EС взе решение през юни 2004 г. да създаде разузнавателна служба, която да събира и анализира информация за тероризма на основата на досегашния център за извънредни ситуации Sitcen, който е под юристдикцията на Съвета на Европа. Това много добро и належащо решение е защитна реакция, докато една икономическа организация като ЕС би могла с определени инструменти и механизми да въздейства върху социално-икономическите корени на тероризма.
НАТО пък като военно-политическа организация формулира в декларацията си от Истанбул на 29.06.2004 г. решението си “Да възпираме, отблъскваме, отбраняваме и предпазваме всеки един от каквато и да е атака срещу нас в съответствие с договора от Вашингтон и Хартата на ООН”. Отново отбранителна позиция. Добре, че в края на този раздел се декларира готовност за продължаване на “огромните усилия чрез нашите операции на Балканите и в Афганистан да помогнем да създадем условия, в които тероризмът да не намери благоприятна почва за развитие”. Ето това би трябвало да бъде ядрото в подхода ни.
Организацията Ислямска конференция обяви на 16 юни в Истанбул работен план за политически, икономически, социален и културен напредък, равенство между гражданите им, засилване на парламентарния процес и демократизация на правителствата им, както и за създаване на модерна образователна система за новите поколения. Тази формулировка е най-точната досега по отношение на усилията за създаване на среда, в която тероризмът не би могъл да вирее.
Едновременното излизане с предложения за защита от тероризма като че ли съдържа известен нюанс на паника. Последен до днес и директорът на ФБР Робърт Милър призовава за създаване на международен антитерористичен съюз със структура, подобна на НАТО. Има логика и основание в идеята, но не трябва ли преди да изграждаме отбранителни структури със стар натовски подход, да създадем стратегия и механизми за предотвратяване на корените на тероризма навсякъде по света? Като човек стоящ най-близо до тази проблематика Робърт Милър правилно отбелязва: “новите ни кадри трябва да се запознаят с чужди култури”.
Когато ЕС и НАТО правилно акцентират върху създаване на разузнавателни структури и подобряване на сътрудничеството, трябва да се има предвид, че тази дейност освен разкриването на подготовката на терористични актове, следва много добре и постоянно да уплътнява информационната картина на потенциални огнища на тероризъм, на политическото и икономическо развитие на държави и региони, където зреят условия за такъв. В противен случай разузнаването също може да остане само инструмент за отбрана от непосредствена опасност. А то би могло да проправя пътя ни към промяна на една част от света.

Светът в началото на 21 век се нуждае от коренна промяна в сферата на геополитическите и икономически аспекти на международните отношения. Необходим е не само план за “Големия Близък изток”, а такъв за целия свят, на чиято географска карта бъдат отбелязани потенциалните огнища, които могат да родят тероризъм и към тях се насочат усилията на дългосрочна програма на международната общност. Разбира се, че не може механически да отделим от 100-те държави с демократична ориентация останалите 86, защото в първите също може да намери проява тероризмът, а във вторите може никога да не се появи. Реакцията, предимно на икономисти, че това вероятно е утопично /15-20% финансов ресурс при факта, че ЕС например заделя днес 1%/ не е напълно правилна, защото нещата не се свеждат до преразпределение на пари и изливане на средства, тъй като социално-икономическите фактори са само елемент от една сложна конфигурация на предпоставки. Важно е още как хората в тези страни ще възприемат промените и какви очаквания ще се родят. Още по-важно е да им се предостави възможност да участват в управлението на страните си, т.е. постепенно да възприемат демократичните ценности, което в никакъв случай не може да се налага с военна сила. Всичко това трябва да бъде съпътствано с едно постъпателна образователно-културна еволюция на тези общества.
Свикнахме с формулировката, че бързата глобализация придизвиква страх в Третия свят и на глобализиращия се тероризъм трябва да отговорим с глобални мерки срещу него. Но такава обща стратегия трябва да бъде поставена под съмнение в последния си стадий на реализация: лекарството за различни региони, раждащи тероризъм по различен начин, не трябва ли да е различно? Не трябва ли тази обща стратегия да завършва с регионализиране и национализиране на борбата, както ракетата, носеща няколко бойни главни, насочващи към различни обекти?
От корегиране на представите ни се нуждае и проблематиката ислям-демокрация. Важно е в каква степен принципи като справедливост, прозрачност и отговорност се реализират. Демокрацията и правото могат да бъдат наложени само ако необходимостта и натискът идват отвътре и ако има обществена воля за това. Трябва да се държи сметка на факторите, които определят поведението на хората в арабските страни, но да се има предвид, че освен религиозната идентичност, държавността и национализмът също са определящи. Излишно е да споменаваме етническото многообразие, но не на последно място и историческата памет. Т.е. на обществата не бива да се поставя само етикетът ислям, а да бъдат видяни в тяхната културна и историческа среда. /Примери за съжителство на мюсюлмани и християни – Сиера Леоне. В Нигер са гарантирани религиозната свобода на малцинствата и представителството им в парламента, в Турция – нагледен пример за стремеж към съвместимост между ислям и демокрация и други./ В мюсюлманските страни има по-силни средства срещу тероризма от американските самолети, ракети и от международните призиви и хуманитарна помощ. И това е например обявяването на фатва на религиозния водач, в която да се осъдят убийствените атентати срещу невинни граждани като престъпление срещу Алах. Изводът е- умерените ислямисти трябва да бъдат спечелени за наши съюзници.

Превенцията може да постига резултати и там, където съществуващият конфликтен потенциал още не се е превърнал в политическо насилие. Политиката за овладяване на кризи и възстановяване на мира и сигурността подлежи на сериозни промени. Наскоро /14 май 2004 г. / Владимир Сокор напомни в The Wall Street Journal че е разработена концепция за някои видове конфликти, наречена “Стратегия на трите Д”- демократизация, декриминализация и демилитаризация. Тя е валидна и за Грузинските провинции и за Молдова, а вероятно и за Косово. Все по-голямо значение ще придобиват сили за възстановяване, а не въоръжените сили. Още сега се чувства необходимостта от по-голяма роля на едни обединени полицейски сили.

Ще сгрешим, ако поставим въпроса, кое има по-голям приоритет, дългосрочната стратегия за премахване на корените на тероризма или защитата от него днес. Те трябва да се придвижват паралелно. Затова е по-точно, ако говорим за дългосрочна стратегия, средносрочни програми и текуща практическа дейност. Следователно в международен план би следвало да се създаде една глобална но гъвкава система, която действа ефикасно във всички посоки - от международно право до противодействие на терористите. Разбирането, че за пресичане на корените на тероризма е необходима стратегия и борба на 2 до 3 поколения не трябва заради тази отдалеченост в перспектива на крайните резултати да отслабва усилията и отговорността ни, а да ги увеличава. Ако в рамките например на 4-5 години /2001-2005/ няма видими позитивни промени, очевидно че някъде допускаме сериозни грешки, може би дори фатални.

Не е вярно, че отсъствието на дефиниция за тероризма е по-скоро академичен, а не практически въпрос за борбата срещу тероризма, защото Русия не гледа с добро око, когато демократични западни държави приемат чеченски терористи, както и редица държави не одобряват обявяването за терористи на борещите се за свои човешки права.
Въпреки че много говорим за тероризъм и ставаме свидетели на изключително скоростното му развитие, човечеството не придвижва паралелно посочените по-горе приоритети, изостава в ответните мерки и години наред не може да дефинира нужни за тази борба понятия и закони.
На първо място трябва да се усъвършенства антитерористичната международно правна база. В тази сфера стоят открити още редица въпроси. Вярно е, че има вече 12 антитерористични конвенции и протоколи към тях. В някои страни бяха приети закони за борба срещу тероризма. Но ето че все още нямаме например приети мерки за формиране система за противодействие на незаконното разпространение на взривни устройства и радиоактивни материали.
Като ефективен метод още след 11.09 2001 г беше посочен прекъсване на финансовите канали на терористите. Но ето че вече няколко години резултатите в това направление са спорни. Срастването на тероризма с международната престъпност усложнява това противодействие. Според доклад на ООН ежегодният световен доход само от незаконния оборот на афганистанските наркотици е около 25 милиарда долара.
Третият приоритет очевидно трябва да бъде – разкъсването на връзката тероризъм-международна престъпност, четвъртият приоритет - недопускане на терористи до оръжия за масово унищожаване и така нататък. Важното е тези приоритети да бъдат придвижвани едновременно и мащабно, защото за тероризма днес няма граници.
Тероризмът поставя отпечатъци върху все повече сфери с изненадващо темпо- външна политика, международно право, въоръжени сили. Възниква въпросът за морала в политиката, за “двойните стандарти”, за използване на борбата срещу тероризма като претекст за преследване на тесни национални интереси и геополитически цели.
Положителният отпечатък, който предизвика заплахата от тероризма е в предизвиканата сплотеност, нараснало взаимно доверие, отпадане на бариери както в международната дейност, така и в сътрудничеството между специалните служби.
Най-фрапиращото несъответствие е обявяването на все нови и нови системи оръжия и нарастване на военните бюджети на великите сили под предлог борба срещу тероризма, когато е пределно ясно, че подобен род оръжия най-малко са подходящи за това и очевидно ще имат друго предназначение в бъдеще. Другата страна на този въпрос – разходите за въоръжения- в САЩ- 3,4% от социалния продукт, докато в Германия например 1,5%, но и твърде висок дял – от 12% до 6% в Оман, Кувейт, Саудитска Арабия, Израел, Йордания, Йемен, Сирия, Бурунди, Етиопия. Логично следва, че ако голяма част от тези пари отиваха за премахване корените на тероризма, бихме имали по-сигурно бъдеще.
Друго противоречие се очертава в обективната необходимост да се работи с някои диктаторски режими, но едностранчиво да се обявява друг такъв за по-опасен, за враг, когато реално не е така. Затова прилагането на еднакви критерии към всички е най-важната предпоставка за спечелване на доверие в съответния регион и на международната външнополитическа сцена, когато се заявяват силови мерки в борбата срещу тероризма и мотиви с цел превенция.
Третият възлов проблем, който политиците предпочитат да премълчават е, че с действията или бездействието си за решаването на конфликти като израелско-палестинския и за реално създаване на по-добри перспективи пред бедните и недемократични държави, не осъзнават, че всъщност допринасят за репродуциране на потенциала от насилие.
Човечеството се раздели на две в подкрепата и отричането на войната в Ирак. Но истината е, че тя я превърна в притегателен център за много терористични групировки. Впечатлението, че сблъсъкът е с исляма, легитимира допълнително ислямския тероризъм. Ставаме свидетели и на едно друго явление- бунтовнически организации се съюзяват с терористични групировки.

От друга страна се налага едно съществено сравнение. Тероризмът наистина е една от най-сериозните заплахи, но не я ли я преекспонираме? Защото ако погледнем доклада на ООН за 2003 година не може да не впечатлят предупрежденията за гладна смърт на 8 милиона души само в една африканска държава, както и за екологически катастрофи, за озоновата дупка, за бъдещето на планетата. В сравнение с тях, какво означават 10 загинали в един бомбен атентат? Тези 10 души по-ценни ли са от 8 милиона африканци? Или 4-ма американци са по-ценни от 400 българи? Тази цинична нишка на разсъждения може да бъде продължена.
Измисляме си нови термини като ядрен тероризъм, наричан още свръхтероризъм, макар че до този момент няма и едно доказателство за използване на тази страховита енергия от терористи. Изграждаме бетонни стени за да се пазим от бомбени атентати, без да си даваме сметка, че истинските терористични действия в бъдеще няма да се планират в афганистански пещери, а в суперлуксозни офиси от изключително интелигентни и свръхбогати, но неморални хора с апетити за управление на икономическите процеси в света.
Често възпроизвеждаме тероризма и ужасени от създадения от нас Франкенщайн чертаем апокалиптични картини, създавайки дори наръчници за неговия бъдещ живот.
Изследователската дейност, литературата, която се появява в тази област не са на особено високо ниво. Първата група издания правеше опит да обобщи редица неизяснени въпроси около атентатите на 11.09 2001 г. и да предложи някои хипотези, с което всъщност правеха касови удари на пазара. Втората група издания се характеризира с опити да се предложат разкрития за политиката и задкулисните механизми и да се развенчаят определени политици. / Грег Унгер, Бушовци и Саудитци. Петрол, власт и терор, 2004 Мюнхен / Джон Диин, Краят на една демокрация. Тайната политика на Джордж Буш, 2004 Мюнхен, Петер Скоуен САЩ. Една черна книга, 2004, Мюнхен/
В същото време сме свидетели на нова медийна стратегия на някои терористични групи, на документиране от тях на терористични актове, на използване на телевизионните канали и интернет-страници. Трябва ли да водим диалог с терористите? Русия е категорична- не! Някои западни столици отговарят- да, при определени условия. По-точният въпрос е може би- на кой етап и отговорът е- преди носещите в себе си конфликта да са преминали към насилие.

Важен аспект е анализът и прогнозата, защото от това зависят решенията на политици и специални служби, къде да насочат усилията си в стратегически план, от това зависи именно правилно да бъде обяснено зараждането и развитието на явлението тероризъм и на новите видове заплахи. Нещо повече, за почти всички по-големи терористични актове досега е имало предварителна информация за насочване на терористите, включително и за тези на 11.09.2001 г. и очевидно недостатъчния анализ и координация е причина винаги отново цивилизованият свят да става жертва на едно от основните средства на терористите- изненадата. Подценяват се: влагането на дълбок замисъл в планирания терористичен акт, символиката, модерната организационна логика, разбиране на политическите процеси и взаимовръзки в света.
Тук се очертават два проблема от гледна точка на българските възможности:
Първо, българските политици създават впечатление, че като че ли нямат достатъчно разбиране и склонност към анализа и прогнозата, затова и не правят необходимото за създаване на по-ефективни информационни потоци в държавата. Интеграцията в новите европейски структури и предизвикателствата пред международните организации ще ги принуди обаче да осъзнаят някои необходимости и създадат съответните аналитични звена и структури.
Второ, международното сътрудничество в борбата срещу тероризма изисква значителен материален, персонален и организационен потенциал. Не всяка държава обаче разполага с такъв. За това голямо значение имат две неща- първо- подготовката и грижата за такъв потенциал в национален план и второ оптимизация на международното сътрудничество от етапа на подписване на международните споразумения за борба срещу тероризма до съвместните мерки за защита, но и до съвместните научни проучвания, обмен на информация и подготовка на кадри. В бъдещата разузнавателна служба на ЕС за борба срещу тероризма се предвижда да работят висококвалифицирани анализатори, а в съответните структури на НАТО- също. А ние като държава трябва да имаме възможност да предоставим такива.
Стратегията срещу тероризма изисква да се обърнем повече към бъдещето. Силите за сигурност правят всичко за да противодействат на терористите, дори и без създадени достатъчно все още правни рамки, които да гарантират координацията между тях. Но срещу тероризма като явление трябва да се заемат още по-ангажиращо и политиците и то с дългосрочни, стратегически цели, чиято реализация днес може и да не е видима и да не носи преки политически дивиденти и високи рейтинги.