ИНСТРУМЕНТИ НА СИЛАТА В ПОЛИТИЧЕСКИТЕ СТРАТЕГИИ НА МАЛКИТЕ ДЪРЖАВИ В МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ Печат
Автор Михаил Найденов   
Четвъртък, 01 Март 2007 03:02
Роля и място на „малката държава” в съвременния свят
Краят на двуполюсния модел на системата на международните отношения след падането на Берлинската стена през 1989 г. бе последван от фундаментално преконфигуриране на съществуващите центрове на сила и изграждането на нови. Развитието на процеса на глобализация в нейните политически, икономически, финансови, технологични и културни измерения, водещ до все по-нарастваща взаимозависимост, е определящ за настоящата и ще дефинира в още по-голяма степен бъдещата структура на световната система. През последното десетилетие на миналия и през първите години на настоящия век се отчита все по-нарастваща сложност и динамика на процесите в отношенията между държавите, международните организации и недържавните субекти.
Влиянието на държавата като основен субект в системата на международните отношения се измерва посредством редица количествени и качествени показатели. Осъществяването на външнополитическите стратегии на страните продължава да се определя от балансирането съчетаване на инструментите на т.нар. „мека” и „твърда” сила . Към първата категория се отнасят преди всичко политиката, дипломацията, икономиката, финансите, търговията, технологиите и културата. Към втората категория спада военната сила като основен и незаменим елемент за това дадена държава или група от държави да бъдат способни да играят стратегическа роля. Освен тези показатели, определящи за възможностите на държавата да реализира набелязаните външнополитически цели са също така наличието на достатъчен институционален капацитет за управление, количеството и качеството на човешките ресурси, равнището на обществен консенсус и единството на политическата воля, от които произтича способността за координирано действие във външната политика. Не на последно място, в глобализиращия се свят все по-голяма важност придобива степента на участие в международни организации.
Като обект на настоящото изследване отбранителната политика се разглежда в качеството й на един от основните инструменти при реализиране на интересите на „малките държави” в международната политика, в т.ч. и Република България. Преди това обаче за целите на настоящото изследване би следвало да се направи опит за дефиниране на понятието „малка държава” .
От гледна точка на теорията на международните отношения „малка държава” е относителна категория, дефинирана на базата на съпоставка с потенциала на други страни. От тази гледна точка мощта на държава се определя от територията, населението, природните ресурси, икономическия и финансов потенциал, културното влияние, военната сила, политическото единство и мотивацията за утвърждаване на международната сцена и други количествени и качествени показатели. Според други изследователи определящ е избраният модел на поведение. В този случай като „малка” се дефинира страната, която в своята политика избягва употребата на сила или заплаха със сила, придържа се към принципите и нормите на международно право и работи за утвърждаването на мултилатерализма. Подобен тип поведение произтича от ограничените ресурси за въздействие и затова международната легитимност се разглежда като гарант за осигуряването на благоприятна външна среда, в която да бъдат реализирани националните интереси.
В случая и двете гледни точки могат да бъдат приети за основателни и взаимно допълващи се. Въз основа на тези положения като „малка” може да се определи тази държава, чиито количествени и качествени показатели на силата са недостатъчни, за да може тя самостоятелно да гарантира както сигурността си, така и реализирането на интересите си и именно поради тази причина тази страна е принудена да разчитат до голяма степен на външна подкрепа. Тук следва обаче контекстът на тълкуването да се разшири, като се отчете и все по-нарастващата взаимозависимост в глобален план. В допълнение към гореспоменатото, днес „малките държави” функционират в един все по-глобализиращ се свят, в който дори големите и мощни държави не са в състояние сами да се справят с новите предизвикателства, а са принудени да търсят активно взаимодействие с останалите. В това е смисълът на изграждането и укрепването на различни международни съюзи, коалиции, интеграционни общности и други структури, обединяващи държави и дори междуправителствени организации в качеството им на субекти на международните отношения.
Следователно, търсейки възможно най-изчерпателна дефиниция на „малка държава”, наред с ограничеността на ресурсите, невъзможността самостоятелно да се гарантира собствената сигурност и реализирането на интересите и придържането към принципите и нормите на международното право, следва да се прибави също така и стремежът към интеграция в международни политически, икономически и военни структури, в които да провежда активна политика в защита както на собствените си, така и на колективните интереси. Това осигурява на тази категория страни относително по-голяма тежест на световната сцена, като ги превръща в ценни и дори сравнително трудно заменими партньори на по-големите държави. С развитието на глобализацията и произтичащите от това нови предизвикателства се очаква последните да стават още по-зависими от взаимодействието с останалите държави, независимо дали са малки, средни или големи, не само за да гарантират собствената си сигурност в един все по-взаимообвързан свят, но също така да постигат по ефективно целите си в една сложна и динамична среда. Това, от своя страна, придава нарастваща относителна тежест на „малките държави”, като извличането на конкретни резултати от създадените благоприятни възможности зависи от ефективността на провежданата от тях политика.
Зависимостта на „малките държави” от параметрите на външната среда за сигурност е особено силна в съвременната геостратегическа ситуация в света. Въпреки моментното отсъствие на заплаха от глобален или близък по-мащаби военен сблъсък, крайно негативното влияние на традиционни и нови рискове и заплахи днес засяга не само големи и мощни страни, но най-вече „малките държави”. Независимо от волята им, тези държави са изложени на негативното въздействие на регионалните конфликти, нестабилността, произтичаща от разпада на държави, глобалният тероризъм, разпространението на оръжията за масово унищожение и средствата за тяхното доставяне, организираната престъпност и свързаните с него различни видове незаконен трафик, нелегалната миграция, икономическата нестабилност, рисковете пред информационната сигурност и прекъсването на снабдяването с жизненоважни ресурси, особено на енергоносителите. Не на последно място, екологичните катастрофи, природните бедствия и аварии и рискът от избухване на епидемии и пандемии се очертават като все по-сериозни предизвикателства, които могат да придобият неподозиран деструктивен ефект, особено ако се съчетаят с някои от горепосочените .
Моментният анализ на стратегическата среда за сигурност потвърждава устойчивостта в развитието на тенденциите, проявили се в нея след края на Студената война и придобили още по-голяма отчетливост след терористичните удари срещу САЩ от 11 септември 2001 г. Средата за сигурност се характеризира с асиметричност на новите предизвикателства, които de facto притежават неограничена от разстоянията способност за въздействие, сложност и динамика на процесите, нарастване ролята на недържавните фактори, липса на ясно дефинирани и предвидими противници, които са готови да използват неконвенционални стратегии, тактики и средства, включително и оръжия за масово унищожение. Освен това се отчита и изострящо се противоречие между принципите на ненарушимост на границите и на правото на самоопределение, както и между принципът на ненамеса във вътрешните работи на суверенните държави и необходимостта от международна защита на правата на човека, дори с цената на хуманитарна интервенция . Всичко това води до ограничаване на предсказуемостта на средата и способства за мултиплицирането на неблагоприятните последици в нея.
В тази среда в настоящия момент са поставени „малките държави”, вкл. и Република България. Тяхното схващане за рисковете и заплахите и за естеството на отговора, който следва да им бъде даден, наред с политическата и ценностната им ориентация, предопределят тяхната външна политика, в частност отбранителната им политика като инструмент на силата. Едно от основните начала във външнополитическа стратегия на „малките” държави е нуждата от водене на политика на глобално ниво, въпреки че интересите им се проявяват най-видимо на регионално равнище. Понеже тази категория държави са повлияни, независимо от волята им, от външната среда за сигурност, те се стремят да оказват въздействие върху нея, като провеждат политика на местно и дори на глобално равнище. Понеже „малките държави” не са в състояние да действат самостоятелно в световен мащаб поради ограничените си възможности, те участват в различни международни структури (постоянни организации и съюзи, интеграционни общности или ad hoc коалиции на желаещите), с помощта на които не само се стремят да гарантират сигурността си, но също и да преследват и реализират външнополитически си цели си по-ефикасно и по-ефективно.
Настоящият анализ на средата за сигурност показва също така, че във все по-взаимнозависимия свят дори най-големите и мощни държави не могат да оказват влияние в степента, достатъчна, за да могат свободно и самостоятелно да определят глобалния дневен ред. Нужни са им коалиционни партньори, каквито често пъти намират в лицето на „малките държави”, с които заедно се стремят да моделират външната среда в желаната от тях посока. Освен това в този контекст следва да се отчита и нарастването на броя на тази категория държави след разпадането на биполярния модел на системата на международните отношения, което наред с преконфигурирането на центровете на сила, увеличава вероятностите за различни временни или трайни коалиции. Следователно, зависимостта е двупосочна, като това може да бъде от полза на „малката държава”и нейната роля понастоящем е по-голяма, отколкото по време на Студената война, когато в рамките на двата противостоящи блока те имаха значително по-стеснено маневрено поле за действие и бяха по-зависими от влиянието на „твърдата” сила.
От гледна точка на външнополитическата теория „малката държава” е уязвима от военната мощ заради ограничените си ресурси и следователно в неин интерес е този компонент на силата да губи влияние за сметка на невоенните фактори, паралелно с укрепване на международноправния ред и глобалните и регионалните структури, като ООН, ОССЕ, ЕС, НАТО и др. Поради параметрите на стратегическата среда обаче, въпреки нарастващата роля и значение на „меката сила”, военната сила се запазва като ключов фактор за гарантирането на сигурността, както и за създаването на условия за траен мир и просперитет. Предвид това и отчитайки характера на новите асиметрични рискове и заплахи, наред с невоенните фактори, използването на военния компонент по най-рационалния и резултатен начин остава conditio sine qua non за отстояването на интересите на „малките държави”. Този елемент е интегрална част от инструментариума за външно действие, наред с политическите, икономическите, финансовите, технологичните и дори културните лостове за въздействие. Максималното оползотворяване на неговия потенциал може да бъде реализирано посредством адекватна отбранителна политика.

Отбранителната политика на Република България като „малка държава” – инструмент за реализиране на политическата стратегия
Отбранителната политика на Република България като средство за реализиране на външнополитическата стратегия е основана на активно членство в НАТО и участие в изграждането на Европейската политика за сигурност и отбрана (ЕПСО) на ЕС, което гарантира както националната отбрана, така и увеличаване на относителната тежест в международните отношения, с цел реализирането на външнополитическите цели. Възприетият от страната проактивен глобален подход спрямо сигурността включва като основен елемент участието в операции зад граница, което допринася, пряко или косвено, за подобряване на външната среда за сигурност.
Предвид характера на стратегическата среда, в която се провежда политиката за сигурност и отбрана и отчитайки интереси си, Република България определя приоритетите на отбранителната си политика, вкл. ролята и мястото на Въоръжените сили. Те следва да притежават достатъчно възможности за справяне с предизвикателствата. Недостатъчността на ресурсите и комплексният характер на външната средата предполагат нуждата от интеграция в надеждни структури за сигурност. Това, заедно с демократичната европейска ценностна ориентация на страната, предопределя и външнополитически избор за присъединяване към ЕС и НАТО. Членството в двете организации обаче предполага и поемане на задължения и отговорности, така че ангажиментът към сигурността да бъде взаимен.
От необходимостта за даване на най-адекватен отговор на предизвикателствата на средата за сигурност и най-пълноценно гарантиране на интересите на държавата произтичат и трите основни мисии на Въоръжените сили, дефинирани в Политическата рамка на Стратегическия преглед на отбраната, съгласно която отбраната осигурява допълващи се способности за изпълнение на следните мисии:
отбранителна;
в подкрепа на международния мир и сигурност;
принос към националната сигурност в мирно време.
Отбранителната мисия включва дейности, свързани с гарантирането на националния суверенитет, сигурност и независимост и защита на териториална цялост на страната, както и на страните-членки на НАТО, в контекста на чл.5 от Северноатлантическия договор. За реализирането на тази цел спомага също така и участието в изграждането на военните способности на ЕС.
Мисията в подкрепа на международния мир и сигурност е в изпълнение на международни и коалиционни ангажименти за борба с тероризма, за предотвратяване и управление на кризи и конфликти извън територията на страната, участие в многонационални сили, дейности в подкрепа на развиващата се ЕПСО, контрол на въоръженията, неразпространение на оръжия за масово унищожаване и техните носители, международно военно сътрудничество, предоставяне на хуманитарна помощ, укрепване на доверието и сътрудничеството.
Приносът към националната сигурност в мирно време включва поддържането на способности за подкрепа на дейности при контрола на въздушното пространство и на морските пространства, събиране и обработка на информация за потенциалните рискове и заплахи, операции по сдържане и неутрализиране на терористични, екстремистки и престъпни групи, защита на застрашени стратегически обекти, защита и подпомагане на населението при природни бедствия, аварии и екологични катастрофи, оказване на хуманитарна помощ, спасително-евакуационни дейности, помощ, при необходимост, на други държавни органи и организации.
С цел изграждането на въоръжени сили, които да отговарят на съвременните изисквания, се провежда процесът на трансформация в системата за отбрана. Като процес на непрекъсната адаптация тя способства за постигането на основната цел – развитие на отбранителни способности, които да бъдат надежден компонент от цялостния инструментариум за въздействие върху външната среда в желаната от страната посока. Трансформацията включва преориентация от подход, основан на източника на заплаха, към подход, основан на способностите. Това предполага, че страната трябва да разполага с достатъчно способности, с които да отговори на рисковете и заплахите, когато и където е необходимо. Освен това трансформацията се изразява и в изместване на акцента от териториалната отбрана, както беше през годините на Студената война, към участие в операции по поддържане на мира като част от проактивния подход към сигурността. Последното, от своя страна, е въпрос на изграждане на такива отбранителни способности, които да могат да бъдат своевременно разполагани в мисия и поддържани толкова дълго, колкото е необходимо за нейния успешен завършек.
„Не големите играчи поглъщат малките, а бързите изяждат бавните” е виждането, залегнало в основата на схващането за трансформацията, за която все още в НАТО няма изработена общоприета дефиниция . От гледна точка на българската отбранителна политика обаче трансформацията се проявява както в изменението на материални структури, механизми, практики, така и във фундаментална промяна в мисловната нагласа. Като процес тя има както своите материални, така и концептуално-философски измерения . Основните й проявления в системата за отбрана на Република България са модернизацията на Въоръжените сили, пълната професионализация и изграждането на необходимия структурен и административен капацитет за ефективно и ефикасно управление на системата за отбраната, включително функциониращо интегрирано Министерство на отбраната.
Посредством трансформацията се цели Въоръжените сили да станат по-използваеми за участие в операции зад граница. Това е адекватният отговор на една „малка държава” в условията на съвременната среда за сигурност. По този начин трансформацията не е самоцел, а средство за справяне с новите предизвикателства. Следователно тя служи и като инструмент за реализиране на външнополитическата стратегия. Освен това успешното провеждане на трансформацията в българската система за отбрана ще подпомогне и цялостния процес на трансформация в НАТО, което ще подобри ефективността на Алианса и оттам способността му да изпълнява поетите ангажименти в новата среда за сигурност.
Към момента най-труден и бавен процес, който обаче ще даде дългосрочни резултати, е трансформацията в мисленето. Това е въпрос на изграждане на трайна стратегическа култура , която да ръководи средствата, с които разполага външнополитическия инструментариум на държавата, в т.ч. и отбранителния компонент. Реализирането на цялостната стратегия за външно действие обаче не се изчерпва само с дефинирането й на хартия чрез изработването на концептуални документи. Нещо повече, необходимо е наличието на достатъчен институционален капацитет и консолидирана политическа воля за прилагането й.
Въпреки че засега вероятността от избухване на глобален или близък по мащаб военен конфликт се оценя като нищожна, съществуващата регионална нестабилност и нерешените конфликти, особено в Югоизточна Европа, Черноморско-кавказкия регион, Близкия Изток, Централна Азия и Северна Африка продължават да генерират несигурност и да оказват в една или друга степен негативно въздействие върху стратегическата средата на сигурност, а следователно и върху интересите на Република България в сферата на сигурността.
Активното участие на страната в НАТО и по-специално приносът към операциите на Алианса се запазва като ключово направление на българската политика за сигурност и отбрана. Република България ще продължи да допринася, съобразно възможностите си, както за колективната отбрана, така и за операциите в отговор на кризи. Освен това, като част от възприетия проактивен подход към сигурността, страната участва и в коалиции на желаещите, като напр. тази в Ирак.
Като член на ЕС Република България ще продължи да участва активно във формиращата се ЕПСО като интегрална част от Общата външна политика и политика за сигурност на ЕС. България участва в изграждането на ЕПСО още преди да се присъедини към ЕС, включително в ръководени от Съюза операции . Участието в ЕПСО се утвърждава като приоритетно направление на българската отбранителна политика, като това е залегнало в Указанията на министъра на отбраната по отбранителната политика за 2007-2008 г.
Отбранителната политика на Република България в качеството й на член на ЕС съответства на целите на Европейската стратегия за сигурност , която дефинира рамката за развитие на ЕС като глобален фактор за сигурност, включително ефективното използване на широк набор от инструменти – военни и невоенни – в отговор на новите заплахи, които не са чисто военни и следователно отговорът на тях не може да бъде чисто военен .
Следвайки стратегията за сигурност на ЕС, страната се ръководи от разбирането за основан на правото международен ред, като сигурността и просперитета зависят от следването на политика на ефективен мултилатерализъм. В отговор на новите динамични заплахи често пъти първата линия на защита е извън националната територия и затова системата за отбрана трябва да бъде подготвена както структурно, така и ресурсно за изпълнение на отговорностите по опазване на мира и сигурността.
Като член на ЕС Република България участва в процеса на изработване и приемане на решения по ЕПСО, които като общо правило се вземат с единодушие. Това предполага усъвършенстване на институционалния потенциал за пълноценен принос в тази сфера. Страната има възможност да сподели с останалите държави-членки своя опит по отношение на региона на Югоизточна Европа и Черно море, като така ще подпомогне вземането на най-адекватни решения, които ще се отразят и върху средата за сигурност. Освен това, Република България се води от залегналото в стратегията за сигурност на ЕС положение, че в интерес на сигурността на Европа е укрепването на стабилността в съседните на континента региони.
Предвид динамиката на събитията в регионален и световен мащаб, много трудно би могло да се даде точен отговор къде, кога и какви нови рискове и заплахи могат да възникнат. В качеството си на страна-член и отчитайки напредъкът на процеса на развитие на политическата идентичност на ЕС, Република България се очаква да бъде все повече ангажирана с мисии по управление на кризи, ръководени от Съюза.
Повишаването на качеството на българския принос за ЕПСО е приоритетна цел. В тази връзка участието на Република България от втората половина на 2007 г. в бойната група на ЕС е не само засилване на практическия принос към ЕПСО, но то също така съдейства за развитие на оперативните способности на Въоръжените сили.
Приоритет на отбранителната политика на България в качеството й на страна-член на ЕС е също така и участието в Европейската агенция по отбраната, чиято дейност предстои да се развива и която ще бъде от изключителна важност за осигуряването на въоръжените сили на страните-членки с най-съвременни и отговарящи на средата за сигурност оръжейни системи. Това ще допринесе както за максимално ефикасно изразходване на средствата, така и за повишаване на оперативната съвместимост и на възможностите за съвместно участие в операции.
Не на последно място, за Република България като член на ЕС и НАТО е особено важно развитието и укрепването на трансатлантическите отношения, въпреки моментните несъгласия между САЩ и някои страни от ЕС по редица въпроси. Укрепването на трансатлантическата солидарност, която съдейства за засилването на мултилатерализма в международните отношения, който е залегнал като водещо начало в стратегията за сигурност на ЕС, е в интерес на Република България.
Като се отчита характерът на предизвикателствата в съвременната среда за сигурност е видно, че само балансираното съчетаване на военните и невоенни инструменти в политическите стратегии на „малките държави” в един основан на правото международен ред, в който ролята на ООН и на регионалните организации все повече ще укрепва, могат да гарантират не само тяхната сигурност, но също така и реализирането на интересите им във възможно най-пълна степен. Възприемането и отстояването на проактивен подход към сигурността, по-специално участието в операции в отговор на кризи, е практически принос не само към осъществяването на националните интереси, но и към укрепването на стабилността в регионален и световен мащаб. Това виждане се утвърждава като част от стратегическата култура на Република България.
< Предишна   Следваща >