Когато встъпи в длъжност през януари 2001г. новият американски президент Джордж У. Буш наследи обстановка, в която САЩ заемаше лидерско място в световен мащаб. Двата манадата на Бил Клинтън преди това, въпреки противоречивата на дипломация, успяха по-скоро да утвърдят ролята на Америка като световен хегемон не само във военно-политическо, но и в икономическо отношение. Така новото американско правителство имаше уникалния шанс да продължи положителните тенденции във взаимоотношенията си със западните партньори, като наред с това да внесе нов нюанс в контактите с Русия, азиатските страни и по-специално Китай. Същевременно наследството на Клинтън бе добра основа не само за продължаване, но и за финализиране на близко-източния мирен процес.
Редица специалисти по международни отношения оценяваха възможността новият американски президент да подчини част от дипломатическите си инициативи в полза на превръщането на държавите в НАТО от съюз в единна Северноатлантическа общност. В този смисъл САЩ в ролята си на световен лидер се очакваше разумно да гради мостове не само на по-голямо взаимно сътрудничество със Западна Европа, но и на равнопоставеност в целия свят.
Въпреки всички прогнози и очаквания 2001-а се оказа година на радикалната промяна, не само като стратегия, но и като действие, на американската външна политика. Наложените различия, в сравнение с други години, не се дължат само на проблема "тероризъм", който изпъкна най-съществено от когато и да било в световната история, след атентатите в Ню Йорк и Вашингтон на 11 септември. Би било некоректно, ако върху аспектите на американската национална сигурност от последните дванадесет месеца се хвърли светлина само от гледна точка на борбата с тероризма, в резултат на която избухна войната в Афганистан. Американската дипломация през изминалите петдесет и две седмици гонеше своите цели, едновременно с разрешаването и на редица други проблеми. Въпреки че изживя период от 365 дни на конфронтация и неразбиране, от една страна и на съчувствие и пълна подкрепа от институция като ООН, НАТО и ЕС, Русия и не на последно място Китай САЩ следваха еднозначна линия на поведение. Доказателство за последователността на американската външна политика бе най-вече излизането на САЩ от договора за ПРО от 1972г., в началото на декември. Всъщност приемствеността по множество аспекти на националната стратегия между първия и последния месец на 2001-а е не само неизменна част от политиката на президентската администрация, но е напълно подобаваща за световната суперсила.
Духът на "80-те" се завръща
Освен с присъствието на специалисти от епохата на Студената война като Дик Чейни (вицепрезидент), Доналд Ръмсфелд (шеф на Пентагона), Колин Пауъл (държавен секретар) в екипа на Джордж Буш-младши спомените от предпоследното десетилетие на ХХв. бяха възродени от твърдата решимост да се доразвие проектът за Стратегическа отбрана на САЩ.
Наричаната по-деликатно само СПРО беше поставена от американския президент в центъра на новата държавна стратегия за сигурност. Въпреки че внесе свой почерк в нея бившият президент Бил Клинтън по-скоро залагаше на конвенционалните средства като основна част от системата за отбрана. Същевременно в последните два месеца от управлението на Клинтън не зае конкретна позиция по проблема ПРО, който беше засегнат по време на предизборната кампания през 2000г. Липсата на точно определено мнение у експрезидента бе логична, но на фона на вътрешнополитическите последствия Клинтън остави отговорността за един евентуален неуспех на дадената програма да бъде третирана като част от политиката на Републиканската партия, чийто представител е настоящият държавен глава- Джордж У. Буш.
Все пак обвързаността на правителството на Буш с концепцията за национална отбрана, действала през 80-те и до началото на 90-те години е очевидна в няколко аспекта. На първо място поставянето на въпроса за бъдещето на ПРО е реално продължение на ИСО на Роналд Рейгън и наследникът му Джордж Буш-старши (баща на сегашния президент), който беше и два мандата вицепрезидент. Редица информации сочат също така, че откакто е държавен глава на САЩ, обвиняваният в пълна некомпетентност по въпросите на външната политика през предизборната кампания Джордж Буш-младши най-вероятно е често консултиран от баща си. Косвената подкрепа на бившия американски президент автоматично го прави член на новия управленски екип. Всъщност независимо от "семейните" съвети, които получава Буш-младши доста добре се възползва от заложените през 1990-1991г. от американската администрация предписания изразени в тогавашната "Стратегия за национална сигурност". През 1990г. част от доктрината е запазване водещата роля на САЩ в международната политика след края на ерата на директното противопоставяне със Съветския съюз. Тогавашните насоки, лансирани от Джордж Буш-старши не поставят като приоритет в близко бъдеще, развитието на системата за ПРО на САЩ, но и не я отхвърлят. Оказва се, че с множеството тенденции, които обхваща, тя е водеща и до днес. Сред нейните основни принципи се забелязват:
1) "Възпиране на всякаква агресия, която заплашва националната сигурност, като отслаби, отблъсне военна атака или краен конфликт срещу САЩ, интересите на страната или съюзниците й."
2) "Да се действа с ефективни средства за бързо осигуряване сигурността на САЩ и нейните граждани и интереси във военен конфликт, включително в случаи на международен тероризъм."
3) "Да наложи стратегическа стабилност като следва последователно споразуменията за контрол на въоръженията, да МОДЕРНИЗИРА СТРАТЕГИЧЕСКАТА ОТБРАНА, да РАЗВИЕ ТЕХНОЛОГИИ ЗА СТРАТЕГИЧЕСКА ОТБРАНА И ДА УСИЛИ КОНВЕНЦИОНАЛНИТЕ НИ ВЪЗМОЖНОСТИ."
От дадения текст се вижда, че в началото на 90-те години програмата, известна от времето на Роналд Рейгън като "Междузвездни войни", макар и да не се счита за водеща, то все още трайно присъства. През 1990-а позицията на Джордж Буш-старши за принципно продължаване проекта за стратегическа отбрана, оставя "вратичка" в цялостната американска концепция, която в един определен момент да може да бъде използвана от някои от бъдещите американски държавници, произлизащи от средите на републиканците.
В този смисъл решението на Джордж У. Буш настоящата външна политика на САЩ да акцентира върху СПРО едва ли може да се смята за изненада. По-фрапиращ е начинът, по който САЩ се опитаха да наложат своето виждане за бъдещата си отбранителна система пред света. Радикалният курс на "държавата-лидер" през първите девет месеца от управлението на Джордж Буш-младши не познава друг аналог освен годините на Студената война.
Водещите инициативи на президента и неговият екип до 11 септември, а и след това бяха няколко. В центъра на взаимоотношенията с останалия свят американската политика към едностранчивост намери остър отпор първо по проблема за изграждането на СПРО. Още с първите си изявления в началото на годината американският държавен секретар Колин Пауъл заяви безкомпромисната си позиция по този въпрос. Истеризирането на проблема през Февруари-Април беше следствие не само на опитите за натиск, които САЩ бяха готови да наложат спрямо европейските си партньори. Откровеното блъфиране със заплахи за отказ от подкрепа за подготвяните Европейски части за бързо реагиране към ЕС бе придружено и с пълно пренебрежение в отношенията към Москва, което открои проблема СПРО като водещ за американско-руските отношения.
Документът от 1972г.
Идеята за развитието на американската ПРО съдържа създаването на система за ПРО, която да осигури ракетен щит в космическото пространство, който да брани САЩ. По този начин американската страна ще успее да намали уязвимостта си по отношение на държави, които не са техни партньори или съюзници, за които се предполага, че разполагат q ресурси за производство на ядрено оръжие. Според доклада на ЦРУ от 1998г. това са Северна Корея, Ирак, Либия, Иран и др.
Дипломатическата подкрепа, която американската държава трябва да получи обаче минава през убеждаване на световния политически елит от нуждата разработване на проекта. Наред с твърдите позиции по много аспекти на международната политика първите акции- като атаките срещу Ирак през февруари, предложението за новите санкции спрямо ембаргото там, скандалът с Китай от 1 април, отказът от подписване на протокола от Киото, консервативното поведение към Русия се създаде впечатление, че Буш съвсем умишлено влиза в пълна конфронтация със световната общественост. Неудачната формула "Америка над всичко" обаче трудно може да върне автоматично САЩ в годините на изолационизма. Те имат редица морални ангажименти в световен мащаб, наследени от първите години, в които чувстваха определен комфорт като единствена суперсила. Друг е въпросът, че през 2001-а според американското правителство "комфорта" означаваше и спешни преговори с Москва по промени в договора от 1972г. Какво представлява той?
На 26 май 1972г. американският президент Ричард Никсън и съветският лидер Леонид Брежнев сключват договор за ПРО. В него се постановява, че:
1) "Системата ПРО парира балистични ракети в полет и се състои от установки, радари и прихващачи."
2) "На САЩ и СССР се разрешава да имат по една ПРО площадка на своя територия."
3) "Всяка ПРО площадка може да разполага със 100 прихващача с обсег до 150кm."
4) "ПРО системи с морско, въздушно, космическо и подвижно базиране не са разрешени."
5) "ПРО установките не могат да се презареждат бързо и да изстрелват повече от един прихващач."
Първоначалното отношение на САЩ към споразумението, беше че то е остаряло и ако не променени, трябва направо да бъде анулирано. Ответната реакция на Русия бе, че радикални действия в тази насока ще доведат до превъоръжаване непознато дори в годините на Студената война. Все пак истината е, че проблемите на Русия във вътрешнополитически и икономически план са много. Позицията на страната към идеята на САЩ не трябва да бъде считана като отзвук от предишно съперничество, продължило повече от 40 години. Въпреки че е със запазен статут на Велика сила, по време управлението на президента Путин Русия търси всички възможни начини да върне блясъка си чрез продължаване на реформите, спечелване по дипломатически път на дивиденти за икономиката и постепенно възстановяване на руското влияние в сфери изконни за външнополитическата насоченост на държавата. Руската страна бе напълно неподготвена за агресивната американска политика демонстрирана от Буш. По-скоро може да се твърди, че нейната реакция беше тип условен рефлекс, отколкото точно формулирано противопоставяне. Независимо от геополитическото си разположение на два континента Русия няма финансовите възможности да разработи собствена система за стратегическа отбрана.
През май Джордж Буш обяви началото на плана за ПРО, който включва осигуряването на мощни радарни, сателитни и високотехнологични комуникационни системи за бързо предупреждение от ракетни атаки.
Стартирането на програмата за СПРО се смяташе за част от демонстративния изолационизъм на САЩ в международен план. Множеството ходове, които направи през цялата година американското правителство подсказват и нещо друго. Възползвайки се от цялата военностратегическа и икономическа мощ на САЩ Джордж Буш се опита тотално да промени ролята на своята държава. На фона на изминалите дванадесет месеца политиката на Съединените щати придоби форма на модерен експанзионизъм.
През последните години двама от апологетите на американската външна политика- Збигнев Бжежински и Хенри Кисинджър изпаднаха в състояние на задочен спор по повод съждението империя ли е САЩ или не. Според Кисинджър Америка основава своите дипломатически инициативи на изконни принципи като демокрацията, културната идентичност, етническо самоопределение, пазарни отношения и свободна търговия. За бившия държавен секретар през тези ценности минава тънката линия на приемственост на американската политика в исторически план. Кисинджър изключва имперските амбиции да са предпоставка за целите на американската дипломация.
На другия полюс е мнението на Бжежински. От години бившият президентски съветник не спира да третира САЩ в глобален план като единствената империя. Струва си обаче да се помисли дали САЩ биха могли въобще да са имперска сила.
Множество специалисти по история са склонни да сравнят по възможности и структура САЩ с Римската империя. Доколко съпоставката е уместна по отношение на институциите, които притежава и на влиянието, на което се радва Америка, факт е, че тя се нуждае от една важна съставна част на имперското величие- културната идентичност. Т.е. духовната представа за американската държава, която да я отличава драстично от всички други страни в световен мащаб. Това важи и от историческа гледна точка. В своите трудове Збигнев Бжежински прави сериозна грешка като разглежда САЩ като империя, но само и единствено в геополитически план. Погледнато исторически империята съдържа както военнополитическа, така икономическа и културна мощ. САЩ притежават само първите две. Трудно е да се повярва, че Белият дом изгражда представата за новия Рим. Америка трябва да създаде своя специфичен културен елемент, който да я отличи от всички други велики държави съществували през вековете.
Според гледището на Бжежински американската империя е уникално формирование, тъй като нейните съюзници сами избират да подкрепят САЩ в световните им инициативи. Нужно е да се подчертае, че в периода преди 11 септември, а и след това американската политика на два пъти промени драстично световния ред. И в двата случая Джордж У. Буш се опита да направи нещо уникално, което е на път да постигне. Неговата външна политика се опита да задоволи крилата в Конгреса както на изолационистите така и на привържениците на глобализацията. Колкото и да промени наследената политика от времето на Клинтън когато САЩ бе световен полицай №1, дейността на Буш бе сведена до глобализъм в името на националния интерес. През първите 200 дни процесът на глобализация продължи, но Буш-младши се опита агресивно да обвърже ролята на САЩ в него на базата на идеята за нова национална сигурност. Така дълго дискутираната тема- за или против СПРО колкото и от американска гледна точка да бе израз на изолационизъм, действията на президентската администрация съдържа стремеж към директно налагане на американските позиции. След 11 септември, създаването на антитерористичната коалиция лансира и наложи друго виждане за американска политика в световен мащаб. Месеците преди терористичните атаки в Ню Йорк и Вашингтон създадоха впечатлението, че САЩ имат намерение да консумират спечеленото след вакуума, появил се в международната система след разпадането на СССР. Новият глобален ред като че ли се очертаваше да бъде базиран на безпрекословното съобразяване на останалите страни на планетата, а и на световните организации с поведението на Буш и компания. 11 септември внесе друг нюанс и очерта различна линия. САЩ отново са световен лидер, но в система от съюзни държави, в която се включи и Русия. Този факт от своя страна дава възможност за по-голямо лавиране при утвърждаването на националните интереси, един от които е свързан с изграждането на СПРО. Допълнително възникна и предпоставка за промяна в глобалния баланс на силите, действащ през последните десет години.
Русия и "ПРО"
Влизайки в руслото на преговори на високо равнище, американско-руските отношения набелязаха някои нови тенденции. Срещата в Генуа през юли между Путин и Буш обвърза дискусиите около СПРО и бъдещето на ядрените арсенали на двете страни. Съгласуваното мнение за намаляване на ядрените оръжия с по 1500 броя бе основата, върху която реално започнаха по-задълбочените контакти между двете сили. Забуксуването през следващите два месеца бе бързо преодоляно след атентатите от 11 септември. Русия твърдо се обяви срещу тероризма и бе първата страна изразила съчувствие и подкрепа за САЩ. Нещо повече. Събитията от 11 септември направиха Русия по-скоро съюзник на САЩ. Последвалото затопляне на отношенията показа нагледно още един завой в американската политика- на сближаване с държава-враг допреди повече от десет години до степен на съюзник. Положение на равнопоставеност и взаимна подкрепа от този тип светът познава само от времето на Горбачов и Буш-старши. Безспорно антитерористичната коалиция създадена в края на септември не би била същата без Русия. Новите аспекти на американско-руските отношения са свързани преди всичко и с личността на руския президент Владимир Путин. Новият подход към световната обстановка твърде много напомня този на Горбачов. И докато Джордж Буш бива сравняван по неотстъпчивост и едностранчивост, характерни за идеологията изповядвана от Америка през 80-те години, Путин по-скоро може да бъде считан за олицетворение на нов вид "перестройка", този път в отношенията със Западна Европа и САЩ. Определено личността на Путин застави Русия да търси и прилага политика на равнопоставеност със Запада. Голям шанс за тази идея бе създаването на общия фронт срещу тероризма и съюзническата офанзива в Афганистан. Задачите на Путин, които той си поставя в дипломатически план за активен диалог със Запада, в това число най-вече Германия, в европейски план, в позицията към НАТО и стремежът към възстановяване на позициите на влияние на Балканите, Близкия Изток, връзките с Китай поставиха консултациите за ПРО пред нови изпитания.
Всъщност еволюцията в отношенията САЩ-Русия не съдържа само положителен заряд. Поддръжката на Русия спрямо САЩ във войната в Афганистан и нейното успешно развитие, позволяването на ситуиране на американски военни части в Таджикистан, преговорите в Тексас и мълчаливо посрещнатото от руснаците излизане от договора за ПРО на американската държава постави и някои тревожни въпроси. Неприятно би се получило ако аналогията, привнесена в анализа единствено заради начините на действие и демонстрирана политика и от двамата президенти с годините от предпоследното десетилетие на ХХ в. намери реално негативно отражение в днешни времена. Предпоставки като че ли има, но те не се таят само в предположения третиращи увеличаване на ядрената надпревара. Колкото и да бяха базирани на съюзнически принцип, в рамките на световната антитерористична коалиция трудно ще бъдат избегнати стремежите към отстояване държавните интереси на страни като Русия и САЩ. В този смисъл едностранното напускане на договора за ПРО доказа последователната политика на американската държава през 2001г. Терористичните актове от септември в Ню Йорк и Вашингтон повдигнаха темата за сигурността в световен план. Затова планът СПРО бе изтеглен за обсъждане по-напред във времето, когато операцията срещу "Ал Кайда" в Афганистан донесе реален резултат. След унищожаването режима на талибаните бе разчистен пътя отново да се повдигне въпросът за ПРО. Американската администрация вече стъпва на по-сигурна почва и борбата срещу тероризма е разумна предпоставка (според САЩ) за бързата разработка на космическа система за сигурност. Премълчаването, от страна на Кремъл на американския акт за напускане договора от 1972г. може да намери връзка и с друга насока от външната политика на Путин. На фона на търсената от него икономическа изгода от отношенията си със САЩ и Западна Европа обещанията за големи американски инвестиции в Русия за сметка на подкрепа на американските проекти за национална сигурност дават сигнал за тревожни мисли на Европейския континент. Затоплянето на отношенията Русия-САЩ всъщност могат да възстановят двуполюсният световен модел познат от годините на Студената война, този път с по-различен знак. Ако това стане факт Европа отново ще се окаже под сериозен натиск, който да задушава и без това все още неясното й единно бъдеще. По този начин "тероризмът" като явление може да послужи само като параван за интересите на двете световни сили. Действително от тази гледна точка 11 септември постави краят на Студената война. Въпросът е обаче дали обсъжданите напоследък бъдещи системи за колективна сигурност ще бъдат успешни по своя замисъл. Проектираните "Евроазиатска" и "Северно-атлантическа" системи са част от преструктурирането на НАТО. Промените в организационната система са вече факт. В началото на декември пактът обяви своята нова формула, известна като "НАТО 20", която включва интегрирането на Русия в него. Тя ще получи право на равностойно участие в обсъждането на някои въпроси и приемането на решения. В конкретния си вид на окомплектоване двете системи могат отново да поставят началото на блоково разделение. Системите за сигурност, които ще имат за цел нанасянето на асиметрични удари, вследствие на терористични атаки, ще придобият световно значение, ако бъдат изградени в духа на дипломацията от последното десетилетие. Обсъжданият вариант Съветът за Сигурност на ООН да стане последна инстанция при взимането на решения "в рамките на системите за сигурност ще загуби всякакъв заложен предварително смисъл" ако организацията трябва да се съобразява индиректно само с политиката на една или две държави.
Излизането от договора за ПРО доказа радикалният проамерикански подход на администрацията на Буш. Тя показа, че въпреки Войната срещу терора САЩ имат намерение да продължат политиката позната от първите девет месеца управление на сегашното правителство. Високомерната едностранчивост в първите двеста дни не припозна редица от американските ангажименти, които САЩ са поели през предишни години не само сред опонентите, но и между партньорите им. Така сериозен проблем за настоящата международна система би могъл да се окаже отказът на суперсилата в момента да решава проблеми на базата на преговори и взаимна ангажираност. До голяма степен това ще предопредели бъдещите
ОТНОШЕНИЯ С ЕС И КИТАЙ
Въпреки естествената подкрепа на ЕС във войната с тероризма, разглеждана в перспектива, недоброто мнение на европейските съюзници към плана за американска СПРО ще бъде като че ли крайъгълен камък във взаимоотношенията със САЩ. Предвид агресивната си политика на международното поприще е по-вероятно президентът Буш отново да разиграе картата "липса на подкрепа за европейските сили за бързо реагиране". В дадения случай зад него вече ще стои и Русия. Едни евентуални бъдещи и напрегнати преговори ще представят ЕС като твърде уязвим поради липсата на общи въоръжени части, които да са значим фактор на международната сцена във военно отношение. От друга страна противоречия между съюзниците винаги е имало и те ще бъдат най-вероятно умело използвани от САЩ. Не трябва да се забравя факта, че след 11 септември, независимо от общата позиция по проблема на всички съюзници от НАТО Великобритания най-силно подкрепи Америка в действията й. Исторически това е съвсем естествено като обърнем внимание на факта, че в основата на Северноатлантическия пакт лежи съюза САЩ-Великобритания още от първите две години на Втората Световна Война.
В друг ритъм протекоха отношения с Китай, една от най-бързо развиващите се държави в света. Контактите на САЩ с Китай през изминалата година отбелязаха същата последователност и то главно заради СПРО. Подкрепата, получена след 11 септември и впоследствие за войната в Афганистан доведе до сериозен дивидент за Китай два месеца по-късно. Приемането на страната в СТО е успех не само за китайската икономика, но неминуемо и за дипломацията на държавата. Логично или не, сянка върху контактите САЩ-Китай поставя отново СПРО. Проблемите на Китай в този аспект са два. Както съобщи китайски дипломатически представител, излизането на Вашингтон от договора за ПРО и мълчаливото съгласие на Кремъл определено ще намали значението на Китайския ядрен арсенал. Друг по-важен въпрос остава нова система за ПРО, тъй като Пекин основателно се опасява американският противоракетен чадър да не покрие и територията на Тайван. Тема изключително чувствителна за китайското ръководство. Не бива да се подценява, че в дипломатическите си изяви през последните повече от двадесет години азиатската държава гони своите интереси на национално обединение. Именно осъществяването на интересите на Китай в тази насока е лостът за възспиране към неговото цялостно отваряне към международната система на преговори и контакти и това е напълно известно в Белия дом. Приемането в СТО колкото и да отразява реалното значение на Китай не само в Азия, но и в световната икономика бе единствено и само поощрение за оказаната съпричастност във
ВОЙНАТА СРЕЩУ ТЕРОРА
Когато се говори и пише за акцията в Афганистан паралелът между политиката на сегашния американски президент Джордж Буш и баща му Джордж Буш-старши е неизбежен. И при двамата дипломатическите инициативи на САЩ се стремят да включват такива военни намеси, които са пряко свързани с националните интереси. Администрациите и на двамата президенти държи на точно премерени "хирургически" удари, с които да се постигне бърз ефект в определените стратегически зони на влияние, ако те бъдат заплашени от агресия. Така и войната в Персийския залив от 1991г. и настоящата в Афганистан имат план за развитие, който е част от обща концепция. Тя се състои в стремежа световната общественост и политическите лидери не само от страните от Европейския съюз и Русия, но и в Арабския свят да бъдат убедени в необходимостта от военна намеса в невралгичните райони. Разликата с Клинтън е очевидна що се касае до връзката с ООН. Буш-старши, както и сина му задължително обвързаха решението за започването на конфликти от такъв ранг със своевременна резолюция на Съвета за Сигурност на ООН. Нещо коренно различно, в сравнение войната в Югославия, чието начало бе белязано с пренебрегването на почти всички аспекти на международното право.
Сам по себе си "тероризмът" като проблем не е възникнал нито днес, нито е от вчера, в сегашната си форма той е известен на света вече повече от столетие. Тероризмът стана световен враг №1 след края на един просъществувал десетилетия конфликт като Студената война. Историята показва, че винаги глобалните сблъсъци поставят началото на развитието на крайни течения. Така е в междувоенния период 1919-1939г. когато светът е свидетел на развитието на болшевизма, национал-социализма и фашизма. Докато вторите две бяха унищожени в пламъците на Втората Световна Война, то чак Студената война доведе до победа на демокрацията срещу комунизма.
Тероризмът е нов вид предизвикателство. Много специалисти са склонни да смятат, че лансирането му като световен проблем е поредният начин за разпространение на американското влияние. Ако 2001г. даде храна за такива нагласи то те не са особено коректни. Съдбата на мира в света зависи както от САЩ, така и от останалите държави. Америка винаги е имала демократични принципи, на които се е базирала нейната политика, но не трябва агресията да затъмни добрите й страни. Настоящата американска администрация трябва да проумее, че ключът към неутрализирането на тероризма е в изпълнението на моралните ангажименти, които тя пое през последните десет години в различните райони на света. В началото на 90-те след края на конфликта между САЩ и Съветският съюз се считаше, че най-големите опасности за бъдещите десет и повече години ще се крият в регионалните конфликти. Връзката на "Ал Кайда" с ислямския фундаментализъм го доказа. Въпросът е дали моралните принципи на американската дипломация ще надделеят над желанието на отделни фигури в управлението да проектират нов баланс на силите, който да остави САЩ начело, но и да руши мостове на сътрудничество заради едностранчиви интереси. При всички положения си струва да се помисли над тезата на Хенри Кисинджър: "Страна с идеалистическите традиции на Америка не може да основава политиката си на баланса на силите като единствен критерий за нов световен ред. Но тя трябва да разбере, че равновесието е основна предпоставка за постигане на историческите й цели".
|
