Игра на геополитика: има ли Европа карти?

Любомир Кючуков

(Изказване на кръгла маса на тема „Игра на геополитика: има ли Европа карти”)

Краткият отговор е „да”! След което идват няколко „но”, които очертават проблема: Европа приема да играе на чужд терен, играе чужда игра, а и на играчите ѝ като че ли липсва необходимата класа.

Кои са европейските козове? И как ние ги изиграхме – или не успяхме да ги изиграем? Очевидно на този етап те би следвало да се търсят не толкова във военния, колкото в политическия и икономическия ресурс.

На първо място става дума за ценностите. Които винаги са били нашето собствено игрално поле, на което Европа се е чувствала най-комфортно. И които са фундаментът за създаването на Европейския съюз и които ние твърдим, че отстояваме, а на практика нерядко се опитваме и да налагаме на света.

Днес те са подменени от геополитиката – официално и дори и формално. На заседанието на Съвета на ЕС в Гренада през 2023 г. официално бе декларирано, че ЕС вече е геополитически съюз. Което на пръв поглед изгледа важна стъпка напред в уплътняване на концепцията за стратегическа автономност и утвърждаването на Съюза като геополитически играч. Но на практика нещата изглеждат доста по-различно. Защото в геополитиката интересите доминират над ценностите. Христоматиен пример за това бе опитът на американския президент да постави сегашните международни отношения в рамката на идеологическото противопоставяне: либерална демокрация срещу авторитарни режими. Оказа се, че когато се правеше списъка на либералните демокрации с покани за форума от него отпаднаха дори страни членка на ЕС и НАТО - Турция, Унгария. Нещо повече, сред нашите основни геополитически съюзници има такива, за които демокрацията съвсем не е цел – достатъчно е да се погледне картата на монархиите в Близкия изток.

От своя страна това дава допълнителни аргументи на обвиненията в двойни стандарти, т.е. че ценностите за нас са по-скоро геополитически инструмент отколкото стандарт за правене на политика. Достатъчно тук е да се споменат нашите официални реакции спрямо Украйна и Газа, както и липсата на реакция за поведението на Тръмп в международните отношения – и още повече в самите Съединени щати.

На следващо място: мирът престана да бъде доминираща ценност. Нещо повече, той избледня не само като политическа цел, но дори е напът да изчезне като понятие от политическата лексика. Европа се гордееше, че в продължение на повече от четири десетилетия на територията на континента не е имало война. Днес войната се върна в Европа. Не само като факт, но и като начин на мислене, като легитимен и дори морално оправдан инструмент за решаване на спорове.

Като резултат сигурността се превърна във всепоглъщащ и доминиращ политически приоритет, определящ всички останали политики – от икономиката и търговията до културата и спорта. По принцип най-логичния отговор при заплаха за националната сигурност е да се вземат мерки за нейната защита. В сегашните условия реакцията ни е силна и силова – и едноизмерна: повече оръжие. Но повече оръжие не задължително води до повече сигурност. То е средство за сдържане докато не бъде изстрелян първия патрон – след това се превръща в инструмент за водене на война и за убиване. Като същевременно ни води към нова спирала в надпреварата във въоръжаването. И до дългосрочна конфронтация и милитаризация на международните отношения. Затвърждава се усещането, че усилията ни са насочени към това да се подготвим за война, а не към това как да я предотвратим.

Тук стигаме до третият ключов фактор и наш силен коз, който ние пренебрегнахме. Европа напусна своята запазена политическа територия – на меката сила, на преговорите и политическите решения, на утвърждаването на стандарти – като политическо поведение и икономически правила, прехвърляйки се в коловоза на твърдата сила. В резултат на което отпадна вторият важен елемент на сигурността наред с укрепването на военните възможности – политическата, договорената компонента на сигурността. Става дума за цялата тази система от двустранни и многостранни споразумения и договори, оформящи архитектурата на международния контрол върху въоръженията и разоръжаването, които са призвани да гарантират, че повечето оръжия все пак няма да доведат до нова война. Днес те постепенно ерозират, а при двустранните споразумения САЩ-Русия в сферата на ядрените оръжия почти тотално изчезнаха – с изключение на инерционното действие на Договора Нов СТАРТ. Не сбучайно Европа се чувстваше най-сигурна не по времето на Студената война, когато се въоръжаваше, а при разведряването – когато се разоръжаваше.

Впрочем, сравненията с периода на Студената война се натрапват – но не са съвсем релевантни. Ситуацията в момента е доста по-тежка. Тогава имахме замръзнала статика, днес – гореща динамика. Тогава двата военни съюза избягваха да влизат в пряко военно противоборство, днес ние все още не сме част от войната в Украйна, но сме част от конфликта. Тогава имаше ясно дефинирана линия на разделение в Европа, днес около нея и за нея се води война. Тогава имаше взаимен контрол и придържане към определени договорености, днес рискът от директен сблъсък между НАТО и Русия може да бъде резултат дори от случаен инцидент или търсена провокация.

Освен всичко друго тази тенденция има два негативни резултата за мястото и ролята на Европа на международното поле. Първо – отсъствие. Нас ни нямаше – и никой не ни търсеше за решаването на нито един от конфликтите само през тази година с което освободихме огромна пространство за действие и самоизтъкване на американския президент и неговите „седем прекратени войни”: Индия-Пакистан, Армения-Азербайджан, Израел-Иран, Тайланд-Камбоджа, Газа и т.н. Второ – изолация. От целия не-Запад. Постепенно т.нар. Глобален юг се превърна в сериозен международен фактор. Аморфен, с разнопосочни интереси на страните и двустранни конфликти между тях, единственото което ги събира и ги държи заедно сме ние – и искането за по-справедливи и равноправни международни отношения, които да не бъдат доминирани и да не бъдат употребявани в интерес на Запада.

Икономическата тежест на ЕС – фактор, който също не следва да пренебрегваме. Независимо от постепенното свиване на дела на европейската икономика в световното развитие и технологичното изоставане на континента, Европа продължава да бъде една от водещите световни сили в икономиката. Ние просто не преговаряхме с Тръмп за митата – с което заложихме дългосрочно икономическо изоставане от САЩ. Със стимулиране на техния експорт, директни инвестиции в американската индустрия, осигурен пазар за енергийното и военно производство на САЩ (поставяйки се и в структурна зависимост от тях). Горчивата ирония е, че повечето от останалите страни в света получиха същите 15% американски мита като нас – без да преговарят.

ЕС не използва своите козове. В диалога със САЩ ние се отказахме от тезата за

облагане на транснационалните корпорации с 15% в рамките на споразумение в ОИСР и не настояхме данъчно облагане на американските дигитални корпорации в ЕС (а дефицитът на ЕС в сферата на услугите е 148 млрд. долара). Не използвахме и специално създадения за отношенията ЕС-САЩ Инструмент за борба срещу икономическата принуда, който дава възможност за ограничаване на правителствени поръчки за американски компании.

И най-важното: ние сложихме печата на одобрението под това, което Тръмп прави – в международната търговия вече няма общоприети норми и правила, действа законът на силата. Ние преглътнахме „новия търговски ред” на Тръмп, основан на диктат и шантаж, като бе разрушен механизмът на междудържавни икономически и търговски отношения на равноправна основа, а Световната търговска организация и основния неин постулат за най-облагодетелствена нация в търговията бяха направени ирелевантни.

И най-накрая – политическото визионерство. Като двигател на процесите в международните отношения - и като поглед напред. Най-видимо това се демонстрира по отношение войната в Украйна. На нито един етап ние не формулирахме собствени идеи и собствен план за това как свършва тази война. Ние се люшкахме и продължаваме да се люшкаме между призиви за „война до победа” и ултиматуми за „безусловно примирие утре”. Което остави огромен политически вакуум, зает от Тръмп. Реално нашата позиция се свежда до два прости елемента: за настоящето – въоръжаване; за бъдещето – нова желязна завеса (като това е оптимистичният вариант, в случай че се избегне директен военен сблъсък НАТО-Русия).

Парадоксално, но ние сведохме нашето участие в политическите процеси за край на войната не като част от преговорите Русия-Украйна, а като страна в диалога Украйна-САЩ. Нашият коз – и нашата сила при преговори с Русия е The Day After. Става дума за бъдещите отношения Европа-Русия. Защото това е нещото, което реално интересува Москва – и тук вече ние имаме своите силни позиции. И това е, за което реално преговарят Путин и Тръмп на фона на войната в Украйна – за бъдещето на глобалния свят, новият международен ред и новата архитектура за сигурност. При наше отсъствие.

Достатъчен е един конкретен пример. Ядреното оръжие е носещ елемент на всяка концепция за сдържане. Европа не може да постигне ядрен паритет с Русия – независимо от ядрените арсенали на Франция и Великобритания. Това, което ние обаче можем да направим по този въпрос е да инициираме нова система за ядрена сигурност на мястото на разпадналите се двустранни договорености между САЩ и Русия, като в нея бъде привлечен и Китай – нешо, за което САЩ отдавна настояват.

За съжаление ние де факто приехме и подкрепихме фактическата отмяна от Тръмп на равноправието на държавите в международните отношения и мултилатерализма – доколкото се вписахме хармонично в стремежа му да решава всички въпроси в двустранен порядък, там където САЩ винаги разполагат с доминиращ ресурс (с изключение на Китай в търговията и Русия в сигурността). Допринасяйки по този начин за ерозията на следвоенния световен ред основан на международните институции (на първо място системата на ООН) и международното право.

Трябва ли ООН да се реформира? Отговорът е да – защото тя вече не отговаря на новия свят и губи своята ефективност.

Може ли ООН да се реформира? Не – или поне не сега. Защото за да се запази универсалният характер на организацията реформата трябва да бъде договорена, а не наложена. А при отсъствието на дори минимална степен на взаимно доверие и диалог това просто няма как да се случи.

Вашият коз, нашият шанс, нашата цел, нашата гаранция за собствената ни сигурност е съхраняването на следвоенния световен ред с неговите институции и международното право. Аналогиите тук не са никак приятни: едно от първите неща, които Хитлер прави след идването си на власт е да напусне Обществото на народите – за да не бъде ограничаван в своите действия.

Алтернативата е един свят без правила, силно милитаризиран, доминиран от позиция на силата и борба за сфери на влияние, при отсъствие на доверие и диалог – където ние ще седим на втория ред на масата на глобалните играчи.

Забележка:  Кръглата маса беше организирана и проведена от Института за международни отношения и Фондация „Фридрих Еберт“ на 29 септември 2025 г. в София