ЕКЗЕКУЦИЯТА

Политическа гилотина над военното разузнаване

В началото на 2026 г. излезе от  печат поредната книга на Генерал Стоимен Стоименов „Екзекуцията. Политическа гилотина над военното разузнаване“ на  издателство „Българска книжница“ , 2026 г. в обем от 514 страници.

Авторът посвещава тази книга на военните разузнавачи, посветили живота си на вярна служба на народ и родина, отдали младост, сили и здраве за защита на отбраната и националната сигурност на България за нейното бъдеще като суверенна, независима и просперираща държава, родна майка–закрилница на всички българи по света.

Веднага трябва да се отбележи, че тя запълва една огромна празнина от информация за  развитието на съвременното българско военно разузнаване след 1989 г.. Докато неговата история е отразена в трудовете на дългогодишния началник на военното разузнаване генерал Васил Зикулов и в двата тома на професор Йордан Баев /издателство „Изток–Запад“/.

Предговорът е от Професор Бончо Асенов, озаглавен „Книга-камбана, която бие тревога“.

Изложението на автора е структурирано във въведение и  четири части:

Въведение: Стратегическото военно разузнаване: железен щит на отбраната и националната сигурност на Република България

Част първа: Военното разузнаване през преходния период: Трансформация и реформи в контекста на демонтажа на тоталитарната държава и преустройството на армията.

Част втора: Политическа гилотина над стратегическото военно разузнаване в евроатлантическа България

Част трета: Стратегическото военно разузнаване днес с поглед за утре

Част четвърта: Хронология на главните действащи лица в снимки

Послеслов

Невъзможно е да се представи такъв обемист труд в няколко страници, затова ще се опитам да насоча вниманието към някои характерни и значими моменти.

Интерес представляват недостъпните за широката публика сведения за задкулисните опити за ликвидиране на военното разузнаване и опитите на отделни личности на ръководството като генерал Стоименов за неговото спасяване. Убедително е показано, как тези действия на новоизлюпените „демократи“ водят до разруха и срив на отбранителните способности на страната. С болка авторът говори за последствията като падане на престижа на офицерската професия, без да спестява и упрека, че в някаква степен вина за това имат и самите генерали и офицери. Не пропуска да посочи някои знакови публикации за партийно номадство на някои генерали. Честта на пагона е свята и тя трябва постоянно да се защитава, подчертава ген. Стоименов и напомня за книгата си „За честта на пагона“, в която преди години е предложил  Кодекс за честта на офицерския пагон, на който Министерството на отбраната не е обърнало никакво внимание.

Авторът не спестява и неадекватните кампании на родните демократи сложили безпросветно знак на равенство между Държавна сигурност и Военното разузнаване. Безспорен е и примерът за омаскаряване на военните разузнавачи от „поръчкови стражари на справедливостта“ като Антон Тодоров, както ги нарича генерал Стоименов. Журналистът–историк Тодоров черпеше своите сведения от личните дела на оперативните работници, а техните началници очевидно са били доста строги в оценките си и те предоставяха широки възможности за критики. И когато Тодоров реши да придаде повече достоверност на същите, той извади оценки и на успешни оперативни работници, като казваше например: „А за този какво да кажа, като в делото му пише: много добро изпълнение на информационните и организационни задачи, завършена успешна вербовка през година…“ и т.н. Но имено тук ген. Стоименов пропуска да отбележи този ход на пропагандиста Тодоров, споменавайки в книгата си само имената на други оперативни работници, за които журналистът не е дал никаква оценка. Така безрезултатните в работата си офицери, някои от които са работили повече за прикритието си, отколкото за РУ–ГЩ, днес са герои, защото са критикувани от Тодоров, а за другите възниква съмнението, че са още по–зле от първите, посредствени, нули, минали между капките случайници, които не представляват интерес дори за „стражара на справедливостта“ Тодоров.  Само защото авторът премълчава следващото изречение на Тодоров  и очевидно не е разпознал евтиния му пропаганден ход да придаде достоверност на обвиненията си.

Ген. Стоименов не се притеснява да признае някои твърдения на яростните критици на военното разузнаване, като например назначенията на синовете на генерали в него, но е много прав, като твърди, че в това по принцип няма нищо лошо и потвърждава: “С изключение на три или четири случаи, при които са допуснати нарушения от тази категория офицери, останалите служиха достойно и не са посрамили своите бащи.“

Във втората част на книгата си генерал Стоименов се спира на новия статут и мисия на военното разузнаване, на адаптирането му към новите реалности, интеграцията в разузнавателните общности на НАТО и ЕС.

Лустрацията не е инструмент на миналото, пише авторът. Той посочва елементите  от раздела „Лустрация и проверка за интегритет“, част от  цялостната развърната програма на Обединение „Демократична България“ през 2021 г„ По–късно, през 2023 г. в приоритетите на ПП–ДБ са разработени въпроси относно проверки за зависимости в службите за сигурност и се говори за „Лустрация от второ поколение“ в същите.

Подразделът за Закона за досиетата ни връща към срамните времена на разправа с военните разузнавачи и овладяване архивите на РУМНО. Хронологията на събитията разкрива пренаписването на историята и фалшифициране на истината за българските военни разузнавачи.

На този фон сполучливо е вмъкната темата „Кой е полковник Пеньо Пенев и защо е легенда на военното разузнаване?“ Тъй като за героя пред който дори турските граничари вдигнаха оръжия за почест при връщането му в България след дълги години затвор, е писано много, ген. Стоименов се фокусира върху личните си срещи с него и разменените мисли и върху книгата на полк. Пенев  „Темида с пагони“. Към изложеното от автора би могъл да се добави показателния случай, когато с председателя на организацията на запасните военни разузнавачи посетихме  президентството с молба за удостояване на полковник Пеньо Пенев с орден "Стара планина", но президентът Росен Плевнелиев категоричнво отказа, защото бил в списъците на разкритите  досиета, които приравняваха военните разузнавачи с офицерите от Държавна сигурност! Относно филма на Силвия Сиракова „Един срещу девет“, посветен на Пеньо Пенев, бихме припомнили, че решаващ идеен, организационен, информационен и с лично участие във филма принос имаха представители на Асоциацията на военните разузнавачи, за което авторката нееднократно им е изказвала своята благодарност.

Съставеният от мен през 2015 г. сборник „Военното разузнаване под ударите на най–голямата фалшификация през последните 25 години“, коментари, анализи и документи, който разпространихме в 240 екз. и в Народното събрание, би трябвало да добавим към цитираните от ген. Стоименов книги. Впрочем цитати от този сборник бяха използвани от Силвия Сиракова във филма за Пеньо Пенев.

Ген. Стоименов е отразил приноса на Асоциацията на военните разузнавачи от резерва  на различни места в книгата си, най–вече в разкриването истинската същност на т.н. Закон за досиетата. И това е съвсем основателно,  защото тези офицери от запаса са били част от историята на една успешна и достойна разузнавателна служба, за която ген. Стоименов разказва така подробно на базата на личния си опит, включително и по високите етажи на военното ръководство. Многобройни декларации, позиции, писма до президента и министъра на отбраната  и най–вече редица авторски статии в пресата на членове на Асоциацията на военните разузнавачи също могат да бъдат източник при отразяване на събитията и след 2015 г. Стига това да не се повери на някои от тези 3–4–ма, за които споменава ген. Стоименов.

В подраздела „Дипломатическата шпиономания: Инструмент и симптом на хибридната война“ авторът за пореден път показва умението си да прилага научния и анализаторски подход в изясняване на проблемите, а не се ограничава само в стила на мемоариста. Той разкрива богатия инструментариум от средства и механизми на хибридната война, психологическите й инструменти, медийната и информационна пропаганда, използваните законодателни и правни инструменти, дейността на силовите структури и тайните служби, геополитическите инструменти. Навлизайки в отделните случаи с българи, обвинени в шпионаж, той показва, че няма нито едни такъв, в който да е било потвърдено нарушение на законите на държавата. След оправдателните присъди по делото Янев/Гешева полк. Янев си отива от този свят. Авторът изказва предположения относно връзката между арестите и съдебните дела и някои външнополитически събития, свързани с новите ни съюзници. Но остава без отговор въпросът: Това ли е съвременната специална служба, която е призвана да се грижи за сигурността на България, а изпълнява политически поръчки с цената на живота на достойни български офицери? Дали "екзекуторите" са възнаградени с началнически постове? А тези, които са се съгласили на „сътрудничество“ с такава служба, нека си носят кръста. Пред читателя обаче „увисва“ и друг въпрос: а плати ли някой за поруганото достойнство на обвинените офицери, страданията на хората и семействата им от проточилите се с години безплодни съдебни дела.

Авторът печели доверието на читателя не само със задълбочените анализи и подробно пресъздаване на събития от близкото минало, а и със своята откровеност по теми като обезглавяване на военното разузнаване, личностните качества на ръководителите му от този преходен период, както и някои срамни случаи на противобоства между тях.

В третата част на книгата авторът аргументира, защо стратегическото военно разузнаване днес е най–силната и авторитетна българска служба за сигурност. Равносметката след бурните години на атаки срещу него е, че те претърпяха провал. Днес Служба „Военно разузнаване“ е ключов фактор и надежден инструмент за защита на отбраната и националната сигурност.

Визионерството на ген. Стоименов се изявява в последната четвърта част относно „Възгледите за развитие на стратегическото разузнаване в условията на преформатиращия се свят, взривоопасната среда за сигурност и новите технологии. В тази част той се спира на  националния модел за материализиране на политиката за национална сигурност в документи, идентифициране на проблемите и предложения за тяхното решаване, възгледи и предложения, както и за стратегията за развитие на военното разузнаване.

По–нататък той излага основните положения на Визия за развитие и реформиране на Служба „Военно разузнаване“, Стратегия за развитие и непрекъснато адаптиране на същата, Повишаване капацитета и потенциала й, Технологично обновление и използване на изкуствения интелект, Ползи от интеграцията в разузнавателните общности на НАТО и ЕС, Баланс между автономността и интегритета в колективните разузнавателни общности. При анализа на горните теми авторът предлага своя визия, как да се търсят решенията. Той изтъква и силни доводи за приемане на Закон за системата за национална сигурност и управление при кризи.

Така тази четвърта част, обхващаща почти 100 стр от общо  514 на книгата, която започва като мемоарна, се превръща в сериозен теоретико–приложен труд на автор, който предлага пътища за изграждане на сложната система на военното разузнаване в една нова епоха.

В послеслова авторът прогнозира, че „утре предизвикателствата ще бъдат по–сложни. Технологичният скок ще даде нови инструменти, но същевременно ще постави въпроса: ще стане ли разузнаването независима надпартийна служба и ще има ли неговото ръководство куража да казва истината, дори когато тя е неудобна?“ Най–голямата сила на военното разузнаване са хората–професионалисти, които служат не на партии и отделни личности, а на националния интерес на България. Ако този принцип се съблюдава, утрешното стратегическо разузнаване ще остане онова, което винаги е било– тихата, но решаваща гаранция за сигурността и отбраната на държавата, нейният щит и компас. Ако този щит бъде пробит отвътре, или ако компасът бъде умишлено увреден, това открива пътя, водещ към тежки проблеми в областта на защитата на националната сигурност.

По–нататък авторът излага десет ценни  уроци и поуки за политици, депутати и управляващи, между които:

„Реформи и всякакви дълбоки преобразования в силовия сектор на държавата, още повече в разузнаването, се правят само след постигане на широк консенсус между политическите партии и в обществото, а не по волята на отделни политици, които видимо преследват лични интереси.“

„Разузнаването е тайна служба с много деликатна и рискова дейност. В него трябва да се пипа с „меки ръкавици“, а не да се гази с „кални ботуши“.

„Нямаш право да искаш „птицата да лети“, след като си й отрязал крилата“.

„Всички модерни и силни разузнавания по света не делят държавите – обект на техния интерес, на приятелски или неприятелски. Има национални интереси и те се защитават там, откъдето идва заплаха за тяхното реализиране, независимо от това, дали съответната страна е партньор в някаква международна общност.“

„Разузнаването е високо интелектуална дейност и с него могат да се занимават само хора с признат висок интелект. Крайно време е темата за стратегическото военно разузнаване да се освободи от ежедневния политически кеч и да бъде оставена на вниманието на експертната общност. В противен случай тя ще продължи да се профанизира.“

Книгата потвърждава и силата на някои мъдрости, като:

–       Най–опасният враг на разузнаването е вътрешен– политическата намеса;

–       Разузнаване, което се страхува да каже истината, е по–опасно от липсата на разузнаване;

–       Предателството често идва облечено с одеждите на властта;

–       В разузнаването няма ляво и дясно– има само вярно и невярно, вярност и предателство;

–       Истинността на информацията не се гласува в Парламента. Тя се гарантира от разузнаването, независимо от цената, която понякога се заплаща;

–       Разузнаването е полезно, само ако предоставя вярна и изпреварваща информация, иначе то е само скъпа заблуда.

Книгата на генерал Стоименов ще остане като полезна основа на съвременната история на военното разузнаване, която ще се ползва от бъдещи офицери, разузнавачи, политици и историци.

Благодарности към автора и успех на книгата!

С. Николов