ООН е такава каквито са нейните членове

Георги Димитров, 24.10.2025

За ООН колкото и да се говори няма да е достатъчно, но може и много да се говори и нищо да не се каже. Дългото говорене няма да срещне широка аудитория, затова ще се опитам да кажа поне малко от важното, пък дано предизвика някакъв интерес.

Обединени нации - терминът (измислен казват от Франклин Рузвелт) добива световна популярност и политическа значимост с подписването, на 1 януари 1942 г., на Декларацията на Обединените нации, решени „да предпазят бъдещите поколения от бедствията на войната“ (to save ucceeding generations from the scurges of war). Следват Конференцията в Дъмбартън Оукс на САЩ, СССР, Великобритания и Китай (август-октомври 1944 г.), срещата на Чърчил, Рузвелт и Сталин в Ялта и кулминацията - Международната конференция в Сан Франциско от 25 април до 26 юни 1945 г., когато 50 държави подписват Устава, влязъл в сила на 24 октомври същата година. В него държавите от коалицията декларираха непоколебима воля да премахнат войните и чрез нови норми и механизми на отношения между държавите да съградят свят на мир и сигурност.

Без да навлизам в институционални и процедурни дебри, ще обърна внимание само върху един елемент, който има пряко отношение към характеристиката на актуалното състояние на ООН. Основателите на организацията разбират, че без съгласие между Великите сили не може да има успех в в поддържането на мира и сигурността и затова в Устава единодушието на петте постоянни члена на Съвета за сигурност е записано като правило при разрешаване на най-важните проблеми. Това обаче означава също, че при неразбирателство между тях работата на Съвета се затруднява, а в много случаи се блокира. Кога, защо и по чия вина е ставало това е отделна дълга тема. Истината е, че огромният морален кредит, с който се ползваше Съветът за сигурност сред хората в света, прогресивно се изпаряваше, заедно с властовия му ресурс да решава проблемите. Въпреки това ООН оставаше дълги години място за директни контакти и преговори между държавите и важна политическа трибуна за излагане на виждания по най-важните международни въпроси. На забележките, че се превръща все повече в говорилня, не без основание се противопоставяше аргументът „По-добре да говорят, отколкото да се бият помежду си“.

Разбира се не само място за говорене беше ООН през всичките свои 80 години. Оглеждайки се назад, ООН може да се гордее с постигнатото в ликвидирането на колониализма, изкореняването на смъртоносни болести и обгрижването на милиони нуждаещи се хора на планетата, борбата с апартейда, поддържането на мира в редица райони на света, утвърждаването на правата на човека и върховенството на закона, изработването на важни международни договори и споразумения в множество области. Нека добавим цялата концепция за мироопазването като основен инструмент за уреждане на, международни и вътрешни конфликти, Целите на хилядолетието за развитие – най-широкообхватното начинание, насочено към намаляване на бедността и постигане  на качествен скок в образованието, здравеопазването и други области, както и други документи с глобално значение: Цели за устойчиво развитие, насочени към премахване на неравенството и постигане на устойчивост на околната среда,  Споразумение за контрол на климата под егидата на Рамковата конвенция на ООН за климатичните промени и др.

В същото време, в изминатия път имаше много неуспехи. Човечеството още не едостигнало траен мир, сигурност, стабилност, свобода и благоденствие, за които са мечтали основателите на организацията. Светът като цяло е в период на голям преход не само с това, че от 2,3 млрд. през 1945 г. населението днес наближава 8 млрд., а държавите-членки на ООН от 51 са станали 193, а защото процесите са значително по-сложни и многообразни, различията между националното и интернационалното все повече се заличават и в така обвързания свят задачите стават общи. Общи стават както изпитанията и заплахите, така и възможностите за оживяване и проспериране. Въпросът е дали тази  истина се осъзнава и каква е реакцията на това. „ООН е такава каквито са нейните  членове“ е също фраза от професионалния жаргон.

Ситуацията днес е още по-смущаваща, сякаш за да потвърди думите на О. Хъксли, че единственият урок, който историята може да даде е, че хората не се учат от нея. Ако в  годините непосредствено след падането на Берлинската стена светът като че ли пое по  пътя на еднополюсното устройство, то днес той не само придобива черти на полицентризъм но и натрупва кризисен потенциал по нови линии на разделение – тези отвъд които започват бедността, стопанската изостаналост и социална маргинализация, разпадът на държавността и обществените устои, ксенофобските страхове и агресивният национализъм, радикалните идеологии и практики. Изострената икономическа и финансова конкуренция води до антагонизъм и противоборство вместо да стимулира съвместната мисъл и въображение в намирането на нови регулативни инструменти за гарантиране на социално-икономическата, политико-военната и геостратегическата  стабилност, за преодоляването на диспропорциите и неравенствата, които предизвикват враждебност и конфликти. А климатът на „студената война“, вече с елементи на „гореща“, е похлупил отношенията между САЩ и Русия, между ЕС и Русия, сковава дейностите на основните международни организации.

Вместо да провежда нужните реформи, ООН се сблъсква с непреодолими натиск на двойните стандарти, Съветът за сигурност се оказва парализиран в кризисни ситуации и прогресивно губи влияние и респект.  Тясно свързан с това е  въпросът за силата и действието на международното право – от неспазването на принципи и норми, които някога се смятаха за ненарушими, до неприемането на задължителната юрисдикция на Международния съд и липсата на достатъчно инструменти за налагане на правото. От решаването на тези проблеми  ще зависи в голяма степен дали ще се възвърне доверието в ООН като носител на справедливостта и гарант на международния ред или тя ще се използва основно като пропагандна трибуна за заклеймяване на опонента.

В епоха на глобална обвързаност, никой няма универсална рецепта или привилегирован статут в решаването на общите проблеми. Общ е затова ангажиментът да реагираме адекватно на тенденциите и процесите в света. В утвърждаването на едно  универсално разбиране на сигурността и развитието като общо пространство на диалог, споделени позиции и отговорност за бъдещето на цивилизацията, неизбежно трябва да се обърнем пак към изначалното предназначение на ООН, да утвърждаваме нейна роля и влияние в световните дела. За тази цел, държавите-членки трябва решително да пренастроят възгледите си за международните отношения на 21 век в търсене на: мир, а не конфликт; сътрудничество, а не конфронтация; справедливост, а не хегемония; взаимно  изгоден, а не едностранно печеливш подход, както сполучливо го беше формулирал един китайски външен министър.

Накратко, човечеството се сблъсква днес със сериозни изпитания: нестабилност, кризи от различен характер, насилие, масова миграция, природни аномалии и бедствия, недостиг на средства за съществуване в редица страни и региони. Би било естествено погледът да се обърне към ООН. На хората е нужна демократична, ефективна и силна институция, която да може да гарантира сигурността и напредъка и да съхранява общия интерес. Независимо от своите слабости и неуспехи, на изхода на осмото си десетилетие, Световната организация не престава да бъде носител на хуманни ценности и стремления, Уставът на ООН не е загубил силата на посланията и идеите си. Ако днес трябва да се върнем към него, то е за да се постараем да изпълним духа му с ново съдържание, да придадем на Световната организация нова мощ и жизненост. От държавите-членки зависи да приложат политическа воля, материална подкрепа и решимост за действие, за да може ООН да осъществи реформите, които изисква времето.

А аз оставам твърд про-ООН ентусиаст. В този тежък за мултилатерализма период, завършвам с оптимизма на Висоцки: „… мне хочется думать что сжигать корабли скоро  выйдет из моды…“.