БЪДЕЩЕТО НА ОТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ САЩ И ЕС Печат
Автор Камен Минчев   
Понеделник, 01 Март 2004 03:00
На 19. 10. 2003 г. Никълъс Бърнс, посланик на САЩ в НАТО, по императивен начин поиска спешна среща на посланиците на страните-членки на Алианса за обсъждане на проблеми около развитието на Общата европейска политика за сигурност и отбрана /ОЕПСО/. Това искане предизвика истинска изненада, защото на 16 – 17 октомври се проведе срещата на върха /Европейският съвет/ на ЕС, в края на която ротационният председател Силвио Берлускони заяви, че участниците в срещата са се съгласили единодушно, че ОЕПСО ще допълва НАТО и няма да представлява негова алтернатива.  
Берлускони допълни, че “страховете на САЩ в това отношение трябва да бъдат уталожени. Не мисля, че за в бъдеще ще възникнат подобни недоразумения.” Едновременно с това Берлускони отбеляза, че се е стигнало до извода, че ЕС трябва да има собствена политика в областта на отбраната и сигурността, защото ЕС не може да се наложи като световна сила “без подкрепата на адекватна военна сила.” Никоя дипломация не може да съществува без съответна военна мощ, каза Берлускони. Тази формулировка се повтаря непрекъснато както от Романо Проди, така и от Хавиер Солана. На срещата страните от ЕС са сближили своите позиции за по – тясно военно сътрудничество.
Срещата на Европейския съвет на 16 – 17 октомври, искането на Бърнс за нова среща, както и срещата на министрите на отбраната на страните – членки и кандидатките за членство в НАТО имаха за цел да се преодолеят различията и силното противопоставяне на САЩ от страна на Франция и Германия преди и след края на войната срещу Садам Хюсейн. Вследствие на това противопоставяне се получи силно разцепление както в НАТО, така и в ЕС, при което тяхната дейност беше парализирана. Искането на Бърнс е следствие на много силните опасения в администрацията на САЩ, че ЕС се развива в посока, която води до превръщането му в самостоятелен център на сила, което ще обезсмисли до голяма степен съществуването на НАТО.
Във връзка с този процес на 29 април 2003 г. Франция, Германия, Белгия и Люксембург се договориха за създаването на единен команден център на бъдещите сили за бързо реагиране /СБР/. В тяхната обща декларация се отбелязва следното:
“С цел подобряване на средствата за командване и управление на военните сили, които са на разположение на ЕС и НАТО, министрите на отбраната на нашите четири държави ще направят необходимите крачки за създаване в срок не по – късно от 2004 г., на щаб-квартира на многонационални СБР за провеждане на съвместни операции. Тя ще се създаде на основата на вече съществуващите командни центрове.” За място на бъдещия щаб 4-те страни посочиха Тервюрен – предградие на Брюксел.
Както се и очакваше, реакцията на САЩ, Великобритания, Испания и Италия беше подчертано отрицателна. Заговори се за заплаха за единството в НАТО. Уверенията на “отцепниците”, както бяха квалифицирани 4 те страни, че не съществува никаква заплаха за единството в НАТО и че новата структура ще бъде добър помощник на НАТО в различни проблеми, бяха отхвърлени. Поради това чак на 2 септември премиерът на Белгия Ги Ферхофстад заяви публично, че по отношение на изграждането на европейски център на военно командване “не трябва да има никакво съмнение”.
Споровете по този въпрос фактически засягат пряко връзката с НАТО и той създава периодично напрежение в отношенията със САЩ, още преди да се обяви създаването на ОЕПСО на срещата на Европейския съвет в Хелзинки през декември 1999 г. През 1998 г. Мадлин Олбрайт изрази в три основни точки опасенията на САЩ, известни като “The Three Ds: decoupling, duplication and discrimination.” Първото опасение се отнася до прекъсване на фундамента на трансатлантическите отношения, като НАТО е основната институция за стратегическо партньорство. Вторият проблем се отнася до евентуалното изтегляне на ресурси от структурите на НАТО в полза на ЕС. Третият елемент е потенциалната дискриминация на страни – членки на НАТО, които не членуват в ЕС.
От своя страна ЕС също постави 3 условия: 1. САЩ не трябва да си въобразяват, че могат да доминират; 2. САЩ не трябва да се дистанцират от Европа; 3. САЩ не трябва да прехвърлят на Европа проблеми, които те не харесват и са неприемливи за тях самите.
Администрацията на Дж. Буш заяви, че подкрепя реализацията на ОЕПСО, която укрепва НАТО, допринася за развитието на неговите способности и не дублира съществуващите структури за планиране в НАТО.
Искането на Никълъс Бърнс беше свързано с много силните опасения в администрацията на САЩ, че ЕС започва да се развива в посока, която води до превръщането му в самостоятелен център на сила. Опасенията на Бърнс бяха съсредоточени по 2 въпроса и имат известно основание. Първият въпрос е свързан с опасението, че Великобритания променя своето отношение към “отцепниците” /Франция, Германия, Белгия и Люксембург/ и се извършва завой в нейната външна и отбранителна политика.
Наистина на срещата в Берлин на 20. 09. 2003 г. между Ширак, Шрьодер и Тони Блеър се взе решение за “структурирано сътрудничество” при определяне на бъдещата стратегия на техните армии, ангажиментите, които те ще поемат, както и при определяне на военните поръчки. Това означава, че Великобритания е направила известна промяна във своята позиция по този ключов въпрос. Преди правителството на Т. Блеър определяше “структурираното сътрудничество” като повърхностна и разединяваща идея. С приемането на тази идея в ЕС ще се създаде ръководна група от държави със собствено виждане и дейност, която трудно ще бъде контролирана и ще има водеща роля при определянето на насоките за развитие на ОЕПСО. По този начин за Великобритания се създава реалната възможност да заеме ръководна роля в ЕС по въпросите на отбраната и общата външна политика. Франция изглежда е стигнала до извода, че сама или в съюз с Германия не е в състояние да ръководи процеса на създаването на една относително самостоятелна европейска отбрана и външна политика.
Във всички свои изказвания след 20. 09. 2003 г. Тони Блеър неизменно повтаряше, че никога няма да направи каквото и да е, което ще постави на риск съществуването и функционирането на НАТО и че НАТО и отношенията със САЩ са “крайъгълния камък” на отбранителната и външната политика на Великобритания. Тези уверения обаче винаги бяха съпровождани с констатацията, че ЕС трябва да има възможност и готовност да предприема действия, в които НАТО не желае да участва и тези действия да се ръководят от определен център. Т. Блеър винаги даваше за пример успешната операция на ЕС в ДР Конго, която се ръководеше от ГЩ на Франция.
Промяната в позицията на Великобритания Н. Бърнс определи като “най-голямата заплаха за бъдещето на НАТО”.
Вторият въпрос, с който са свързани опасенията на САЩ и на Н. Бърнс, е начинът, по който ще бъдат отразени в новата конституция на ЕС въпросите на ОЕПСО. САЩ се опасяваха, че в нея може да бъде включен текст, според който държавите – членки ще си оказват взаимна защита в случай на военна агресия, което ще дублира чл. 5 от Вашингтонския договор на НАТО. САЩ се опасяваха още, че в конституцията няма да бъде отбелязано, че отговорността за колективната отбрана и сигурността в Европа се пада на НАТО и тази отговорност ще бъде прехвърлена на ОЕПСО.
След края на исканата от Бърнс среща пресконференция дадоха Дж. Робъртсън и Х. Солана. И двамата увериха, че срещата е преминала в много конструктивна и добронамерена атмосфера. Робъртсън каза, че е имало единодушие по въпроса за необходимостта да се избегне дублирането и съперничеството между НАТО и ЕС, а Солана изтъкна, че ЕС трябва да бъде в състояние да планира военни мисии независими от НАТО като неотдавнашната операция в ДР Конго. Това означава, че все още не е намерено окончателно и задоволително решение на проблемите между САЩ и ЕС. По-голяма яснота навярно ще има с приемането на конституцията на ЕС. Докато тя се обсъжда, САЩ ще оказват натиск върху отделни европейски страни за възприемане на клаузи в желаната от тях посока. Особено силно въздействие ще бъде оказано върху Великобритания. От отговора на САЩ на новата конституция на ЕС ще зависи бъдещето на НАТО.
За да бъде по-пълна картината на отношенията САЩ – ЕС, трябва да се отбележи и промяната в позицията на Франция спрямо САЩ. Преди, по време и след войната в Ирак, Франция провеждаше неоголистка политика, пропита с емоционален антиамериканизъм. Голизмът в настоящите условия е опит да се прокарат френските интереси в глобален мащаб чрез манипулиране на експеримента с ОЕПСО в ЕС. При опитите на Франция да прокара неоголистка политика в Европа й беше дадено много ясно да разбере, че голизмът не е харесван в нито една европейска страна и особено в страните от Източна Европа. Разширяващият се ЕС има възможност да изгради обща външна и отбранителна политика, но в никакъв случай няма да приеме да бъде наставляван и доминиран от неоголистка Франция. Европейските страни дадоха да се разбере, че ако Франция желае да участва в ръководството на Европа, тя трябва задължително да нормализира своите отношения със САЩ. Очевидно Жак Ширак е разбрал тази истина, защото в периода преди приемането на резолюция 1511 на СС на ООН от френска страна нито веднъж не се спомена теорията за моноцентричния и полицентричния свят, както и за имперската политика на САЩ.
При разработването на проекта за конституцията на ЕС френската позиция беше много по – федералистка, отколкото голистка. В това отношение френското разбиране плътно се доближава до това на Германия за бъдещето на Европа. Може да се каже, че във Франция вече добре се разбира, че без тясното сътрудничество с Германия и Великобритания и при противопоставянето на САЩ, тя няма никакъв шанс да оглави бъдещето развитие на Европа. САЩ, от своя страна, трябва да коригират неоправдано големите си опасения от френската политика, които деформират американските приоритети.

ИЗВОДИ
1. Много обнадеждаващ е безспорният факт, че вече са налице практически действия, които показват недвусмислено, че както САЩ, така и европейските им съюзници в НАТО, се стремят да не допуснат, най-голямата грешка - да затворят вратите към намирането на компромисни решения на съществуващите проблеми и да превърнат НАТО в дискусионен политически клуб.
2. Реализацията на ОЕПСО среща големи трудности, защото тази идея съчетава и е опит да примири две двойки от противоречащи си тенденции. От една страна САЩ непрекъснато подчертават на своите европейски съюзници – “отделяйте повече средства за собствената си сигурност”, а в същото време се страхуват да не загубят контрола и влиянието си върху процесите в Европа. Страните от ЕС силно се стремят към обща външна политика, сигурност и отбрана, но не разполагат с необходимите ресурси за тяхното пълно реализиране. Целият трансатлантически дебат за ОЕПСО показва ясни признаци на нееднозначност и от двете страни. На опасението на страните от ЕС, че на тях ще им бъде отредена сателитна роля в НАТО, съответстват страховете на САЩ, че ОЕПСО ще доведе до откъсването на Европа и превръщането й в самостоятелен център на сила, който ще ги конкурира и ще представлява дългосрочна алтернатива на САЩ.
3. Най-кратко, политическата философия и действия на 4-те страни, които получиха прозвището “отцепници”, може да се изрази по следния начин: “Ние можем да бъдем партньори и съюзници на САЩ, но в никакъв случай сателити.” За България е особено важен фактът, че Гърция не се присъедини официално към тази група, но и досега активно я подкрепя политически.
4. В отношенията САЩ – ЕС продължава да оказва силно негативно въздействие голямата разлика в стратегиите им към мюсюлманската и конфуцианската цивилизации. Тази разлика катализира отношенията им разнопосочно. Докато САЩ приеха стратегията за превантивни удари, то страните от ЕС продължават да действат по изпитаната си стратегия за действие с политически, дипломатически, икономически и финансови средства, която има за цел да не се позволи на мюсюлманските страни да образуват коалиции, като на някои от тях се предлагат всякакви преференции, а други напълно се изолират. Действията на ЕС в Западните Балкани се изтъкват като успех на тази стратегия. Като много голям успех в тази насока се обявиха успешните преговори на министрите на външните работи на Франция, Германия и Великобритания в Техеран, при които Иран обеща да подпише допълнителния протокол към ДНЯО. Подтекстът на този шумно обявен успех е, че това, което САЩ не успяват да постигнат с военна сила, ЕС го постига с умела дипломация.
5. Преминаването на Великобритания към “структурирано сътрудничество” с Франция и Германия трябва да се възприема преди всичко като напълно сигурна гаранция, че ОЕПСО няма да се развива в бъдеще като алтернатива на НАТО и няма да го дублира. Великобритания, Франция и Германия се съгласиха неофициално, че ЕС трябва да е в състояние да планира и провежда ограничени военни операции, когато това е необходимо, без да прибягва винаги до ресурсите на НАТО. В това отношение, ЕС ще отдели много голямо значение на поемането на ръководството на СФОР в Босна и Херцеговина през 2004 г., което ще бъде истинско изпитание не само за възможностите на ОЕПСО, но и за нейната стратегия.
6. Настоящите военни възможности на ЕС не надхвърлят приетите в Хелзинки през декември 1999 г. Петерсбергски мисии, които са свързани с опазването на мира, спасителни и хуманитарни операции, които ЕС предпочита да провежда с полицейски, а не с военни части. Но вече са налице заявки за излизане Петерсбъргската стратегия и се поставя задачата - бъдещите европейските сили да се изграждат с възможности и за глобални действия. Като първа стъпка може да се разглежда поетите отговорности на Германия в Афганистан и в отделни акватории от Тихия Океан за борба срещу пиратите.

ПРОМЕНИТЕ В НАТО

НАТО е в процес на реализиране на най-голямата промяна в своята половинвековна история. Началото на промените беше положено с решенията на срещата на върха в Прага през ноември 2002 г. При създалата се нова стратегическа среда в света след терористичния акт в САЩ на 11. 09. 2001 г., чл. 5 от Вашингтонския договор загуби своето централно значение и настоящето и бъдещето на Алианса изцяло е свързано със създаването на високо ефективни части, които ще се използват без географско ограничение и преди всичко в Близкия изток, Северна Африка и Централна Азия. От особена важност са и Кавказкият и Каспийският региони.
Бъдещето на НАТО е свързано с възможността успешно да действа, за да предотвратява и да отговаря на кризи, независимо дали става въпрос за бойна или мироопазваща операция, освобождаване на заложници или хуманитарна интервенция за предотвратяване на етнически чистки или геноцид. В променената стратегическа среда се получи съвпадение на проблема за неутрализиране на глобалния тероризъм с проблема за незаконното производство и притежание на оръжия за масово поразяване /ОМП/, а така също и за предприемане на превантивни или предварителни действия за тяхната възможна проява. Промяната в НАТО не е временно тактическо решение, а дългосрочна стратегия най-малко за следващите 10 години.
НАТО започна да трансформира и модернизира своите сили, като ги прави по-гъвкави и готови за внезапни действия. Първата стъпка в тази насока беше да се развие системата за управление на войските и силите. Изостави се строго централизираната командна структура, като се разпределиха отговорностите по формирането на идеи, концепции и стратегии за бъдещото развитие на войските и силите на Алианса (Командването за трансформация – Норфолк, САЩ) и отговорностите по планирането и прякото командване на операциите Командване на операциите - Монс, Белгия). Едновременно с това се повишават техните технологични възможности. На 15. 10. 2003 г. влезе в действие първият модул от СБР на НАТО и това е най – големият успех в хода на промените. СБР не се създават за превантивни действия, а за реагиране на възникнали кризи. Въпросът за използването на СБР е още спорен. САЩ настояват те да се използват за преодоляване на кризи и за превантивни операции като тези в Афганистан и Ирак. Някои европейски страни смятат, че те трябва да се използват за освобождаване на заложници и в хуманитарни интервенции. Особено спорен е въпросът дали да се използват за превантивни действия, против което са Франция и Германия, и затова беше официално заявено, че СБР няма да се използват за превантивни удари.
Развитието на командната структура е свързано с най-трудния проблем – начина за вземане на политическите решения с консенсус, въпреки че добре се разбира, че след разширението през 2004 г., когато страните - членки станат 26, този принцип може силно да затрудни и даже да блокира дейността на Алианса. Този въпрос със сигурност ще бъде поставен на разглеждане и ще последват промени, въпреки че всички държави държат на принципа на консенсуса.
В тази насока съществуват и други възможности:
 1. С консенсус да се вземат само най-важните решения – за започване на дадена военна операция, мироопазваща или хуманитарна акция/въпроси на мира и войната/.
2. Решенията да се вземат с т. нар. “мълчаливо съгласие” – например, при предложение за превантивен удар срещу дадена страна, подкрепяща тероризма, част от страните в НАТО, които ще подкрепят предложението, ще създадат “коалиция с променлива геометрия” или “коалиция на желаещите”, а останалите страни, които не желаят да участвуват в превантивния удар, няма да гласуват “против”, а ще се въздържат от гласуване. Те ще поемат ангажимент да оказват политическа подкрепа.
3. Да отпадне принципът на вземане на решения с консенсус и да се приеме принципът на доброволността при изпълнението на дадено предложение.

На първо време до срещата на върха в Истанбул през лятото на 2004 г. страните-членки ще трябва значително да опростят и ускорят националните процедури за вземане на решения по въпросите на мира и войната, по създаването на нови бази и присъствието на военни части на националните територии на всяка страна от пакта. Този въпрос засяга до голяма степен страните, в които решенията се вземат на парламентарно равнище и процедурата е много бавна и тромава.
От намирането на най-удачния и взаимноприемлив начин за вземане на решения по въпросите на мира и войната до голяма степен ще зависи и бъдещето на НАТО. Много голяма е разликата между обстоятелствата, при които дадена страна използва НАТО като “кош”, от който в зависимост от своите нужди ще подбира готови на всичко съюзници, но без решение на висшите органи на НАТО, а съвсем друго е, когато такава коалиция се създаде след обсъждане и решение на Съвета на Алианса. Когато коалицията се създаде с решение на НАТО, страните от нея ще действат като “ударен отряд”, а трансатлантическият диалог няма да изпадне в кризисно състояние, няма да се образуват “оси” и “минисъюзи” на географски – политически принцип /”Стара” и “Нова Европа”/.

ИЗВОДИ
 За да се нормализират трансатлантическите отношения и НАТО отново да стане военната организация, с която всички страни да се съобразяват, включително и онези, които подкрепят глобалния тероризъм и се опитват да придобият ОМП, САЩ следва бързо да признаят важната роля, място и значение на ЕС на международната сцена и в международните дела. Това неотложно признание те могат да направят първо спрямо своите съюзници от НАТО в Европа.
В момента, а и до края на десетилетието, САЩ ще бъдат единствената глобална сила, която ще притежава военно превъзходство спрямо всяка друга отделно взета страна по света. Положението, което се създаде в Ирак след блестящата победа над С. Хюсейн, показва по недвусмислен начин, че има граници при използването на военната сила. Преди войната в Ирак Д. Ръмсфелд заяви, че за САЩ тя ще бъде “детска игра”, а разходите за временното управление ще бъдат 1, 7 млрд. дол. Сега разходите за временното управление са по 4 млрд. на месец, а Ръмсфелд наскоро отбеляза, че военните части в Ирак ги очаква “продължителна и напрегната работа”.
За да спечелят битката за мира в Ирак, САЩ в нарастваща степен ще се нуждаят не само от своите коалиционни партньори, но и от помощта на всички страни – членки на НАТО, в това число и от Франция и Германия. САЩ следва да се откажат от своите комплекси по отношение на Франция и Германия, защото няма абсолютно никаква възможност те да станат велика политическа и военна сила, която да стане съперник на САЩ. За да стане това американско подозрение факт, ще е необходимо в продължение на повече от десетилетие не само Франция и Германия, а и всички страни от разширения ЕС, да отделят ежегодно огромни финансови и икономически средства, каквито нито една европейска страна няма възможност да отдели, нито пък има желание да направи това. По данни на наскоро публикувания Годишен доклад на Института за стратегически изследвания в Лондон през 2002 г. за военни разходи в света са изхарчени 842, 717 млрд. дол., от които на САЩ се падат 329, 616 млрд. дол. Военните разходи на САЩ са по – големи от сбора на военните разходи на следващите ги 12 държави. Преди всичко САЩ трябва да признаят ЕС като глобална сила с важна роля в търговско-икономическата и финансовата област.
ЕС, от своя страна, трябва да приеме, че нейната важна роля и място в световните дела не може и не трябва да бъде противопоставяна на САЩ. Подобни изкушения и илюзии са много пагубни не само за трансатлантическия диалог, но преди всичко ще доведат до разцепление в ЕС. Страните от ЕС трябва да възприемат здравината на връзката със САЩ като допълващ фактор към тяхната принадлежност към ЕС, а не като алтернатива. Преди всичко европейските страни трябва значително да увеличат своите военни усилия и да приемат, че в редица случаи е наложително да се използва военна сила като крайна мярка, особено срещу незаконното притежаване и възможното използване на ОМП, а не демонстративно да се отказват от такива мерки, както постъпиха Франция и Германия в случая с Ирак.
Съвместното вземане на решения, в които ще могат да участват всички страни-членки, в това число и тези от разширението през 2004 г., ще бъде истинската стабилна основа за ефективното съществуване на НАТО в бъдеще.

ПРОГНОЗА
 Процесът на формиране на по-самостоятелна европейска външна и отбранителна политика ще се развива бавно и трудно и може да продължи до едно десетилетие. Приобщаването на Великобритания към “структурираното сътрудничество” предопределя изхода на този процес – ОЕПСО няма да се превърне в алтернатива на НАТО и няма да противостои на САЩ. На 23. 10. 2003 г. Европарламентът призова да бъдат създадени европейски орган за военно планиране и многонационален щаб, които да са отделно от НАТО. На същата дата Т. Блеър заяви: “Няма да се откажа от възможността Европа да има изрядни отбранителни способности там, където НАТО не желае да се намесва. Колкото по – силни сме в Европа, толкова по-добър съюзник ще можем да бъдем на НАТО.” На 24. 10. 2003 г. министърът на отбраната на Германия Петер Щтрух заяви, че “ЕС трябва да води собствена независима политика в областта на сигурността. ЕС е на път да се превърне в самостоятелно действащо лице – и в Европа и извън нея.”
Ако до края на 2004 г. не бъде приета европейска конституция, “тройката” /Великобритания, Франция и Германия/ ще се обявят за “ядро”/”локомотив”/, което ще поеме ръководството на общата външна и отбранителна политика на ЕС. Така ще стане факт теорията за изграждането на разширения ЕС на различни скорости. Към тази група от държави ще се присъединят Белгия, Люксембург и по всяка вероятност и Гърция. Техният общ брой ще бъде до десет държави. Това няма да бъде затворен кръг от страни и към него ще могат да се присъединят всички страни-членки на ЕС, които приемат предварително принципите на действие на “тройката”. На 28. 10. 2003 г. френският премиер Жан -Пиер Рафарен след срещата си с Г. Шрьодер в Поатие заяви: “Френско-Германското приятелство не е насочено срещу никого и то е отворено за всички страни от ЕС.”
Тази група от страни няма намерение да прокарва антиамериканска политика и да става алтернатива на НАТО. Ръководната роля на Великобритания е гаранцията за това, а и нито една от тези страни не се стреми към това. Групата няма да си постави за цел да превърне ЕС във военен съперник на САЩ, за което ЕС няма абсолютно никакви шансове през следващите 10 години.
Със сигурност може да се прогнозира, че “тройката” ще изостави идеята на “отцепниците” за създаване на самостоятелен европейски щаб в Тервюрен край Брюксел. Идеята за подобен щаб, който да ръководи Петерсбергските мисии на ЕС, обаче, ще остане и много е вероятно да получи развитие на два етапа: първо, да стане многонационален /в рамките на десетина държави/ и второ, да се обяви за мобилен. Това ще означава, че всяка отделна самостоятелна мисия на ОЕПСО ще се ръководи от европейски щаб, но с различно местонахождение. Според Хавиер Солана това ще бъде минищаб в състав от 30 – 40 души. Във всички случаи ще има координиращо звено от Европейските военни щабове в Командването на операциите на НАТО в Монс – Белгия.
За да не се разстройва трансатлантическата връзка, най-вероятно страните от ЕС няма да приемат в бъдещата си конституция текстове, които ще поставят под съмнение отговорността на НАТО за колективната сигурност в Европа. Не е изключено да се появят текстове за паралелна отговорност на НАТО с ЕС за сигурността на Европа.
Не е изключено през 2004 г. във водещите страни от ЕС да започне промяна в господстващата стратегия на ЕС, според която ЕС трябва да предприема спрямо ислямските страни само политически, дипломатически и търговско-икономически действия. Първият обнадеждаващ факт в тази насока е новата стратегическа доктрина на Франция. В сравнение с настоящата ядрена доктрина на Франция, която е изградена на принципа за противодействие на “слабия срещу силния/СССР/”, новата доктрина на Франция ще бъде изградена на принципа за противодействие на “силния срещу лудия”. На тази база страните извън НАТО и ЕС ще бъдат разделени на “надеждни” и “неблагонадеждни”. Неблагонадеждни държави ще бъдат онези, които се стремят да придобият и използват ОМП. В доктрината е залегнала възможността не за превантивни /когато противникът още не е планирал удар с ОМП/, а за предварителни удари /когато противникът вече е планирал удар с ОМП/. Условието навярно ще бъде да има напълно достоверни данни за нанасяне на подобен предварителен удар. На тази основа Франция ще започне да разработва нови поколения ядрени оръжия, включително и малки ядрени бомби, които ще действуват на голяма дълбочина /срещу командни цивилни и военни центрове/, но със слаба радиоактивност и голяма разрушителна способност.
Много е вероятно в рамките на разширения ЕС “тройката” да използва същата тактика, каквато вече беше успешно приложена при налагане на еврото за валута на целия ЕС. Този процес тогава продължи към 8 години.
Много е вероятно още в началото на 2004 г. Франция и Германия да разберат, че ако САЩ продължават да се сблъскват с големи трудности в Ирак, те не само нищо няма да спечелят, но и ще загубят. Така може да се стигне бързо до нова резолюция на СС на ООН, която ще позволи на Франция, Германия и Русия да вземат участие в омиротворяването на Ирак.
До 2007 г. е по – вероятно ЕС да се придържат към приетите в ОЕПСО Петерсбергски мисии като същевременно ще се извършва плавен преход към възможността за нанасяне на предварителен удар по “неблагонадеждни държави”, но само при наличието на сигурни доказателства за това.
Със сигурност може да се каже, че още от 2004 г. трансатлантическият диалог ще става все по – равнопоставен, независимо от смазващото военно превъзходство на САЩ.
В началото на 2004 г. както се очакваше САЩ започнаха да променят своите военни планове в Ирак. С новите военни планове САЩ ще трябва да решат успешно до юни 2004 г. всички онези неочаквани и нежелани събития, за които преди войната не е било помислено достатъчно добре. Ако до юни 2004 г. САЩ не успеят да стабилизират обстановката в Ирак, да предадат властта на суверенно иракско правителство, както и да изтеглят от там поне ¼ от сега действащите военни части, президентът Дж. Буш трудно ще може да разчита на втори мандат. В този контекст помощта, която оказват съюзниците от “коалицията на желаещите” и евентуалната помощ от нови съюзници, ще става все по-важна за САЩ през 2004 г. Първият сигурен сигнал, че САЩ ще приложат нова стратегия в Ирак бе, че отговорността за обстановката в Ирак беше прехвърлена от Д. Ръмсфелд на Кондолиза Райс.
Засега няма достоверни данни за радикална промяна в стратегията на САЩ с удара по Ирак да предизвикат промяна в целия регион на Близкия изток и част от Централна Азия. В САЩ президентът Буш продължава да се стреми да показва, че превземането на Ирак е само началото на края, а не самият край. Същевременно трябва да се допусне, че от изхода на битката за мира в Ирак ще зависи дали САЩ ще продължат да работят за установяването на свобода и демокрация в района на Близкия изток с нанасяне на военни удари или ще изберат подход, който ще бъде по – близо до европейските разбирания.
При тези обстоятелства най-вероятно е НАТО да продължи да реализира по-бързо набелязаните планове за реформа на срещата в Прага. Немислимо е да се помисли, че ще се стигне до разцепление в НАТО. Водещите страни в Алианса ще намерят взаимноизгодните решения, за да може НАТО да продължава да бъде един от най – важните фактори в борбата срещу тероризма и незаконното разпространение на ОМП в света. САЩ ще признаят важната роля и място на ЕС в международните отношения и реалната му сила в икономиката, търговията и финансите, а ЕС по практически съображения ще приеме, че не може и не трябва да има дублиране и съперничество със САЩ и НАТО във военната област. При създаващата се нова ръководна тройка в ЕС известно дублиране е неизбежно, но ако то засяга стратегическата транспортна авиация и агентурното разузнаване, от което САЩ изпитват крещяща нужда в Ирак, САЩ няма да се противопоставят. Стана ясно, че за успешното бъдеще на НАТО са неподходящи както френския неоголизъм, така и некоординираните едностранни действия на която и да е страна.

Обозримото бъдеще на САЩ и НАТО, а така също и на ЕС, ще създаде непознати досега възможности на България с нейното геостратегическо разположение. България бързо ще става все по – необходима и важна за САЩ, НАТО и ЕС и от нея зависи дали ще успее да използва максимално добре тези възможности за колкото се може по – пълноценно задоволяване на националните интереси. За целта политическият елит на България трябва добре да овладее изкуството на либералната пазарна политика.

15. 02. 2003 г., София
Камен Минчев */ Авторът е главен експерт в дирекция “Отбранителна политика” на Министерството на отбраната и член на Българско дипломатическо дружество
< Предишна   Следваща >