НЕУТРАЛНА БЪЛГАРИЯ ИЛИ НЕУТРАЛИТЕТЪТ КАТО ПОЛИТИЧЕСКИ ИЗБОР

Професор Георги Генов

1. НЕУТРАЛИТЕТ: Проблем предизборно и обществено значим и вече звучащ, въпреки усилията на знаете кого, по конкретен повод, причина – участие или неучастие на части на нашите Въоръжени сили в бойни действия, в широк сми-съл, на Източния фронт (засега в Украйна). Този въпрос/избор вече бе обект на оживена дискусия в началото на 90-те години на ХХ век.

Множество причини в контекста на по-общия проблем за насоките на фундаменталните промени в обществото, вкл. във външно-политическо измерение: споразумението между Горбачов и Буш-старши (Малта) за сферите на влияние, разпускането на ОВД и СИВ, промяна в регионалното съотношение на силите, промяна във възприя-тието на съседни държави като враждебни, икономическата ситуация в страна-та, обществени и произтичащите политически такива настроения, желания, предпочитания (отказ от издръжката на многочислена армия и задължителна военна служба, съкращаване и пренасочване на разходите за отбрана, ново виждане за отбраната и сигурността, компенсиране на съветското влияние с друго /значи и мащабни кадрови промени в държавния апарат за външна поли-тика и отбрана/, продължаване на политическите промени) все във връзка с пре-ориентацията - нови основни и дългосрочни цели на външната политика. Видимото разнообразие на позиции и виждания какво и как да стане се свежда-ха до две групи: неутралитет (оригинална идея на Р. Деянов за един вид „План Третнер“ – разполагане на чуждестранни инвестиции по Юго-Източната ни гра-ница с някаква дълбочина – целта е възпиране на военна агресия), с очакване, по-скоро надежда за признаване и зачитане на такъв статут, вкл. с опора във военното строителство - на „достатъчност за отбрана“, разбира се – не-нападателна, и, „независима (?) външна политика“; но бързо надделя избор в полза на обвързване (наш исторически традиционен избор) – членство в ЕС и „сътрудничество с НАТО“ (нямаше яснота по запазването му и евентуално разширяване на състава, затова ударението бе поставено на засилване на връзките с Германия, Австрия, Обединеното кралство и САЩ), сближаване със ЗЕС, участие в ОССЕ и учредяваната Съвет на Европа. България, накратко, не стана неутрална държава и досега не сме, но все повече не сме неутрални. Ключовият момент е не как ние се мислим, представяме и разчитаме, че ще ни вярват какво говорим, а няма да гледат какво правим. (Спомням си учителката си по математика /Стойнева/, 1961 г, отрицателни числа, обясняваше защо плюс и минус е минус, с позоваване на арабска мъдрост: „Приятелят на мой враг – е мой враг“).

КАКВОТО И ДА СЕ ЖЕЛАЕ - ОФИЦИАЛНО ВЕЧЕ НЕ СМЕ НЕУТРАЛНА ДЪРЖАВА, ВЪОБЩЕ И ПО ПОВОД ВОЙНАТА В УКРАЙНА, И НЕ СЕ ПРЕТЕНДИРА ЗА ТОВА (ДИСКУСИЯТА Е ДОКОЛКО НЕ СМЕ, КАК ТОВА ДОКОЛКО ФОРМАЛНО ДА НЕ СТАНЕ СЪВСЕМ НЕ СМЕ, Т.Е. СМЕ, В СЛУЧАЯ, ВОЮВАЩА ДЪРЖАВА).

Първо, неутралитетът като международно-правен и поли-тически статут, признаван след акт на ООН, на основание: едностранна декла-рация и не-обвързване с военно-съюзнически отношения, формални и нефор-мални, със страни по конфликт, отсъствие на взаимни териториални претенции със съседни страни, вкл. етно-национални и религиозни спорове, тежнеещи към конфликтност. Всичко това е необходимо, но може да е, или да не е доста-тъчно. Освен декларирането на неутралитет се изисква продължителна прак-тика, национални законови (до конституционни), актове и международно приз-нание (само няколко държави в света имат такъв признат или искан статут /в Европа вече е само Швейцария/, но той лесно се губи). Необходима е и подк-репа в Съвета за сигурност на ООН. Очевидно членството в организация като НАТО изключва международното признаване на страна-членка за неутрална – това се разбира и приема. Дискусиите във Финландия, Австрия, Швеция във връзка с членство в ЕС доведоха до разбиране, че се допуска присъединяване към регионални икономически организации без отказ от статута на неутрална държава; но политизирането и ангажирането на ЕС във войната срещу Русия, както и предшестващите икономически санкции срещу нея, поставят под реал-но съмнение признаване или запазване на неутрален статут - от много десетки държави (Генерална Асамблея на ООН). Постигането на такъв статут е дипло-матически сложно и трудно, отнема много време; изисква се трайно национал-но съгласие и политическо постоянство. Впрочем, в света във всеки момент има поне десетина въоръжени конфликта (предимно вътрешно-държавни), по които нашата държава няма официално еднозначно или въобще някак показа-на позиция – освен, че винаги сме за мир, за мирно уреждане на спорове (тук има уговорки, известни в професионалните ни среди, от типа на: „ние произ-веждаме бензин и го доставяме в легитимни бензиностанции, а кой си зарежда и за какво – не знаем и не е наша работа - просто бизнес“).

Второ, неутралитетът е следствие от обстоятелства във вътрешната и външ-ната среда, т.е. да не е обект на предизборна полемика от основни парламен-тарни сили, както и да е външно/международно приемлив за съседи и основни партньори. За да може наистина неутралитетът да е основна и постоянна ха-рактеристика на външнополитическото поведение на държавата (допуска се всякакво развитие, дори предпочитания във външноикономическите връзки, вкл. икономическо съюзяване от интеграционен тип). И в двата случая дотук разгледани, външната политика на държавата следва да се вписва в стандар-тите на международното право, да се съблюдават сключените международни договори, и, основана на обявени принципи, да е предвидима. Ще рече, неут-ралитетът сериозно допринася за благоприятна външна среда за национално развитие, в частност за сигурността и за значимо външно-политическо влияние. Но сам по себе си не е достатъчен, наложително е и използването на целия арсенал от политико-дипломатически средства.

Неутралитетът може да бъде декларативен (само) и в такъв случай се отнася до само едно, колкото и важно да е, главоболие за външната и отбранителната политика на една държава. Съответно е ограничен предметно и във времето. Дори и външната среда, т.е. основните партньори и съюзници видимо да прие-мат такъв акт, явно е, че е временно, преходно състояние на отношения (и то-ва се разбира и от „другата страна“). Обичайно следва явен и не-явен натиск, вкл. външна намеса в политическия процес. Исторически примери показват, че подобни декларации са последвани от промяна, т.е. взимане на страна. Разби-ра се, неутралитетът може да е избирателен – в много конкретна ситуация, но е трудно постижим, освен когато е повече насочен към вътрешната политичес-ка конюнктура, а извън страната е за печелене на време. И в двата случая в международната практика няма свидетелства стремежът към неутралност на държава-членка на военно-политически (отбранителен) съюз да е довел да някакъв краен резултат. Просто защото съюзниците й не приемат подобно раз-витие – и „променят“ вътрешно-политическата ситуация (страх ме е да помисля колко лесно и бързо това би могло да се случи и у нас).

Трето, всяка държава доброволно е ограничила своята свобода на избор чрез множество вътрешни и международно-правни актове (поела е съюзнически за-дължения, сиреч трябва да спазва съюзна дисциплина), препятстващи избор на неутрална позиция. В нашия случай – военно-техническа помощ пряко оказ-ваме, влизаме в коалиции и триморски формации, подкрепяме и прилагаме всякакви санкции, но „няма да изпратим тежко въоръжение (но започна подго-товка за неговото производство) и бойни части на фронта“ - това е измерението на търсения неутралитет. (Пренебрегва се как Русия би възприела такава не-утралност, след като вече е обявила, че ни счита за враждебна държава - на основание каквото сме правили от години. Някой заблуждава ли се, че изказ-вания тип бош-лаф, „ще хванат дикиш“). Коя институция може да обяви диску-тирания частен случай на наш неутралитет? Народното събрание, разбира се, може да приеме решение/декларация, но ако не е придружено/последвано от закон, то изпълнителната власт може „да не се съобрази“ по много начини (не че и законът, без стабилна парламентарна подкрепа, може да не е действен). Акт на самия МС може да е толкова израз на някакво постоянство, съответно изпълнение, колкото и мнението на политик от Банкя. Затова въпросът е за осъществимостта на дискутирания неутралитет на България. Има ТРИ ОСНОВНИ ПРЕПЯТСТВИЯ, КОИТО ЩЕ БЪДАТ РАЗГЛЕДАНИ: ЮРИДИЧЕСКИ, МЕЖДУНАРОДНО-ПОЛИТИЧЕСКИ, ВЪТРЕШНО-ПОЛИТИЧЕСКИ.

2. Неутралитетът постижим ли е – какво пречи?

2.1. КОНСТИТУЦИЯТА на Република България разпорежда: „чл. 5, (4) Международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. ТЕ ИМАТ ПРЕДИМСТВО пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.“ (Значи и приоритет в прилагането им.) В случая тези междуна-родни договори, имащи предимство, са ратифицираните договори за присъединяване към НАТО и ЕС (вкл. т.нар. Лисабонски договор), респ. всеки закон, противоречащ на тези договори (и произтичащата от тях съюзна дисциплина) може да бъде обявен за противоконституционен, ако не бъде провален още на първо четене в НС (едва ли дори дотам ще се стигне). Постановено също е в „Чл. 24. (1) Външната политика на Република България се осъществява в съответствие с принципите и нормите на международното право. (2) Основни цели на външната политика на Република България са … съдействието за установяване на справедлив международен ред.“ Ами НАТО и ЕС, значи и ние, се борят за справедлив международен ред, за спазването на международното право и някои демократични правила, а Русия - не. Веднага ще ни кажат, че неутралитет противоречи на закрепените цели на външната политика, съответ-но не може да го бъде. Самият Министерски съвет, „чл. 105 (1) … ръководи и осъществява вътрешната и външната политика на страната в съответствие с Конституцията и законите. … (3) Министерският съвет информира Народното събрание по въпроси, отнасящи се до задълженията, произтичащи за Републи-ка България от нейното членство в Европейския съюз.“ (Няма такова разпореждане за информиране на НС за задължения, произтичащи от членството в НАТО – не че всякакви задължения са поети и се поемат, т.е. в отношенията с НАТО Народното събрание е практически изолирано.) Ще рече, че и Министерският съвет не може, няма право до обви неутралитет и предприеме разпоре-дителни действия в подобен дух. И НС не може да го застави. Не е нужно да се изброяват и други частни законови, подзаконови и разпоредителни актове, както и двустранни международни споразумения, с които са поемани толкова различни задължения, че малцина са наясно. Обобщено, с Конституцията е установена възможност, основание, право и механизъм за отстъпване на суверенни права на българската държава в полза на не-национални или над-национални организации, техните органи и институции конкретно в сигурността, отбраната, външните отношения. Това е „запечатано“ с договорното членство в НАТО, а и в ЕС, вкл. и на двустранна основа. Изключена е не просто независимост, а самостоятелност, освен в рамките на възложеното, съгласуваното, одобреното.

2.2. МЕЖДУНАРОДНО-ПОЛИТИЧЕСКИ - неутралитет – избирателен, частичен – за България не е възможно формално да се обяви, още повече спазва, като собствен избор. По-важното е, че едва ли може да се разчита на одобрение – до разнообразно и ефективно противодействие от страна на нашите съюзници, и особено на някои от тях. Сигурно е, че това вече е станало, и, „няма да се допусне“: абсолютното обвързване на нашата сигурност и отбрана със сигурността на НАТО и на всяка отделна страна-членка на НАТО, както и разшири-телното тълкуване на чл. 5 от Северо-атлантическия договор (Форумът на НАТО в Уелс) предпоставят защита на общия НАТО-интерес или на коя да е отделна държава-членка чрез намеса в полза както на общата, така и на нашата сигурност. В страната ни ефективно действат няколко мрежи за влияние. Тук отнасяме и присъствието и участието във формирането на политиката – в случая отбрана, сигурност, външна – на ЕС и НАТО. За информационно-комуникационните ТНК само споменаваме – но те работят усърдно.

В НАТО няма предвидена възможност, поради единодушието при взимане на решения, да се правят изключения за отделна страна (освен ако може да си го позволи, но ние не сме такива), като дерогациите в ЕС. Това води до извода, че неутралитет някакъв можем да прокламираме, дори за кратко, само със съгласието на Белия дом – и то пренебрегнал мнението на други съюзници, поел и риска от прецедент. За съжаление, българската държава не си сътрудничи с нашата диаспора в САЩ, респ. да получи някакво нейно съдействие; още по-зле сме с лобизма там (много скъпо било!). Следователно, вероятността е в коридорите на властта след изборите на 2 април думичката неутралитет да не се среща. А и има ли някой от правителството – МВнР, МО примерно, да определи как ще бъде възприет „нашия ново-обявен неутралитет“ (при продължаващо оказване на военно-техническа помощ за Киев, нови санкции срещу Москва) от Русия? Или от съюзниците ни от „фронтовата линия“? Едва ли моменталното допускане на Румъния в Шенгенската зона и в тази на Еврото, забавяне или спиране на евро-парите, поотделно, са толкова притеснителни, колкото образът ни на държава – ненадежден партньор, „напразно заемаща необходима територия/географска, положение“. Пари някак се изкарват, дори отгладуват, но добро име трудно и бавно се връща (и винаги с едно на ум).

2.3. ВЪТРЕШНО-ПОЛИТИЧЕСКИТЕ препятствия, считам, не се отнасят до доставките на оръжие (каквото има; и колкото има – тук има известно неудобство, чак свян, сред професионалните военни – да òкнат; освен генерал от авиацията - без авиация) и амуниции. Определено има социална подкрепа тези доставки да продължават (едва ли основната част от заетите, респ. доходи, отчисления и т.н. в общини като, примерно, Карлово, Лясковец, Сопот и т.н. са готови да се върнат от пълна заетост и трисменна работа към безработица), както и за новите стимулирани от ЕК инвестиции за производство на тежки въоръжения. Доставките за Киев като асортимент далеч не се изчерпват с оръжие, амуниции и горива (и тяхното транспортиране). Като цяло може да се говори за влиятелно лоби (полу-легален, около-легален, сив) – сектор - на административно под-крепян бизнес с политическа, вкл. международна свързаност и подкрепа. Съответно не-публично политическо влияние. Не без участието, или безучастието ако предпочитате, на специални служби (самите те намиращи се под силно чуждо влияние). Разбира се, не бива да се подценява и старателно потулвано-то присъствие и дейност на структури на НАТО, както и тяхното влияние в офицерските среди.

Не се очертава според предизборната полемика и съотношение на силите електорално и парламентарно мнозинство, което би обвързало страната с някаква неутралност, дори само би прекратило военно-техническата помощ за Киев, както и да осъществи необходими законови промени. Медийната диктатура сведе на равнище масово съзнание неутралитета, привлекателен лозунг за мнозина, до неучастие в бойни действия на Източния фронт – с формирова-ния включващи състав от Въоръжените сили, засега. Т.е. каквото е направено досега, и ще продължим да го правим, е достатъчно, само да не пращаме наши граждани да участват и загиват в бойни действия (един вид „странна/символична война“, като 1941-1944, без да обявяваме война на Русия /Паси, Христов, Атанасов, Иванов, Борисов и дружина биха го направили/, само дето Путин не е Сталин). Обобщено, като се изключат слабо влиятелни организации, обявили се за излизане от НАТО и ЕС, преобладаващите политически нагласи в обществото, мнозинството от партийно-държавния елит, влиятелните политически партии - свидетелстват, че неутралитет, като нов образ и политика на България, не е възможен, не е в дневния ред, респ. реална цел в обозрим пе-риод. Текущата полемика, преходна по същество, доколкото е значима, е за въздържане от продължение на политиката ни (съюзна и цивилизационна) с такова конкретно средство (пълноценно участие във война), засега. Нищо повече. А участие във война, в бойни действия е събирателно понятие, има разнообразни форми и по-частни средства, мащаб дори.

3. КАКВО И КАК БИ БИЛО ПОСТИЖИМО, АКО…?

Има надежда, че ще се постигне на всяко равнище и в достатъчна степен осъзнаване и разбиране за множеството сложни, действени зависимости, взаимо-действия на България с Европа, Америка, Света – както никога досега.

Допускаме че в основните политически сили надделеят (по убеждение, поумняване, или, по-вероятното – принудата от значителна промяна във външната среда), виждания за нова роля, нов образ, нова политика – като неутралитет (това би било за пръв път от сто и повече години, най-сетне стремеж към самостоятелност във външната политика, а и въобще). Изборът възможно да е неутралитет. Изглежда лесно и просто. Да, близко до ума са ПРОМЕНИ В КОНСТИТУЦИЯТА (чл. 5, ал. 4) – всичко 180 гласа „ЗА“ от 240??!!.

Но това няма да е достатъчно без СЪЩЕСТВЕНИ ПРОМЕНИ В МНОГОСТРАННИТЕ МЕЖДУНАРОДНИ ДОГОВОРИ, СЪЗДАЛИ НАТО И ЕС, което би изисквало обединено усилие на страните-членки. Определено нашата дипломация, след политическия „елит“ (и част от него), не е готова за това. Няма да е нито лесно, нито бързо – сами, едностранно не можем (няма и да ни оставят – някои печелят). Може и да стане някога, но за нас ще е късно.

В такъв случай остава ЕДНОСТРАННОТО ДЕНОНСИРАНЕ ОТ НС НА ДОГОВОРИТЕ ЗА ПРИСЪЕДИНЯВАНЕ КЪМ НАТО, КЪМ ЕС (за последната година почти изцяло смени профила си – това вече не е ЕС, в който се влюбихме през 90-те години), но пък обществото като цяло не е готово за последното. Няма такива и толкова нашенци в политиката.

Също така би било необходимо ДЕНОНСИРАНЕ НА ДОГОВОРА СЪС САЩ (бази и пр.). Както и последваща отмяна или радикални промени в ред наши специал-ни закони. Нашите политици, обаче, не са самоубийци.

За всичко това не е нужно кой знае какво – общество, партии, парламент. Да, но точно това не се наблюдава. Остава изпадане в ситуация на принуда (неволята!): във външната среда – загуба срещу Русия и общата нужда някак да се уредят нещата с нея (просто циклична и системна икономическа криза не стигат); във вътрешната среда - радикална политическа и властова промяна, значи и съответна партия (не се обявява или припознава такава).

При намиращото се от дълго време в състояние на фрустрация (ошашавеност) общество, интуитивно и инстинктивно знаещо защо Бежанова майка не плаче, практичният въпрос е: ще успее ли държавата ни да избегне непосредственото участие в бойни действия (окървяване) на Източния фронт (както и да се нарича това)? Първо, мисля, че настоящото правителство се пазари – всичко друго (оръжия, амуниции и т.н.) даряваме, само не настоявайте да пратим военни части срещу Русия (разбират, че ще ни ошушкат до просешка тояга, но само и само да ни се размине – и това ще се приеме и оцени). Второ, много зависи от реалното поведение на Полша и Румъния – може и да ни помогне да спрем докато е време). Трето, важно е какво ще става на бойното поле и как ще се оценява, а и ускореното ескалиране на конфликта маргинализира наше притесняващо ни участие (до символично).

Не мога да не отбележа и първото според мен обществено проявление на предимството на материалните интереси над морала, вкл. християнския (пряка Божа заповед – „Не убивай!“) в масово измерение. Ще продължим да произвеждаме оръжия и амуниции, вкл. 155 мм снаряди, защото носят пари, т.е. ние произвеждаме, продаваме, други изнасят - комуто е разрешено и за където също е позволено. После – не е наша работа. Знае се много добре, даже и бюджетното мероприятие „Военна информация“ знае, у кого попада това оръжие, амуниции – и за какво служи. И когато софийско тарикатче с харвардски кетап и канадско гражданство се хвали Колко Много Сме Доставили - кръвта на убитите с Made in Bulgaria ще отмиват невинните, отговорни за допуснатото.

Затова – какъв неутралитет, какви пет лева? Предизборна полемика с цел привличане на гласове – при явна невъзможност нещо да се постигне, освен приказки (не оспорвам искрена загриженост, честни намерения, политическа добросъвестност – най-после). Но при избори печелят повечето гласове, а не повечето добродетелност. Проблеми, избор, изпитания - всичко е следствие от направено и не-направено. Късно е за мечти за неутралитет, късно е да се надяваме, че ще се случва каквото ни се иска, а не каквото сме си постлали. Но борбата продължава и ний ще вървим, вървим, вървим нататък…

ПОСТ СКРИПТУМ:

В отговор на въпроси и коментари признавам, че има още две правно-политически и процедурни възможности за политика на неутралитет в европейски контекст. Първата е РЕФЕРЕНДУМ (последната надежда да се чуе, може би послуша гласа народен – илюзията от Конституцията - Чл. 1. (2) Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция. (3) Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъ-ществяването на народния суверенитет." Впрочем последната алинея 3 се обезсилва/компрометира от процеса на представителна демокрация у нас – неизброими са актовете на изпълнителната и законодателната власт, „присвоили осъществяването на народния суверенитет“ (защото не са определени съставляващите суверенитета). Управляващите у нас ценят, само периодично, гласа на гласуващите и игнорират гласа народен, имунизирани са от ваксината на политиката от всякакви референдуми, и, с подкрепа отвън пак ще ги пренебрегнат. Няма действен механизъм, който да застави управлението на страната да изпълни волята народна. (О, да – следващите парламентарни избори, но затова са и СМИ).

Втората възможност, като се позовавам на прецедент, изглежда много проста, лесна – България с нарочен акт ДА ИЗЛЕЗЕ ОТ ВОЕННАТА СЪСТАВЛЯВАЩА НА НАТО (организация, структури). За това е достатъчен един генерал-президент или премиер. От всяко дърво, ако много Ви се иска, свирка може да си направите, ама от всеки генерал Де Гол не става. То затова и усилията, респ. атаките срещу подобен човек. По повод и без повод. Не че сме закъсали за генерали, напротив, ама колкото повече ги гледаме и слушаме на сините екрани, толкова повече се убеждаваме, че и за свирки не стават. Остава ни цивилизационният избор - в „сляпата неделя“. „Развод ми дай!“, ама не дава, и с толкова отрочета, дето не приличат на татя си, плюс алиментите – ЩЕ ТЪРПИМ, пък а дано!