Без да се претендира за универсалност и като се зачитат различните възгледи в теорията относно качеството “субект” на международните отношения, може да се твърди, на базата на емпирични наблюдения, че някои non-state actors особено активно функционират като субекти в системата на международните отношения, въздействат на нейните състояния и дори ги формират. След като тези формирования са включени в системата като фактически субекти, би могло да се приеме, че и самото наименование “система на международните отношения” започва да не отговаря на еволюцията на тази комплексна и динамична структура.
Следва да се отбележи, че в наши дни тези отношения не се изчерпват нито с връзките между народите, представлявани от държавите като субекти в един все по-взаимнозависим свят, нито с многостранната дипломация в рамките на международните организации. Затова, като най-адекватно на съвременните реалности, условно би могло да се възприеме понятието система на глобалните отношения, в която non-state actors придобиват роля равностойна, дори в някои случаи и по-съществена, от тази на държавите и формациите от държави.
Настоящата задача да се направи опит за изследване на възможните последици върху системата на глобалните отношения, произтичащи от целенасоченото въздействие на класирания в категорията non-state actor тероризъм, преминаващ установените от историята и международното право национални граници. Той следва да се дефинира не само като международен тероризъм, а като световен, глобален. Той е феномен на епохата на глобализацията, глобален е по своята същност и отговорът на него като предизвикателство следва също да бъде световен.
Глобалният тероризъм в днешно време най-общо се възприема като олицетворение на транснационалната терористична мрежа Ал Кайда, която преследва цели, реализирането на които предполага трансграничен обсег на действие. Ал Кайда като мрежа, съставена от множество структури, обединени около една обща цел, безспорно оказва влияние върху световния ред в такава степен, че е способна да въздейства върху дефинирането не само на неговото съдържание в настоящия момент, но и на неговото бъдещо състояние. Структурата се възприема като отговорна до момента за трагичните събития от две основополагащи за обозримото бъдеще дати от историята на нашата цивилизация: 11 септември 2001 г. и 11 март 2004 г. Докато случилото се на 11 септември в САЩ бе резултат от поредица предишни развития и постави видимото начало на глобалния отговор на терористичната заплаха, то последиците от атентатите от 11 март в Мадрид могат да придадат ново качество на ръководената от САЩ кампания срещу терора без граници.
Безспорно борбата срещу световния тероризъм, олицетворяван от Ал Кайда, е сблъсък на ценностни системи. Това е част от борбата за това в какъв свят искаме да живеем. Евроатлантическата общност, към която България принадлежи, представлявана от ЕС и НАТО¹, води борба за постигане на победа над структурите на терора и неговата визия за развитието на човешката цивилизация. Предизвикателството пред нас е не само да се справим с тази заплаха, но и да не допуснем сблъсъкът на ценностната ни система с тази на тероризма да прерасне във вече предречения “сблъсък на цивилизации”. Още повече, борбата срещу тероризма, която изглежда ще продължи неопределено дълго време, не следва да има като страничен резултат загубата на демократичните ценности и начин на живот.
Ако се направи опит за прогноза за развитието на същността на Евроатлантическата общност в борбата срещу световния тероризъм, могат да се очертаят два сценария. При първия физическата победа над тероризма, независимо дали и след колко време ще настъпи, се съчетава с промяна на идентичността, изразена в крах на демокрацията като достижение на нашата цивилизация, наречена “Западна”. При втория сценарий победата в резултат на продължителната борба срещу тероризма не води до промяна на идентичността, а напротив, укрепва и доразвива достиженията на демокрацията в един мултилатерален световен ред.
Първата хипотеза предполага предричания от С. Хънтингтън “сблъсък на цивилизациите” ². При втория модел, макар че едва ли при него ще настъпи “краят на историята” ³, предричан от Ф. Фукуяма, сблъсъкът на ценностните системи на тероризма и демокрацията ще съдейства за развитие на диалога между цивилизациите в търсене на универсалните, обединяващи ценности, с помощта на които ще се противостои на терора.
Тероризмът е както продукт на исторически развиващи се процеси, така и детерминиращ фактор за бъдещето на системата на глобалните отношения. Ако допуснем, че борбата срещу това явление не бъде осмислена правилно, тогава може да се очаква победа на неговите ценностите, въпреки че преди това може да настъпи ликвидиране на терористичните мрежи като физическа структура. Негативното развитие на световната система може да придобие различни измерения. Независимо дали ще са по-леки или по крайни формите на промяна на демократичните начала при разглеждания негативен сценарий, като че ли едно нещо изглежда сигурно – не-демокрацията ще се утвърждава в по-малка или по-голяма степен в различните съставни части на Запада.
“Ударът в сърцето на Америка” на 11 септември постави осезаемото начало на безпрецедентна по мащабите си антитерористична коалиция и нейната дейност. Анти-демократичният режим в Афганистан бе свален, по-късно последва и този на Саддам Хюсеин в Ирак. Други държави са под натиск да се откажат от подкрепата си за терористични групи и от страни-спонсори на тероризма да преминат в лагера на противостоящата му коалиция. Въпреки военните победи на антитерористичната коалиция, чиито състав в случаите с Ирак и Афганистан не съвпада напълно, сега нейните цели все още са твърде далеч от това да бъдат достигнати в тези две държави.
Докато операцията срещу режима на талибаните бе легитимна от гледна точка на международното право (Устава на ООН), тази в Ирак бе поредното пренебрегване, след кризата в Косово от 1999 г., на механизмите, предвидени в глава 7 от устава на Световната организация, поради невъзможност на Съвета за сигурност да вземе адекватно решение. Дори и да бъдат открити предполагаемите оръжия за масово унищожение на бившия иракски режим, пост-фактум легитимирането на военната операция пред общественото мнение (но не и според международното право) няма да реши проблемите на страната.
Унилатералното управление на кризата в Ирак от страна на Вашингтон проявява своите резултати. Единственият изход е мултилатерализмът и администрацията на президента Джордж Буш, а дори на която и да е следваща, изглежда все повече ще се наложи да има предвид тази емпирично доказана истина. Ако обаче унилатерализмът продължи да се налага и при регулирането на бъдещи подобни кризи, съдържанието на конфронтационния потенциал в системата на глобалните отношения ще продължи да нараства едновременно с намаляването на този на съгласието, което е условие за формулиране на споделени цели и основани на тях съвместни действия. В този случай ООН ще продължи да бъде маргинализирана и не може да се очаква тя да се развива като ефективен мултилатерален инструмент за управление на кризи.
Не може да не се отбележи фактът, че както при Афганистан, така и при Ирак, независимо от въпроса за международноправната легитимност и състава на коалицията, обстановката продължава да е нестабилна и възстановяването на тези държави е силно затруднено. Вероятно отговорът се крие в това, че мултилатерализмът сам по себе си не е решение на проблема. Важни са начините, по които той се упражнява. Липсата на санкция на Съвета за сигурност на ООН в случая с Ирак дава основание подходът на САЩ да бъде характеризиран като унилатерален. Но мултилатерален ли е този в Афганистан?
Формално погледнато – да. По скоро въпросът следва да се постави така: достатъчно усилия ли полага международната общност за възстановяването на Афганистан? И не проявяваха ли твърде дълго време участващите в международните сили за поддържане на мира (ISAF) държави недостатъчно желание за ангажиране с допълнителни ресурси за разширяване на ръководената от НАТО мироопазваща операция и в провинциите? След като силите в рамките на действащата наред с мисията на ИСАФ антитерористичната операция “Трайна свобода”, насочена срещу талибаните и Ал Кайда, не са достатъчни за стабилизиране на страната, като най-наложително се налага разширяване на състава и обхвата на действие на ИСАФ. Като едно от следствията на несигурността в провинциите се наложи отлагането на планираните за юни общи избори. И това едва ли ще бъде единственото усложнение на прехода. Ако проблемът не бъде решен, бъдещето на тази страна ще бъде нестабилно, като необходимостта от продължаване на чуждестранното военно присъствие ще бъде неизбежна.
Дали не става дума за една безспорно успешна военна интервенция, без достатъчно ангажимент за изграждане на мира? Като аналогичен би могъл да се тълкува и случаят с Ирак, макар че там международните сили действат на територията на цялата страна. Освен това, събитията в Косово от м. март т.г. показаха, че и в региона на Югоизточна Европа има нерешени проблеми със сигурността...
Може да се каже, че ако за възстановяването на териториите, обект на операции по управление на кризи, не бъдат отделени достатъчно средства, особено за създаването на условия за икономически прогрес, военните интервенции наистина ще се окажат повече дестабилизиращи фактори, отколкото решаващи проблемите стратегии. Критиците на войната в Ирак все по-често изтъкват резултата, че страната вече е фронтова линия, наред с Афганистан, на войната на ислямистките терористи срещу Запада. Тежките хуманитарни проблеми в тези държави, въпреки усилията на коалицията, създават благоприятни условия за развитие на екстремизма.
Може да се заключи, че ако войната срещу тероризма продължи да се води без достатъчно надеждна визия за следвоенно възстановяване на “освободените” държави и приобщаването им към общността на демократичните страни, съдържаща в себе си реални мерки за решаване на жизненоважните за населението въпроси, независимо дали има формалното одобрение на ООН, нейните резултати ще бъдат далеч под очакваните. Тогава въпросът няма да е толкова дали операцията е мултилатерална, а дали постига целите си, мотивирали предприемането й. А целта на мултилатерализма е именно успешното крайно решение, което обаче не следва да се смесва с незабавната ефективност, която се постига и посредством едностранчиви решения.
Дори и да бъде адаптиран Уставът на ООН към необходимостта от намеса в новите геополитически условия, например ако превантивната война бъде възприета като право на индивидуална и колективна самоотбрана, или като се премахне правото на вето в Съвета за сигурност, или пък ако се наложи един вид “квалифицирано” вето от 2 или повече гласа при евентуален разширен състав на Съвета, тогава въпросът за постигането на целите на мисията – не само решаване на неотложния проблем, но и изграждането на траен и самоподдържащ се мир, ще продължи да стои на дневен ред. Следователно, въпросът за ефективността при управлението на конфликтите не се изчерпва единствено с процедурни въпроси на формалната легитимност.
Американският 11 септември бе последван от европейския 11 март. А той от политическа промяна в Испания. Може да се анализират още много причините за загубата на Народната партия на Хосе Мария Аснар, твърд привърженик на политиката на САЩ по Ирак, но резултатът е налице: Ал Кайда стана фактор във вътрешната политика на Испания и заплашва да се превърне в част от политическия процес и на други държави, участващи с войски в Ирак.
Въпреки че по този въпрос може да се спори, уместно е да се допусне, че причина за политическата промяна в Испания стана не страхът от Ал Кайда, т.е. шантажът на терористите, а информационната политика на правителството непосредствено след атентатите. От подобни грешки в комуникацията с обществеността не са застраховани и управляващите партии в други държави.
Наблюдатели допускат, че Ал Кайда ще насочи следващия си удар към държави, в които опозицията настоява за изтегляне на войските от Ирак и където предстоят избори, като по този начин се включи в политическия процес. В крайна сметка, подобно развитие ще доведе до начало на разпад на антитерористичната коалиция в Ирак. Не е възможно обаче да се даде гаранция, че терористите ще се задоволят само с тези искания и че няма да продължат настъпателната си програма.
Лидерът на изненадващо спечелилата изборите в Испания социалистическа партия Хосе Луис Родригес Сапатеро даде сигнал, че тези опасения могат да се окажат преждевременни. Фактът, че той обвърза оставането на испанския контингент в Ирак с роля на ООН в страната сочи, че предричаната от някои скептици нова ера на политика на омиротворяване на агресора (appeasement) след предателството на Чехословакия в Мюнхен през 1938 г. най-вероятно няма са се състои.
Сапатеро разполага с уникална позиция да допринесе за преобръщане на тенденцията на унилатерално управление на кризата в Ирак в мултилатерално усилие. Една нова резолюция на Съвета да сигурност на ООН, която да осигури решаваща роля на ООН в процеса на следвоенно възстановяване и преход на Ирак към суверенитет, е шанс не само за страната, но и за региона като цяло. Освен това, подобно развитие ще бъде начало на преосмисляне на концепциите за управление на кризи, реализирани от водещите фактори в Евроатлантическата общност след края на Студената война.
Така европейският 11 март може да стане не причина за разпад на коалицията и за продължаване на политиката на терористичен натиск спрямо други държави от коалицията, а да постави начало на коригиране на унилатералистичния курс, следван от Вашингтон от началото на иракската криза. Следователно, тероризмът няма да успее да наложи страх и отчуждение, което да породи допълнителна агресия, разделение и повече едностранчивост от страна на силните държави, а, напротив, ще допринесе за осмисляне и изправяне на пропуските в политическата линия на държавите-хардлайнери от антитерористичната коалиция. Прогнозираното развитие ще съдейства за реализирането на втория сценарий, а именно за утвърждаване на демокрацията в един мултилатерален световен ред. Следователно, 11 март е както предизвикателство, така и шанс, който обединяваща се Европа не следва да изпуска.
Дотук бе разгледано как терорът променя поведението на демократичните държави на световната сцена и предизвиква реакции от тяхна страна, които са присъщи и на самия него като начин на действие. Едностранчивостта, егоизмът, конфликтният потенциал, агресията, разпадът на отношенията, унищожаване на демократичното начало и др. прояви са характерни за тероризма. Някои от тях бяха възприети и от воюващи срещу него субекти на международното право и на глобалните отношения и има опасност те да се превърнат в малко или много стереотипни реакции, от които нито една демократична страна, участваща във войната срещу терора не е застрахована.
Тероризмът, отъждествяван с Ал Кайда, следва не само курс на оказване на влияние, волно или неволно, върху поведението на държавите в глобалните отношения, но и на намеса във вътрешнополитическия им процес. Не става въпрос само за влияние върху резултатите от избори. Това е една от най-видимите, но не и толкова мащабни цели на терора. Като дългосрочна и значима цел на тероризма, въпреки че едва ли самите организации, осъществяващи терористична дейност добре го съзнават, се налага утвърждаването му като детерминиращ фактор в еволюцията на демокрацията като система.
Както тероризмът предизвиква в отговор на него реакции на унилатерализъм и следователно не-демократичност в глобалните отношения, така той влияе и на вътрешнополитическото развитие в самите държави. Отчита се тревожната тенденция индивидуалните права и свободи да бъдат ограничавани в името на ефективната борба с терора. Първо процесът видимо стартира в САЩ след атентатите от 11 септември, но постепенно започва да се утвърждава и в Европа, като събитията в Мадрид от 11 март дават аргументи в полза на привържениците на твърдите мерки. Тук отново е възможен негативен и позитивен сценарий.
При първия вариант антитерористични мерки постепенно, но сигурно ще се налагат над индивидуалните свободи, а така дълго изгражданата демократична политическата система в един момент ще се окаже подменена с една или друга проява на не-демокрация, независимо от наименованието и формата. Физическите структури, осъществяващи тероризма се очаква все някой ден да бъдат унищожени, но неговият дух и ценностна система, малко или много, ще са превзели нашите демократични устои.
Победата на тероризма тогава ще се изрази не във физическото унищожаване на омразния Запад, а в трансформирането му в не-демокрация, която е в основата на ценностната система на тероризма. А това е разрушаване на самата същност на Западната цивилизация, един вид мълчаливо подменяне на “обществения договор” ⁴, превръщането на държавата в инструмент, който налага терор⁵ в името на борбата срещу тероризма. Последното състояние може да варира по степен, например хипотетично от “мек” авторитаризъм до състояния близки до познатия ни от недалечното минало ляв или десен тоталитаризъм... При този сценарий лекарството ще е унищожило заболяването, но ще е променило трайно лекувания организъм.
При позитивния сценарий се разбира, че демократичните държави ще съумеят да съчетаят мерките за сигурност с гарантиране достиженията на демокрацията, пренесени от Античността, доразвивани интензивно от времето на Европейското Просвещение и утвърдили се през няколкото века борба с абсолютизма на потисническия детерминизъм.
Именно демократичните традиции на големите Западни държави следва да спомогнат да се намери отговор на това най-сериозно предизвикателство на новото столетие. Пред него са изправени не само укрепналите страни на Запада, които имат дълъг исторически опит с демократичната система, но и страните в преход, които десетилетия наред са трупали негативния опит на антидемократичните политически системи...
Опитът за очертаване на негативния и позитивния сценарий, едновременно както в отношенията между субектите на глобалните отношения, така и в тяхната вътрешна еволюция, може да се свърже с разбирането за изграждането на реда и хаоса в сложните системи. Негативният вариант предполага господство на правото на силния, което без универсални закони, основани на разума, ще приближават системата на глобалните отношения и субектите й до “естественото състояние” ⁶ на “война на всеки против всеки”. Системата (глобални отношения и вътрешна политика) в този контекст ще бъде по-скоро затворена и детерминирана, поради което нейната ентропия⁷ ще нараства, а състоянието на ред ще намалява. Нарастващият хаос най-вероятно ще я доведе до катастрофа.
Във втория модел светът ще се развива въз основа на зачитането на правото и морала, залегнали в основата на ценностите, споделяни от Евроатлантическата общност, като системата ще бъде отворена и интегрираща своите съставни части, а не изключваща и генерираща разделителни линии. Тогава ще се развива диалог и процес на интегриране на държави и на различни цивилизации, съпътстван с един мултилатерален механизъм на вземане на решения на световната сцена, благодарение на укрепването и развитието на ООН. Тук регионалните организации, като ЕС, НАТО, ОССЕ и др. могат за изиграят водеща роля, но първо те предстои да продължават да развиват мултилатералното начало вътре в тях самите. Тогава, може да се предположи, че дори и редът да не замени хаоса, то поне последният няма да нараства или, в най-лошия случай, ще се увеличава с по-бавна скорост.
Очертаните два хипотетични модела на развитие представляват по скоро крайни точки, между които състоянието на системата на глобалните отношения и на вътрешнополитическия процес в изграждащите я елементи може да варира. Едва ли може да се очаква достижение от чист вид, въпреки че историята понякога поднася изненади. Вероятно състоянията ще еволюират, повлияни от постоянния антагонизъм на двете основни начала – реда и хаоса. Предизвикателството пред общността на демокрациите, към която днес принадлежи и България, е постоянното намиране на синтеза⁸ в една неотменима триада, но по такъв начин, че винаги да се търси порядъкът, а не неговата антитеза, като по този начин достиженията на демокрацията бъдат не само запазени, но и развити. Не са изключени грешките и отклоненията, но от членовете на разширяващата се демократична общност зависи курсът да бъде следван неотклонно.
Възможно е да се допусне, че състоянието ще варира между двете крайности по диалектическата спирала на “отрицание на отрицанието” ⁹ . При това развитие сегашните демократични свободи ще бъдат ограничени в името на сигурността, но по-късно отново ще настъпи връщане към демократичните начала, само че на по-високо (усъвършенствано) ниво, което на свой ред отново ще премине в отрицание на свободите...и така стадиите ще се повтарят. Но всеки по-горен стадий трябва да превъзхожда вече преминатия. Или в случая връщането към рестриктивните мерки да е по-съвършено от предишни състояния, така че да има по-малко не-демокрация, т.е. приемаме, че един бъдещ “по-твърд” режим няма да повтори вече преминатите, а ще бъде по-близък до демокрацията. Тогава може да се предположи, че е осъществена качествена еволюция.
Тероризмът въздейства върху системата като отрицание на демокрацията, както вътре в, така и в отношенията между субектите. Той е източник на импулси за промяна на нейното равновесие. Измененията в обкръжаващата среда предизвикват преосмисляне на потребностите, на базата на които се формулират интересите (вътрешно- и външнополитически), въз основа на които се полагат цели и съобразно които се вземат решения за привеждане в изпълнение на конкретни действия¹⁰, които на свой ред въздействат върху средата. Ясното, задълбочено и безпристрастно разбиране на предизвикателството световен тероризъм, което да доведе до правилното осъзнаване на потребностите¹¹ е ключ към адекватно формиране на целите на политиката, основани на правилно разбрани интереси. Действията, мотивирани от коректно разбрани потребности, на свой ред, влияят върху външната среда.
Предвид гореизложеното, може да се постави конкретното питане дали при дадена ситуация интересът да се нанесе превантивен удар¹² представлява правилно осъзната потребност, т.е. наистина ли е необходимо да бъде извършена военна интервенция, а не друго по-целесъобразно действие. Тук по-важно е интересът да отговаря на добре осъзната потребност, защото дори да има формална легитимност (резолюция на Съвета за сигурност на ООН като носител на главната отговорност за международния мир и сигурност), резултатите след намесата неминуемо ще се проявят.
Същото се отнася и за нарушаването на баланса между необходимостта от ефективна борба с терора и зачитането на индивидуалните права и свободи. Трябва ли е изобщо и ако да - до каква степен, да се отказваме от вече извоювани права (които възприемаме като даденост, а не като плод на трудна и продължителна борба), за да се справим с новата заплаха? Не е ли по-добре да подобрим начина, по който упражняваме правата си, вместо да ги ограничаваме? Защо да не заложим повече на личната отговорност и солидарността пред лицето на терора, без да избираме очевидно най-директния път? И ако рестриктивните мерки са неизбежни, тогава кой и по какъв начин ще ги прилага ще бъде определящо. И не е ли уместно да се замислим над древното римско прозрение, че в умиращата държава законите се множат...
Ако перифразираме президента Кенеди, то демокрацията трябва да сложи край на тероризма или тероризмът ще сложи край на демокрацията¹³. Само че тук тероризмът може да спечели и ако победи (което едва ли ще се случи), и ако изгуби. Защото заплахата ражда отговор, а той променя закони, структури и методи на действие, а в крайна сметка – и ценности. Може не съдържанието да определи формата, а формата да деформира съдържанието. Вярно е че най-ефективни понякога са простите, най-достъпните, решения, като простотата се оказва твърде често “свещена” ¹⁴...

* * *
Преди да се дават предписания как да се води ефективно борбата с тероризма, добре би било да се припомни изказаната от Збигнев Бжежински истина, че тероризмът е “техника” ¹⁵, а не враг. Войната срещу тероризма, следователно, е коректно да се възприема не като война срещу някакъв общ неприятел, наречен тероризъм, който при това има конкретен доминиращ масовото съзнание образ (Ал Кайда), а война срещу определена група или групи, които са non state actors, служещи си с тероризма като с тактика за постигане на целите си. Може да се каже, че сега сме свидетели на сблъсък на нашите с техните ценности, който не трябва да се изкриви в сблъсък между цивилизации. По това ще разберем по кой от двата пътя сме поели.