| Един от главните фактори за изграждането на една политическа личност са нейните принципи. Чрез тях тя се обособява като субект със собствена идентичност на фона не само на своите противници, но и на своите съмишленици. От тази гледна точка е интересно да се изследва базата от идеи за политиката и управлението, които използва Симеон II при навлизането си в българската политика.
Ако трябва да говорим за някаква приемственост в принципите на една владетелска династия, чийто последен представител е прекарал последните петдесет и пет години в изгнание, то е нужно да обърнем внимание на част от предпоставките заложени в управлението на Фердинанд и Борис III. По-интересното в случая е, че още в своите разговори с Кеворк Кеворкян, датиращи от 1990г., Симеон Сакс - Кобург -Готски директно намеква за сериозна ревизия в следващите посттоталитарни години по отношение на управленията на двамата български монарси. Сега, повече от десет години след тези изявления историческите факти си остават едни и същи, както и истината за начините на ръководство на държавата. Освен това само около месец след пристигането си в България и дадената ясна заявка за участие в политиката Симеон II остави впечатление, че има желание да използва част от наследения държавнически опит завещани му от Фердинанд и Борис III. Храна за едно такова мнение дават действията на последния български монарх в месеците преди парламентарните избори на 17.06.2001г. Проблемът не е в заявеното от него участие в тях, а по-скоро методите и средствата, с които той се стреми да достигне до управлението на България. Въз основа именно на историческата истина, като сбор от реално съществуващи и доказани факти, изпъква взаимстването от страна на Симеон II на редица политически принципи характерни за Фердинанд и Борис III.
На първо място спокойно може да се постави сходството в разбиранията на тримата монарси към основния закон на страната - конституцията.
Множество историци в днешно време престанаха да титулуват Симеон Сакс - Кобург -Готски като "цар" заради факта, че той реши да излезе на българската политическа сцена с ясното разбиране, че започва своята дейност в рамките на републиканската система. Същевременно Симеон II като че ли не започна участието си в политиката с нужния респект към конституцията на Република България. Може да се твърди, че той стартира своята кампания с допитването до Конституционния съд на Република България, относно възможностите да се кандидатира за президент. Този факт сам по себе си не носи някакъв негативен заряд. Чисто и просто последният български монарх прави допитване с цел да си изясни дали след като е със запазено българско гражданство би могъл да се кандидатира в предстоящата президентска надпревара. Съответно Конституционния съд се позова на чл. 93 ал. 2 и не позволи на монарха участие в изборите. Симеон II прие съвсем нормално новината и отчете като ново предизвикателство избирането на друг път за участие в българската политика. Колкото и "нормална" обаче да изглежда една такава процедура на допитване, някои неща по нея определено будят недоумение. От една страна факта, че Симеон II се изтъква като човек запознат с юридическите норми и законите. Т.е. прочитайки конституцията той би трябвало да си направи съответните изводи по членовете от гл. 4. На практика Симеон Сакс - Кобург -Готски реши друго - да си направи възможно най-сложната, но и най-добре медийно отразена, "консултация" и то на ниво Конституционен съд. Всичко това навежда на мисълта, че Симеон II има намерение да третира основните закони на страната по по-специфичен начин. Доказателство вече беше опитът за регистрация на неговата политическа сила "Национално движение Симеон II" през април 2001г. непосредствено след пристигането на монарха в България.
Отказът на СГС произтече от грешки по процедурата за регистрация и в частност на закона, описани в девет страници. Независимо от малкото време, което беще останало за внасяне на документите на "Национално движение Симеон II" като че ли и в този случай обществеността беше свидетел на сдържаното отношение на самия Симеон II към закона. Става въпрос за известна припряност, довела до нарушения, което е най-малкото нелогично на фона на силния юридически екип на монарха. По-интересен обаче остава самият устав на движението, който гарантира тотална власт на председателя (в случая Симеон II) и пълна зависимост на членовете му от него. Факт, определено фрапиращ за структура на партия от политическия живот на България от последните единадесет години. Не трябва обаче да се забравя, че ако в двата разгледани случая се таи доказателство за някаква непримиримост от страна на Симеон II към сегашните закони и конституция, то подобна тенденция в миналото винаги е било носител на определено негативни последици за държавата.
Позовавайки се на "историческата истина", за която като коректив говори самият Симеон Сакс - Кобург -Готски, трябва да се акцентира върху факта, че в своите управления и Фердинанд и Борис III също изповядват собствени принципи към законите и конституцията.
На първо място трябва да се посочи, че Търновската Конституция, въпреки демократичния си характер, дава големи правомощия на държавния глава ("княз" или "цар" от 1908г. нататък) в областта на законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Нужно е уточнението, че конституцията на България по времето на Фердинанд не е било наложително грубо да се потъпква, а просто постепенно да се видоизменя. Това в никакъв случай не означава, че Фердинанд Сакс - Кобург -Готски се възкачва на престола с намерението в най-изгодния случай да нанесе поправки в основния закон. Като личност обаче Фердинанд не може да понесе ролята на второстепенен субект в политиката и тъкмо тази негова нагласа довежда до промени наложили появата на личния му режим. В периода на управление на Фердинанд годините между 1903 и 1911г. в юридическо отношение се помнят с това, че се приемат редица закони и известни поправки в конституцията, които затвърждават едноличната му власт. Силно значение има поправката по чл. 17 от Търновската конституция от юни 1911г., която дава право на българския цар да подписва международни споразумения от името на правителството. Така до голяма степен се раклащат демократичните основи на на обществено-политическата система. Реално погледнато всяка една друга институция, освен монархическата се оказва в ролята на подчинен и поддържащ фактор в политическия живот. Единственото нарушение на конституцията Фердинанд извършва в навечерието на Междусъюзническата война. Тогава той дава устна заповед за настъпление срещу Сърбия и Гърция, а това негово решение остава с изключително тежки за развитието на войната по отношение на България последствия. Неслучайно през 1914г. бившият министър-председател Иван Евстатиев Гешов определя действията от 16 срещу 17 юни 1913г. като "ден на престъпното безумие". Според него пренебрегването на конституцията в случая е фатално и много тежко, тъй като липсва съгласуваност на действията с правителството и парламента.
Няма спор, че извършеното нарушение на основния закон е огромно престъпление от страна на тогавашния български цар. Неговото устно решение е в основата за започването на една от неговите най-пагубни политически авантюри. Грешката от 16.06.1913г. преди всичко доказва, че постът на държавен глава носи изключителна отговорност. Тъкмо в кризисни моменти проличават не само личностните качества на човека, застанал начело на държавата, но и цялостното негово отношение към интересите на страната. Определено решението на Фердинанд произтича от неговата натура - на човек със самочувствието, че може да контролира всичко и всички. На практика същността на личния режим и самолюбието на човека Фердинанд Сакс - Кобург -Готски парира възможността от реална преценка на положението в периода на войните (1912 - 1918г.).
Когато става въпрос за укрепване на личната власт на Борис III се натъкваме на по-радикален подход. Българският монарх от периода 1918 - 1943г. безусловно подкрепя решението на т.нар. "деветнадесетомайци" след преврата от 19 май 1934г. за отмяна на Търновската конституция. Заедно с това са забранени и всички партии в страната. Така се залагат предпоставките за установяване на личен режим на Борис III. Този ход в политическо отношение също съдържа тежки последствия. Започва потъпкване на демократичните норми, изградени през годините след войната и най-вече през управлението на Александър Малинов (1931-1934г.). Позицията на Борис III към основния закон се заключава в неговото желание еднолично да управлява страната, да играе ролята на вътрешен кукловод при определяне позициите на политическите фигури. Именно в тази насока "демократичността" на Търновската конституция пречи на амбициите на царя. Всъщност присъствието на тогавашната конституция е излишно, но все пак за един кратък период в края на 30-те години тя формално се запазва като основен закон на страната.
Съпоставката между различното отношение към конституцията и законодателството на България е както разнопосочна, така и води до аналози. При Фердинанд се забелязва желание по-скоро на "прекрояване" на конституцията и законите в полза на личния му режим. За Борис III пък конституцията е пречка пред обаче същите амбиции. При него можем да говорим по-скоро за "неуважение". Симеон II от своя страна като че ли се опитва да "заобиколи" някои неизгодни за него членове заложени в републиканската конституция на България от 1991г. При всички положения обаче изпъква стремежът на Симеон Сакс - Кобург -Готски към силна лична власт, макар и начело на собствената си партия.
Проблемът с индивидуалната власт на българските монарси след Освобождениео на България през 1878г. съвсем не се свежда само до позициите им спрямо конституцията и законите. Ключът към разбирането му по-скоро се ситуира в отношението на Фердинанд и Борис III към политическите партии и техните лидери. Трябва да се подчертае, че и за Фердинанд и за Борис III концепцията за контрол над политическата действителност е една и съща. По въпроса за управлението двамата изповядват принципа на пълна зависимост на партиите от монархическата институция. Всъщност основна идея е всички важни решения да принадлежат на монарха, а тяхното изпълнение той да поверява на най-удобните за него политици, които да сформират правителство. Несъмнено това е една порочна практика, която е също с тежки последици в политическия живот на България отпреди 9.09.1944г. На базата на историческите факти маже да се твърди, че начините за установяване на еднолична власт и при Фердинанд, и при Борис III са сходни. В началните етапи на утвърждаването и и двамата се опират на военния състав. Те го привличат на своя страна и така си осигуряват стабилна опора срещу евентуални проблеми по пътя на укрепване на силна монархическа институция. През годините след Освобожедието войската и нейното командване са основен фактор. Логично, на фона на техните интереси, относно методите на управление и Фердинанд и Борис III се възползват от него. Въпреки всичко и двамата не залагат на сплашване на политическите лидери, чрез привличане на военните сили, а по-скоро на поставянето им в неизгодно и зависимо положение. Всъщност Фердинанд и Борис III се стремят максимално да обезличат българските политически лидери и реално успяват. Не са един и два случаите, когато сгромолясването на дадено правителство, особено по времето на Фердинанд, е приписвано единствено на негови грешки, а често зад "кончината" му стои личното решение на царя. От признаването му от Великите сили за законен владетел на княжеския престол през 1896г. Фердинанд започва сериозно да се намесва в политическия живот, като се опитва да наложи своя политическа линия. Тя се изразява в налагането на удобни правителства и честата им смяна в момент на неодобрение към тяхната политика. От който и ъгъл да бъде погледнато такъв метод на управление често е дестабилизиращ фактор за държавата и създава възможности за чести правителствени кризи. Две от най-силните български правителства - на Стамболовистите (1903 - 1908г.) и на Демократическтата партия на Александър Малинов (1908 - 1911г.) не успяват например да довършат своите управленски програми. Получава се силно "размиване" на стратегията на страната по отношение на вътрешната и външната политика. В особена степен това важи за правителството на Малинов, което се радва на много добри позиции и солидарна подкрепа от Западна Европа. Реално погледнато кабинета на Александър Малинов е много по-добре подготвен за предизвикателствата на периода преди и по време на войните (1912 - 1918г.) отколкото този на Гешов и Радославов.
По времето на Борис III линията на забрана на политическите партии е вид улеснение за него спрямо поведението му към политическите лидери. Правителството на Пенчо Златев разчиства окончателно пътя към личния режим на царя. Оттук нататък Борис III започва да налага удобни и марионетни правителства, да контролира парламента, който като цяло е вече с доста формална функция след 1934г. Единственият политичски лидер с тежест във властта остава царят.
Начинът на управление на Борис III в това отношение има тежки последствия за политическия живот след 1943г. по две причини. На първо място след смъртта на Борис III изпъква ясно липсата на силни политически фигури. Сред политическите слоеве настъпва явно объркване. То се дължи не само на курса на България, която тя е заела по време на Втората Световна Война, но и на проблема, че често най-важните решения за съдбата на държавата, са вземани от монарха. Например в дипломатическо отношение, в годините преди и по време на войната България има добри дипломати, но главната отговорност се поема от царя. Т.е. липсва екип. От друга страна ликвидирането на политическите партии през 30-те години довежда до вакуум в политическия живот след Втората Световна Война. Той се заема от Отечествения Фронт, но зедно с това възстановяването на т.нар. "буржоазни" партии не се състоява. Това довежда до негативните събития от 1945-1947г., когато България започва бавно, но сигурно да попада в сферата на влияние на СССР, но липсва силна и авторитетна опозиция, която да се противопостави на инспирираните от Съветския Съюз стремежи на българските комунисти (БРП(к)). Например Демократическата партия, възтановена от Никола Мушанов трудно събира достатъчно съмишленици. По принцип тя е една от политическите организации, които са стожер на стабилизацията и демократичното развитие на България, особено когато начело на нея е Александър Малинов. В новите условия след 9.09.1944г. обаче тя не успява да се наложи.
Посочените принципи на управление при Фердинанд и Борис III всъщност доста се припокриват с политическата нагласа на Симеон II в съвремеността. Наистина приликите в това отношение са повече от разликите.
Първоначално известен паралел би могъл да се търси в самите послания на Симеон II , които той използва още от пристигането си в България през април 2001г. Ако се направи една елементарна съпоставка не само с изявления на Фердинанд или Борис III през годините на техните управления, но и с различни твърдения на самия Симеон II отпреди пролетта на 2001г. то не е трудно да се забележи още един коректив от политическото поведение на династията. Определено по-голяма част от посланията на Симеон II са готови фрази, които той използва още при първите си интервюта за българските медии между 1990 и 1991г. В първите си разговори с Кеворк Кеворкян Симеон II споменава: "Трябва мисля, да се гледа за общото благо и да се използва всичко, което може да допринесе", "Ами чисто и просто всички да си кажем - тука сега да се хванем за ръка всички и напред за България!" или "И аз не обичам да говоря, ако не съм сто на сто сигурен и уверен в каквото казвам", "Намирам, че това не е ролята, не е по възпитанието ми като цар да вземам страна за едно или друго, Аз мисля, че тука трябва да гледаме обратното - обединението, съединението, което прави силата - това трябва да гледаме, това е ролята ни." Ако това са изявления дадени по времето, когато Симеон Сакс - Кобург -Готски е все още вън от политиката, доста странно е, че по-късно неговите политически послания звучат по същия начин. Функцията на царя като обединител на нацията е всеизвестна и често натрапвана по един или друг повод. По-тревожно е, че днешните послания на Симеон II, като политически деец "издишат" по отношение на конкретни проблеми, по които той трябва да даде своето мнение. Монархът робува на добре познати изрази още от миналото, когато не е бил обвързан с политическата ситуация в страната. На този фон те изглеждат непълни и кухи като съдържание. По точно трудно е да се мисли, че послания ползвани преди повече от десет години от позицията на по-скоро обществен деятел в изгнание ще имат същата тежест в рамките на по-специфична политическа ситуация като българската. Каквото и да изповядва Симеон II като лично верую към българската действителност неговите послания в момента повече напомнят изявленията на Фердинанд при възкачването му на престола: "Аз искам да управлявам, а не само да царувам и не трябва да има бариера между чужденеца-владетел и народа". От друга страна ясно е, че така формулираните твърдения на Симеон II при пристигането му в България - да се работи за България, националната и кауза, и т.н. до голяма степен има за цел "предразполагането" на обикновения човек към личността му на все още "новак" и "чужденец" в българската политика.
По-сериозни стават опасенията за приемственост относно принципите, когато се вникне по-дълбоко в изявленията на Симеон II. В качеството си на монарх той неедноктратно заявява, че е против партиите, въпреки че формира една такава. Ако се върнем назад във времето можем да открием аналог в това отношение само при управлението на Борис III и налагането на неговия личен режим. Интересното за политическата обстановка след 19.05.1934г. е не само премахването на конституцията и партиите, но и програмите на управляващите правителства след тази дата. Така например в изданията на "деветнадесетомайското" правителство и в речите на групата политици контролиращи по това време държавата, има много изрази и формули от рода на : "единство на нацията", за управление на "компетентните", "на елита на нацията", за "внасяне на дисциплина" в политическия живот. В тази връзка не трябва да се пропуска факта, че след 19.05.1934г. властта попада у малка група политици, които държат на концепцията за надпартийна власт. Те обаче са добре приемани от Борис III, тъй като тази политическа линия съответства на неговите стремежи към утвърждаване личността на монарха като единствена в управлението на държавата. Колкото и да се счита за съвпадение позицията на Симеон II, тя реално отразява отношението му не само към партийната система, но и към личностите в нея. С едно от последните си действия, а именно решението му да не се кандидатира за депутат от името на коалицията, на която иначе е лидер, Симеон Сакс - Кобург -Готски изглежда наистина предпочита дейността зад кулисите на политическия театър. Той има за цел да контролира отстрани своята парламентарна група, като по този начин я превръща в сбор от марионетки. В действителност Симеон II избира позицията на "надпартиен" лидер, чийто глас ще бъде от единствено значение за неговите депутати.
В своя доклад пред Института по международни отношения в Париж от май 2001г. Симеон II направи друг паралел, който също е интересен. Българският монарх си позволи да сравни обстановката през 2001г. с тази от 1901г. Тъй като обикновено той не дава допълнителни разяснения може само да се предполага какво значение трябва да се влага в думите му. Ако действително се върнем към обстановката в страната от преди 100 години точно две са съпоставките, които се набиват на очи. На първо място трябва да се посочи коалиционната форма на управление през 1901г., нещо, което твърде вероятно очаква България и в 2001г. след парламентарните избори. От друга страна монархът отбелязва за 1901г.: "те (депутатите - бел.ав.) решиха да изберат държавен глава от една чуждестранна фамилия, за да върнат по-бързо България в т.нар. тогава концерт на нациите". Понеже все още твърди, че възстановяването на монархията не е приоритет на неговото участие в политиката тогава този пасаж може да се третира като опит за сравнение между значението от избирането на Фердинанд като княз и появата на Симеон II в българската политика век по-късно. Друг проблем вече в сходството с политика-чужденец за българските политически условия - Симеон Сакс - Кобург -Готски. Дали той все пак не смята своето пристигане в България именно в ролята на човек, който твърдо е заложил да застане начело на държавата.
В последните седмици усилено се коментира възможността следващото Народно събрание да направи промени в конституцията, които да позволят на Симеон II да се кандидатира за президент. Това обаче е хипотеза, която още никой не може да докаже. Най-вероятно ще се очаква развръзка след парламентарните избори. Но при всички положения показаното от Симеон II дотук в рамките на политическата реалност трудно се покрива с изразеното му намерение от 6.04.2001г. за нов морал в политиката. Точно обратното принципите, които той ползва не са нещо невиждано за България, друг е въпросът дали тяхното прилагане в настоящата обстановка е желателно. |
