Историческото бреме
Според редица експрети, днес американският политически елит е изправен пред сложен избор. Една авъзможност е да бъде драстично намалено военното присъствие в Ирак и по света, като цяло, да бъде девалвиран американския долар, тоест приходите на САЩ да бъдат приведени в съответствие с разходите. Това означава, “поражението” да се използва за сериозен анализ на проблемите пред Съединените щати, да се направят съответните изводи и новата външна политика на страната да се преформулира “от нулата”, тоест да бъде освободена от бремето на миналото, без вече да се налага страната да предприема някакви действия само защото те се диктуват от логиката на досегашната политика. Това може би бил по-разумният път, но истината е, че тъкмо той изглежда най-трудно осъществим за самите американци. От една страна, защото всички изразходвани за “иракската операция” и останалите хегемонистични проекти гигантски суми ще трябва да бъдат включени в графата “загуби”. Което прагматичният мозък на американския бизнесмен просто не може да допусне. Напоследък доста се говори, че Америка е на ръба на катострофата в Ирак, че ще бъде принудена да ограничи присъствието си или напълно да се изтегли от региона. По-реалистично настроените анализатори обаче смята подобна теза за повърхностна. Според тях, всички действия на САЩ ще се определят от икономическата ситуация в страната.  Ако американците се изтеглят и се концентрират върху вътрешните си проблеми, рязко ще нарастнат  възможностите за самостоятелни действия на другите страни: Китай, Индия,  или Русия. С други думи така Америка би помогнала на най-големите си съперници да навлязат в области, в които днес доминират почти изключително САЩ и се смята за сфера на техните национални интереси. При подобно развитие на САЩ едва ли ще им е до държавите от постсъветското пространство – като Грузия, Украйна, Казахстан и т.н. Това означава, че Белият дом има само един изход- да продлъжи и да развие експанзията си. Тоест, през следващите няколко години политиката на САЩ ще бъде откровено експанзионистична, и използваща кризите и управляемите конфликти.
Ако приемем, че нещата действително ще се развият по този начин, можем да обясним и защо Кавказкият регион ще се превърне най-вероятно в основното направление на бъдещата американска геополитическа експанзия. Както е известно, изграждането на южния енергиен коридор беше наречено навремето от администрацията на президента Клинтън „проекта на века”, който трябваше да позволи на САЩ /и на Запада, като цяло/ да се освободят от „арабската петролна зависимост”, без при това да рискуват да я заменят с още по-опасната зависимост от Русия. Смяташе се, че този коридор ще включва две транзитни разклонения- кавказко и афганистанско. Ключовото геополитическо значение на Южния коридор се подчертава и от факта, че може би именно заради него бяха извършени и мащабните терористични нападения през 1999 в Москва и през 2001 в Ню Йорк. Защото Ал КАйда, обслужваща по онова време интересите на част от саудитските петролни шейхове, взе най-активно участие в провала на тези проекти- така, проваляйки през 1998 изграждането на трансафганистанския газопровод от Туркменистан на юг, след това Бин Ладен лично финансира подготовката за въоръжено нахлуване в Централна Азия. По същото време единственият тогава в Кавказкия регион петролопровод Баку-Новоросийск беше блокиран от командира на арабските наемници в Чечения Хатаб, а когато руснаците изградиха нов през Дегестан, той реши да атакува и тази кавказка република. Показателно е също, че планът за изграждане на магистралния петролопровод Баку-Тбили-Джейхан, първият и основен проект от системата на „Южния коридор”, както беше в началото на 90-те , когато за нея не представляваше особен проблем да помогне за смяната на режимите в Грузия и Азербайджан. Не е случаен и фактът, че документите за изграждането на Баку-Тбилис-Джейхан бяха подписани от всички заинтересовани страни по време на срещата на ОССЕ в Истанбул през 1999 г., тоест тъкмо тогава, когато Русия преживяваше изключително дълбока икономическа и политическа криза. С идването на власт във Вашингтон на републиканската администрация на Джордж Буш-младши обаче, изграждането на Южния коридор, макар и да продължи, загуби статута си на „проект на века”. Неоконсерваторите в Белия дом стигнаха до извода, че могат да „пречупят” ОПЕК, поставяйки под контрол иракския петрол. Затова едва ли е чудно, че когато стана ясно, че САЩ са на ръба на поражението в Ирак, Вашингтон отново си спомни за „Южния коридор” и започна подготовката за нова експанзия в районите на Кавказ и Централна Азия. Тъкмо в това, впрочем, се крие и сегашното изостряне на „хладната война” между Москва и САЩ / и част от европейските им съюзници.
Когато през май 2006 във Вилнюс, американският вицепрезидент Дик Чейни произнесе поредната си „фултънска” реч, мнозина не без основание я обявиха за начало на нова, този път „хладна война”. Истината обаче е, че тази реч по-скоро отвлече вниманието на наблюдателите от основния въпрос- защо веднага след Вилнюс, Чейни се появи в Астана. Тогава той предложи на Казахстан да се включи  в проектите за изграждането на транскаспийски газопроводи за гарантиране енергийната сигурност на Европа. Според авторитетния „Уол стрийт джърнал”, това посещение „ознаменува отказа от мисионерските усилия за налагане на демокрацията и връщането към така наречената realpolitik. Днес постоянно укрепващият в глобален план Китай, опиянена от петрола си Русия и САЩ са се вкопчили в битката за ресурси и влияние в Централна Азия. В нея ние засега губим и чиновниците в администрацията на Буш очевидно са решили, че залогът е прекалено голям за да продължим  да робуваме на принципите си”. Всъщност тогавашната мисия на Дик Чейни в Казахстан  се оказа успешна: Казахстан не само започна да захранва със свой петрол тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, но и блокира приемането на Иран за пълноправен член на Шанхайската организация за сътрудничество. В това отношение, посещението на Чейни действително може да се смята не само за начало на „хладната война”, но и на новия етап от прословутата „Голряма игра” на Запада за  диферсифициране на доставките на енергоносители.  Изключително тясната връзка между двата аспекта на този  /по същество един и същ/ процес, нагледно бе демонстрирана от шефа на външнополитическата комисия на американския Сенат Ричард Лугар, който половин година  по-късно предложи НАТО да се ангажира със защитата на Грузия и Украйна от „руския енергиен шантаж”.
Бъдещият дневен ред
Според колегата на Лугар, сенатор Джон Маккейн, който е средс най-вероятните претенденти за президентския пост от Републиканската партия: “Ние трябва ясно да покажем на управляващата в Москва група, че не може да разчита на партньорство със Запада, докато действията й кардинално се разминават с ценностите на евроатлантическите демокрации. Подобен общ подход е предпоставка за създаването на отношения на доверие с Русия. Той обаче не е достатъчен за да се предотврати нестабилността в държавите от бившия СССР. Именно тази нестабилност тласка Москва да оказва, нерядко империалистическо влияние, върху съседите си”. Впрочем, почти същото твърдят и американските демократи и тъй като първоначалната идея за изграждането на “Южния коридор” беше именно тяхна, руснаците едва ли могат да разчитат, че идването им на власт след изборите през 2008 г. ще промени същността на “Голямата игра” в Кавказ. По-скоро напротив. Така или иначе, както в Москва, така и във Вашингтон съ съвсем наясно, че в близко бъдеще едва ли може да се очаква създаването на “доверителни отношения” между Русия и САЩ.
Вторият извод, който обаче, не е чак толкова очевиден е, че НАТО вероятно ще трябва да изпълнява в Кавказкия регион съвсем различни задачи, в сравнение с онези, за които се подготвя. Пактът ще трябва да се занимава не толкова с отразяване на “руската заплаха”, колкото с разрешаването на многобройни етнически конфликти. Защото, когато Тбилиси се опитва да внуши на Запада, че в Грузия няма никакви национални конфликти, а само конфликт с Русия, това си е чист опит за манипулиране на Североатлантическия пакт. Затова сигурно си струва Брюксел предварително да обсъди приемането на Грузия в НАТО със Сухуми и Цхинвали, защото иначе рискува да попадне в крайно неприятна ситуация. Според Алекснадър Скаков, който ръководи Отдела за държавите от ОНД в Руския институт за стратегическ изследвания: “Русия може да признае независимостта на Абхазия и Южна Осетия, което пък ще стане пречка за приемането на Грузия в НАТО, тъй като в такъв случай тя ще се окаже, де юре, във война с руснаците. А пактът никога не би приел страна, намираща се в състояние на война с Русия”. Налице са обаче сериозни опасения, че тъй като Брюксел едва ли ще направи първото, докато Москва вероятно ще направи второто, резултатът ще бъде много неприятен- появата на пакта в Кавказкия регион само ще размрази старите и ще породи нови, при това още по-опасни конфликти.
  

 Военно-стратегическо значение на Южен Кавказ
    Основна геополитическа задача на сегашната американска администграция в Южен Кавказ продължава да бъде интегрирането на трите държави от региона в евроталантическата общност и по този начин пълното ликвидиране на остатъците от някогашвния “руски монопол” в него. За това, че регионът е интересен за САЩ почти изключително във военно –стратегически план говори и фактът, че присъединяването на местните държави към ЕС не се обсъжда дори и чисто теоретично. Тоест основен инструмент за интегрирането на Кавказ в евроатлантическата общност следва да станат не икономическите връзки, а преди всичко Северноатлантическият алианс, който си остава военнен пакт.
    Според сегашната администрация на САЩ, най-добрият вариант би било едновременното приемане в НАТО на Азербайджан, Армения и Грузия. Подобна перспектива се поддържа горещо от Тбилиси и с известни уговорки от Баку /който иска преди това да бъдат изтеглени арменските войски от Нагорни Карабах и другите “окупирани” територии и те да бъдат върнати на Азербайджан.
    Продължаващият конфликт между Армения и Азербайджан и липсата на решение по карабахския въпрос обаче препятства реализацаията на  тази стратегия на американските неоконсерватори в Кавказ. Засега САЩ и съюзниците им успяват да формулират приемлив компромис между Армения и Азербайджан. Затова Вашингтон се отказа  от плановете си  за присъединяването на целия Южнокавказки регион към НАТО и подкрепя само включването на Грузия.
    Днес перспективите пред Южиен Кавказ, както и бъдещето значение на кавказкия фактор в световната геополитика и геоикономика, са в пряка зависимост от развитието на отношенията между САЩ и Иран. Ако Вашингтгон все пак рискува и избере силово решение на “иранския проблем”, тово биш се отразило крайно негативно върху Грузия и Азербайджан. Защото при подобно развитие, декларацията на иранските лидери, че в случай на американско нападение, щке бъдат ударени с ракети всички, използвани от САЩ военни и енергйни обекти в Азербайджан и Грузия могат да се превърнат в реалност. Всъщност, дори и да не бъде осъществен този катастрофален сценарий, потенциалните рискове са прекалено големи за да се разчита, че Южен Кавказ може да се превърне в достатъчно сигурен коридор за транзита на каспийските енергоностиели.

* Анализът се публикува с любезното съгласие на редакцията на  българското списание “Геополитика”, тел.843 53 29.