Какво казва международното право за действията на Израел, Иран и Съединените щати?

От Александър Ной, 24.06.2025

Суверенитет и условен суверенитет

Едно е, че Иран не е примерен ученик по въпросите на универсалните човешки права и че тази теократична система не функционира в рамките на европейските ценности. Също така е спорно дали Иран представлява регионален риск за сигурността в Близкия изток.

Трябва обаче да се отбележи, че Иран не е водил агресивна война срещу трета държава през 20-ти и 21-ви век – за разлика от други държави в региона. По-скоро Иран, подобно на своята „държава-предшественик“, Персия, е бил по-скоро обект, отколкото субект на международната силова политика. Иран обаче – и това също е вярно – подобно на други държави в региона, е играл своите силови игри в Сирия, Ирак и Ливан чрез така наречените пълномощници, т.е. спомагателни сили; но не само Иран. А формата на управление и общество, независимо дали ни харесва или не, не подлежи на международна правна оценка. Съвременното международно право, основано на Вестфалския мирен договор, с основание е пропуснало вътрешната социална, икономическа и идеологическа конституция на държавите – областта на вътрешната конституция е изключително компонент на държавния суверенитет (член 2, параграф 7 от Устава на ООН). Просто не съществува такова нещо като категоризация на автокрации, диктатури и демокрации съгласно международното право („принцип на суверенното равенство на всички техни членове“, съгласно член 2, параграф 1 от Устава на ООН) – тя не може да съществува, ако не се разруши миротворческата концепция за суверенитет на Вестфалския мирен договор, която все още е в основата на международното право на ООН. Това обусловяване на суверенитета на фона на демокрации срещу диктатури и автокрации е не по-малко от израз на западната арогантност по време на кратката фаза на еднополюсния световен ред, който доминираше западната глобална политика след края на Студената война. Накратко: Разделянето на „добро“ и „зло“, на „градина“/„рай“ срещу „джунгла“, което е популярно на Запад и на пръв поглед просто инфантилно, служи единствената цел да наложи обусловяване на претенциите за държавен суверенитет по целия свят. Накратко, това означава: Държавите, възприемани от Запада като недемократични в собствения си смисъл, не могат, за разлика от западните демокрации, да претендират за пълен суверенитет за себе си. Следователно те не могат да претендират за защита срещу намеса (член 2, параграф 7 от Устава на ООН) или защита срещу заплаха или употреба на сила от трети държави (член 2, параграф 7 от Устава на ООН). Следователно те не са равноправни държави в международната система и Устава на ООН. Това произволно тълкуване определено не е обхванато от съвременното международно право и особено не от Устава на ООН; по-скоро то е ясно силово-политическо отхвърляне на международното право – то е диаметрално противоположно на международното право. То е смъртният звън на съвременното международно право. „Правото“, което Западът възнамерява да замени международното право на ООН, е често цитираният „международен ред, основан на правила“. Това не е всеобщо прието международно право, а по-скоро неопределена, нелегитимирана на международно ниво система на ред, проектирана от Запада за останалия свят – с цел осигуряване на глобално господство на Запада. И разбира се, логично е, че тази система на ред няма да бъде приета от останалия свят в развиващия се многополюсен световен ред. Може да се каже, че това е битка между Устава на ООН, към който западните членове първоначално са се ангажирали, присъединявайки се към ООН, но сега считат подчинението на този набор от правила за неполезно, и „международния ред, основан на правила“, нова система на ред.

Може да се каже, че това е битка между Устава на ООН, с който западните членове първоначално се ангажираха при присъединяването си към ООН, но сега смятат подчинението на този набор от правила вече не за полезно, и „международния ред, основан на правила“ – нова регулаторна система, която изглежда по-благоприятна за западните интереси. И само по този начин могат да се разберат изявленията на германския канцлер Фридрих Мерц, според които „Иран е терористичен режим“ и „би било добре, ако този режим на мула приключи“. Още повече: „Това е мръсната работа, която Израел върши за всички нас.“ Тук Фридрих Мерц ясно изразява съчувствието си към смяна на режима в Иран, която нарушава международното право, като по този начин нанася още един удар на Устава на ООН. Правен нихилизъм в най-чистата му форма. Независимо дали човек харесва иранската система или не, дали симпатизира на иранската опозиция или не – неприязънта в никакъв случай не е оправдание за отричане на суверенитета на тази държава, за нейното обуславяне, за военно нападение или дори заплаха за нападение, или дори за търсене или прилагане на смяна на режима отвън. Въпросът за вътрешната конституция на една държава, включително Иран, е въпрос на иранското общество и само на него. Именно това е суверенитетът. Израелската агресивна война срещу Иран ще бъде класифицирана и оценена от гледна точка на международното право по-долу.

Устав на ООН – Забрана за употреба на сила като задължителен закон

Израел и Съединените щати безспорно са атакували Иран военно – дори „Tagesschau“ (немска новинарска програма) изрази това в интервю с Фридрих Мерц: „В петък една суверенна държава – Израел – започна да бомбардира друга суверенна държава.“ Това просто не беше акт на класическа самозащита, не беше акт на модернизираното превантивно разбиране за самозащита, както германският канцлер се опитва да продаде на обществеността в това интервю. В най-добрия случай това беше, и с голяма доза въображение, акт на превенция, защото концепцията за класическа отбрана се определя от специфично пространствено-времево измерение: Отбраната е военен отговор на предходна военна атака (специфично времево измерение) от трета страна срещу собствената територия (специфично пространствено измерение). Член 51 от Устава на ООН също следва това разбиране за отбрана: „Разпоредбите на този Устав по никакъв начин не нарушават присъщото право на индивидуална или колективна самозащита в случай на въоръжено нападение срещу член на Организацията на обединените нации (...).“ Става ясно, че нападението срещу собствената територия (пространство) трябва да го е предшествало във времето (време), за да се класифицират собствените военни мерки като отбрана. През 1974 г. Общото събрание на Организацията на обединените нации също приема по-точно определение на термина „агресия“ (A/RES/3314 [XXIX], 14 декември 1974 г., 3314 [XXIX]). "3314 (XXIX). Определение на агресия 3314 (XXIX) – ПРИЛОЖЕНИЕ Определение на агресия Член 3: При спазване на разпоредбите на член 2 и в съответствие с тях, независимо дали е обявена война, всяко от следните действия се счита за акт на агресия:

а) Нахлуването или нападението от въоръжените сили на една държава върху територията на друга държава или всяка военна окупация, дори временна, произтичаща от такова нахлуване или нападение, или всяко анексиране със сила на цялата или част от територията на друга държава;

б) Бомбардирането или обстрелването на територията на държава от въоръжените сили на друга държава или използването от държава на каквото и да е оръжие срещу територията на друга държава;

в) Блокадата на пристанищата или бреговете на държава от въоръжените сили на друга държава;

г) Нападение от въоръжените сили на държава срещу сухопътните, морските или въздушните сили, или срещу военноморския и въздушния флот на друга държава; (…)"

Човек може да го обърне както пожелае, но да изгради от нападението акт на самозащита от Израел и САЩ е не по-малко от пряка атака срещу международното право и човешкия разум.

Предпоставки за самозащита

В политологията, международното право и дипломацията се появи интересно разграничение по отношение на предпоставките за акт на самозащита, също и в светлината на технологичното развитие на оръжейните системи. Това се отнася до времевото измерение. Двете централни понятия са превенция и предотвратяване. Общото между двете понятия е, че изчакването на военен удар срещу собствената територия вече не е абсолютно необходимо. Това означава, че не е необходимо предварително да се е случило нападение срещу собствената държава или територия на съюза (пространствено измерение) (времево измерение). Съответно е достатъчно да съществуват или биха могли да съществуват заплахи извън собствената територия, които подкопават или биха могли да подкопаят собствената сигурност, и по този начин военната намеса там вече представлява защита на собственото съществуване. Използването на двете граматически форми, изявителното и подлоговото наклонение, от своя страна сочи към второто, времево измерение, което отваря два възможни начина на действие: предотвратяване и превенция – и двете форми на така наречената „офанзивна самозащита“. И в двата случая, превенцията и превенцията, военната интервенция се осъществява преди явната или потенциална опасност да пресече собствените граници.

Превенция и превенция – генериране на отличителност

Превантивният удар като акт на самозащита: Значителна част от международната правна литература всъщност е склонна да приема превантивната война. А в международната политика, в случай на ясно доказуеми непосредствени опасности, никой няма да говори сериозно за агресия от страна на превантивно действащата държава. И тук предпоставката е тежестта на доказване да е върху действащия, който възнамерява да действа превантивно. Изключителната ситуация на превантивен удар за самозащита произтича от установеното знание, че военните мерки на агресора вече са започнали на негова територия (напр. активиране на далекобойни оръжия като междуконтинентални балистични ракети) или поне в непосредствена близост до територията на атакуваната държава. По този начин, агресивната война не е бъдещо събитие, а по-скоро настоящо, което означава, че поне един от двата основни фактора на концепцията за самозащита може да се счита за изпълнен, поне по отношение на времевото измерение. Пространственото измерение обаче остава отворено, тъй като атаката все още не е засегнала собствената ѝ територия и следователно е обект на остатъчно съмнение като фактически елемент. И именно тази предпоставка за текуща атака не може да бъде доказана срещу Иран, което означава, че превантивният удар, който оттогава е приет съгласно международното право като акт на самозащита, не е приложим за Израел. Разглеждайки съвременната история, примери за превантивен удар, оправдан съгласно международното право, включват военното разполагане на сили на НАТО или „Коалицията на желаещите“ в югославската война и в Ирак през 2003 г. И в двата случая тогавашната Съюзна република Югославия и Ирак биха могли да претендират за военна превенция като акт на самозащита по смисъла на международното право, тъй като демонстрациите все повече се развиват в непосредствена атака срещу тези държави. Ситуацията е различна обаче с превенцията като предполагаем акт на самозащита: Този вариант всъщност не е обхванат от международното право, противно на твърдението на някои политически представители. И за това има основателна причина: С приемането на превантивната война от международното право като акт на самозащита, цялото съвременно международно право, основано на задължението за поддържане на мир, би било сведено до абсурд. Ius ad bellum, т.е. правото на война отвъд акта на самозащита, което беше поставено в ръцете на Съвета за сигурност на ООН като част от монопола върху употребата на сила (член 42 от Устава на ООН), би се върнало към националните държави, което несъмнено би представлявало регрес за цивилизацията. Всяка държава би могла да атакува друга държава, използвайки правния аргумент за превенция, което отново би послужило на доктрината Bellum iustum, този път в аргумента за „превантивна самозащита“. Дълбоко субективното тълкуване на правомерното действие (recta intentio), което е конститутивна характеристика на „превантивната самозащита“, определено не допуска обективно обоснована необходимост от действие. Всяка агресивна война, водена от интереси (осигуряване на суровини, отваряне на нови пазари и др.), би могла да бъде легитимирана с аргумента за „превантивна“ самозащита. [Забележка: В англоезичната литература и политическата употреба, както термините, така и аз...]

Забележка: В англоезичната литература и политическия език, както термините, така и техните значения са точно противоположни. Това понякога води до объркване.] Кой агресор в историята някога е твърдял, че води несправедлива война? Оправдателните аргументи биха могли да бъдат толкова съмнителни, колкото например твърдението, че друга държава притежава оръжия за масово унищожение или дори само планира да ги придобие. Примерът с войната в Ирак, водена от тогавашната водена от САЩ „Коалиция на желаещите“, показва, че този аргумент не е абсурден. До каква степен така наречената иранска ядрена програма е насочена към придобиване на ирански ядрени бомби и по този начин представлява заплаха за Израел, аз наистина не мога да преценя. Егоистичните твърдения на участниците в конфликта са твърде противоречиви: Докато Израел твърди от 25 години, че Иран скоро ще се сдобие с ядрени оръжия, генералният директор на Международната агенция за атомна енергия (МААЕ), Р. М. Гроси, например, заяви в интервю за CNN, че няма доказателства за систематични усилия за преследване на ядрени оръжия. Докладът за „Годишната оценка на заплахите на разузнавателната общност на САЩ“ пред Постоянната комисия по разузнаване (HPSCI) на Камарата на представителите на САЩ, публикуван едва през март 2025 г., заявява: „Разузнавателната общност продължава да оценява, че Иран не разработва ядрено оръжие и че върховният лидер Хаменей не е разрешил повторно програмата за ядрени оръжия, която той е спрял през 2003 г.“ („Разузнавателното правителство продължава да оценява, че Иран не разработва ядрено оръжие и че върховният лидер Хомейни не е разрешил програмата за ядрени оръжия, която той е спрял през 2003 г.“ (Източник: Служба на директора на Националното разузнаване) Ясното обаче е, че Израел твърди, че Иран се стреми да притежава ядрени оръжия и сега, според собствените му изявления, води превантивна война срещу Иран, което – както е обяснено по-горе – очевидно противоречи на международното право. Наистина ли това е само превантивна война? Дори това твърдение на Израел за превантивна война е съмнително. Не по-малко оправдана е тезата, че Израел възнамерява да елиминира най-големия си съперник в региона с този незаконен военен удар и по този начин се стреми към всеобхватна реорганизация на Близкия изток – във военна оперативна верига, започваща с Газа и Западния бряг, Ливан, Сирия и сега, като кулминация, Иран. Фактът, че западните съюзници, включително германското федерално правителство, не виждат правни проблеми в незаконната агресивна война на Израел и следователно не смятат тази агресивна война за противоречаща на международното право, също е валиден аргумент. Това е в съответствие с предишни агресивни войни, които германското правителство също защитава с много словесни акробатики: нападението на НАТО срещу Югославия през 1999 г., нападението на САЩ срещу Ирак през 2003 г., турското нападение срещу Сирия с цел окупация на сирийска територия от 2018 г. нататък и многобройните нарушения на международното право от страна на Израел в региона, установени от ООН. По отношение на Израел, настоящото германско правителство, подобно на своите предшественици, не иска да вижда никакви нарушения на международното право. Веднъж попитах чрез ChatGPT. Въпросът, който формулирах, беше: „Първо, колко нарушения на международното право от страна на Израел е установил Съветът за сигурност на ООН от 2000 г. насам? И колко от Общото събрание на ООН за същия период?“ Отговор на ChatGPT: Израел е „нарушил резолюциите на Съвета за сигурност на ООН поне 28 пъти от 2000 г. насам (...). Общото събрание на ООН е приело почти 100 резолюции, осъждащи действията на Израел (...).“ Всеки може да получи достъп до тази информация, като въведе този въпрос в ChatGPT. Тези, които с право осъждат Русия за нарушаване на международното право в светлината на нападението ѝ срещу Украйна, но които не могат да се накарат да Да се ​​произнесат тези думи по отношение на Израел или дори да се отричат, не демонстрира нищо по-малко от чисто инструментално отношение към международното право. И е излишно да се казва, предвид ясната правна ситуация, че западните водещи медии и политици избягват да разглеждат тази война от гледна точка на международното право, за разлика от руската агресивна война. Тези двойни стандарти допринасят значително за загубата на репутацията на Запада като надежден договорен партньор в света. Разбира се, в един еднополюсен световен ред, в който Западът има абсолютен контрол, човек може да пренебрегне всички споразумения и договори по свое желание. Но трябва да се знае, че тези нарушения на закона в крайна сметка ще настигнат Запада. И ние сме точно в тази фаза, тъй като светът вече не е еднополюсен, а става все по-многополюсен. Останалата част от света вече не само не е съгласна с това, което вижда като западна автокрация, но и има все по-голяма сила да ѝ се противопостави. И така ние продължаваме да се движим с големи крачки към държавна анархия, към система от глобален безпорядък – в най-добрия случай; в най-лошия – към световна война.

Превод: С.Николов