Тезата на Радев за дипломатическо решение на войната в Украйна става акцент и за ЕС

Интервю на Таня Джоева с Любомир Кючуков за „Епицентър“

- Г-н Кючуков, мирът в Близкия изток ту се приближава, ту отново се отдалечава, като сякаш основна вина за това има Израел. Налага се американският президент да удря по масата, да поставя ултиматуми, да предупреждава, но засега това няма ефект. Как си обяснявате този феномен? САЩ губят авторитет и влияние? Или Тел Авив и Вашингтон имат интереси, които се различават?

- Непосредствено след началото на войната американският сенатор Крис Ван Холен заяви, че Нетаняху най-после е открил американски президент, който е достатъчно глупав за да атакува Иран. Дори ако се абстрахираме от персоналните квалификации, има достатъчно основание да се твърди, че Израел на практика аутсорсва конфликта си с Иран на САЩ. Същевременно почти от самото начало на интервенцията пролича, че има определено разминаване в целите на двете държави. За Израел те бяха военнополитически, докато за САЩ – геополитически. Нетаняху се стремеше окончателно да унищожат възможностите на Иран за обогатяване на уран, да се ликвидира неговия военно-промишлен капацитет, на първо място за производството на балистични ракети и дронове, да се унищожи физически човешкия политически и експертен ресурс, да се прекъсне възможността за подкрепа на иранските проксита – „Хамас”, „Хизбула”, хутите. Като междувременно се възползва от отклоняване на вниманието в посока Иран, за да навлезе дълбоко в Ливан. 
За Тръмп основната цел бе да се осигури послушно управление на Иран („тип Венецуела”), да получи контрол върху енергийните и минерални ресурси на страната, да ограничи китайския достъп до енергоресурси. 

- Ако не беше ролята на Израел, щяха ли САЩ и Иран бързо да сключат примирие? Да отбележим, че първо, конфликтът е непопулярен в Щатите и второ, засяга икономически целия свят.

- САЩ изпаднаха в доста некомфортна ситуация. Тръмп консумира негативите не само от собствената си агресия срещу Техеран, но и от действията на Израел в Ливан, а парадоксално – и от тези на Иран по затваряне на Ормузкия проток. При това на всички нива – в глобален план, в региона, а все повече и вътре в САЩ. Нещо повече – САЩ нямат пълен контрол върху динамиката на процесите: от тях зависи дали ще има война, но от Иран дали ще има преговори. Иран не бърза – защото времето работи в негова полза. Най-малкото заради натиска върху световната икономика. 

Ситуацията в момента е твърде специфична: вече два месеца има формално примирие, което периодично се нарушава и от двете страни, но след всяка размяна на удари и двете страни бързат да заявят, че то остава в сила. Това състояние не може да продължава безкрайно и основният въпрос е дали махалото ще се люшне отново в посока война, или все пак ще бъде намерено дипломатическо решение. Защото примирието само по себе си не решава проблемите с иранската ядрена програма, нито отваря Ормузкия проток. Това са и ключовите въпроси, по които липсва съгласие, но към тях трябва да се добавят и действията на Израел в Ливан, за които стана дума, както и отмяната на санкциите и размразяването на активите, за които Иран настоява.

- Нови характеристики изглежда има и войната в Украйна. И в този случай се говори за мир, но той не идва и не идва, а политиката на „тройката“ - Германия, Великобритания и Франция, все по-точно бива следвана от президента Зеленски. Може ли това да доведе до ескалация на конфликта и до промени в самата Русия?

- В политически план новото е свързано с видимото дезинтересиране на САЩ от войната в Украйна за сметка на тази с Иран, както и на стремежа на Европа да се включи в преговорния процес. Като целта, освен всичко друго, е да се прехвърли досегашния натиск върху Украйна, упражняван от САЩ, върху Русия, с помощта на „тройката”. Това, естествено, не води до съгласие от страна на Русия. Защото не става дума за посредническа роля, а за участие в преговорите на страната на Киев. Впрочем, САЩ също не бяха посредник – те бяха заинтересован участник, но не толкова в полза на Украйна, колкото в собствен интерес. 

Що се отнася до Русия – там определено започва да се чувства умората от войната. Като ефектът изглежда двупосочен. От една страна се засилват крайните гласове за бързо и масирано приключване на войната – вече съпроводени и с критики към президента Путин. От друга – търсенето на дипломатическо решение включва като носещ елемент политическото – а по възможност и юридическо - признаване на окупираните територии за руски. Като и в двата случая не става дума за отказ от завладените територии. Иначе казано – евентуална алтернатива на политиката на Путин би била по-скоро в посока втвърдяване, към повече сила, а не към повече диалог. 

- Тези дни четирите страни – Германия, Франция, Великобритания и Украйна - след среща в Лондон формулираха пет условия за „справедлив и траен мир“. Кое от тях ви се вижда най-нереалистично и неприемливо за Москва? Разполагането на многонационални сили или?

- Това, което наблюдаваме през последните месеци (а вече и години) е своеобразно позиционно маневриране по темата преговори. Като и двете страни слагат на масата очевидно крайни искания. От руска страна това е настояването Украйна доброволно да отстъпи цялата Донецка област – нещо, което трудно би се приело от който и да е лидер в Киев. От друга – разполагането на многонационални сили с участие на страни членки на НАТО в Украйна е червена линия за Русия – една от причините за началото на войната бе именно разширяването на НАТО. 

Към това трябва да се добави и още едно от петте условия: използването на замразените руски активи за възстановяването на Украйна, т.е. своеобразно репарационно задължение. Като тук Русия дава сигнали, че евентуално може да се съгласи да използва част от тези средства за възстановяване в Украйна – но в окупираните територии. На този етап обаче реалният проблем е самото ангажиране с преговори. И пътят към това не е свързан нито с пътуване на Зеленски до Москва (както кани Путин), нито с ангажирането на двамата президенти в директен диалог (както настоява Зеленски). Като правило президенти не преговарят – те финализират вече постигнати договорености. И скандалът Тръмп-Зеленски преди година ясно показа какъв може да бъде резултатът от пренебрегването на това правило. Едва ли някой очаква, че след една среща на двамата президенти те ще излязат пред медиите, ще си стиснат ръцете и ще обявят, че са постигнали пълно съгласие. Резултатът от такава среща би бил обратният – декларативно обявяване на различията и поставяне на сериозни въпросителни пред евентуален бъдещ преговорен процес. Пътят към мира предполага на първо място сериозно ангажиране със съдържателни преговори – дълги и сложни, които в крайна сметка да доведат до споразумение.

- Вие как тълкувате основната теза на премиера Радев, че Европа трябва да бъде по-активна в стремежа за намиране на дипломатическо решение на войната в Украйна?

- Тезата за намиране на дипломатическо решение на конфликта в Украйна, заради която Радев получи немалко обвинения през последните години, започва да се превръща в политически акцент за Европа. За това все по-настойчиво призовава и президентът Зеленски. Новият момент е, че това беше формулирано вече като цел на целия съюз от председателя на Съвета на ЕС Антонио Коща. Тази промяна е свързана основно с еволюцията в настроенията на европейските общества – не толкова в европейските елити - които обаче принуждават същите тези елити да отреагират. Става дума за умората от войната, нарастващата несигурност – не само национална, но и социална, падането на стандарта на живот, плюс енергийната криза вследствие атаките срещу Иран. Като на преден план все повече излиза въпросът за цената – в най-грубия, финансов смисъл. Особено след като САЩ преминаха към изцяло търговски подход при доставките на оръжия за Украйна – за които плаща Европа. Нашият, на Европа, проблем е, че ние нямаме ясна стратегия нито за това кога и как приключва войната, нито какво се случва на следващия ден – и има ли алтернатива на една „Студена война 2.0”, съпроводена с дълбоко разделение на континента и нова желязна завеса, агресивна конфронтация и ескалираща милитаризация, нова надпревара във въоръжаването.

- В условията на променящ се световен ред доколко независима може да бъде външната политика на България? Очаквате ли корекции от новото правителство?

- Естествено, че всяка държава се съобразява с редица обстоятелства, когато формира своята външна политика, включително тенденции и баланси в международните отношения както и основно – партньорства и ангажименти в рамките на международни организации. При цялата тази условност обаче има едно достатъчно безусловно изискване: тя да има своя национална позиция по ключовите международни проблеми. И да аргументира и отстоява тази позиция. В конкретния случай с България – на първо място в рамките на ЕС и НАТО. Което не означава блокиране на решения, но предполага страната да бъде част от процеса на формиране на консенсус. Това ще даде и определен външнополитически профил на страната – различен от контекста, в който ни спомена Марко Рубио: като една от страните, казващи „да” преди да са чули молбата. В този смисъл – не очаквам промяна в геополитическата ориентация на страната (това бе една достатъчно прозрачна предизборна спекулация с вътрешнополитически цели, която обаче нанесе международни щети на държавата като цяло), но се надявам, че България ще си възвърне авторитета да бъде питана, а не уведомявана при взимането на решения в ЕС и НАТО.

Източник: Епицентър, 11.06.2026