| За мен днес е един от най-тържествените дни в живота ми, един от най-светлите дни в живота ми. Смятам за висока чест да бъда избран за почетен доктор на този университет - едно от най-старите учебни заведения на Балканите, едно от най-прогресивните учебни заведения тук - в наша братска България.
В моя жизнен път, за който стана дума, може би магистралната линия бе насочена към служба на науката. Тя е големия, истински и значителен път в моя живот, защото се отрази на всичките ми дела.
Някога бях в центъра на научните дискусии в Института за световна икономика и международни отношения, когато се водеше истинска борба срещу догматизма, когато се отстояваха реалистичните оценки на действителността, когато се правеше всичко възможно, за да може науката от безпочвена база да се постави върху диалектическа основа. Днес може би дори изглежда хумористично, че ни се налагаше да се борим против догмите, които тогава се приемаха като истина от последна инстанция. Става въпрос, че ни се налагаше да се изправим срещу тезата за абсолютното обедняване на работническата класа при капитализма. Именно на нейна основа, на основите на догматичното възприемане на това, което може би е било правилно в края на миналия век и което се оказа съвършено не отчитащо еволюционното развитие на капитализма, бе изведена необходимостта и задължителността на революцията във всяка страна на света. Ние застанахме срещу нея, въпреки че на времето самият Ленин бе поставил тази теза в борбата си срещу Кауцки. В края на краищата е съвършено ясно, че истините, които действително са изведени от научния анализ на съвременността от края на ХІХ - началото на ХХ в. се оказаха несъпоставими с реалното развитие на събитията през втората половина на ХХ век. Тогава трябваше да се противопоставим на схващането, че капитализма не може да поражда интеграция. Официалната пропаганда твърдеше например, че интеграцията на Западна Европа задължително ще се обърне срещу нея, че няма обективните основи за развитие на интеграционните процеси там. Това не означаваше обаче, че ние отхвърляхме марксизма като наука. Аз съм убеден, че марксизмът е наука, но в същото време марксизмът не е религия, която отрича възможността за съществуване на други науки. Безусловно той не е догма, а ръководство за действие, органична връзка с диалектиката.
Бих искал да кажа, че в този период ние отстоявахме (имам предвид тези, които работеха в системата, които разбираха всичките й положителни и негативни елементи) тезисът, че държавна намеса при регулиране на икономиката е необходима. В същото време обаче държавата не бива да абсолютизира своето вмешателство, за да може икономиката във всичките й варианти, в включително и пазарната, да се развива свободно. За съжаление през 90-те г. в Русия бе разпространена и победи друга крайност, която твърдеше, че пазарното стопанство само по себе си регулира всичко и държавната намеса е абсолютно изключена. Тя бе наложена от така наречените млодолиберали, които защитаваха идеята да оставим всичко на стихията на пазара. Заради тези теории натрупахме негативен опит - под формата на икономически упадък на Русия, който от своя страна доведе до кризата от август 1998 г. Действително държавата изцяло бе оставила например военно-промишления комплекс на пазарната стихия и всички плюсове на отрасъла (тук са събрани най-добрите мозъци, техника и технология) при конверсията бяха изоставени на хаоса и не послужиха за развитието на гражданската икономика. Ако говорим за науката, нещата стоят по същия начин. Русия, която се славеше със фундаментални открития, като цяло изостана назад. Трябва да подчертая, че сега показателите за развитието на научно-техническия потенциал на всяка държава са мястото и тежестта й в науката. Ако подходим с този критерий, за съжаление трябва да признаем, че в резултат на тази политика, осъществявана от младолибералите през 90-те г. Съветския съюз също изостана. В резултат днес САЩ държат 39% от пазара на високите технологии, Германия - около 18%, Япония - около 30%, а Русия - по-малко от 1%. Това е показател не само за неправилно осъществената икономическа политика през 90-те. Статистиката ни подсказва и това, което трябва да направим сега. Според мен днес под ръководството на президента Путин се прави много за изравняване на положението. Забелязва се определен напредък по отношение на държавните програми, участието на държавата в областите, в които това е просто необходимо. Давам за пример Япония, която като модел стои твърде далеч от държавите с централизирана икономика. Тя също пусна частния сектор в свободно плаване. Но когато в същата тази Япония установиха, че изостават от САЩ в развитието на електрониката, то държавата мобилизира всички усилия - събра представителите на водещите компании и всички заедно прекрачиха в нов етап на развитие на електорнната промишленост и развитието на електронните изследвания и в резултат отново излязоха напред. Чак след това започна свободната конкуренция. Този пример свидетелства за това, че има закони, които са иманентни не само в страните с определено ниво на развитие, придържащи се към една или друга ориентация, но въобще към производителните сили като цяло. Очевидно, че един от тези закони е необходимостта от регулирана, дозирана държавна намеса в развитието на икономиката в преход и особено в прехода към пазарна икономика.
Очевидно трябва да говорим за теорията за конвергенцията в позитивен план. Не мисля, че бяхме прави, когато отричахме възможността за развитие на капитализма в социалистическия свят и в същото време възможността за някакво влияние на социализма върху капиталистическия свят. Това влияние се осъществяваше и в резултат на взаимното влияние се очерта начин на производство, който безусловно се различава от утопичните форми на социализма. Той показа реалното влияние на световния социализъм върху развитието на капитализма, който съдържа в себе си елементи на плановост и социална ориентация на икономиката. Това безусловно е заслуга (въпреки всичките минуси и недостатъци) на социализма.
Бих искал да кажа няколко думи за развитието на обстановка в света и формирането на новия световен ред. В този план също е необходимо, струва ми се, тясно научен подход при обяснението на това, което се случва. Ние твърдим и ще продължаваме да твърди, че светът върви към многополярност. Условията за този извод лежат и върху научната представа, че развитието на съвременния свят е неравномерно. Европа като потенциал в момента достигна нивото на САЩ. Много бързо се развива Китай. Може ли върху основата именно на тази констатация да правим извода, че отново само една държава ще определя устройството на света и около нея ще текат международните събития? С други думи - че светът ще бъде еднополярен. Можем ли да правим извода, че обективните процеси на глобализация в света водят отново към същото - една държава да определя международната политика като цяло? Такъв извод не трябва да бъде правен и в резултат на това, че проявите на глобализация в настоящия момент се явяват първо на държавно ниво. В същото време е налице и транснационализация на бизнеса. Всичко това води до това, че не може да има единен център нито в икономиката, нито в политиката. Събитията, на които сме свидетели в момента в световен мащаб в никакъв случай не свидетелстват за това, че се налага еднополярен свят. Това е очевидното. Само видимото е, че всичко се определя от САЩ - но това е само конюнктурен момент. Ако говорим за стратегическо развитие на световната икономика и политика, то ми се струва, че това е само етап. Като главна линия твърдо се очертава многополярното устройство на света.
В заключение ми се иска още един път да изразя сърдечна благодарност на всички мои колеги, и особено на уважаемия ректор, членовете на Академичния съвет, за това че ме отличиха с толкова високо звание и ме избраха за Почетен доктор на този университет. Благодаря ви много! |
