|
НОВАТА РОЛЯ НА БЪЛГАРИЯ В РЕГИОНА СЛЕД ПРИАМЕНЕТО Й В НАТО И КАТО ПОТЕНЦИАЛЕН ЧЛЕН НА ЕВРОПЕЙСКИЯ С |
 |
|
Автор Георги Първанов
|
|
Събота, 01 Май 2004 13:00 |
Президентът на Република България пред Националната асоциация по международни отношения и Българското дипломатическо дружество:
“НОВАТА РОЛЯ НА БЪЛГАРИЯ В РЕГИОНА СЛЕД ПРИАМЕНЕТО Й В НАТО И КАТО ПОТЕНЦИАЛЕН ЧЛЕН НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ”
Може ли малка страна като България да има политика със “свой почерк”, с характер? Като членове на НАТО ще имаме възможността да въздействаме върху съседни региони, да бъдем един вид мост за пренасянето на евроатлантическите ценности и принципи към прилежащите региони. Не може да съществува остров на благоденствието, ако има гето на изоставащи държави в Европа. Батальонът ни остава в Кербала, но трябва да е ясно, че продължителността на тяхната мисия е функция на сигурността, която ние - българските държавници и нашите съюзници, ще създадем за тях и за Ирак като цяло. Първостепенна задача пред българските институции е съхраняването на живота на българските медици.
12. май 2004 г. зала 8 на НДК Уважаеми госпожи и господа народни представители,
Ваши Превъзходителства,
Дами и господа,
Това е моята трета лекция по външната политика на Република България след лекциите ми пред Атлантическия клуб в началото на моя мандат, а след това - по случай петата годишнина на Българското дипломатическо дружество през миналата година. Дълбоко съм убеден, че основните тези на външната политика и политиката в областта на националната сигурност следва да се споделят периодично с българската общественост, да се разясняват позициите, тенденциите и явленията, заедно да обсъждаме и да търсим решения. Особено ми е приятно, че тази година ще мога да изнеса своята годишна лекция пред членовете и приятелите на Националната асоциация за международни отношения (НАМО) и Българското дипломатическо дружество (БДД). Искам, разбира се, преди всичко да честитя десетия рожден ден на НАМО и да благодаря за поканата, за възможността да се изкажа пред тази високо професионална аудитория.
Избрах най-общо казано темата за предизвикателства пред външната политика на Република България след приемането й в НАТО и като потенциален член на Европейския съюз. Никак не е случаен този избор, защото от повече от месец България е член на НАТО. От обект на политиката на Алианса ние се превърнахме в субект при нейното формиране и прилагане.
На 1 май 2004 година бе реализирано най-мащабното разширение на Европа, което приближава България, убеден съм в това, към другата й стратегическа цел – членство в Европейския съюз. Не се съмнявам, че след по-малко от три години и ние, българите, ще се завърнем окончателно в семейството на европейските демокрации.
В тази обстановка е особено важно да се анализират новите моменти, новите отговорности, новото място на България в региона, в Европа и в света. И тук възниква въпросът възможно ли е в този сложен, динамичен етап на развитие и промени една малка страна като България да има политика със свой почерк. Мисля, че отговорът е положителен. Но преди всичко е необходимо да се намери пресечната точка между целите и задачите на Европейския съюз и НАТО и нашите специфични интереси.
В непосредствен план при определянето на своите непосредствени цели и задачи Република България ще се движи, образно казано, в едно триизмерно пространство - между собствените си национални интереси, ангажиментите и отговорностите като съюзник в НАТО и критериите за членство в Европейския съюз. Това няма да бъде никак лесно. Последните години показаха, че не винаги тези параметри съвпадат.
Въпреки своето нежелание България бе поставена между чука и наковалнята. За справка - войната в Ирак и въпросът с Международния наказателен съд. Освен това контурите на тази рамка от възможности не са статични. Те се движат динамично, което прави реализацията на нашата задача още по-трудна и деликатна. Пресечните точки обаче трябва да се търсят върху плоскостта на общите ценности и интереси, на принципите, които ни обединяват със съюзниците от НАТО и партньорите в Европейския съюз.
По пътя към НАТО ние предвещавахме положителните последици от членството в Алианса. Днес трябва да докажем валидността на тези наши аргументи. С други думи, аргументите ни в полза на членството трябва да се превърнат в наши първостепенни ангажименти като членове на НАТО.
Основният ни аргумент беше, че България трябва адекватно да гарантира националната си сигурност в новите условия, да поеме отговорностите и ангажиментите, произтичащи от членство в Алианса. Без съмнение, основният проблем, който произтича от съюзническите ни задължения сега, в близките години, е противопоставянето на тероризма, борба с всички негови форми. Ще добавя ограничаването и пресичането на нелегалните трафици, голяма част от които са свързани с международния тероризъм. Тази задача вероятно ще бъде първостепенна в продължение на десетилетия за нас. Убеден съм, че трябва да се преодолеят съществуващите днес различия във вижданията за методите на борба с тази заплаха, защото не може да има само американска или само европейска политика на борбата срещу тероризма. Тя трябва да се обедини, за да могат САЩ и Европа ефикасно да противостоят на това зло.
Тази политика трябва да бъде съпътствана от стратегия, която да атакува корените на проблема. Сред тези корени могат и трябва да се посочат и кризите, и замразените конфликти в различни точки на света, включително и в нашия регион. Не на последно място тук са и острите икономически и социални проблеми, които доминират в големи части от днешния свят и които дават някои от обясненията за това явление.
Вторият, не по-малко силен аргумент бе, че като членове на НАТО ще имаме възможността да въздействаме върху съседни региони, да бъдем един вид мост за пренасянето на евроатлантическите ценности и принципи към прилежащите региони. В своите взаимоотношения с партньорите от Западните Балкани или Кавказ, Република България не трябва да се опитва да натрапва решения или позиции. Това не е по нейните сили и в много случаи може да доведе до обратен ефект. Но България не следва само да реагира на събитията, а да инициира политика, взаимноизгодна за всички участници.
Нашата страна има възможността и трябва да поеме в известен смисъл и лидерска роля като увлече чрез своя пример държавите от прилежащите региони. Това означава, на първо място, ускоряване на реформите в национален план и второ – отлично взаимодействие със съюзниците в процеса на поставянето и изпълнението на целите на Алианса.
Третият ни аргумент бе, че с приемането на България НАТО ще има възможност да реагира адекватно и своевременно при решаването на конфликти и туширането на напрежение в Западните Балкани. Продължавам да смятам, че въпреки позитивните тенденции през последната година, в региона съществуват потенциални горещи точки. Не трябва да има успокоение, че мирният процес и демократичните промени в Югоизточна Европа са необратими. За съжаление неотдавна събитията в Косово доказаха това.
Миналата година изразих опасение, че нашите европейски, евроатлантически партньори могат да решат, че проблемите на Балканите вече имат трайно решение и да загърбят този регион, да пренасочат вниманието си към други. Събитията, за съжаление, потвърждават опасенията, че напрежението не е приглушено и че НАТО и Европейският съюз трябва да продължат да бъдат активно ангажирани със стабилността и развитието в тази част от Европа.
След 29 март 2004 година за нас настъпи качествено нов момент. Република България е вече член на НАТО и не може само да призовава за по-голям ангажимент на другите съюзници. Като член на Алианса, с нашия исторически опит, със значителните знания, които имаме по отношение на Западните Балкани и на целия регион, ние трябва да участваме във формирането и реализацията на политиката на НАТО и спрямо Балканите, и спрямо съседните региони. С други думи, ние трябва да поемем отговорността си на член на НАТО в политиката спрямо целия регион.
Настъпи време да защитаваме не само собствените си, но и интересите на останалите страни от региона. Само така те ще се превърнат в неразделна част от северноатлантическата зона. Защото не може да има сигурност за една отделно взета страна в региона. Защото, както и друг път съм казвал, сигурността в Югоизточна Европа е функция от стабилността на всяка една от страните, които съставляват региона.
Разбира се, ние добре съзнаваме, че не е възможно да изпълним тези свои ангажименти без съдействието на нашите партньори. Радвам се, че тук, в региона, вече имаме надеждни съюзници, с които да провеждаме своята евроатлантическа политика. След поредното разширяване на НАТО вече половината от черноморските държави са членки на организацията, а други три поддържат активни отношения с Алианса.
И накрая, но не по значение, един от основните аргументи беше самата реформа на въоръжените сили, тяхното адаптиране към стандартите на НАТО. На завършващ етап е стартиралият преди една година Стратегически преглед на отбраната, който трябва да ни даде визия за развитието на отбраната и въоръжените сили до 2015 година. Като държавен глава и върховен главнокомандващ на въоръжените сили нееднократно показах своя ангажимент към провеждането на прегледа. Потвърждавам и своето намерение да предложа за обсъждане в Консултативния съвет по национална сигурност заключителния документ - резултатът от този Стратегически преглед.
Искам обаче и тук, в тази високо представителна аудитория, да предупредя за опасността резултатите от прегледа да бъдат сведени до преглед на въоръжените сили или по-скоро на Българската армия. Не на отбраната, не на сигурността като цяло, какъвто беше първоначалният замисъл. Мисля, че няма да сме изпълнили докрай своите намерения, ако стесним така периметъра на своята работа и в крайна сметка - на резултатите. Необходима е, на базата вече на този Стратегически преглед, на базата на допълнителните анализи, които ще направим, една цялостна инвентаризация на задачите и законите, на структурите и в сектора за отбрана и сигурност в един по-широк план.
Уважаеми госпожи и господа,
Формално погледнато, процесите на разширяване на НАТО и Европейския съюз никога не са били обвързани. Политически обаче между тях винаги е съществувала връзка. Идеята за Европа, която се възражда след Втората световна война беше в основата на плана “Маршал” и атлантическата идея като цяло. От тази гледна точка приемането на България в НАТО е важен етап по пътя към членството ни в Европейския съюз. Защото то засяга един от основните проблеми пред всяка една държава – въпроса за нейната сигурност и може би по-важното – признанието, че тази държава споделя ценностите и принципите на демокрацията, които са в основата на НАТО и Европейския съюз.
Но членството в Европейския съюз е значително по-сложен процес. В своята реч пред Атлантическия клуб преди две години нарекох това членство сертификат за състоянието на държавата, на качеството на реформите във всички области. Република България ще продължи по пътя към Брюксел, по който тя върви с подкрепата на обществото ни вече 15 години.
Тук искам да отделя два момента, които смятам за особено важни след приемането на десетте нови членки на Европейския съюз. Иска ми се да вярвам, че Европейският съюз няма да се “задъха”, образно казано, от приемането на десетте и с това ще опровергае прогнозите на някои песимисти. Не може да съществува остров на благоденствието, ако има гето на изоставащи държави в Европа. Не трябва да се допуска създаването на “Европа на концентричните кръгове” или “Европа на две скорости”. Защото това може да се превърне в най-големия удар върху фундамента на Европейския съюз – идеята за европейската солидарност, и да разочарова, да лиши от европейско бъдеще държавите от Югоизточна Европа.
Надявам се, че току-що приетите държави-членки на Европейския съюз ще продължат да провеждат същата политика на отворени врати, каквато бе провеждана спрямо тях от по-старите членове на Европейския съюз. Споделям виждането, че преговорите ни за членство след 1 май 2004 година ще бъдат по-сложни в новата обстановка. Въпреки това България трябва да продължи да изпълнява критериите за членство и да постигне своята задача – завършване на преговорите с Европейския съюз по време на мандата на сегашната Европейска комисия. Впрочем, много от европейските лидери обещаха в разговорите си с мен съдействие и предаване на опита, натрупан от тях самите в процеса на преговорите. Радостен е фактът, че мнозина от водещите европейски политици потвърдиха категорично, че петото разширяване няма да бъде окончателно без България и Румъния.
Членството на България в Европейския съюз ще бъде не само потвърждение на нашата европейска идентичност. То ще отправи важен позитивен сигнал към нашите съседи за необратимостта на процесите на обединение на Европа. Неведнъж съм казвал, че единственият начин да се постигне сигурност, стабилност и просперитет на Югоизточна Европа е свързан с европейската и евроатлантическата перспектива на региона.
Днес Република България е най-напредналата държава-кандидат от региона в преговорите за членство в Европейския съюз. Това възлага върху нас допълнителни отговорности при разпространяването на интеграционните процеси в Югоизточна Европа. Общата визия и дневен ред бяха очертани на заседанието на Европейския съвет в Солун преди време. Но трудното тепърва предстои.
Европейският съюз трябва да започне реално и мащабно да инвестира в икономиката и инфраструктурата на Югоизточна Европа. Най-добрите инвестиции в сигурността на Балканите са инвестициите в инфраструктурата. Защото първото условие за интегрирането на Югоизточна Европа към останалата част от континента е преодоляването на нейната фактическа откъснатост чрез изграждането на необходимите транспортни връзки. Тези връзки не само ще свържат страните от региона с Европа, но и ще улеснят в максимална степен двустранните отношения между тях.
И тук е мястото отново да напомня, че преди да търсим помощ отвън, ние трябва да се опитаме да си помогнем сами. В връзка с това миналата година в Белград предложих на страните от региона да изработим заедно дългосрочна стратегия за развитие на региона като неделима част от обединена Европа и като зона за мира, сигурността и икономическия просперитет. Тази стратегия трябва да стане нашата визитна картичка пред партньорите ни и пред света.
Като следваме политиката на малките стъпки, първоначално нашата стратегия би могла да стартира от въпроса за “културните коридори”, за общото ни културно-историческо минало, а по-късно на основата на натрупания опит да се разпростре и върху цялостното развитие на Югоизточна Европа. Поради това предложих на колегите държавни глави и правителствени ръководители да се организира регионален форум във Варна относно насоките за разкриване, ефективно използване и популяризиране на това културно наследство. За да можем да покажем другия, автентичния образ на региона, за да може нашият регион да не се свързва само с някои порочни тенденции и явления. Вярвам, че с помощта на ЮНЕСКО тази идея ще бъде реализирана в близките месеци.
Уважаеми госпожи и господа,
В началото на своя мандат обосновах принципите, върху които да се формира и развива българската външна политика. Вярвам, че вече никой не поставя под съмнение приемствеността и последователността в изпълнението на съюзническите ни задължения. Впрочем, конкретните резултати са налице и вярвам, че нашите партньори и съюзници и от Европейския съюз, и от НАТО ще го потвърдят.
Направено беше не малко, за да се постигне балансираност и многопосочност, тоест без да размиваме стратегическите приоритети, да разширяваме кръга на приятелите и партньорите си. Извървяхме не малко път, за да изградим нов тип делови и приятелски отношения с Русия, с Украйна, с държавите от този регион.
Направени бяха важни стъпки за активизирането на връзките с арабския свят, но в тази посока има още много какво да се желае. България трябва да засили усилията си за постигането на траен и справедлив мир в региона на Близкия изток.
Уважаеми госпожи и господа,
В лекцията си миналата година обърнах специално внимание върху необходимостта от заздравяването на трансатлантическата връзка и укрепването на доверието между САЩ и Европа. Днес тази задача изглежда още по-актуална в светлината на усилията ни да намерим трайни решения на проблемите в Ирак. За нас това е особено важно, защото не по своя воля България беше поставена пред изкуствения избор между стратегическото си партньорство с Вашингтон и европейската си идентичност.
Укрепването на трансатлантическата връзка е в зависимост от начина, по който ще бъдат решени въпроси в различни точки на напрежение и конфликти – Ирак, Афганистан, Балканите и други.
Преди време, миналата година, обосновах своята позиция по войната в Ирак. Всички помнят тази позиция, помнят моите резерви и опасения, които за съжаление се оправдаха. Преди всичко с това, че не беше смачкан световният тероризъм, напротив - той активизира дейността си, че грешката с пренебрегването на Организацията на обединените нации и други международни фактори ще продължи и за в бъдеще да тежи на нашите опити да намерим подобно трайно решение. Припомням това със съзнанието, че това са аргументи от миналото, както се казва - за съда на историята.
Днес политическата обстановка е съвършено различна. За разлика от началото на войната, Ирак се превръща в истинско бойно поле срещу тероризма. Ирак стана притегателен център на терористи от цял свят, които виждат там подходящи условия да приложат на практика екстремистките си идеи и ако се загуби контролът върху ситуацията в страната, заплахата от вътрешна и регионална криза изглежда неизбежна. Освен това днес, за разлика от преди една година, имаме конкретни примери на преливане на тероризма към Европа.
И не на последно място - това вече е българската гледната точка, това е моята гледна точка, изтеглянето ни от бойното поле, освен че не се вписва в традициите на Българската армия, на въоръжените ни сили, днес може да се приеме от съюзниците и коалиционните ни партньори като неспазване на поети ангажименти. Затова не се крия зад позицията си за характера на войната. Не злорадствам за сбъдването на някои от моите предупреждения. Българските институции потвърдиха оставането на батальона ни в Кербала, но трябва да е ясно, че продължителността на тяхната мисия е функция на сигурността, която ние - българските държавници и нашите съюзници, ще създадем за тях и за Ирак като цяло.
Веднага искам да подчертая, че съюзниците ни проявиха разбиране към нашите предложения по военните аспекти на тази сигурност. Има още много какво да се направи обаче по политическите и дипломатическите измерения. Много важно е да се намерят легитимните, признати от мнозинството от населението, с доверие сред него, политически фактори, които да поемат управлението след 30 юни.
Важно е да приключат с успех консултациите за нов ангажимент на ООН, макар да съзнавам, че това няма да успокои автоматично обстановката. Присъствието на части от мюсюлманските страни в новите многонационални сили според мен би внесло допълнително успокоение.
Що се отнася до българските военни в Ирак, те като истински професионалисти – убедих се в това, изпълняват с достойнство и мъжество решението на българския парламент. Те на практика доказват пред нашите съюзници от НАТО надеждността и последователността на политиката на Република България. И не на последно място, защото имат съзнанието, че градят ядрото на бъдещата ни професионална армия.
Уважаеми госпожи и господа,
Вероятно лекцията ми няма да бъде актуална, ако не засегна един от проблемите, който разтърси българското общество през последните дни – смъртната присъда за българските медици в Либия.
Усилията ни да осигурим най-добрата защита и подкрепата на международната общност се оказаха недостатъчни. Впрочем, наистина е добре, че европейското и световното обществено мнение прояви чувствителност по темата. Искам да благодаря на всички страни, политически фактори, отделни лидери и интелектуалци за заетата от тях позиция. Веднага искам да кажа, че никак не е добре, когато не те, а наши политици вдигат излишен допълнителен шум около тази подкрепа. Трябва да осъзнаем, че с някои излишни PR–акции бихме могли само да утежним положението на нашите сънародници.
Въпреки доказателствата, сочещи невинността на нашите сънародници, осъдителната присъда е факт и ние не можем да не се съобразим с него. Тя действително е най-тежкият момент от развитието на цялото дело. Съзнавам, че това е тежка драма за семействата, за близките на медиците. Но това е и общобългарски проблем – и по своите международни измерения, и по начина, по който влияе върху вътрешните процеси.
Какво трябва да се направи оттук-нататък? Смятам за първостепенна задача пред българските институции съхраняването на живота на българските медици. Присъдата на първата инстанция все още не предрешава изхода от процеса. Необходими са целенасочени действия по укрепването на защитата - с надеждата, че втората инстанция ще оцени по друг, различен начин събраните доказателства.
В същото време си давам сметка, че е изключително силен общественият натиск и върху либийската държава. Защото става дума за една голяма трагедия – заразяването на повече от четиристотин деца. Искам да изразя моята и на българския народ съпричастност към тази човешка трагедия. Дълг на световната и европейска общественост е да намери форма за подпомагане семействата на пострадалите. Сигурен съм, че ние, българите, бихме били ангажирани с една инициатива в този смисъл.
На второ място, още от римското право важи презумпцията за невиновност. А това означава невиновност до доказване на противното. Надявам се, че либийският съд ще вземе под внимание доказателствата на българските и на международните експерти по делото. Няма нито едно реално доказателство в подкрепа на обвинението. Самопризнанията на нашите медици бяха изтръгнати със сила и буди недоумение фактът, че съдът свали от себе си проблема с отговорността на мъчителите.
В скоба ще кажа, че ние не бива да проявяваме двойни стандарти. Така, както осъждаме мъченията спрямо нашите медици, така остро трябва да порицаем и изтезанията в иракските затвори, които хвърлят тъмно петно върху дейността на ръководената от САЩ коалиция.
Не по-малко важна задача пред нас е да се осигури постоянна информация и гарантиран достъп на адвокатите до обвиняемите. Нашите медици са на границата на човешката издръжливост. Ние трябва да знаем всичко за състоянието, за условията по задържането на българските граждани в Либия. България и българските институции ще направят всичко възможно, за да се осигурят максимално поносими условия на нашите медици.
Дебатът, уважаеми госпожи и господа, обаче трябва да се изчисти от политически и идеологически квалификации. Ние сме силни с правната и с професионалната си аргументация. Заклеймяването, на което сме свидетели в последните дни, няма да ни свърши работа. Много важно е с усилията на всички – на медии, на политици, на интелектуалци, на цялото общество, да запазим атмосферата на толерантност между нашите два народа.
И още нещо – убеден съм, че днес не е времето да се търси отговорност от този или онзи български политик. Вероятно много неща не са били направени, когато е имало тази възможност. Но днес България трябва да бъде единна. Всички институции трябва да работят координирано по този въпрос, защото залогът наистина е огромен – животът на медиците ни в Либия, и защото днес се очертава рамката на бъдещия диалог между България и Либия, между България и арабския свят.
Уважаеми госпожи и господа,
Новите геополитически реалности и тенденциите в международната политика пряко се отразяват на всяка страна, независимо дали е голяма или малка. Голяма част от трудностите идват оттам, че в процес на трансформация сме не само ние, новите страни-членки на НАТО и Европейския съюз, а и самите международни организации. Освен това би било погрешно да представяме влизането си в НАТО като финал. Напротив, ние сме само на старта и тепърва ни очакват много задължения и отговорности.
Успехът на външнополитическата ни дейност в последна сметка зависи от успешното решаване на проблемите вътре в страната. Все още пред нас стоят задачите за реформирането на българската съдебна система, да хармонизираме българското право с европейското, да постигнем трайни успехи в борбата с корупцията и престъпността, да подпомогнем българския бизнес, да осигурим така необходимия икономически ръст, без който не можем да разчитаме реално на приобщаването на България към семейството на развитите европейски нации.
Всичко това изисква да развиваме и административен капацитет за ефективно участие в органите на Европейския съюз и НАТО. В това направление са необходими още много сериозни усилия. Едва ли някой се съмнява, че изискванията пред нашите дипломатически мисии значително се увеличават. Визирайки този момент преди години, още при встъпването си в длъжност, призовах за приемането на Закон за дипломатическа служба. Завидно е упорството на определени политически сили да не дадат ход на проектите по такъв закон. Разбира се, надявам се този проблем също да бъде решен скоро, защото опитът ми на политик вече 15 години показва, че решаването на този въпрос е обратнопропорционално на времето, което остава до края на мандата на съответната управляваща партия.
Благодаря ви за вниманието.
Очаквам вашите въпроси.
Чавдар Минчев: Дами и господа,
Позволете ми от ваше има да благодаря на президента на Републиката за мащабния и комплексен анализ на позициите на България на Балканите, в Европа и света. Предлагам да пристъпим към вашите въпроси.
Георги Готев, вестник “Сега”: Господин Президент, не се ли опасявате, че ако отидете в Триполи можете да изпаднете в едно унизително за Вас и за България положение?
Десислава Стоянова, бТВ: Господин Президент, бихте ли ни казали как точно си представяте тази инициатива, за която споменахте, за подпомагане на семействата на заразените деца? И смятате ли, че във връзка с последните случаи на българи, които имат проблеми в Либия можем да смятаме, че там се оформя някаква форма на антибългарска кампания?
Георги Първанов: Надявам се на един много активен диалог, но все пак не бива да бъде пресконференция. Форумът има по-широк характер и апелът ми е да се концентрираме върху всички проблеми на изложението. Разбира се, няма да избягам от въпросите – нито зададените, нито всеки друг въпрос, който визира тази болезнена за българското общество тема.
Отворен съм за диалог с Триполи. Готов съм да посетя либийската столица. Отдавна съществува такава идея. Не бях встъпил дори в длъжност, когато при първия ми разговор с ръководителя на либийското посолство в София поставих този въпрос. Разбира се, сега ситуацията е доста по-различна. Давам си сметка, че в случая нещата не се свеждат само до моята лична готовност да направя всичко необходимо, за да помогна на нашите сънародници. Надявам се, никой не поставя това под съмнение. Потвърждавам своята готовност да посетя Либия, но при ясно определени, при предварително договорени параметри. Впрочем, използвам тази широка аудитория да обявя моята покана полковник Кадафи да ми гостува в София, постъпките ще бъдат направени по дипломатически път.
Много важно е при евентуален контакт разговорите да не се затварят само до този въпрос, който, надявам се, в крайна сметка ще получи своето справедливо решение. Много важно е да не губим перспективата и точно в този смисъл, ако трябва да отправя някакъв призив, то той е - всички държавници, политици и дипломати да дадем, да имаме своята роля в преодоляването на възникналото напрежение. Защото ние добре помним много добри периоди в отношенията между България и Либия. Сигурен съм, не са нужни много усилия, за да бъде припомнено колко много направиха българските инженери, лекари, медицински персонал, строители, и в Либия, и за целия арабски свят и да потвърдим своята готовност да го правим и за в бъдеще.
Мисля, че такъв един конструктивен подход би трябвало да бъде добре разбран от либийското държавно ръководство, да бъде оценен. Вярвам, че той ще намери подкрепата от всички наши партньори – в Европа, в арабския свят. Аз поне съм готов да работя за това.
Що се отнася до тази инициатива (б.р. - за подпомагане на семействата на заразените деца), знам, че такава идея съществува. Съществува сред български общественици, сред европейски интелектуалци. Надявам се тази идея да набере ход и го казвам не защото България има някакъв интерес, а защото това е един проблем, който е общ за всички ни, общ за всички европейци, общ за всички демократични и прогресивни страни по света.
Въпрос: Господин Президент, като се имат предвид двата избора – Европейски съюз и НАТО, не трябва ли на сегашния етап от нашето развитие да има някаква синхронизация между стратегията за вътрешното ни развитие и външната политика на България?
Вторият ми въпрос: очевидно, докато протакаха процеса срещу медиците, либийците преразгледаха либийско-българските отношения. Това не е ли въпрос и за България – и тя да преразгледа тези отношения от другата страна и тогава да говорим за визити и за срещи на високо равнище?
Междуречки: Уважаеми господи президент, имам два въпроса към Вас. Считате ли, че нашата външна политика е добре балансирана или кухата фраза за “цивилизационния избор” ни тласна от едната страна към другата? Казахте, че колкото една страна е по-малка, толкова повече трябва да бъде привърженик на балансираната политика и на правилото за силата на правото, а не за право на силата.
Вторият ми въпрос. Чувал съм от Вас и изцяло поддържам тезата за икономизиране на нашата външна политика, която още от 1962 година беше категорично поставена в Министерството на външните работи от министър Башев. Считате ли, че в практическите действия на нашата външна политика са заложени тези Ваши мисли?
Георги Първанов: На първия въпрос не ми остава нищо друго, освен да припомня добре известната истина, че външната политика е продължение на вътрешната с други средства. Второ, дипломацията свърши не малко работа в постигането на тези две стратегически цели на България. Оттук нататък успехът ни преди всичко би бил резултат на това как ще си свършим вътре работата. Ние ще бъдем добър съюзник и достоен член на НАТО и Европейския съюз, ако успеем да решим всички тези седем-осем, а вероятно много повече задачи, които схематично изброих в края на своето изложение.
България трябва да бъде наистина достоен член на НАТО и Европейския съюз, а не бедният роднина, не опашкарят на двата съюза. Мисля, че това изразява не просто чувството за достойнство и за чест, което има българинът, но е и основна предпоставка за нашето ускорено икономическо и социално развитие.
Не бих призовал да преразглеждаме отношенията си с Либия. Изобщо, уважаеми госпожи и господа, радикалните решения са лесни решения. Но не знам дали лесните решения са верните решения. Трябва ни много търпеливост, много повече работа, отколкото досега, и бих призовал всички – и медиите, с чиито ръководители имах среща вчера, и обществото ни, при тези тревожни новини да успеем да запазим хладнокръвие. Не само защото не бива да забравяме, че в Либия имаме пет хиляди и дори повече наши сънародници, не само заради това. А защото наистина имаме ясна визия за необходимостта да развиваме добри, активни, перспективни отношения и с тази страна, и с целия регион.
Едва ли може да се отрече наличието на баланс във външната ни политика днес. Не случайно посочих страните, с които в предишния период, при предишни правителства имаше видимо охладняване, имаше съзнателно търсено изостряне в отношенията. Отношенията между САЩ и Русия се развиват така, както никога, отношенията между Европа и Русия също са на качествено различно равнище. Тоест отношенията, които ние имаме с тези страни, вече са европейски тип отношения. Другото, небалсираното във външната ни политика, е комплексарско, извинете ме за израза. А ние вече имаме самочувствието на една успяваща нация. Нация, която може да прави външна политика с характер, с достойнство.
Разбира се, балансът не може да бъде самоцелен. Той не може да бъде тълкуван като отстъпление от стратегическите ни приоритети, защото някой би се опитал да съзре и това в такава постановка. Не, както се вижда – изпълняваме коректно, точно, последователно съюзническите си ангажименти и така ще бъде. Това е предсказуемата, това е силната, това е печелившата политика. Не и политиката на алтернативното мислене, политиката на бялото и черното. Отдавна отмина това време.
Що се отнася до икономизирането на външната политика, това е идея, която аз като президент и моята администрация следваме много стриктно. Ако направя равносметка, ще изброя повече от 30 външни визите и може би още толкова контакти с държавни и правителствени ръководители тук, на българска територия, които са били съпътствани с икономически форум. Или с друг тип контакти между българския и чуждия бизнес, за което скромно сме се опитвали да съдействаме. Давам си сметка, че не винаги сме успявали. Вероятно, някъде сме го правили формално. Но самият факт, че бизнесмени присъстват в делегацията на държавния глава, е своего рода институционална гаранция за сериозността на този бизнес, който представлява българската делегация. Оттам нататък би трябвало да се направят много неща. Но със сигурност този въпрос би трябвало да бъде поставен преди всичко на изпълнителната власт, виждам тук представители на Външно министерство, на икономическия сектор. Мисля, че те биха могли да допълнят отговора с нови конкретни факти, разбира се с признанията, че все още сме далеч от онова, което можем да вместим в разбирането за икономизация на българската външна политика.
Надежда Стоянова, председател на Студентската асоциация за изследване на международните отношения: По отношение на българската външна политика виждате ли обозрима промяна на държавните граници на Балканите и каква би била българската реакция към по-нататъшно раздробяване на балканските граници? Следващият ми въпрос е във връзка с Вашите функции на главнокомандващ на Българската армия. Смятате ли, че е наложителна и необходима промяна в ангажираността на България по отношение на мироопазващите мисии на Балканите с оглед намаляване на конфликтния потенциал в региона?
Катя Гечева, студентка по международни отношения в УНСС: Господин Президент, моят въпрос е свързан с близкоизточния регион. До каква степен българската външна политика трябва да се ангажира с разрешаването на израело-палестинския конфликт?
Шейтанов: Уважаеми господин Президент, мисля, че не само в тази зала, но и в цялото българско общество е налице едно признание за балансираността на президентството по най-болезнения въпрос на външната политика на България в момента – въпросът за българските медици. Мисля, че българското общество вижда откъде идват спокойствието, трезвостта и държавническият подход по този въпрос. Бих искал да се присъединя към всички останали, за да Ви благодаря за тази умереност, балансираност и трезвост в политиката. Моят въпрос е: бихте ли коментирали за присъстващите тук ролята на България в ООН през последните години, специално ролята на България в Съвета за сигурност? И как позициите на България в Съвета за сигурност се отразяват върху другите направления на външната ни политика?
Георги Първанов: Госпожа Стоянова, вие зададохте въпроса си малко подвеждащо – за българската политика по отношение промяната на границите. Българска политика за промяна на границите няма. Ние претенции към съседите нямаме. Това в кръга на шегата, разбира се, и с потвърждаване на тази принципна постановка.
Въпросът Ви е много важен, защото ние наистина не бива да си затваряме очите пред тлеещите все още огнища на напрежение на Балканите - огнища на религиозно, етническо, в някаква степен и социално напрежение. Това, което мога да кажа, няма да се различава от добре познатата ви постановка, че не би трябвало да има промени в границите на Балканите. Тенденцията към създаването на нови малки, раздробени, икономически слаби държави не би трябвало да е европейската тенденция. Тя няма да доведе до засилването на региона. Тази тенденция ще забави европейската интеграция на региона. И най-сетне, като човек, който се е занимавал цял живот с национално-етническа проблематика на Балканите (това е темата на научната ми работа), мога да кажа, че не само на Балканите и в Европа, трудно е да се намери етнически чиста държава където и да е по света. Затова стремежът да се създаде такава етнически чиста държава на Балканите е твърде, твърде опасен. Мисля, че България дава добър пример за това как модерно могат да се решават етническите проблеми вътре, на територията на една държава. Но това е голяма тема, готов съм да я коментирам, може би гостувайки на вашия клуб.
Що се отнася до мироопазващите мисии, принципно смятам, че българският парламент, и правителството преди това, трябва да направят една рекапитулация на участието ни в мисиите. Аз съм готов да участвам в такъв дебат. Трябва да се види къде сме силни, какво не ни достига, къде е таванът на нашето участие. Много важно е политиците, като вземат решение за изпращането на един контингент, да са наясно с разставените във времето възможности като въоръжен потенциал, като кадри, като финанси. Пак ще кажа, когато правителството взема решение за изпращането на батальон, на контингент, то трябва да реши най-сетне един въпрос, по който имаме уж консенсус – за това, че е необходимо отделно финансиране на тези мисии, отделно от бюджета на Министерството на отбраната. Защото в момента виждаме как непрекъснато натежават разходите на мисиите ни, а това затормозява армията, затормозява реформата в армията. Това е принципно, разбира се. Иначе конкретно може да се коментира всяка една от мисиите. Отново искам да кажа, че навсякъде бойците ни изпълняват много точно, много прецизно, професионално, мъжки своите задължения. Това е не само моята оценка, не само оценката на ръководството на армията, това е оценката на нашите партньори навсякъде, където имаме наши контингенти.
Българската политика по израело-палестинския конфликт. Нееднократно всички институции - и в това отношение няма никакво различие между президент, парламент, правителство - сме подчертавали необходимостта да се търси мирно, трайно, справедливо решение на близкоизточните проблеми на основата на резолюциите на Съвета за сигурност на ООН. И аз бих добавил, защото това е важно - в рамките на европейските параметри на политиката по този въпрос.
Благодаря на господин Шейтанов за оценката. Институцията предполага балансираност и ще се опитвам и за вбъдеще по всеки един конкретен проблем да следвам тази линия.
Що се отнася до оценката за българското присъствие в Съвета за сигурност в последните две години, разбира се, тя е не еднозначна. Имаше и стъпки, които ни създадоха проблеми в един или друг регион. Но така е, всеки такъв орган крие своите рискове. Когато сме кандидатствали за Съвета за сигурност, трябва да сме били готови да поемем този риск. Когато кандидатствахме за ръководството на ОССЕ, също трябваше да осъзнаем, че там рисковете са повече, отколкото позитивите. Но все пак, ако трябва да тегля чертата, да направя равносметката за участието ни в ръководството на тези органи, тя е по-скоро положителна равносметката.
|
|