САЩ СА ОТГОВОРНИ ЗА СТАБИЛНОСТТА В БЛИЗКИЯ ИЗТОК Печат
Автор Симеон Николов   
Сряда, 01 Януари 2003 03:00
За Джеймс Уолс, бивш директор в ЦРУ, спряган за министър на информацията в преходното правителство в Ирак, тази военна операция, на която станахме свидетели е началото на Четвъртата световна война. Третата била Студената война. На мушката са не само противниците Иран и Сирия, но и приятелски досега страни като Саудитска Арабия и Египет. “Ще скъсаме нервите на някои хора, и на Мубарак и на Саудитската кралска фамилия, защото Америка е на страната на тези, от които те най-много се страхуват.”, заканва се открито бившият разузнавач и бъдещ министър. Подобни войнстващи речи, съчетани с дипломатическия натиск и открити закани от официланата американска администрация, например срещу Сирия, действително създават чувство за несигурност и страх в страните от региона. Те вредят обаче, на самите САЩ, защото засилват в арабите настроенията, породени от войната срещу Ирак и обезмислят цялата мощна кампания за оправдавате на военните действия с разкриване на оръжия за масово поразяване, за отстраняване на един диктатор, за внос на демокрация отвън.
Действително, че замъсълт на САЩ беше след Ирак да се подменят режимите и в други арабски страни, но очаквания “домино-ефект” не се случи. Кратката война имаше положителни страни за постигане на близката цел, но не гарантираше автоматизъм на процесите. Експертите бяха убедени, че следващият ще бъде Иран, макар спрямо него да се предвиждаха действия с невоенни средства. Но развитието на събитията около войната заостриха вниманието срещу Сирия и американците имат основание за това. Сирийските и иракските разузнавателни служби работеха тясно една с друга, сътрудничеството във военното дело беше също много близко, официалната сирийска политика е насочена срещу тази на САЩ, настроенията срещу Израел са добре известни. В първоначалните планове САЩ залагаха в началото само на смекчаване на сирийската политика по Близкоизточния конфликт под въздействието на една успешна война срещу Ирак.
Ясно е, че САЩ не изразходваха толкова средства и сили, а дадоха и жертви, за да се откажат от продължаване изпълнението на стратегическия си замисъл по поставяне на целия регион под контрол и утвърждаването на еднополюсен свят. Но ако сега надделеят ястребите във Вашингтон и войната бъде разширена, те ще загубят първо съюзниците си /Лондон заяви позиция по този въпрос, канцлерът на Германия Герхард Шрьодер, макар и да не е съюзник, предупреди САЩ да не правят такава стъпка./ По-страшното обаче е, че
могат с подобни действия да взривят арабския свят
и окончателно преврънат войната във война между цивилизациите. Затова Ричард Хотелет от авторитетния Съвет за международни отношения на САЩ, беше пределно откровен при посещението си в София: “Няма да има следваща война. Такава съпротива се надигна срещу схващането за превантивен удар, че дори ястребите в САЩ разбраха, че трябва да намалят темпото.” Следователно, стратегията остава, тръбата свири за почивка. Следващите да си отдъхнат или без бой да правят, каквото им се казва. Но не хранете илюзии, че ни чака спокойствие.
Следователно стабилността в региона и в отделните страни е функция първо от реализацията на американския замисъл и противоречията в самия Вашингтон. След светкавична война- светкавична демократизация е обречена идея, но колкото и да е чудно, тя се изповядва от влиятелни неоконсервативни среди в САЩ. Вярно е, че използването само на военна сила би могло да създаде повече проблеми в бъдещето, отколкото да реши в момента. Вярно е и това, че мерки за намаляването на бедността биха били неуместни и очакване на промени само на тази основа би било наивно. Но вместо военни планове, може би трябваше да се поработи над възможни решения чрез стимулиране на арабската демокрация.
Демокрацията обаче улеснява идването на власт на групи, които се възползват от етнически и традиционни отношения и които скоро могат да се окажат антизападно настроени. В Йордания например, ако днес има избори, ще спечелят ислямистите.
Най-активните борци за демокрация ненавиждат САЩ и Израел.
Един от лидерите на професионалните организации в Йорданиа Саки Саид казва: “Не се чувстваме заплашени от демокрацията. А от това, че САЩ искат да прекроят картата на Близкия Изток. В целия арабски свят американците подкрепят диктаторите.”
Ето го и другият проблем- подкрепят диктаторите. Но ако се проведе кампания за въвеждане на демокрация, това би означавало или промяна на отношението към недемократичните властващи класи и режими в Саудитска Арабия, Египет, Йордания и др. страни, които имаха статута на приятелски, или продължаване на външнополитическото хленчене. Ако САЩ започнат да се държат с тях като с врагове, които пречат на демократизирането, изведнъж ще се изправят поне срещу десетина режими, с които ще влошат отношенията си, без изглед още дълго те да бъдат подменени с демократични такива. И къде отиват тогава интересите свързани с петрола?
В Европа учудващо погрешно се шири мнението, че трябва да се помогне на САЩ при стабилизиране на региона. Тук изглежда има някакво недоразумение, защото американците не искат да стабилизират Близкия изток веднага. Те искат действително първо да го прекроят като постигнат две свързани една с друга цели: Регионът да не бъде повече източник на тероризъм, подкрепян от държавни субекти. И тъй като глобализиращият се тероризъм не може да бъде поставен под контрол, се отива към смяна на правителства. В резултат на това става реално осъществима втората цел- защита на определени икономически интереси и диктуване на уславия със силата и механизмите на петролния пазар. Правителства, които нямат интерес да работят срещу САЩ и които по възможност да са демократични- това е необходимо на Вашингтон. Това било нещо ново, възкликват някои западни наблюдатели и призовават Европа да подкрепи САЩ и да не се страхува от промените повече, отколкото от тероризма. А всъщност няма нищо ново – в най-добрия случай на имперската политика се намята нов плащ и толкова.
Стабилността в региона зависи и от натиска на САЩ спрямо Израел за разрешаване на израелско-палестинския конфликт и от сложните дипломатически маневри за сдържане на Турция да не навлезе в Северн Ирак и овладее Киркук и Мосул.
Иракската война втвърди обаче позициите и на палестинците и на израелците. Международният натиск върху САЩ да публикува плана за разрешаване на израелско-полестинския конфликт ще нарастне значително след края на войната в Ирак особено от европейците, включително и от Великобритания. При сегашното израелско правителство обаче, релизирането на този план не може да се очаква. Следователно ще бъдем още дълго време свидетели на взаимни обвинения, но за съжаление най-вече на много цивлини жертви на атентати и ноенни операции на Израелската армия. В интерес на истината, не само в сегашното израелско правителство е вината за очертаващото се неизпълнение на плана. САЩ носят вина за това, че в тего има пропуски, които пораждат съмнение, дали Вашингтон е възнамерявал сериозно да се заеме с него. В плана не са посочени достатъчно ясно крайните решения, няма обвързващ план по време и срокове, а влизането в следващата фаза на процеса е в зависомост от напредъка в предишната, няма механизми за санкции и налагане на плана.
САЩ са длъжници на кюрдите от Северен Ирак
Те изнесоха битката рамо до рамо с амираканските специални части, дадоха жертви и накрая изпълниха обещанието си да не останат в собствената си столица Киркук и се изтеглиха, за да не дразнят Турция. Ръководителите на двете най-големи кюрдски организации в региона разбират добре, че сбъдването на мечтите им, да се завърнат отново в Киркук не е в интерес на Турция, Иран и Сирия. Но редовите бойци не познават политическите компромиси и са опиянени от победата. Затова и никой не вярва на заявленията на кюрдските ръководители. Силни са съмненията и за това, дали САЩ ще успеят да да намерят дългосрочно решение за интегриране на кюрдите в Ирак. Всички сили в Ирак ще бъдат срещу всяка по-значителна кюрдска автономия. Както арабите-сунити, така и шиитското население в Южен Ирак са обединени от интереса да предотвратят владеенето на петролните източници в Северен Ирак единствено от кюрдите. Споменатите по-горе съседни държави ще ги подкрепят. Още сега Турция инструментализира тюркменското малцинство в Ирак срещу кюрдските интереси: Тюркменски представители издигат вече искания да бъдат политически равноправно третирани, защото Киркук би и техен град.
Стратегическата грешка на САЩ беше, че пристъпиха към основни промени в региона, без да имат ясно решение за бъдещето на третия по големина народ в него. А без такова решение в дългосрочен план не може да има стаблинонст в Близкия Изток.
Ако към посочените огнища на напрежение прибавим и нееднозначното поведение на шиитите, които поискаха силите на САЩ незабавно на напуснат Ирак след свалянето на режима, то прогнозата за стабилността в региона ще придобие доста млачна окраска. Може би на това се дължат и твърде различните прогнози за оставане на американските въоръжени сили в страната – от 6 месеца до 5 години. Евентуални военни действия срещу съседни страни и по-нататъшно дестабилизиране на региона ще означава необходимост от постоянни американски бази. Във Вашингтон няки вече предлагат и объсждат изграждането на такива в Ирак. Но какво тук ззначи дестабизирине е и разпарчестосване на една пък макар и богата на нефтени залежи страна пред рухването на световния ред вследствие на системно нарушаване на утвърдени в международното право принципи? Шансът на международната общност е да спре този поход и да възстанови във възможната степен авторитета на ООН и Съвета за сигурност. С надеждата, че докато САЩ си дадат отсрочка за продължаване на политиката си след Ирак, реалистите във Вашингтон и по целия свят отхвърлят категорично тази доктрина и тя никога повече не види реализация.
< Предишна   Следваща >