ЗАЩО ИЗРАЕЛСКО-ПАЛЕСТИНСКИЯТ КОНФЛИКТ, А НЕ АФГАНИСТАН, Е БАРУТНИЯТ ПОГРЕБ ? Печат
Автор Експерт   
Сряда, 01 Август 2001 03:00
След 11 септември 2001 г. в редки случаи се коментираше, че песрсонифицирането на проблема с Бен Ладен е само стъпка от една много по-широка и стратегически обоснована операция с дълбоки последствия за световната политика и сферите на влияние. Само отделни анализатори стигаха дори до тезата, че Афганистан е само средство за отклоняване на вниманието, докато се подготви следващата, съществена част от операцията. Дори когато се задаваха въпроси за милионите долари, които трябваше да бъдат изхвърлени под формата на бомби над цивилни обекти и пещери, не възвикна логичния коментар, какво следва след това. Български анализатори подсказаха обаче, че обвързването на темата за афганистанскиге терористи с палестинския въпрос е най-опасната тенденция и че Израел ще се възползва от ситуацията, за да се опита да реши завинаги проблема си с Палестина. А за да постигне това, той ще въвлече САЩ във война, разчитайки на стратегическите цели, които преследва пък Вашингтон в Централна Азия и Близкия Изток. След 11 септември 2001 г. в редки случаи се коментираше, че песрсонифицирането на проблема с Бен Ладен е само стъпка от една много по-широка и стратегически обоснована операция с дълбоки последствия за световната политика и сферите на влияние. Само отделни анализатори стигаха дори до тезата, че Афганистан е само средство за отклоняване на вниманието, докато се подготви следващата, съществена част от операцията. Дори когато се задаваха въпроси за милионите долари, които трябваше да бъдат изхвърлени под формата на бомби над цивилни обекти и пещери, не възвикна логичния коментар, какво следва след това. Български анализатори подсказаха обаче, че обвързването на темата за афганистанскиге терористи с палестинския въпрос е най-опасната тенденция и че Израел ще се възползва от ситуацията, за да се опита да реши завинаги проблема си с Палестина. А за да постигне това, той ще въвлече САЩ във война, разчитайки на стратегическите цели, които преследва пък Вашингтон в Централна Азия и Близкия Изток.
Близкият Изток е потенциален катализатор на евентуална световна криза. Освен противопоставянето Израел- Палестина по повод държавността и политическия ред в областта между Йордан и Средиземно море, съществуват напрежения и противоречия отчасти с геостратегически, отчасти с културен и религиозно-политически характер.
От геостратегическа гледна точка Средиземно море образува най-късата морска връзка между Северна и Източна Африка, между Европа и Азия. То е част от пътя на нефтения транпорт от региона на Каспийско море и Персийския залив към Южна и Западна Европа. Това е регионът където се срещат големи култури, обмен на идеи, стоки и хора са създали обща история и връзки, които създават връзки и се нуждаят от развитие и формиране. Както Балканите, така и Близкоизточният конфликт имат директно въздействие върху съдбата на Европа. Намирането на решение тук е предпоставка за мирен съюз и сътрудничество между ЕС, Югоизточна Европа, Северен, Среден и Близък Идток. Историческите и културни връзки с Палестина, Израел и арабските страни влияят върху поведението на различните европейски държави. Но позициите в Европа са диференцирани. САЩ пък имат вътрешнополитически причини и демонстрират разбиране на ролята на Израел за развитието на демокрацията, но от важно значение е да не се допусне нов Холокост, или на всяка цена да се предотврати такъв.
След края на студената война бяха потърсени пътища за влияние върху Централна Азия и ислямския свят чрез Турция, която от своя страна обвързва новото стратегическо статукво с претенциите си за водеща роля в региона. Затова не е без значение сигнал, като този, подаден от Бюлент Еджевит, че Турция има опасения от евентуалното отстраняване на лидер като Арафат. Русия пък, възобновявайки тесните си отношения, включително и с внимателно реализиране на военни доставки, със Сирия, Йемен и Ирак, а сега и подпомагайки "антитерористичната" война в Афганистан, прави заявка за участие в голямата "игра" в региона.
След споразумението от Осло нямаше съмнение като че ли, че ще се стигне до политическо самоопределяне на палестинците, което да е някъде между автономно управление и суверенна държавност. "Западен Йордан" и "Газа" биха образували, с евентуални малки корекции, територията на държавата. Контролът на границите с Египет и Йордания, митнически норми и т.н., се очакваха евентуално с участието на Израел, тъй като се засягат общи въпроси на сигурността и предвид на тясната икономическа обвързаност в региона. Към това се прибавяше и проблемът с транзитния поток мужду ивицата Газа и централните части на Йордан.
Усложненията при определяне на териториите произтичат от въпроса за принадлежността на населението към съответната националност. От една страна, около 1.062 милиона палестинци в Израел с Израелско гражданство, от друга - 2,49 милиона палестинци / включително 210 000 в Източен Ерусалим/ в окупираните територии, около 5 700 израелски заселници в ивицата Газа и около 154 400 в Западен Йрдан. Към тях трябва да прибавим 2,5 милиона палестински бежанци или техните потомци в държави извън Израел и Палестина, които считат за родина териториите на днешен Израел. Пълно разделяне на двете народностни групи изглежда невъзможно. Такова би втвърдило вероятно и фронтовете, би създало две държавни образования, които биха били силно ограничени във възможностите си за развитие по икономически причини. Поставя се въпроса, дали една държава Палестина би могла въобще да просъществува за дълго. 23% от работещото население в палестинските области има своето работно място в Израел, т.е. пътува сутрин и се връща вечер. Недостигът на вода за населението и промишлеността може също за се договори в тясно сътрудничество. Икономическото обвързване е принудително необходимо. Организационно това може да стане най-малкото във формата на Свободна търговска зона, а в по-далечно бъдеще като митнически и валутен съюз.
Вътрешната сигурност също е един открит въпрос, който може да се реши по-скоро по пътя на сътрудничеството. Едностранен подход би налял вода в мелницата на радикалните малцинства, които не предвиждат мирно съжителство в мисленето и действията си. За Израел военната сигурност през изминалите десетилетия бе основен прироритет. Израелските въоръжени сили имат надмощие над всички свои съседи. Сериозно се задълбочи военното сътрудничество с Турция през последните няколко години. Израелските военни притежават и ядрено оръжие. Всичко това обаче не е достатъчно за оцеляване. Наред с трудния за унищожаване тероризъм, във времето на ракетите, безпилотните средства, управляемите ракети, прехващането на противникови въздушни цели придобива по-голямо стратегическо значение, отколкото една танкова част, способна да побеждава и оцелява. Затова Израел изгражда собствена противовъздушва отбрана в тясно сътрудничество и подкрепа на САЩ.
Един от най-тежките проблеми между Израел и палестинците произтича от държавната принадлежност на Ерусалим. Интернационализиран в плановете на ООН, раделен след войната за независимодн, изцяло завзет от Израел през 1967 год., с анексирани през 1980 год. от Израел източни райони и обявен за сталица. Център на еврейската религия и култура, той е от свещено значение и символ на еврейската нация. Същевременно градът е от основно значение за ислямския свят като историческо място, обвързано също със свещени религиозни паметници. Източните части на града бяха заселени с евреи, разширените нови градски части - също. Около Ерусалим възникнаха нови селища, които от стратегическа гледна точка трябва да осигурят защита на града, но същевременно го изолират. Тъй като и двете страни отхвърлиха едно интернационализиране на града, остава само възможността за разделянето му, така че и двете страни- Израел и Палестина да имат тук своята столица, при което обаче ще е необходимо изграждането на общо общинско управление.
Израелската идентичност
Израелската идея за държава се подхранва от няколко извора: ционисткото движение, което искаше да създаде родина за всички евреи, разпиляни по света; възвръщане на религиозната родина в свещените земи; създаване на убежище за избягалите. Юдизмът е смесица от религия, култура и етнос.
И искането и стимулирано заселване на евреи от диаспората се създаде нов проблем: трудността да се формира общество в смисъл на изрпаелската идея за държава. Шест групи със собстевна култура и език, собствена образователна система и средства за масова информация възникнаха с течение на годините:
- арабите с израелски паспорт, които са 20% от населението;
- руските имигранти, половината от които не са евреи по смисъла на религиозната дефиниция- около 1 милион души;
- ултра-ортодоксалните, много от които отричат държавата Израел като несъвместима с предсказанията на библията;
- национално-религиозното население, отстояващо борбено обещаната му в билията страна и юдейска държава;
- ориенталистите, чувстващи се като пренебрегната група спрямо европейските и американски евреи;
- старите израелци, които са най-силната група, но са малцинство.
При тези условия въпросът за идеята за държавност и идентичността на Израел става интересен. Юдейска или демократична държава трябва да бъде Израел? Дефиниран ли е Израел от край време като държава на своите граждани, има ли способността за интеграция на араби и неевреи? Тогава Израел би могъл да бъде мултикуртурна, мултиетническа, демократична държава, която организационно, икономически и технически далеч изпреварва своите съседи и може да поеме водеща роля в региона.
Ако Израел вижда себе си обаче, като юдейска държава, в която избраният народ в свещената страна се подготвя да посрещне месията, тогава ще остане като чуждо тяло в региона. Конфликтът тогава е нерешим.
Една трета възможност би могла да бъде схващането на юдизма като култура, която определено може да бъде съвместима с демокрацията. Юдизмът като водеща култура на Израел, която безпроблемно да предоставя пространство на други религии и култури, би позволила изграждането на държавен ред, ориентиран към идеалите на демокрацията и разбиранията за правова държава на Запада.
Ицхак Рабин направи някои стъпки в тази насока и изтласка назад религиозността. Той постигна напредък в мирния процес с арабите, но политиката му разцепи обществото. След убийството му, Нетаняху опита да запази баланса. Абсолютен приоритет за него беше сигурността на Израел, постигана чрез собствена сила и контрол над арабите. Мирният процес забуксува, отчасти бе върнат назад, най-вече се загуби породилото се доверие към арабите. За Барак мирът и сигурността са от първостепенно значение, но той не обвърза процеса с реформи вътре в държавата. Може би не бе и в състояние за това, опирайки се на широка коалиция от лявото до национал-религиозното пространство.
Със сегашното изостряне на конфликта проблемите придобиват нови измерения.
Пред Арафат стои въпросът: има ли възможност да доведе делото си докрай и да създаде някога Палестинка държава или е принуден да продължи вечната война, която палестинците не могат да сепечелят. Терористичните актове като че ли превърнаха проблема във вътрешнопалестински- Хамас и Джихад срещу Арафат.
В Израел обстановката не е еднозначна. Колкото повече израелците вярват, че Шарон е човекът, който ще ги изведе от ситуацията, толкова по-малка става собствената ангажираност и готовност за извоюване на мира. Тези среди не застават във всички случаи зад правителството, но тяхната ангажираност остава ограничена или въобще отсъства. Израел е единствената страна, в която след 11.09. се увеличи въздушния транспорт. След като нито един израелец не преминава границата с Египет и Йордания, летищего Бен Гурион се превърна във врата към света- израелците масово излитат за Западна Европа и САЩ. Изрелците се чувстват изолирани и отхвърлят критиките с въпроса: "Защо да не можем да водим война, подобна на тази, която водят американците срещу Афганистан?". Точно това трябваше да им бъде внушено. За това беше необходимо време. И то наближава.
< Предишна   Следваща >