|
ЕКСТРЕМНИТЕ ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЯ НА ИСЛЯМА – ИЛЮЗИЯ И РЕАЛНОСТ |
 |
|
Автор Проф. Цветан Теофанов
|
|
Четвъртък, 01 Юли 2004 03:00 |
ЕКСПЕРТНА КРЪГЛА МАСА ОРГАНИЗИРАНА ОТ БДД, ПОД ПАТРОНАЖА НА ПРЕЗИДЕНТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ
“ ТЕРОРИЗМЪТ СЛЕД МАДРИД-2004-НОВИ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА И ПРОТИВОДЕЙСТВИЕ”
Проф. дфн Цветан Теофанов, и.д. декан на факултета по класически филологии и ръководител на катедра “Арабистика” в СУ
Актовете на екстремизъм и тероризъм, извършвани от мюсюлмани, са по-скоро революционни действия от марксистки и болшевишки тип, преследващи политически цели, отколкото прояви на религиозен фанатизъм.
ЕКСПЕРТНА КРЪГЛА МАСА ОРГАНИЗИРАНА ОТ БДД, ПОД ПАТРОНАЖА НА ПРЕЗИДЕНТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ
“ ТЕРОРИЗМЪТ СЛЕД МАДРИД-2004-НОВИ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА И ПРОТИВОДЕЙСТВИЕ”
Проф. дфн Цветан Теофанов, и.д. декан на факултета по класически филологии и ръководител на катедра “Арабистика” в СУ
Актовете на екстремизъм и тероризъм, извършвани от мюсюлмани, са по-скоро революционни действия от марксистки и болшевишки тип, преследващи политически цели, отколкото прояви на религиозен фанатизъм.
За да се даде отговор на въпроса за същността на ислямския екстремизъм и тероризъм, доколко той е наистина ислямски, трябва да се проверят две основни хипотези: (1) че ислямът призовава към насилие по традиция; (2) че той съдържа двусмислия, които допускат разночетения и го правят податлив на опасни тенденции. И двете хипотези, както и всичко свързано с исляма, могат да се докажат или отхвърлят единствено чрез аргументите на двата му главни извора – Корана и сунната (“пътя”, традицията на Пророка), наред с третия – единодушните мнения на ислямските авторитети по въпроси и ситуации, които не са възниквали по времето на Пророка. За да бъдат възприети и разтълкувани тези текстове по най-правилния начин, особено Коранът, е необходимо да се разглеждат като част от цялостната доктрина на исляма и с оглед на конкретната ситуация, която ги е породила.
Още със зараждането си ислямът глобализира своето послание – то е отправено към цялото човечество като низпослана свише окончателна истина във веригата от последователни божествени откровения. “Правата вяра” идва, за да потвърди и ревизира отделни постановки на предходните доктрини – юдаизма и християнството, но и за да акцентира върху внушението, че и трите небесни религии произлизат от общ първоизточник и имат общи цели.
Що се отнася до земния живот и актуалните събития по времето на Пророка Мухаммад, то политическата роля на исляма се свежда до усилия за омиротворяване на враждуващите чергарски племена, за прекратяване на постоянните кръвопролития, за превръщане на “дивите” бедуини в културни граждани, за обединяване на арабите в народ, подчинен на общи морално-етични принципи. Постепенно отношенията на мюсюлманите с юдеите се усложняват и се стига до онази вражда, която и днес продължава да дава своите плодове. Въпреки че християните били първите, които повярвали на Мухаммад, и с тях възникват теоретични полемики и несъгласия, което вероятно е причина някои съвременни български журналисти да допуснат, че “воините на Аллах тръгват на поход срещу християните”. (в-к “Труд”, 17.4.1995) Абсурдно е обаче да смятаме, че някаква абстрактна мюсюлманска армия от екстремисти “се готви за верска война”. Крайните мюсюлмани се борят не срещу юдаизма, а срещу евреите, не срещу християните, а срещу Запада, който за тях се е превърнал в символ на разложението и експлоатацията, на колониализма, империализма, капитализма и глобализма. Средствата за водене на тази война по никакъв начин не се оправдават от ислямската теория и дори се осъждат от нея. Първите ислямски походи се насочват към съседните велики държави Персия и Византия не за завладяване и плячкосване на териториите им, а за премахване на тираничната хосройска и цезарска власт и за възцаряване на справедливост до Съдния ден.
Трагичните събития в Мадрид показаха пълното разминаване на реалността с принципите, към които терористите твърдят, че се придържат. Като престъпване на ислямските закони може да се тълкуват и самоубийствените терористични актове, и зачестилите напоследък обезглавявания на цивилни чужденци, в което някои български журналисти погрешно виждат прилагане на ислямската курбанна традиция. В Корана мюсюлманите са определени като “общност по средата” (2: 143), а умереността е смятана за върховна ислямска добродетел. Опозиция на термина за предислямски период джахилия (безпросветност, буйство) е хилм (кротост, благоразумие). Прощалният завет на Пророка, потвърден от всички авторитетни извори, гласи: “Наистина, Аллах ви е възбранил да отнемате чужд живот и имот, както сега ви е възбранено, в този ден, през този месец. Разбрахте ли това?” Те отговориха утвърдително. Той каза: “О, Боже, бъди ми свидетел!” и повтори това три пъти, [завършвайки с думите:] “Горко ви! Тежко ви! Знайте: не се превръщайте отново подир мен в неверници, които се колят един друг!” Пророкът не подхранва илюзии за бъдещите ислямски водачи: “Най-добрите сред вас са хората от моето поколение, после онези подир тях, после следващите, а после ще дойдат след тях хора, които ще са свидетели, но не ще засвидетелстват, и ще са вероломни, та не ще им се гласува доверие, и ще поемат задължения, но не ще ги изпълняват, и ще са видимо угоени.” Пророкът особено акцентира върху предстоящите злоупотреби с политическата власт: “Ще има подир мен отклонения и дела, които ще отхвърляте.” Но неговият завет е вярващите да се подчиняват на своите управници.
Разбира се, всички позитивни истини за исляма днес изглеждат като утопия. Все по-реално и убедително звучат твърденията, че “правата вяра” е враждебна, войнствена и агресивна религия, която възпитава фанатици, ксенофоби, главорези, екстремисти и терористи. Още по-достоверни изглеждат подобни опасения в християнска страна с мюсюлманско население, която е попадала под ислямски меч.
Поради ограниченото време, с което разполагам, само ще отхвърля първата от споменатите две хипотези с аргумента, че ислямът потвърждава и следва юдео-християнските морално-етични норми, затова е малко вероятно неговата доктрина да съдържа необосновани призиви към терор и насилие.
Специално внимание заслужава втората хипотеза. И така, допуска ли ислямската теория тълкувания, които насърчават екстремизма и оправдават политическите убийства? Две са ислямските концепции, които будят подозрения: за джихада и за Дома на войната.
Въпреки широкоразпространеното разбиране за Свещената борба (джихад) като за страховита война срещу друговерците, в класическия си вариант тя е просто строго регламентирана форма на отбрана в отговор на военна агресия или борба със съблазните на собствената душа.
Ако анализираме военния аспект на Свещената борба (джихад), ще установим следните положения: целите на сражението и средствата за воденето му са регламентирани подробно и ясно; забранява се вероломството – бойните действия се обявяват предварително; воюва се само с въоръжени противници и никога не се напада невинно цивилно население; ако врагът склони да се сключи мир, бойните действия се прекратяват и се допускат нападения единствено срещу угнетители; запазва се животът на пленниците и към тях се проявява добро отношение, като или се освобождават безвъзмездно, или се взима за тях откуп; запазват се материалните ресурси. Особено важно е предписанието мюсюлманите да запазват религиозните свободи на народите, които населяват завзетите от тях земи – правото им да изповядват вяра, различна от исляма и да упражняват религиозния си култ, а освен това се съхраняват храмовете и се зачита статутът на свещенослужителите.
Съвременните привърженици на джихада очевидно не признават нито кораничната забрана да се убиват единоверци, нито предупреждението на Пророка, че единствено Аллах съзира “съкровението на сърцата”. Още в ранноислямската епоха се появява сектата на хариджитите, която в търсене на идеалния егалитаризъм и буквалистичната праведност се опълчва срещу всички останали мюсюлмани, като ги обявява за неверници и повежда срещу тях нестихваща война. Екстремните теории и практики, които претендират за “чист” ислям, всъщност извращават средния път на умереността. Днес те целят провокиране на революционна ситуация, която да доведе до промяна на статуквото в ислямския свят като цяло.
Екстремистите отправят атаките си първо към собствените правителства, смятани от тях за проводници на неверието и западното влияние. Най-пресният пример за това са събитията в Саудитска Арабия, която предизвиква гнева на крайните ислямисти като държава с монархическо управление и проамериканска ориентация.
Ислямското законодателство поделя света на два “дома”: Дом на исляма, който се управлява от ислямски владетел и се подчинява на Шариата, и Дом на войната, който предстои да бъде завладян. Някои юристи-богослови посочват и трети “дом” – такъв, с който е сключено мирно споразумение. Смята се, че целта на джихада е присъединяване на Дома на войната към Дома на исляма, което се допуска при три условия: (1) законодателството на неверниците да е изместило напълно това на мюсюлманите във всички негови положения; (2) наличие на директна граница с Дома на войната; (3) липса на безопасност за мюсюлманите и за намиращите се под тяхна защита. Но стратегическите планове на екстремистите днес са насочени не толкова към завладяване на Дома на войната, колкото към спасение на Дома на исляма. От множеството им изявления могат да се извлекат основните им цели, които не надхвърлят сферата на политическите намерения: пълно прогонване на американските и западните граждани и войници, и въобще на всички “неверници”, от свещените ислямски територии, не само от Саудитска Арабия; сваляне на “продажните” и “развратни” местни режими и подмяната им с такива, които ще следват законите на Шариата; спиране на американската и западната подкрепа на Израел; създаване на панислямска супердържава; и не на последно място – “очистване” на ислямския свят от западния стил на живот.
Съвременният феномен на “политическия ислям”, наричан на Запад “ислямски фундаментализъм”, е разработен през ХХ в. в трудовете на Хасан ал-Банна (убит 1949), Сайид Кутб (екзекутиран 1966), Абу л-Аля ал-Маудуди (поч. 1979) и айятоллах Хомейни (поч. 1989). Анализът на движенията, които реализират техните идеи, включително Ал-Каида, показва, че това не са религиозно мотивирани групи, загрижени преди всичко за ислямската доктрина и вяра, а политически организации, използващи и употребяващи исляма като “революционна” идеология, за да атакуват, критикуват и делигитимизират управляващите елити в ислямския свят и силовите структури, на които те се крепят. Доколкото еднопартийната система е норма в повечето страни в Близкия Изток, единствено ислямът може да сплоти и организира маргинализираните, отчуждени и недоволни маси, за да ги превърне в могъща опозиционна и революционна сила. Екстремизмът и терорът, упражнявани от тези движения, които се базират на единна идеология, обща организационна структура и дългосрочна стратегия, целят да се създаде революционна ситуация, в резултат на която местните режими да бъдат свалени и заменени с такива, способни да формират фундаментално нов социално-икономически ред, основан на нов тип култура и морал и дори на нов тип човешка личност.
|
|