Последният отчаян опит на Украйна да въвлече САЩ в конфликта

Дъг Бандоу (Doug Bandow)

Украйна наскоро получи половин дузина F-16 и един от тях вече се разби. Каквато и да е причината - и по ирония на съдбата, американският самолет можеше да бъде свален от американска ракета за противовъздушна отбрана „Пейтриът" - смъртта му отново попари надеждите на Киев за някакво чудодейно оръжие, което незабавно да обърне хода на войната.

Несъмнено военната помощ на съюзниците подкрепи смелата борба на Украйна срещу нейния много по-голям съсед. Но сега украинските официални лица отново настояват Вашингтон да премахне ограниченията върху обхвата на американските оръжия, позовавайки се на „успеха“ на контранастъплението на украинските въоръжени сили. „Украинската контраатака изтри тъмните образи на конфликта и Киев, възползвайки се от успехите на бойното поле, поднови натиска върху САЩ да премахнат последното от съществуващите ограничения“, пише американската преса. Съобщава се, че украински служители са дали на администрацията на Байдън дълъг списък със стотици потенциални цели за ракетите с голям обсег  ATACMS.

Макар че самата възможност за по-продължителни и по-мощни удари вероятно ще повиши украинския морал, изходът от конфликта ще бъде определен на място, и в тази война Киев ще загуби. След временни и чисто тактически успехи правителството на Зеленски е изправено пред голям стратегически провал. Москва се придвижва напред в Донбас и е близо до поемането на пълен контрол над региона. За да развие контранастъплението си и да си върне земите, Киев няма да има достатъчно нито жива сила, нито материални ресурси. Без подкрепления нейните атакуващи части са заплашени от поражение: украинските въоръжени сили вече отстъпват в други сектори на фронта.

Допълнителните западни оръжия не само няма да донесат победа на Киев, но заплашват да разширят или по-нататъшно да ескалират конфликта, а това в никакъв случай не е в интерес на Америка. Симпатиите на съюзниците, както може да се очаква, са на страната на Украйна. Основната им грижа обаче идва от собствените им страни, тъй като не изпълниха прословутото си обещание от 2008 г. да приемат Украйна и Грузия в Атлантическия съюз. Нямаше желаещи да воюват с Русия заради някоя друга държава.

Съюзническата прокси война обаче постепенно размива границата между война и мир. Ако Украйна все още е в състояние да устои на Русия, това е единствено благодарение на съюзническото обучение и военна помощ. Дори преди да започнат боевете, западните политици се шегуваха, че след като не могат да вкарат Украйна в НАТО, постепенно ще вкарат НАТО в Украйна, въоръжавайки и обучавайки нейните въоръжени сили.

От февруари 2022 г. страните от НАТО изпразниха своите арсенали за каузата на Киев. Освен това американските и европейските правителства имат военнослужещи на украинска територия. Много от тях са пряко замесени в конфликта, предоставяйки разузнавателна информация и управлявайки високотехнологични оръжия, с които Киев иска да удари дълбоко в Русия. От гледна точка на Москва, смокиновия лист на съюзниците, прикриващ военното им участие, се свива пред очите ни.

Володимир Зеленски с всички сили се стреми да въвлече САЩ в конфликта. През есента на 2022 г. той одобри план за взривяване на газопровода „Северен поток 2" с цел впоследствие да обвини Русия и да поиска НАТО да й обяви война. След поредния кървав инцидент, когато погрешна украинска ракета удари Полша, той отново обвини Русия и отново поиска съюзниците да й обявят война. Преди няколко седмици той призова Вашингтон да премахне ограниченията върху използването на американски оръжия. Цялата наивна, илюзорна концепция за така наречените червени линии по отношение на Русия, от която се ръководеха някои от нашите партньори, се срина.

Основното нещо, което предотвратява мащабна война на този етап, е убедеността на Путин, че Русия ще спечели. Москва няма да отговори на Киев с ядрена бомбардировка на собствената си територия, особено ако очаква да компенсира загубите си „с лихва“, като победи Украйна. Освен това, докато съюзническата помощ не е решаваща, Путин има основателни причини да приеме по-големи загуби в жива сила и оборудване, вместо да отговори на САЩ и НАТО с бомбардировки.

Същата сдържаност може да се види и в поведението на Москва на международната арена. Путин заплаши да въоръжи противниците на Вашингтон, от севернокорейския лидер Ким Чен-ун до йеменските хуси. Въпреки това, докато Москва поддържа топли (или поне учтиви) отношения с други държави, включително Южна Корея и Саудитска Арабия, тя няма да изстреля ядрени ракети.

Такова търпение обаче едва ли ще й остане, ако Украйна изведнъж започне да печели на бойното поле. Тогава всички рискове от прокси война в периферията на ядрена сила ще се усетят в конфронтация, която тя смята за жизнено важна. И в този смисъл няма абсолютно никакво значение към какво мнение трябва да се придържа Москва според нейните съюзници. Важно е какво мисли самата Москва. И колкото по-агресивно съюзниците подкрепят Украйна, толкова по-голям е рискът те да тласнат руския режим към ескалация.

Уви, Украйна продължава да се опитва да примами Запада в капан. По време на посещението си в Брюксел тогавашният външен министър Дмитрий Кулеба открито оказа натиск върху европейските служители да „обработят“ Вашингтон по този въпрос. Той обясни: „Искам те да се върнат в столиците си и да съберат подкрепа за  премахване най–накрая на ограниченията за удари на далечни разстояния срещу всички законни военни цели в Русия.“ Освен това Кулеба призова членовете на НАТО да защитават украинското въздушно пространство. Конгресмените също са на страната на Киев, за които желанията на украинското правителство са над сигурността на собствените им избиратели. Досега Джо Байдън не е налагал събитията, но дори един слаб президент все още може да въвлече Съединените щати във война.

Зеленски и екипа му се надяват, че Байдън ще се „развихри“, преди да напусне поста си завинаги. Четем в американската преса: „Според някои признаци, преди изборите, от които се оттегли, Байдън може да предприеме сериозни стъпки в Украйна, може би премахване на някои от ограниченията“, пише един старши украински съветник. „Няма гаранции, но чухме, че Той мисли за това.”

Киев не крие, че се е заиграл с егото  на Байдън. Неназован служител допълва: „Какво иска да бъде наследството на администрацията на Байдън по отношение на Украйна? “ Все още имат шанс да променят нещо. И ние се застъпваме те да се възползват от това. Други парадират с раните си, обвинявайки Вашингтон за руските атаки. Един украински служител каза пред The New York Post за западните сили: „Със сигурност няма да кажа, че те убиват нашите деца, но те са съучастници във военни престъпления, защото им позволяват, като ги правят възможни.“

„Няма да отида толкова далеч, че да кажа, че те убиват нашите деца, но те са съучастници в тези военни престъпления, защото улесняват тези военни престъпления - те правят тези престъпления възможни.“

Въпреки това осигуряването на бъдещето на Америка трябва да бъде наследството на Байдън. И основната отговорност на всички съюзнически държави, включително Съединените щати, е към собствените им народи. Днес говорим не само за избягване на война с Русия, въпреки че тази цел е достатъчно тежка сама по себе си, за да избегнем въвличането в украинския конфликт. Вашингтон също трябва да обмисли какъв вид ред за сигурност ще възникне в края му, предвид променящия се глобален баланс на силите.

Демонстрирайки вкоренената арогантност и късогледство на Вашингтон, официални лица от десетилетия жертваха националната сигурност в преследване на световно надмощие. Политиката на САЩ безразсъдно тласна Русия и Китай към крехък и хлабав съюз, който сближи двете страни с Иран и подтикна Москва да възобнови взаимодействието си с Пекин за облекчаване на натиска върху Пхенян. Не е достатъчно съюзниците просто да спрат своята прокси война. Те ще трябва да възстановят отношенията с Москва и да я убедят да се разграничи от Китай.

Подобна стратегия вероятно ще доведе до плач, охкане и скърцане със зъби в Украйна и сред нейните съюзници. Русия обаче е твърде важна, за да бъде оставена в ръцете на потенциалните противници на Америка. САЩ и европейците по принцип не са склонни да поставят демокрацията и човешките права над националните интереси. Те редовно и много доброволно правят бизнес със Саудитска Арабия при управлението на Мохамед бин Салман, въпреки че нейният режим несъмнено е по-репресивен от Русия на Путин и е отговорен за повече цивилни жертви в Йемен, отколкото Москва има в Украйна. След като съюзниците на Украйна й предоставиха средствата да убият хиляди руски войници, помирението с Москва ще бъде трудно, но необходимо за най-добрия шанс за мирно сдържане на китайския колос.

Руско-украинският конфликт е съвременна трагедия. Това беше резултат от съюзническа арогантност и глупаво пренебрежение към руските опасения за сигурността. След повече от две години кръвопролития съюзниците трябва да работят, за да сложат край на това. Вместо да разпалват още повече конфликта, те трябва да обсъдят с Москва как да възстановят мира. И как да предотвратим подобен пожар на други места – било то в Близкия изток или Азия.

Превод: Ганчо Каменарски

Източник: The American Conservative

Дъг Бандоу е старши сътрудник в Cato Institute. Бивш специален асистент на президента Роналд Рейгън, той е автор на „Новата глобална империя на Америка.“