Глупак или Нерон: кой е Доналд Тръмп?
Йорг Равел , 02 февруари 2025
Президентът на САЩ съчетава две противоположни роли. Неговата смесица от хумор и авторитет е обезпокоителна. Никой не знае какво да очаква от него.
В абстрактен смисъл властта като „символично обобщено средство за комуникация“ (Никлас Луман) прави невероятното вероятно. Чрез заплахи, които в най-добрия случай могат да бъдат наблюдавани латентно, тя има за резултат превръщането на действията във възможни или дори очаквани в смисъла на тези, които упражняват властта.
Малко вероятно е това да се случи в противоречие с идеите и намеренията на лицата или институциите, срещу които се упражнява властта. Колкото по-голяма е властта или каквито и да било заплахи се появяват в наблюдението, толкова по-малко вероятни са действията, които все пак могат да бъдат извършени.
Невероятност на комуникацията
На това ниво на абстракция властта може да се сравни с други явления, които на пръв поглед изглеждат несъвместими, като парите, истината или любовта. Във всички тези случаи на символично обобщени средства за комуникация неправдоподобното се превръща във вероятно. В случая с парите неправдоподобността на прехвърлянето на собствеността - защо трябва да се отказваме от нея? - се превръща във вероятност.
Истината прави възможно, противно на всички вероятности, неясни, абстрактни, дори неправдоподобни открития - спомнете си за квантовата физика - да бъдат признати, утвърдени и използвани от обществото.
Намаляване на сложността
Любовта прави възможно, противно на всяка вероятност, всички особени недостатъци и слабости на характера на даден човек, неговите в най-добрия случай необичайни идеи, желания и цели - неговата своеобразна личност - все пак да бъдат разбрани, признати и оценени от друг човек.
В този фундаментален смисъл средствата за комуникация като властта дават възможност за „намаляване на сложността“ (Никлас Луман) на социалната реалност и означават, че комуникацията може да придобие преференциална посока в обществото, противно на вероятностите - в края на краищата винаги е възможно „не“ за всяка форма на искане. Успехът на очакванията може да се очаква с висока степен на вероятност.
Примерът на Тръмп
Феноменът на наскоро преизбрания президент на САЩ показва, че макар властта и сигурността на очакванията функционално да служат за намаляване на сложността, (умишленото) увеличаване на сложността, т.е. създаването на несигурност на очакванията - характерно за хаотичните действия и поведение на Тръмп - може да бъде инструмент на властта.
Може също така да се каже, че очакването за несигурност на очакванията (непредсказуемост) създава (непоносима) степен на сложност, която до голяма степен мотивира действие в смисъл на намаляване на сложността; в този случай то изисква подчинение на владетеля или (ако е възможно) използване на висша контравласт.
Парализа чрез равенство на силите
При симетрично съотношение на силите, каквото се наблюдава в продължилата десетилетия „студена война“, съществува по-голяма вероятност действието да бъде парализирано. И точно това е било функционално замислено като неприлагане на катастрофално ефективен потенциал от ядрени оръжия.
Лична и институционална власт
Един от удивителните аспекти на управлението на Тръмп е прекомерното използване на (институционално ограничените) лични инструменти на властта, като укази или кадрови решения при заемане на длъжности, които му осигурява позицията на американски президент.
Това може да се разглежда като учудващо, защото обществото вече е свикнало властта да бъде институционално ограничавана по различни начини като предпазна мярка срещу произволно тиранично управление, т.е. почти не се допуска личен произвол.
Независима правна система
Това се постига на първо място чрез независима правна система, която също така подлага на обсъждане политическите решения, взети с помощта на властта, или като цяло подчинява властовите позиции на правна рамка. Не на последно място, (демократичното) времево ограничение на позиционирането на лица в политически институции като президентство или канцлерство.
Освен това, системата на средствата за масово осведомяване, която е до голяма степен независима или поне трудна за контролиране чрез социалните медии, има ограничаващ ефект върху политическата власт.
Една де факто глобално активна икономическа система - за разлика от до голяма степен национално фрагментираната политическа власт - също води до сериозно ограничаване на политическите възможности. Така например планираното от Тръмп данъчно законодателство, което е обект на международна конкуренция, например по отношение на корпоративните данъци, в никакъв случай не е израз на политическа сила, а по-скоро показва, че националната политика трябва да се подчини на икономическите интереси. Едно централно поле на политическо действие е икономически доминирано, ако не и корумпирано.
Доналд Тръмп също е обект на институционалните ограничения на политическата власт, описани по-горе („проверки и баланси“). Затова властта на Тръмп се наблюдава като инфлационна, т.е. надценена, защото силно контрастира с наблюдението на ограничените властови средства на позициите в политическата система.
Властта на институционалните позиции обикновено се наблюдава като дефлационна, а възможностите за упражняване на власт се подценяват.
Вече институционално ограничените възможности за упражняване на лична власт почти не се използват. Това е в полза на очаквания, неочакван потенциал на властта, който така или иначе е присъщ на политически институции като канцлерството.
За разлика от Тръмп, германски политици като Меркел („политика на здравата ръка“) или Шолц очевидно се фокусират повече върху управлението на политическата власт. Институционалният потенциал за упражняване на властта се надценява, а личните възможности се подценяват (или се оценяват реалистично?).
Дълбоката държава на плоската държава?
Инерцията на съвременното общество, неговата съпротива срещу незабавната промяна, която не на последно място се дължи на ограничаването на политическата власт, независимо дали е институционална или лична, често се разбира погрешно като индикация за съществуването на „дълбока държава“, „тъмни сили“, които биха попречили на значима промяна.
Инертността на съвременното общество обаче показва обратното, а именно „плоска държава“, в която възможностите за упражняване на власт са ограничени не само от вътрешнополитически структури като опозициите, но и от функционалната динамика на други социални сфери, като икономическата система или системата на средствата за масова информация.
По този начин се печели време, за да се разгледат положителните или отрицателните социални последици от всякакви промени от множество гледни точки.
В случая с вътрешните структури на Китай е по-подходящо да се говори за „дълбока държава“ в рамките на глобалното общество. Политически желаните промени могат да се осъществяват повече или по-малко директно в обществото, не на последно място поради силно политически контролираната икономика и политически цензурираните средства за масова информация.
Негативните, социално вредни последици, които могат да възникнат в резултат на възможности за власт, които не използват рефлексивния, делиберативен и многоперспективен потенциал на съвременното, функционално диференцирано общество, бяха наблюдавани парадигматично по време на пандемията от коронавирус. Строгите, безкрайни, особено икономически вредни, брутално наложени забрани бяха прекратени твърде късно, политически произволно и внезапно.
Тръмп като придворен шут и владетел в едно лице
Интересното при сегашното американско президентство е и това, че две средновековни институции или длъжности, които традиционно са били разделени - позицията на придворния шут и владетеля - очевидно са обединени в лицето на Тръмп. Ако абсолютната власт е била предоставяна на владетеля (във феодалните социални системи), това парадоксално е водело до отслабване на тази власт.
Критичните възражения и преценки, съветите и съвещателните консултации биха могли да укрепят властта на владетеля, но същевременно имаха за последица, че абсолютността на претенцията за власт можеше да бъде поставена под въпрос.
Чрез екстернализиране на съветите и критиките и превръщането им в хумористични, т.е. в режим на несериозност, може да се поддържа нимбът на абсолютната власт, без да се налага да се отказват от критични прозрения, които служат на властта. По този начин се депарадоксира присъщото на тази форма на власт противоречие.
Хумористичната комуникация се характеризира с това, че не отговаря на очакванията, а по-скоро игриво ги разчупва и така създава изненади. Хуморът се използва за отразяване на конвенционалните гледни точки и за поставянето им под съмнение, без да е умишлено.
Именно характерната непреднамереност на хумора, който отразява конвенционалните очаквания, така да се каже, в името на размисъла, позволява тази форма на комуникация да бъде инструментализирана за най-различни намерения и интереси.
При сарказма например хуморът се използва за критика, за морални интереси. При средновековните придворни шутове характерната липса на намерение и интерес, режимът на несериозност на хумора, се използва, за да компенсира липсата на познания у владетелите на абсолютната власт. Тогава хуморът е позволявал да се осигури властта, без да се поставя под съмнение нимбът на нейната абсолютност.
Тръмп инструментализира хумора, т.е. формата на комуникация, която поставя под въпрос традиционните очаквания, поставя под съмнение обичайните перспективи, успява да създаде несигурност и да увеличи социалната сложност, за да спечели власт, както е описано по-горе.
Може да се зададе въпросът: Как този хабитус на Тръмп е съвместим с достойнството или гравитацията на неговия пост, дори ако претенцията му за власт не е определена като „абсолютна“? Хуморът рядко допринася за властта; в най-добрия случай конвенционалните форми на хумор са достъпни за управляващите.
На първо място, трябва да се отбележи, че формата на хумористична комуникация има положителна репутация в съвременното, бързо променящо се общество, защото в този смисъл е функционално необходимо да се поставят под въпрос традиционните, вероятно остарели очаквания. Хуморът дава възможност да се демонстрира условността на перспективите.
Нещо повече, хабитусът на Тръмп показва, че той, поне засега, е много по-стабилно закотвен в демократичните отношения, отколкото често се предполага. Както беше описано по-горе, хуморът служи на Тръмп не само за създаване на несигурност, която обслужва властта, но и за спечелване на електорално внимание и популярност.
Ако изборите не играят никаква или играят само подчинена роля в политическите организации (недемократични държави), управляващите са по-изкушени да възприемат величествения хабитус на гравитацията и достойнството на властовата си позиция.
Превод: С.Николов
|