|
ГЕОПОЛИТИКА И ЕНЕРГИЙНИ ИНТЕРЕСИ |
 |
|
Автор Симеон Николов
|
|
Петък, 01 Юли 2005 03:02 |
За историята отрязъкът от времето, в което настъпиха промените в Източна Европа, разпада на Съветския съюз и неотклонния все още стремеж на САЩ да наложи еднополюсния си подход на световната сцена е само един миг. На международна енергийна конференция в Баку неотдавна някои представители на световно известни нефтодобивни компании бяха поставили в заглавията на докладите си визията с хоризонт 2030 година. В сферата на политикана обаче, такава прогноза е почти невъзможна, независимо от изследвания като тези на Съвета по разузнаване на САЩ “Светът през 2020 година”, които имат повече други цели, отколкото реални прогнози. Животът обаче ни притиска с предизвикателството да скъсяваме тази разлика от 10 години. Така например изгледите за недостиг на нефт в глобален мащаб и повишаване на цените му оказват натиск за формиране на външнополитически решения и генерират нови международни напрежения.
Безспорно, че се очертава изостряне на борбата за енергийни ресурси. Предупреждението на Хенри Кисинджър от 02 юни 2005 г. за възможни предстоящи конфликти на тази основа не са нещо ново. Така както и фактът, че борбата за достъп до такива ресурси не е единственото предизвикатество пред света. Със същата увереност можем да кажем, че сме изправени пред сериозни сблъсъци заради недостигът на вода. Съществен отпечатък върху близкото ни бъдеще ще имат последиците върху екологичната среда. Проблемът е, че често четем такива предупреждения, анализи и статистики като екзотично четиво. Но в САЩ виждаме примера за това, че дори една такава сила да не желае да подпише протокола от Киото, подкрепен вече от 178 държави в света, фирмите й постепенно се приближават към тези норми за да не рискуват бъдещите си печалби. Друго предизвикателство е как ще спрем религиозното противопоставяне и кой път за разширяване на демокрацията в десетки още държави ще изберем, за да не раждат те тероризъм и агресия.
Същественото обаче е, че все повече проблеми изискват глобално решение и все по-малко е възможно една държава да определя бъдещето си независимо от другите.
Регионът на Югоизточна Европа пряко ще бъде повлиян от ставащото в Близкия Изток и Каспийско-Кавказкия регион.
Безспорно 21 век ще бъде век на Азия. От тук нататък обаче ще е трудно да се конкретизират прогнозите. В най-добрия случай би мого да се посочат тенденции и се разработят вероятни сценарий.
Оформящият се още сега триъгълник Русия-Китай-Индия подсказва, че може да се роди и някакво икономическо формирование, чиято мощ и икономическа политика ще слагат отпечатък, както на световната икономика, така и на връзките със съседни региони.
Важен фактор ще бъде изходът от противоборството за овладяване на нефтените и газови ресурси и съответните нефтопроводи и газопроводи към Западна Европа и САЩ от една страна и към Китай, Индия и Япония от друга страна.
Трети фактор на въздействие е ролята на САЩ в стремежа им за установяване на контрол над Кавказко-Каспийския регион, евентуално провокиране на ислямски сили и недоволни регионални елити и създаване на пояс на нестабилност около Русия, Китай и Индия, което ще се отрази и в икономически план.
Малко политолози биха се осмелили засега да предскажат какво ще е бъдещето на Русия. Збигнев Бжежински се аргументира с предстояща смяна на елитите за да формулира прогнозата си, че “в предстоящите няколко години ще станем свидетели на далеч стигащи промени в Русия”. 2/
Няма съмнение, че Русия загуби влияние в постсъветското пространство. Но ще е и прибързано, ако не видим, че с икономически лостове Москва се опитва да запази не малък периметър на взаимодействие с тези страни.
В средносрочен план се очертава все по-трудно постигане на единна политика на ЕС по Русия, дори известно разделяне на членките й на два лагера. От друга страна е важно, дали ще прерасне в стратегически оформящият се съюз Русия-Германия-Франция-Испания, който би искал както едни повече европейски Балкани, така и една повече европейска, отколкото американо-центристка Украйна. Смяната на властта в някои страни обаче, като например в Германия, може да отложи един подобен стратегически съюз.
Ако 21 век ще бъде век на Азия, то в предстоящото десетилетие ще сме свидетели на важни промени в Близкия Изток, където са съсредоточени 60% от световните запаси на енергоносители. Някои от процесите в двата региона ще протичат паралелно или зависимо един от друг. Общото, което се откроява на този геополитически фон е борбата за енергийни източници и смяна на режими и елити, понякога под външен натиск. Процесите в мюсюлманското население и в двата региона също ще бъдат един от основните фактори в бъдещето им развитие. Динамиката на събитията често подвежда наблюдателите, които прибързано обявяват вълни от оранжеви или други революции или ефект на доминото в разпространение на демокрацията. А всъщност нещата са много по-сложни и нееднозначни.3/
Предупреждението на Мадлен Олбрайт, държавен секретар на САЩ при президента Клинтън че в Близкия Изток отсъстват дори пасивни проамерикански настроения, навежда на мисълта на сравнението: Докато гражданите на Източна Европа търсеха възможност да се идентифицират с демокрацията в САЩ, гражданите на арабските страни се стремят категорично да се дистанцират от хегемона. Намесата на САЩ в региона и проведените избори, както и предстоящи такива в някои страни, независимо от това, доколко демократични и честни, разширяват полето за маневриране на ислямистите. Възможно е постепенно и да си пробие път една арабска демокрация, но това, което става в момента гарантира влизането в парламентите на религиозни партии и нарастване привържениците на крайния ислям. Авторитарните режими са застрашени от това, защото при евентуални свободни избори, забранените ислямистки партии както е в Египет и Сирия, веднага биха взели властта. 4/
От друга страна мирът в региона не е гарантиран и можем да станем свидетели не само на граждански войни, но за съжаление и на голяма такава, обхващаща широка част от целия Близък Изток след въвличане на Сирия и Ливан, Израел, Турция, Иран и американските сили. Стабилността на региона обаче е решаваща и за международната стабилност. Несигурността и конфликтите там могат да се отразят пряко на сигурността и в Европа.
Най-лошото е, че се . Или на първо място днес, както се изразява Мадлен Олбрайт, демокрацията не трябва да носи печата на САЩ.
Западът би трябвало да създаде свободен вътрешен периметър за развитие на зараждащите се процеси и стремежи към демокрация в арабските държави. Грешката на европейските държави пък е, че залагат само на икономическото сътрудничество и обвързване. А действителността изисква тази политика да бъде съчетана с конкретни искания за отваряне на диктаторските режими, с разбиране, че това не може да стане от днес за утре, но постепенно да придобие необратим характер.
Всичко това е от особена важност за да може регионът да излъчва сигурност и да продължи да бъде надежден източник на енергоносители.
Без съмнение много от действията на САЩ, Европа, Русия, Китай и други се определят от жизненоважната потребност от гарантиране на бъдещото си снабдяване с нефт и газ, а с това и на развитието и конкурентноспособността на икономиките си и в крайна сметка на оцеляването си. Според доклад на Департамента по енергетика на САЩ енергийното потребление в началото на 21 век ще се увеличи с 50%. Потреблението от петрол към 2025 г. се очаква да нарасне с 57%, а на газта – с 67% Производството на петрол през 2025 г. ще бъде 120,6 милиона барела дневно, което е с 44 милиона повече от днес. Експертите обаче се опасяват, че няма да бъде достигнато нивото от 120,6 милиона барела дневно. Спад на производството се отбелязва в Северна Америка, Русия и Средния Изток. През последните 40 години са открити няколко находища, но само 1 се използва успешно/ В Каспийски регион/.
Според геолога Колин Кемпбел световното производство на петрол ще достигне своя връх и ще започне да спада през 2016 година, но в Близкия Изток това ще стане през още през 2006 г.
Не особено оптимистичната перспектива в това отношение допринася не само за разгръщане на конкурентна борба в нефтените региони и транзитните страни, но и за превантивни действия за политическо влияние и дори военно присъствие.
Така например за предстоящото изпращане на няколко хиляди военнослужещи и практически разширяване на присъствието си в Азербайджан САЩ виждат няколко причини: наличието на нефтени находища, преминаващите през тази територия важни нефтопроводи, недопускане строителство на нефтопровод за транспортиране на ирански нефт през Кавказ за Европа, осъществяване на контрол над Иран и северната част на Близкия Изток. 5/
На другия край на континента през април 2005 г. за първи път от 30 години се стигна до толкова остри антияпонски протести в Китай, след като Япония реши да добива газ в спорната зона па Източно Китайско море. Това беше причина известният анализатор Ян Бремер, президент на 'Eurasia Group' и старши научен сътрудник в Института по световна политика /World Policy Institute/ да възкликне “Източноазиатските гиганти излизат от контрол”. “В интерес на осигураване на международната стабилност трябва да се заставят тези страни да се заемат с работа. Геополитическите и икономически залози в този спор нарастват с такава скорост, както интензивноста на противопоставяне.”5/
Русия в стремежа си за възстановяване на влияние в т.н. постсъветско пространство, за което стана дума по-горе, очевидно се опира на нефта, природния газ и други свои богатства. С това може да се обяснят събития като създаването на голям държавен енергиен комплекс, започвайки с обединението на “Роснефт” с “Газпром”, най-голямата в света компания за добиване на газ. Можем да очакваме, че “Роснефт” ще разширява своето сътрудничество с Китай, Индия и други страни, в които икономиката расте с бързи темпове и в които се чувства недостиг на енергия. Специалистите съзнават, че това ще води и до влияние на финансовите пазари. Междувременно повечето американски фирми бяха отстранени от инвестиции в нефтогазовия сектор. В енергийната област Русия предпочита партньорство с държавни, а не с частни компании, което дразни някои, но това е обяснимо, защото президентът Путин постави под свой контрол “стратегически сектори” именно за да може да увеличава външнополитическото влияние на страната, да ги използва като инструмент за постигане на определени външнополитически цели.
Русия не би могла да играе съществена роля например в клуба на най-богатите и влиятелни държави , известен като Г-8, ако не се предлагаше като важен геополитически мост между Запада и Изтока. Тоест Запада е приобщил Русия макар и с особен статут към своя клуб, независимо че тя не е нито богата и под въпрос- дали е демократична, защото му е необходима като източник на природни ресурси и мост към страни потребители с ускорено развитие и безспорно важна геополитическа роля в бъдеще.
Естествено е, че САЩ и Русия практически са в геополитическа конкуренция в Каспийския регион. За САЩ доставките от там са възможност за ограничаване зависимостта им от Близкия Изток. Русия пък отчита, че тези доставки ще представляват конкуренция на руския добив в Сибир.
Независимо от това обаче, САЩ и Русия са заинтересовани от все по-тясно сътрудничество. Показателно е, че ръководителят на Департамента по енергетика Самюел Бодман (Samuel W. Bodman) при посещението си в Русия през април 2005 година, имащо за цел да намали напрежението в американските енергийни компании, изрази мнение, че износът на руски нефт за САЩ би трябвало да се увеличи 10 пъти! /Понастоящем той възлиза на около 230 – 240 000 барела на ден./
Преоринтирането в Русия създава известни безпокойства в САЩ както по отношение на бъдещи инвестиции, така и по отношение на доставките на нефт и газ. Русия отложи строителството на нефтопровода до Мурманск, откъдето нефтът трябваше да бъде транспортиран до източните брегове на Америка и се зае с разработка на проекта за строителство на нефтопровод до Находка, откъдето нефтът ще се доставя в Азия.
Въпросът за инвестициите е изключително важен и като че ли е една от възможностите за обединяване интересите на страните. За Вашингтон е важно да разнообрази източниците на своите доставки. Но Русия печели немалко от сътрудничеството си със Запада. Западните технологии и инвестиции имат ключово значение за реализацията на плановете на Русия за получаване максимални доходи за сметка на високите цени на нефта в период, когато промишлените сектори, които не са свързани с енергоносители, се борят за повишаване на конкурентноспособността си. Друг аспект имат нужните инвестиции в страни като Ирак. Тук тревожното е не толкова спада на добива на нефт /1,8 милиона барела, при 2,3 през лятното на миналата година, а предупреждението на експертите, че състоянието на производствената база е критично. Интензивното добиване на нефт при лоша техническо осигуряване може да нанесе огромни загуби на нефтените резерви на Ирак. Международната енергийна агенция /IEA/ призова държавите от Средния Изток да инвестират 400 милиарда долара до 2030 година в модернизиране на експлотационната техника, за да се запази нивото на цената на нефта. /Понастоящем 50 долара, но има експретин прогнози за 100 и дори за 150 долара./ 7/
Откритият неотдавна /25.04.2005 г./ и многократно коментиран нефтопровод Баку- Джейхан 8/ е показателен както за поставянето на политическите интереси пред икономическата изгода, така и за създаване на геополитически проблеми. За експертите отдавна е ясно, че не само цената от 3,6 милиарда долара е твърде висока, но и транспортните разходи са двойно по-големи от тези по досегашния път на азербайджанския каспийски нефт през руското пристанище Новоросийск. Независимо от това, че петролопроводът бе проектиран с капацитет 1 милион барела дневно, което е една десета от дневния внос на САЩ, резервите на азебайджанските нефтени източници се оценяват днес много по-ниско. Дори целият район на Каспийско море би могъл да предложи 32 милиарда барела, което не е повече от резервите на Катар. При максимална експлоатация на азербайджанския нефт от 2009 г по 50 милиона тона нефт годишно, много бързо ще се изчерпят резервите от 500 милиона тона. Проектът Баку –Джейхан още от началото отразяваше американски надежди и интереси за освобождаване от зависимостта от нефтени доставки от Централния Изток. Високата цена е продиктувана очевидно не от икономически, а от политически мотиви. Но когато на 03 декември 2004 г. министърът на отбраната на САЩ Доналд Ръмсфелд постави пред азербайджанския президент Илхам Алиев въпроса за дислоциране на американски военни подразделения за охрана на петролопровода от терористични нападения, Русия реагира кратко и ясно: “Досега не е имало американско присъствие в Каспийския регион и такова няма да има. Ние няма да го позволим, те няма какво да защитават тук”. Независимо от това, при третото си посещение вече през 2005 г. Доналд Ръмсфелд конкретизира идеите на американската програма “Каспийски страж” за 100 милиона долара през следващите 10 години. Не може да убегне от вниманието на всеки наблюдател, че истинските цели са част от обкръжението и натиска върху Иран. За това, колко динамично се развиват събитията свидетелства заявлението на Иран от края на април 2005 г. за готовността си за създаване на общи сили за бързо реагиране с участнието на 5 държави от Кaспийския регион.
Западните наблюдатели бяха абсолютно прави когато нарекоха откриването на нефтопровода “стратегическо събитие”.9/ Той е първият, заобикалящ Русия, която контролираше нефтопровдните маршрути на каспийския и средноазиатския нефт на запад и с това може би подчертава по-силно независимостта на Азербайджан и Грузия. За САЩ, които подкрепиха този проект, нефтопроводът означава по-нататъшно отслабване на влиянието на Москва в т.н. постсъветско пространство. Сигурно са прави и онези, които обръщат внимание на това, че този тръбопровод засилва изолацията на Армения, чийто отношения с Азербайджан и Турция са известни. Нещо повече, в думите на азербайджанския президент, че ще възстанови суверенитета на Азербайджан над спорния анклав Нагорни Карабах, държан понастоящем от Армения, някои дипломати видяха намек, че част от приходите от нефта могат да бъдат изразходвани за военни нужди.
Търсещите наистина стратегически ефект сигурно биха споменали тук и това, че тръбопроводът ще приближи Цетрална Азия с Европа и ще намали твърде интензивното движение на танкери през Босфора. На пръв поглед е така, но съмнението в ефективността му си остава.
Освен Русия и Иран не е доволен от настъплението на САЩ, западната ориентация на Азербайджан, Грузия и Армения и насочването на нефт и газ от тях към Турция. Ако анализираме последните действия на Иран обаче, ще видим, че той започва да проявява не по-малка активност, загрижен за своето положение и вече успява да изнерви САЩ. Всъщност именно САЩ и Иран се превръщат в основните конкуренти в региона.5/
Вашингтон незабавно предупреди Индия да не внася газ по газопровод от Иран, което пречело на политиката му на изолиране на режима в Техеран. Пробивът обаче в отношенията с Индия и Пакистан е налице и той отвори пътя за строеж на газопровод за 4 милиарда долара. Истински шахматен ход срещу интересите на САЩ бе интересът на Китай за сключване с Иран на дългосрочен договор в областта на енергийните доставки за срок от 25 години.
В началото на юни 2005 г. Иран предложи на Русия да подпишат дългосрочен договор за доставка на руски нефт с до пристанище в Каспийско море срещу доставен на аналогично количество ирански нефт в Персийския залив или на Средиземно море.
Забележителна е и активността на Иран да стане част от транспортния коридор от Индийския океан до постсъветското пространство. През април 2005 г бе предаден последния участък от пристанище Аббас до границата с Тукменистан. Техеран възнамерява да отдели 600 милиона долара за да получи практически към железопътната система на бившия Съветски съюз в Саракс и Астар. Амбициите му по море са да предложи по-евтин, алтернативен морски път, излизащ от Индийския океан през Суецкия канал към Източна Европа.
Защо Иран е заплаха за САЩ? Във всеки случай не с ракетите си, а защото с 9-10% от световните запаси на нефт и 14% -на газ се превръща в алтернативен източник на енергоносители за Азия. Ако Ирак излезе изпод контрола на САЩ, то тези две страни, заедно с Индонезия биха осигурили практически всички нужди на Азия, която ще стане абсолютно независима и разбира се ще се превърна в глобален конкурент на западните държави, привличайки производствени мощности.
САЩ и Канада поглъщат 30% от световното производство на нефт и добиват 15-16%. В Южна Америка се добиват още 9-10%. На практика по-голямата част от близкоизточния нефт захранва Европа и Азия. Но САЩ се стремят да контролират именно този регион, защото чрез този контрол може да се осъществява баланса над световната система. Излиза, че американците са прави като казват, “ние не се стремим изключително към нефта в Близкия Изток”. Да, така е, те се стремят да не позволят тези страни да увеличат независимостта си, както и да забавят превръщането на Китай в световна сила. Но за да се разбере голямата геополитическа игра все пак трябва да се припомни, че след САЩ по консумация е Китай, следван от Япония, Русия и Германия.
Тъй като напоследък много се коментира рязкото нарастване на потреблението на нефт от Китай /16% годишно/, което влияе на световните цени, както и за агресивната политика на Пекин за придобиване и разработване на нефтени и газови находища в различни райони на света /Судан, Еквадор, Саудитска Арабия/, трябва да отбележим, че Китай все още не е световен играч в бизнеса с енергоносители, а може и да не стане такъв, но е добър пример за преплитането на енергийните интереси с геополитиката. През ноември 2004 г Китай подписа с Иран меморандум относно договореност за бъдещо споразумение за 70 милиарда долара за закупуване на природен газ в продължение на 30 години. В резултат на това Китай по скоро би блокирал всеки опит на САЩ да използва СС на ООН за въвеждане на ембарго на ирански нефт и газ. Стремежът към достъп до руски нефт и газ и инвестиране в енергийната област е в основата на геополитическия съюз на Китай с Русия, дори много повече отколкото оръжейния бизнес. Москва позволи на Китай с включването му в проекта “Сахалин-3” да получи възможност чрез своята Китайнска национална нефтена компания да разработва огромни запаси от нефт, съвместно с “Роснефт”.
Друг пример за определящи интереси е, че поради притежаването на голяма нефтена концесия от Китай в суданския район Дарфур се усложняват усилията на САЩ за прекратяване на така наричания от тях геноцид в Судан.
Ян Бремер, президент на 'Eurasia Group' предупреждава, че при военно-политическа криза заради Тайван, може да се стигне до това САЩ да блокират доставките на нефт в Китай от Близкия Изток и Северна Африка. За да намали уязвимостта си в случай на възникване на подобен сценарий Китай разглежда възможността за прокарване на нефтопровд през Бирма- държава, която администрацията на Буш включи в своя списък на тираничните държави.10./
Анализирайки ролята на големите играчи на нефтения пазар след САЩ, Русия и Китай трябва да си дадем сметка, че все пак Китай трудно би достигнал потреблението на нефт на САЩ. Русия пък не би могла да добива повече нефт от Саудитска Арабия. И в крайна сметка именно
отношенията САЩ- Саудитска Арабия ще се окажат може би най-важни. Очакванията са нейното производство на нефт рязко да се увеличи.
Политически мотиви в т.н. нефтена политика могат не само да се намерят, с тях може и да се спекулира. Само 6 месеца след като Саддам Хюсеин формулира идеята си за промяна на нефтените продажби от доларова на евро-база, което би било катастрофално за САЩ, започна подготовката на планове за война срещу Ирак.
САЩ изведнъж рязко увеличиха подкрепата си за революцията в Украйна и смяна на режима, след като бившият президент Кучма през юни 2004 г внезапно промени позицията си по петролопровода Одеса-Броди с планираното продължение до Полша и обяви решението си потокът да бъде в обратна посока- от Броди за Одеса за транспортиране на руски нефт. Разработки на някои западноевропейски университети привеждат подобни примери в анализите си за действителните интереси на САЩ от демократизация в страни като Украйна, Ирак и другаде. 8/
Но трябва да признаем решимостта на Русия да минимизира геополитическите си загуби, за което свидетелства подписаното от Владимир Путин по време на посещевнието му в Германия споразумение за проект за строителство на балтийски газопровод, който заобикаля Украйна и неприятните за Москва преговори с Украйна и същевременно ще допринесе в бъдеще за запазване на енергийна зависимост на Европа.
От друга страна вътрешните процеси на трансформация в страни износителки на нефт и газ или транзитиращи такива могат да застрашат сериозни икономически и дори геополитически интереси.
По време на събитията в Киргизия оправдано възникна опасението, че те могат да дестабилизират стратегически важната китайска провинция Синцзян, богата на нефт и уран, в която и без това уйгурите създават сериозни напрежения. Това би попречило на строежа на стратегически важната за Китай отсечка от нефтопровода с дължина 240 от общо 3000 км, свързваща го с Казахстан за транспортиране на нефт от Каспийско море. Впрочем, експертите оценяват този регион като най-взривоопасния в Централна Азия, защото тук междуетническите конфликти се съчетават с радикалния ислямизъм и отдавна салифатите мечтаят за създаване на транснационален халифат, включително обхващайки южен Казахстан и китайската провинция Синцзян. Така събитията в Киргизия се възприемат от Китай като част от някаква стратегия на Вашинготн, който оказва натиск над Европа по отношение премахване ембаргото за продажба на оръжие.
Но дори и един Азербайджан, в който САЩ считат, че могат да имат дори военно присъствие, както стана дума по-горе, не е напълно прогнозируем. Известно е, че в тази страна уахабитите увеличават влиянието си. Извоюване на позиции на радикалния ислям напомня процесите, които текат понастоящем в някои страни от Близкия Изток. Те се борят както срещу авторитарни, така и срещу светски рлежими. Възможно е в Азербайджан те да създадат проблеми за нефтопровода Баку –Джейхан, както и за военното сътрудничество на страната със Запада. Не случайно САЩ рязко активизираха усилията си за формиране на “конструктивна опозиция” в Азербайджан, която с помощта на Вашингтон да дойде на власт. Държавният департамент вече е подготвил списък от 125 души, на които трябва да бъда октазана подкрепа за влизане в парламента ва изборите през ноември. Програма за срок от една година разработиха и организацията на Джордж Сорос и фонд “Евразия”.
Най-голямата страна в района- Казахстан би могла да се превърне в един от основните доставчици на нефт в света с находището Кашаган на шелфа на Каспийско море. Предполага се, че след 10 години Казахднат ще бъде един от петте най-големи износители на нефт в света. Туркменистан и сега доставя на Украйна 45% от използвания от нея газ. Узбекистан, който ежегодно извлича по 55 милиарда кубически метра газ, преди две години започна да го изнася за Русия. “Лукойл” подписа договор с Узбекистан за разработка на голямо газово находище на шелфа на Каспийско море. Именно за това процесите в тези страни и развитието им са жизненоважни както за Русия, така и за САЩ и други играчи на петролния и газов пазар.
Практиката показва, че е трудно да се реализират предложенията САЩ, ЕС, Китай, Русия и съседните на Каспийския и Кавказки региони страни да бъдат разглеждани като единен интегриран пазар, да започнат всеобхващащ “евразийски диалог” в областта на енергоносителите, способни да обединят главните външни инвеститори- САЩ и ЕС и ключовите регионални играчи, особено Русия, Азербайджан и Казахстан, да се поощряват преките инвестиции, да се решават проблемите с регионалната сигурност, да се засили борбата срещу организираната престъпност. 11/
ЛИТЕРАТУРА
1/ Керолайн Даниел, “Кисинджер предупреждает о конфликтах из за доступа к энергоресурсам”, The Financial Times, 02.06.2005
2/ Збигнев Бжежински, Интервю за радио Свободна Европа, 12 май 2005 г.
3/ Изтъкваните събития бяха в резултат не на някакви демократични процеси, макар че протичат и такива, а на смъртта на Арафат в Палестина, убийството на бившия премиер Рафик Харири в Ливан, войната на САЩ в Ирак и т.н.
4/ Елена Николова, “Демократизация на Близкия Изток по примера на Ирак”, Свободен Университет Берлин
5/ Райнер Герман, “ Съперничество за Кавказ: Основни конкуренти- САЩ и Иран”, “Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”, Германия, 31. 05. 2005 г.
6/ Политика нефти , "The Daily Telegraph", Великобритания, 26 май 2005
7/ Herbert Hasenbein, „Erdölvorkommen einmal anders betrachtet“, Telepolis, 04.06.2005
8/ Партньори: консорциум от 11 партньори: СОКАР (държавна нефтена компания на Азербайджан), British Petroleum (Великобритания), TPAO (Турция), Statoil (Норвегия), Unocas (САЩ), Itochu (Япония), Amerada Hess (САЩ), Eni (Италия), Total (Франция), INPEX (Япония) и ConocoPhillips (САЩ). ВР - крупнейший акционер и отвечает за стадии проектирования и строительства. Дължина: 1760 км (445 км на территорията на Азербайджан, 245 км – в Грузия и 1070 - в Турция). Прогнозен срок за експлоатация: 40 години. Максимално достигната височина: над 2800 м. Пресичания на пътища и жп-линии: над 350 в Азербайджан, 70 в Грузия и 300 в Турция. Пресичания с водни прегради: более 700 в Азербайджан, 200 в Грузия и 600 в Турция. Запаси: по оценка на американската администрация за енергийна информация в Каспийския регион има между 17 и 33 млн. баррела нефт, чието минимално ниво е сравнимо с Катар, а максимално такова- със САЩ.
9/ Ян Бреммер, “Восточно-азиатские гиганты выходят из-под контроля”, 20. 05. 2005, "The International Herald Tribune", САЩ
10./Ян Бремер и Николас К.Гвоздев, “Ничья борьбе за контроль над эенергоносителями Центральной Азии”, 28 юли 2004, United Press International
11./ Vijay The Wall Street Journal, 23.05.2005, USA
|
|