По такъв начин, новата употреба на термина тероризъм осигурява заличаването на смисъла на политическата аргументация. Съсредоточаването на вниманието върху темата за тероризма изтласква в страни, далеч от съзнанието на анализаторите реалните сили и интереси на действащите фактори, като позволява те да бъдат маскирани в очите на общественото съзнание.
И все пак не тероризмът и не терористът е главно действащо лице в така описания свят към който днес се движи човечеството. Всъщност, епохата, която нарича себе си “епоха на глобален тероризъм” не е нищо друго освен епохата на действителната еднополярност, на действителният Нов Световен Ред.
Афористично, но все пак точно, може да се твърди, че глобалния тероризъм – това е митологичното съзнание, митологията на новия световен ред – но не в смисъл, че глобалния терор не съществува, /напротив, неговата действителност е сетивно достоверна, безспорна и ужасяваща/, а в смисъл, че терорът е следствие на дълбинни промени в същността, в интимния метаболизъм на света, подреден по нов начин. Както уместно отбеляза сенаторът Джон Кери “Ние искаме да живеем в свят, в който терористът не е главно действащо лице, а е просто голяма неприятност”.


Светът на Realpolitik: Силата срещу Правото

Тероризмът, макар и глобализиран, не представлява разкритата тайна на действителната еднополярност. Очевидно той е ужасяващо следствие от навлизането на моноцентричния свят в една епоха, за която теоретиците уверено твърдяха, че е в миналото – епохата на т.нар. “Realpolitik”. Характерно и симптоматично е, че един от първите въпроси на които бе призована да отговори Кондолиза Райс бе именно този – новият /тогава/ президент на САЩ не осъзнава ли света в категориите на политическия реализъм, т.е. извън нормите на политическия идеализъм, утвърдили се като че ли безпроблемно в американския политически живот след осемгодишния мандат на Демократическата партия. К.Райс отговори диалектично – т.е. не даде отговор. По косвен път още този отказ свидетелствуваше, че честния отговор на този въпрос би бил положителен. Всички действия на новата тогава американска администрация след това се вписват в логиката на Realpolitik. На хуманитарната идеалистическа убеденост, така характерна за американския - а и за всеки друг либерализъм - че “Силата няма Право, но че Правото има Сила”, че правото е силно само по себе си, а силата е неправа по същината си, днешната администрация на САЩ уверено противопоставя класическия принцип - че правото е атрибут на силата и че единствения начин да бъдеш прав е да бъдеш силен.
Горко на победените – това е единствения извод от многобройните “петролгейти” , превзели света след разрушаването режима на Саддам. Победителят получава всичко – дори когато е нямал основания да започне действията, които са завършили с неговата победа – това са очевидни изводи от логиката и стилистиката на начина по който САЩ развързаха иракския възел.
Според Бисмарк – един от класиците на Realpolitik – “Ще оставим на победените само очите, за да оплакват своето поражение”.
Всичко това не само стилистично напомня, но и в действителност възпроизвежда политическата архитектура и логика на света преди 1789 год. – годината, когато започна победоносния път на европейския /а и световен/ либерализъм.
Отговорните държавници в света - тези които си служат с идеология, но не и доверяват - вече си направиха необходимите изводи . С известно закъснение съответните изводи направи и руския президент – “Слабите ги бият” – това беше смисловия център на неговото телевизионно обръщение към Русия след трагедията в Беслан. По един парадоксален начин /и съвсем случайно, разбира се/ тази негова формула представлява дословно повторение на мисълта на Сталин от неговото обръщение към 19 конгрес на ВКП/б/.


България в терористичен контекст

Пресилено - а и невярно - ще бъде да се твърди, че присъствието на България в терористично-глобализирания свят задължава българското общество да живее в перманентния ужас на непрекъснато очакваната терористична заплаха. Поради ред причини, някои от които случайни, а други напълно закономерни, към настоящия момент българите трябва да мислят не за насъщни заплахи и очевидно ще бъде неуместно да се обявява общонационална бойна готовност или извънредно положение. И все пак България има за какво да се замисли, присъствайки в свят, където тероризмът, без да е основно действащо лице, се превръща в основна стилистика на действието. За нас новият дневен ред на света бележи нещо също изключително важно - българският либерализъм след неувереното си изгряване бързо премина към своя залез. Днес в България са еднакво неуместни и някак демодирани съвпадащите по смисъла си ранномарксистка и къснолиберална увереност, че държавата, точно защото е производен продукт на гражданското общество, се определя без остатък от него. България надживя либералната догматика от гледна точка на която държавата е нощен пазач - тоест институция, която има за задължение сутринта да събира труповете от нощните престрелки на враждуващите групировки, а през деня плахо да моли гражданството да си плати данъците.
На мястото на либералния, но и ранномарксистки догмат за неизбежното, макар и не незабавно отмиране на националната държава, някак неусетно, но и категорично се утвърди осъзнаването на един прост факт- някои национални държави ще отмрат, а други - няма.
Остана в миналото революционната убеденост на българските реформатори, че най-добрата държава е минималната държава, че най-адекватното отношение на гражданското общество към държавата е тя да бъде безпощадно наритана. “Малката държава е хубава държава”- за реализацията на този либерално-комунистически принцип бяха положени ефективни усилия.
Можем да прескочим поучителната проблематика около приключилата напоследък в общи линии приватизация на държавното имущество, но си струва да отбележим усилията - за съжаление също резултатни - по минимализация на българската държава в един друг смисъл. Имам предвид приватизацията не на държавното имущество, а на самата държава като съвкупност от политически и управленски механизми. Днес е очевидно ясно: ако икономическата приватизация на българската държава създаде непреодолима корупционна среда, заплашваща сама по себе си както икономическата, така и политическа ефективност, то политическата приватизация на българската държава я води до непосредствено унищожение.
Всяко бъдещо управление на България ще бъде принудено да избира между de facto суспендирането на самата българска държавност и ренационализирането на политическото тяло на българската държава, изхождайки от разбирането, че същността на държавата не е договор, а субстанция, институционализирана и структурирана обща воля на суверена, съдбовно единство на нацията пред лицето на настоящите и всички бъдещи исторически предизвикателства.
Точно това е обяснението и на /на пръв поглед/ непонятния ход на руския президент, когато той обяви, че в отговор на терористичните заплахи следва да се укрепва “вертикалата на властта”. Трезво погледнато, никаква вертикала на властта, разбира се, не съществува - самата власт е (освен всичко друго) вертикала сама по себе си. Да се укрепва “вертикалата на властта” означава просто създаване на властта, нейното структуриране и ефективно разгръщане. Нека да си спомним това, което руските медии се опитаха в продължение на няколко дена да прикрият - че двете самолетни катастрофи, предхождащи Бесланския атентат не бяха просто технически произшествия, а също терористични актове. Разследващите органи неохотно признаха - терористите са успели да се качат на борда на тези самолети по най-простия и ужасяващо ефективен начин. Те просто са подкупили летищните власти. Ето точката, в която корупцията като стил на живот и национално управление непосредствено преминава в тероризъм. Очевидно, така както в медицината най-добрата терапия е хигиената, така и в държавното управление и в борбата с тероризма, една от най-сигурните гаранции срещу универсалните терористически операции е създаването на управленски слой, който да е способен да изпълнява своите задължения без да бъде подкупван.
Това което обаче следва по непосредствен начин за България от необходимостта да осъзнае терористическите и глобални заплахи е императивната необходимост не просто да се “стягат службите”, а да се осъзнае, формулира и реализира най-после адекватна доктрина за националната сигурност на България, съобразно новата историческа епоха. Тя следва да очертава пътя не просто на българите, а на българската нация (защото думата нация в речника на българския елит присъства само като нежелателен анахронизъм, и няма как да се обясни на същия елит, че национална сигурност без нация е като силикон без бюст). Една адекватна и вменяема доктрина за национала сигурност в България може да се появи единствено и само в резултат на съзнателна геополитическа субектност на България. А именно това е, което липсва на днешния български национален политически елит.
На революционерското противопоставяне между държава и общество, още днес следва да се противопостави разбирането за тяхното органично, макар и /естествено/ не безпроблемно единство. В противен случай ще продължи днешната гибелна за държавността на България новонасадена догматика, според която:
А) Ефективността на българската държавност се основава върху данъчното удушаване на българския частен капитал и
Б) Ефективността на българското гражданско общество (а и на всички икономически процеси, разбира се) се основава върху системното целенасочено и вдъхновено мамене на държавата.
Действието на тази двойна аксиома до настоящия момент доведе до решително разминаване между две централни категории за всеки обществен живот. Днес в България колкото по-ефективно е едно действие, толкова е то по-нелегитимно, и обратно - най-легитимните действия, именно поради своята легитимност са неефективни.
Политическите и икономическите взаимодействия никога не са били и не могат да бъдат едно и също нещо. Но също толкова абсурдно е това, което днес е действителност - икономическата ефективност да бъде възможна само в сянката, извън вниманието и погледа на българската държавност, а ефективността на българската държавност да се осъществява само като ефективност на полицейския надзор върху българския частен капитал.
Терористичната глобална заплаха, разбира се носи нови илюзии. Хубавото, обаче, е поне това, че точно тя ни задължава да се откажем от старите си, досега действащи илюзии. Икономическа и държавна ефективност вече не могат да съсъществуват със знак минус помежду си. Вероятно новият български елит ще встъпи в сцената на българския обществен живот именно с това разбиране.


Тероризъм - национална сигурност – държавност

За българските елити преходът от кантианския политически свят на нравствени императиви, универсални ценности, строги норми и либерални условности към суровия свят на Realpolitik /а това е Хобсовия свят с основно действуващо лице Левиатан/ може да бъде и болезнен, и дори непосилен. Корените на днешния български “демократичен елит” са там, в далечните години на късния Тодорживковски “развит социализъм”, когато управляващата тогава партия-държава вече нямаше нищо общо със собствената си официална марксистка идеология и когато “единний светъл либерализъм изглеждаше да е лечител на всички обществени – сиреч социалистически – недъзи”, когато всеобщото щастие изглеждаше така възможно и така близко /и трябваше само да се отстрани диктатора и да се либерализира – т.е. да се приватизира – държавата/. Така любимите днес на българския политически елит либерално-социални /или социално-либерални – без значение/ управленски конструкции, сметки и кройки са в същност ехо от онзи така щастлив /с яснотата си/ и така превратен /с илюзорността си/ период.
Либерализмът (в неговият балкански вариант, разбира се) е архетипично заложен в дълбоките пластове на късноперестроечната, т.е. раннодемократична българска демократична върхушка. Именно този либерализъм там днес догаря, създавайки странното усещане за едно така дълго продължило демократично циганско лято в българския обществено политически живот. Но либералната оптика във подсъзнанието на българският елит сериозно затруднява неговата ориентация в настъпващия свят. Епохата на Realpolitik не насърчава либералното светоусещане. Днешният български управленец все по-често се оказва интелектуално и морално безпомощен не само да разреши, но дори да формулира настоящите проблеми на този нов свят, в който правото не е противовес на силата, а неин атрибут. Там се крият и корените на удивителната неспособност на старите български елити, възпитани и формирани в специфичната (и вече отшумяваща/ ляволиберална перспектива и менталност да формулират основните предизвикателства, които настоящата епоха поставя пред българското общество днес. Проблематиката на глобалния тероризъм - така многостранна и драматична - се превръща в съзнанието на днешния български елит в пореден повод не да се мисли творчески и национално отговорно, а да се направи опит за извличане на поредната конюнктурна полза от съгласието със силните на деня и света.
Освободен от задължения към живата обществена тъкан и решил вече веднъж, че национализмът е недостойна архаика в днешния глобализиращ се свят, българският елит е силно затруднен при откриването на основното условие за национална сигурност - а това не може да бъде нищо друго освен националното единство. Ляво-либералния интернационализъм е бариера в неговото съзнание към осъзнаването на актуалните геополитически реалности. В свят, където другото име на голямата политика е геополитика, късноперестроечния български елит продължава да разсъждава в категориите на локалната полза и да използва технологиите на “снишаването”.
По времето, когато предишната американска администрация разиграваше охотно ислямската карта, сред българския елит беше особено модерна ислямофилията. Косовските боевици бяха вдъхновени борци за човешки права и национално самоопределение, а чеченските сепаратисти бяха просто хуманисти, въоръжени с калашници. Днес, както е известно, новата американска администрация, извадила всички възможни и необходими уроци от практиката на разиграването на ислямската карта, по-скоро е на път да обяви ислямофобията за световна доктрина. Усетът за конюнктура отново не подвежда българския елит - довчерашните ислямофили днес са ислямофоби. И няма как да им се обясни, че насаждането на латентна ислямофобия в общество като нашето, в което живеят толкова много мюсюлмани, е скрита диверсия срещу самите устои на българската национална сигурност. Ориентацията не към дълбинната същност на геополитическите предизвикателства, а към възможността за конюнктурно извличане на полза напомня яздене на дракон - и удоволствието не е голямо, а и не е безопасно...
Всъщност, в проблематиката на глобалния тероризъм, особеностите на исляма сам по себе си едва ли имат някакво решаващо значение. Проблемът е друг - и той се състои в това, че изглежда, че ислямът е на път да се появи на сцената на световната история в ролята на трета глобална революционна идеология.
Първата глобална революционна идеология, която до голяма степен определи характеристиката на изминалото столетие, беше разбира се, марксизмът (по-точно неговата разновидност, характерна за IV Интернационал). Втората глобална революционна идеология, която наред с първата (а често и срещу нея) задаваше идеологическия климат в източното полукълбо беше маоизмът. Както отбелязват изследователите (например С. Хънтингтън) и двете тези революционни глобални теории, при всичките им различия имаха нещо типологично общо - и двете разполагаха със своите твърди ядра във формата на съответните свръхдържави (СССР и съответно Китай). На съответен етап от развитието на тези глобални идеологии, тяхното разпространение в света влизаше в определено противоречие с национално-държавните интереси на съответните държави-ядра. А точно това не се наблюдава в света на исляма. Както е известно, ислямският свят няма своя държава-ядро, която би могла евентуално да контролира експанзията на тази глобална революционна идеология. Тази слабост на исляма като революционна идеология, обаче, е на път да се превърне в негово генерално преимущество - разгромът на отделна ислямска държава по никакъв начин не може да доведе до контрол върху динамиката на исляма като глобална революционна идеология.
Проблемът идва оттам, че не съществуват нито теоретически доказателства, нито практически аргументи в защита на твърдението, че ислямът в неговата революционна глобална форма може да бъде победен от когото и да било, включително и от т.нар. обединени сили на демократичния цивилизован свят. А оттук за България следва само един, но затова пък изключително неприятен извод - безусловното и прибързано ангажиране на българската държава (отговорност за което носи разбира се, българският елит) с т.нар. “антитерористическа коалиция на желаещите” означава просто да се покани политизирания ислям в неговите най-войнствуващи форми на българска територия.
Разбира се, няма никакъв проблем да се направи опит отговорността за всички нежелани последствия от такава покана да бъде прехвърлена от българската политическа класа /т. е. от днешният политически елит на страната/ върху специализираните правоохранителни и правораздавателни органи и върху органите за сигурност.Това е правено - при това успешно - по различни поводи неколкократно през последните десетилетия. Това, обаче, би било не просто некоректно спрямо тях, но преди всичко безсмислено и – този път – безуспешно.
Причината е проста – геополитическите отговорности се носят не от специализирани служби, а от управленски върхушки и национални политически елити. Именно те – а не българските правоохранители и специалисти по национална сигурност – са изправени днес пред изпитание. Казано просто – на българският политически елит днес му предстои явяване на изпит по геополитическо мислене. Евентуалния провал на този изпит води не до поправителна сесия, и дори не до повтаряне на семестъра, а до обща историческа дисквалификация.
България навлиза в света след “края на историята” – а това е суровият свят на Realpolitik, където Силата владее Правото и където “Войната е майка на всички неща”, За разлика от либералния свят, този нов свят носи много жестокости, но и много възможности – те, обаче, са само за този, който е подготвен да ги посрещне.
Подготвена ли е България за света на Realpolitik? Отговорът на този въпрос предстои да научим в най-близко бъдеще.

Декември 2004 г.