньор , да умееш да анализираш, да намираш пресечните точки на взаимната изгода, да имаш добра акомуникационна култура, да намираш правлините и верни подходи към партньора и много други неща.»

«Все повече се засилва атенденцията желаещите да постъпят на дипломатическа  работа да гледат на нея точно както чичо Денчо, героят от разказа ва Михалаки Георгиев «Меракът на чичо Денчо». Когато видял диеригента на военния оркестър, си рекъл: «Ех веселе му майкя, тоя да знае, че живот живее– без мъка печалба!», защото само си махал с пръчицата, докато другите надували тубите и прочие. «А право да ти кажем, знам, че ще въртим по–харно от него клечката, та затова, санким, и толкова мерак имам на тая работа...» Така и много от новоизлюпените дипломати са като чичо Денчо, който иска от партийнито ръководство подходяща служба, задето е агитирал съселяните си да гласуват за него.»

«Никой в българската администрация не знае нищо и съответно нищо не се предприема в защита на националния интеарес. Разчита се, че експертите от другата държава ще направят необходимото за това договореното по време на разговора да се случи и то се случва, но отчитайки преди всичко чуждия интерес. Все повече се засилват тенденциите правитественото ръководство на държавата да изменя отношението си към министерството на външните работи.Не се смята за нужнто и потребно съдействието на министерството, което на практика е лишено от основната си функция по подпомагане при формирането и провмеждането на българската външна политика– разбира се отстоявайки твърдо и решително българския национален интерес.

Такова отношение води до засилване на практиката за ръководство на министеството да се поставят placehorders, натоварени преди всичко с протоколни, консулски и стопански задачи и такива, свързани с въпроси наличния състав.“

Вторият раздел е озаглавен

ЕЗИКЪТ КАТО ОРЪДИЕ НА МИСЛЕНЕТО

Добрият дипломат трябва да знае чужди езици. Колкото повече чужди езици знае, толкова по-добре. Трябва да знае чуждия език толкова добре, на такова ниво, че когато излага позиция на този език или когато превежда на свой ръководител, да може да предава достатъчно точно нюансите на речта.

Това обаче не е достатъчно. Чуждият език в такива случаи е просто средство за комуникация. Трябва и съдържание, което да бъде предадено чрез чуждия език на събеседника. Нужно е задълбочено познаване на материята, с която се работи. Защото ако на диплом€та му липсват познания в областта на въпросите, които обсъжда със своите партньори, той просто няма да има какво да каже, колкото и добре да знае езика.

Първия урок научих като студент през зимата на 1975 г. Току-що бяхме постъпили в първи курс на Московския държавен институт за международни отношения (МГИМО). С младежки ентусиазъм се втурнахме в учебния процес с огромното желание да получим колкото се може повече знания в областта на международните отношения. Ние, приетите във факултет „Международно право“, бяхме особено щастливи, защото за разлика от другите факултети, които през първата година изучаваха предимно общообразователни предмети, нашият факултет беше известен с това, че няма т.нар. преходен период, а направо започва със специалните предмети – различни правни дисциплини. Така още през първия семестър започнахме да изучаваме „Римско право“ – основата на континенталната правна система.

Преходът от училищното към университетското обучение обикновено е свързан с трудности и почти винаги е съпътстван с определен стрес. Самият предмет „Римско право“ е сложен заради изучаването на правила и формули за регулиране на отдавнашни, вече несъществуващи обществено-икономически отношения. Процесът в римското право е силно формализиран, като отделните процесуални формули изучавахме на латински език. За нас, чужденците, всичко това беше особено трудно, понеже трябваше да учим материята през руския език. Въпреки това обаче ходехме на лекции и семинари с голям ентусиазъм, присъщ на младите хора, които с нетърпение желаят да се докоснат до „сърцевината“ на правните науки.

Особена роля в това положително отношение играеше и личността на нашия преподавател – професор Кабатов. На младини той е бил талантлив цигулар. Със своите виртуозни  изпълнения печелил многократно национални и международни конкурси. По време на Втората световна война командвал изтребителен противотанков взвод. В една от акциите на „Курската дъга“ е тежко ранен. Остава жив, но ампутират и двете му ръце. Разбирахме, че това е огромна трагедия и загуба в личен план, но бяхме силно впечатлени от силата на неговия дух. Намира сили в себе си да живее и със силата на волята, с невероятно желание да продължи напред завършва право, специализира се в областта на римското частно право и става преподавател. Проф. Кабатов носеше протези и на двете ръце, но това не му пречеше да пише сам латинските сентенции на черната дъска. Това силно ни мотивираше да не пропускаме нито една негова лекция, да се готвим много усърдно за семинарите му.

И така, бързо изтече първият семестър – с ентусиазъм, старание, превъзмогване на трудности и много желание. Дойде и първата сесия. Един от първите изпити беше по римско право. Бях се готвил много старателно.

С трепет влязох в залата за изпит. Изтеглих своя билет с два въпроса, които ми се струваше, че знам добре. Но вълнението ме обзе изцяло, защото нямах опит, а професорът задаваше и допълнителни въпроси, от които се притеснявах – дали ще мога да отговоря достатъчно убедително, въпреки че ние, българите, имахме известно предимство – един от признатите специалисти в областта на римското право беше българският професор Михаил Андреев, чийто учебник ползвахме в подготовката за изпита. В залата бяхме шестима студенти, разположени отдалечено един от друг, на различни маси. Подготвих си отговора и изчаквах да дойде моят ред. Преди мен отиде да отговаря мой немски колега от бившата ГДР. Заслушах се внимателно. Може би щях да науча нещо повече за протичането на изпита, настроението на професора, или някои негови предпочитания.

Не знам какъв въпрос беше изтеглил, но започна да отговаря за ревандикационния иск (rei vindicatio – иск на законния собственик на дадена вещ към незаконно владещия същата вещ за възстановяване на собствеността). Започна плахо да говори на руски, но никак не му се отдаваше да засегне същността на въпроса. След кратко въведение, с много вълнение и с изобретателността на младия студент той погледна с невероятно изстрадало лице професора и каза, че му е трудно да обясни на руски, но се е готвил много старателно и знае отговора перфектно. Очевидно разчиташе на снизхождението на проф. Кабатов, та нали само три-четири месеца учеше руски език. При други преподаватели не доброто още знаене на руския език минаваше за извинителна причина. Професорът се усмихна благородно и  добронамерено каза:

– Уважаеми колега, не се притеснявайте. Можете да продължите отговора си на немски.

Оказа се, ние впоследствие разбрахме, че проф. Кабатов знае перфектно немски език и за него не представляваше никаква трудност да продължи изпита на родния език на моя колега, който впрочем замлъкна и не пророни повече нито дума. Очевидно беше, че или нищо не знае, или поради вълнение нищо не може да си спомни.

Този случай остана в моето съзнание и в цялата ми последваща кариера на дипломат беше като пътеводно начало. Винаги се стараех да вникна в същността на въпроса и да го познавам в дълбочина – първо на родния си език, а след това и на други езици. Това особено се отнася до познаването в дълбочина на националния български интерес. В противен случай дипломатът рискува, когато дойде моментът да защитава страната си, да остане изразително безмълвен, или в „заиграването“ с чуждите езици да подмени родния интерес с чужд.

В третия раздел «Уважавай себе си за да те уважават другите», след като разказва за опита на британския посланик в София да обвърже със  споразумение НСБОП за предоставяне на информация и анализи в замяна няколко автомобила и компютъра, обидно и дори унизително предложение, авторът пише: «Нашите по–първи хора трябва да разберат, че не е срамно да отстояват аргументирано и грамотно българските национални интереси. Правейки това компетентно, с вещина и професионализъм, те само ще увеличат уважението към себе си, ще станат търсени и ценени партньори. Обратното– менталното васално поведение, даване на съгласие по всякакъв повод и въпреки интересите на нашата страна ги превръща в мимолетно и спорадично явление, еднодневки в дипломатическия и международен живот, от които ще се отърват при първа възможност.»

В историята «Българската одисея в надпреварата за Генерален секретар на ООН» Бойко Коцев разказва за внезапната покана към българския посланик в Москва за среща още същия ден, на която изненадващо го информира за разпространяваната фалшива информация, че Германия и Русия са се договорили за подкрепа на странична българска кандидатура за поста на генерален секретар на ООН, която Лавров научил на срещата на Г–20. Германският канцлер Ангела Мерлкел спряла президента на РФ Владимир Путин в кулоарите и поставила въпроса, дали Русия би подкрепила алтернативна българска кандидатура– тази на Кристалина Георгиева. Руската страна обаче подкрепяла официално издигнатата такава на Ирина Бокова. Това вкарвало в задочен сблъсък Германия и Русия. Лавров с хладен тон изразил недоумение, че българският министър–председател е провел няколко телефонни разговори с президента на РФ и в нито един от тях не е повдигнал въпроса за нова кандидатура. Демарлът на Лавров бил силен и категоричен. Бившиятг външен министър Соломон Паси най–точно дефинира принцзипите на кампанвията – не сменяш коня по време на състезание. Бойко Коцев заключава: «Категорично мога дза кажа, че действията на бългаското правителство бяха най–сигурния начин да загуби надпреварата! Защото принципът в избора на Генераленп секретар на ООН е – номинират се личности, печелят или губят държави.

За читателите, които не познават отвътре дипломатическата дейност и значението на дребните на пръв поглед политически сигнали ще бъдат интересни разделите в книгата "Искаше ли някой да присвои българските букви?" и "Как решихме кризата с кирилицата". Когато в Русия все по–тържествено се отбелязва "Деня  на славянската писменост и култура, разбира се без да се оспорва значението на България, но все по–малко се споменава за нейния принос, това не може да не обезпокои българските дипломати. И от страна, участваща в тържествата между другите се стига до това, церемонията да започва първо с българската делегация и единствено на българския посланик да се даде правото на приветствено изказване. Грешката на Владимир Путин да изрече пред македонския президент Георге Иванов, че "..писмеността е дошла при нас от македонската земя" отприщва много дискусии в България, но обществеността ни тогава не научи как реагира посолството ни в Москва. С незабавни и компетенти аргументи и с българския художествен филм  "Борис I" българските дипломати с помощта на прессекретаря на РФ Дмитрий Песков "успяхме бързо да потушим драматичен обрат в развитието на българо–руските отношения". Авторът разкрива и причините за да се стигне до този безспорен гаф на руската администрация, поднесла тезисите на руския президент за разговор с македонския му колега.

Наградата за трудно извоюваните дипломатичеки победи е неповторимата атмосфера на обелязване на Деня на славянската писменост и култура на Червения площад, започващо с "Върви народе възродени", който пее цялото множество на български език, а музикалното изпълнение се препредава  на живо в цялата руска федерация, във всички руски градове над 1 млн жители.

Друга битка за защита на българските интереси е разказана в раздела "Историята на една пощенска марка". Но тук не подробностите от тази история са най–важното, а прозиращата зад нея изключително висока компетентност, знания, умение да се аргументират и действат решително посланик и старши дипломат от посолството –истински "исторически гурман", познаващ историята при това не от учебнизите, а от оригинални първоизточници, за да убедят поне две руски ведомства и да не позволят заради геополитически изгоди руската страна да  потъпква историческата истина. Това неволнво поражда в читателя въпроса, какви дипломати изпращаме, способни да защитят българския интерес при очаквани и неочаквани ситуации. Авторът завършва разказа си с цитат на министър Лавров:"Вие отстоявахте българските национални интереси, но го провехте по начин, който не обижда партньора". Всеки посланик може да го прави, отбелязва Бойко Коцев. За целта е необходимо само да знае, какъв е неговия национален интерес, да има необходимите знания и да притежава нужните професионални умения, за да може да го защити.

СМИРЕНИЕТО

Стоях на опашка в Катедралата „Христос Спасител“, в центъра на Москва, наслаждавах се на  стенописите в тържествената зала и очаквах своя ред, за да поздравя Кирил, патриарха Московски и на цяла Русия, с поредната годишнина от интронизацията му. Това събитие беше станало традиционно и се отбелязваше всяка година. Беше винаги добре посетено. Пристигаха много високопоставени лица от номенклатурата, политици, представители на художествено-творческата и научно-техническата интелигенция, общественици, дипломатическия корпус, представители на поместните православни църкви, видни бизнесмени и миряни.

Руската православна църква има голямо влияние, не само поради нейните дълбоки корени в обществото по традиционни и исторически причини, но и поради политиката на официалните власти спрямо православието, които считат, че чрез укрепването на православието се създават необходимите предпоставки за запазване на руската идентичност, духовни ценности, сплотяване на руския народ, наброяващ над 140 етноса и мощно противодействие на губителното въздействие на глобализма.

Голяма част от руснаците не са религиозни. Тяхното отношение към църквата се ограничава до черкуване в неделя, посещение в храмовете по повод на различни традиционни празници от църковния календар, спазване на народните обичаи и традиции като кръщаване, осветяване на нов дом, молебен по повод на национални празници и други официални мероприятия. Отношението към Руската православна църква беше станало въпрос на патриотичното отношение към страната, към изконните руски традиции, въпрос на национална идентичност и съхранение на своята духовност. Почитта, която се оказваше на църквата и православието беше донякъде по вътрешни подбуди, но не поради религиозност, а донякъде и поради това, че беше модно и актуално.

Пристигнах с 10-15 минути по-късно от обявения час за начало на мероприятието, но вече имаше много хора, чинно подредени на опашка, извиваща се зигзагообразно до средата на помещението и търпеливо изчакващи своя ред. Влязох в залата, наредих се на опашката и се огледах, ако мога евентуално да преценя колко време ще отнеме докато дойде редът ми. Церемонията вървеше бавно. Всички искаха да поговорят с патриарха. Някои му носеха подаръци и искаха да споделят  с него  някаква своя история. Разбира се, отнемаха време и снимките с патриарха, които никой не искаше да пропусне. Нормалният ход на опашката се нарушаваше и от това, че пристигаха по-първите хора в държавата (министър-председателят, председателят на Държавната дума, председателят на Съвета на федерацията и други), които бяха посрещани от служител на протокола на църквата и ги отвеждаха директно при патриарх Кирил, без ред.

По една случайност, точно пред мен на опашката се беше наредил Генадий Андреевич Зюганов – ръководител на фракцията на КПРФ в Държавната дума, придружен от ръководителя на международната дейност на партията и непознат за мен активист, дошъл наскоро от Крим, който много оживено разказваше за събитията там и възможни предстоящи дейности по линия на КПРФ. Тематиката беше актуална, като се има предвид поставената задача от държавното ръководство да се приобщи полуостровът към партийно-политическата система на страната, т.е. всички парламентарно представени партии трябваше да изградят свои структури в Крим, за да се осигури необходимото представителство на населението в структурите на властта на Руската федерация. Оживеният разказ на активиста беше накъсван от отделни реплики и вметвания на лидера на партията и неговия сподвижник.

Бавното придвижване на опашката ми предостави възможност да проведа кратък разговор със Зюганов, с когото се познавахме. Бяхме се срещали няколко пъти. Дори на една от срещите му подарих два анекдота, които представяха българския патриотизъм, но и с типичното за нас чувство на самоирония. Малцина знаят, че той освен лидер на най-голямата парламентарно представена опозиционна партия в Държавната дума е и човек с невероятно чувство за хумор – беше издал два сборника с анекдоти. Успях в този разговор да разбера позицията на неговата партия по редица актуални въпроси на обществено-икономическото развитие на страната, а така също и по редица важни външно-политически теми. Разменихме номерата на личните си мобилни телефони – нещо, което беше значително постижение за руската действителност.

Бавно се придвижвахме напред. Спокойно изчаквахме да дойде нашият ред, докато на вратата на залата не се появи Владимир Волфович Жириновски – лидер на ЛДПР, придружен от антураж от 4-5 човека. Служител на протокола се приближи до тях и ги отведе направо при патриарха, пререждайки всички хора от опашката. Това възмути сподвижника на Зюганов, който започна една емоционално наситена тирада, явно недоволен от поведението на лидера на ЛДПР. Направи ми впечатление, че критиката му беше насочена към партийния функционер, а не към представителите на протокола на църквата. Реших да се включа в разговора, с оглед на успокояване на обстановката и казах:

„Да, действително, ако е протоколно регламентирано как ръководители на партийни фракции поднасят приветствие на патриарха, това би следвало да се отнася за всички. Но все пак, ние сме в божий храм и може би трябва скромно да изчакаме реда си.“

От дясно на мен, на опашката се беше наредил представителят на чешката православна църква. Млад митрополит с благо излъчване и интелигентно лице. С тих и достолепен тон той каза:

„Не скромно, а смирено. Смирението е духовно възвисяване. Смиреномъдрият човек е познал себе си и е постигнал душевен мир. Загърбил е омразата, злобата, завистта, гордостта и високомерието. Достигнал е нравствена и духовна висота. Смирението никога не лишава човека от неговото достойнство. Той не е беззащитен. Винага защитава себе си, дори понякога яростно, но винаги с достойнство и на пиедестала на нравствените и духовни ценности, с уважение и добронамереност към другия. А скромността е път за никъде.“

След около 30-40 минути дойде и моят ред. Поздравих патриарха. Връчих му офорт на международно най-известният български график – Стоимен Стоилов. В своето произведение той беше изобразил талантливо равноапостолните славяно-български братя Кирил и Методий, български и руски православни храмове, киевската княгиня Олга, която е от български произход и е изиграла огромна роля в духовното развитие на Русия, Киприан –  първият митрополит Московски и на цяла Русия, също с произход от българския род на Григорий Цамблак и Патриарх Евтимий, Христо Ботев, Иван Вазов, Пушкин, Толстой и Достоевски – символи на духовното израстване на двата народа.

Но през цялото време, докато чаках, си мислех за думите на моя съсед, представителя на чешката православна църква. Колко по-добър би бил светът около нас, ако можеше повече хора да постигнат своето нравствено и духовно извисяване.

Един вътрешен глас не спираше да ми нашепва: „Дай боже сили всекиму, за да може да намери своето смиреномъдрие и се извиси до общочовешките добродели и нравственост!“

Забележка:

Книгата «Дипломатически етюди» от Бойко Коцев може да бъде поръчана в издателство «Изток–Запад», на интернет–страницата му iztok-zapad.eu за 29,90 лв и срок на получаване – 2 дни, но и в други разпростанители като: ciela.com, book store.bg, ozone.bg, bookpoint.bg, orangecenter.bg, bookspase.bg, chapter.bg и др.

ВИДЕО:

https://www.youtube.com/watch?v=6xt84IL5diA