ФЕНОМЕНЪТ ПУТИН Печат
Автор Жоржета Пехливанова   
Понеделник, 01 Март 2004 03:03
“Русия не може без водка и без цар-батюшка”

Новият ХХІ век в Кремъл стартира с нов лидер, завоювал изцяло високото доверие на руската нация. Името му е Владимир Владимирович Путин. Путин съумя да извърши завоя от политиканство към осъзната и последователна национална политика и Русия му повярва, че е повикан от времето, от хода на събитията и от народа й. Начело на Русия и на Съветския съюз от 1 януари 1900 г. до 1 януари 2000 г. се редуват само 10 души – едни за години, други за месеци. В Зимния дворец, а после в Кремъл се сменят цар Николай ІІ, Ал.Керенски, Ленин, Сталин, Хрушчов, Брежнев, Андропов, Черненко, Горбачов и Елцин - хора с различни възгледи и почерк, с различен интелект и стил на работа. След революции, партийни постановления, дворцови преврати или обикновени интриги, всички те слагат своя отпечатък върху руската история завинаги.
Путин е от новото поколение руски политици, които или са били деца по време на Втората световна война, или са родени след нея и знаят за нея от книгите или от родителите си. Тяхното възпитание и образование преминава в съветската школа и в съветската среда след 70-те години, без да се загубят или объркат и в условията на либералните реформи на 90-те години. Това поколение – “трезви политици” са способни да използват за опора в живота всички разумни ценности и традиции на стара Русия, на Съветския съюз и на новата демократична Русия. Владимир Путин идва на власт в почти извънредни условия - икономическа слабост, политическо безсилие на държавата, заплаха от разпадане на Федерацията. Путин поема изключителната отговорност без да е бил богатир-дисидент при Брежнев и Горбачов или по времето на Елцин. Сам се определя за “военен човек и чиновник, който работи не само с документи, а с проблемите на хората в тях”.
На голямо пано “от натура” политически портрет на Путин прави руският учен-историк Рой Медведев: “Путин е патриот, но му е чужд шовинизмът, не е ориентиран нито към леви, нито към десни партии, по-скоро е центрист, политическите му симпатии и антипатии се диктуват от националните интереси на Русия, така както той ги разбира. Неговата главна цел е да предотврати по-нататъшното разпадане на Русия, да я съхрани като велика държава и да я изведе на водеща международна позиция със собствена роля в световната политика и със собствено разбиране за националните си интереси...Западът не харесва намеренията на Путин да възобнови мощта на Русия, защото такава Русия не е нужна като съюзник, а още по-малко като конкурент. С Путин Русия промени своя облик, възвръщайки си достойнството, което беше загубила през последните 15 години. Руското общество вече никога няма да бъде еднородно идеологически, какъвто и избор да направи президентът Путин. И това е едно от главните постижения на нова Русия...Много от големите страни в света отдавна могат без герои, но не и Русия. Русия все още се нуждае от своя национален герой...”
Президентът Елцин, който управлява Русия преди Путин, не бе фанатичен привърженик на определена политическа или социална доктрина и в това навярно се крие секрета на неговото политическо дълголетие. В различно време той бе комунист-администратор и комунист-демократ, социалдемократ, либерал и ляв радикал, неуморим борец с привилегиите и патриот. Главен приоритет за Елцин не бе идеологията, а властта, което предизвикваше остра критика от всички страни. Елцин пое Русия през 1991 г. в лошо състояние и я остави през декември 1999 г. в още по-лошо. Жизненото равнище спадна през тези години по всички основни проказатели с 40-50%, безработицата стигна 10 милиона, крайната бедност засегна половината от населението на Русия. Елцин не бе диктатор, нито тиранин - търпеше критиката, отказа да провежда “декомунизация”, както искаха десните радикали, запази свободата на печата, на възгледите, на политическите партии. Някои смятаха, че Елцин е марионетка в ръцете на обкръжението и олигарсите, но съдбоносни решения той вземаше сам, поемайки лична отговорност.
В мемоарната си книга “Среднощни дневници” Елцин разказва, че познава Путин от март 1997г., като зам. началник на Федералната служба за сигурност: “Докладите му бяха образец за яснота. Той се стараеше да не “общува”, както правеха другите заместници. При срещите ни сякаш специално избягваше всякакъв личен елемент. Но точно затова ми се искаше да поговря с него! Поразяваше ме и мълниеносната му реакция – случваше се дори елементарни мои въпроси да сварват хората неподготвени, да ги карат да се изчервяват и мъчително да търсят подходящи думи. Путин отговаряше спокойно и естествено и имах чувството, че този млад – по моя преценка – човек е абсолютно подготвен за всичко в живота и на всяко предизвикателство може да отговори ясно и точно...И колкото повече го опознавах, все по-ясно виждах, че той съчетава своята увереност в принципите на демокрацията и пазарните реформи с твърд патриотизъм.” От мемоарите на Елцин се разбират и подробности за приятелството на Путин с Анатолий Собчак – кмет на Санкт Петербург до 1996г. Собчак е учителят на Путин в политиката – известен юрист, оратор, честолюбив държавник и политик с голямо бъдеще ,който умира преждевременно, прекършен от прокуратурата с недоказуеми обвинения. Съдбата на Собчак силно повлиява върху Путин като личност и като държавник.
През август 1998г. Елцин предлага на Путин да оглави ФСС и се върне на военна служба като получи генералско звание. “Защо ми е? – отговаря Путин – Аз се уволних на 20 август 1991г. и от тогава съм цивилен. Важно е силовото ведомство да бъде оглавено от гражданско лице. Нека си остана полковник от запаса...”
На 9 август 1999г. Елцин назначава Путин за премиер на Русия и признава: “Путин даде на хората държавни гаранции за личната им сигурност и те повярваха на него, че може да ги защити. Това беше основната причина за стремително нарасналата му популярност. Той не рисуваше образа на врага и не се опитваше да подклажда у руснаците ниски шовинистични инстинкти. Той внушаваше на хората надежда, вяра и усещане за сигурност и спокойствие. Той не си играеше с думите, а искрено и твърдо реагираше на събитията по начин, какъвто очакваха от него милиони руски хора. Скованата от правителствени кризи държава отдавна не бе имала толкова позитивна идеология. И при това създадена от току-що навлязал във властта политик. Путин избави Русия от страха и Русия му се отплати с дълбока благодарност...”
Проблемът с приемствеността във властта в Русия измъчва Елцин от 1991г., когато той е в силата си на президент, но никой измежду фаворитите му не издържа на съдбоносната преценка “да бъде новото лице на Русия с начало на новото хилядолетие”. На 14 декември 1999г. Елцин разговаря с Путин за предсрочната си оставка и го моли да поеме поста президент. Путин отговаря: “Мисля, че не съм готов за такова решение, Борис Николаевич, Вие разбирате, че това е твърде тежка съдба. Много важно е, че работим заедно...” “Помислете си. Аз вярвам във Вас”- Така Елцин скланя Путин да приеме президентския пост. .
В последния ден на 1999г. Елцин пристига в Кремъл в 8 ч. сутринта и в 9 ч. при него влиза началникът на канцеларията В.Семенченко с пощата, но Елцин извиква съветник Ал.Волошкин, който му поднася двата вече готови укази. Елцин прочита два пъти указа за оставката и го подписва. В 9.30 в кабинета влиза премиерът Путин. Поканени са: шефът на протокола Вл.Шевченко, прессекретарят Д.Якушкин, оператор Г.Муравльов и фотограф А. Сенцев. Елцин чете на глас подписания току що указ, в съответствие с който пълномощията на президента от 12 часа на обяд на 31 декември 1999 преминават към председателя на правителството на Руската федерация – Владимир Владимирович Путин. В 10.30 е записано ново обръщение на Елцин към съотечествениците, а в 11,00 Елцин и Путин се срещат с патриарх Алексий ІІ, който одобрява решението на Елцин. След излизането на патриарха, операторът заснема предаването от Елцин на Путин на прословутото ядрено куфарче - един от символите на президентската власт. В 12 часа след кратък обяд Елцин прави телевизионно обръщение: “ОТИВАМ СИ” са думите, които той повтаря няколко пъти пред руския народ и пред присъстващите в Кремъл. Той се сбогува със секретариата, с коменданта на Кремъл и служителите. На Путин подарява писалката “Паркер”, с която е подписал указите. Путин излиза на двора в Кремъл, за да изпрати Елцин, който се спира на входа, оглежда се, махва на всички с ръка и с думите “Пазете Русия!” сяда в колата. За първи път в Русия цяла една епоха отива в миналото под грохота на празничния салют, под звъна на чашите, при светлината на красивия фойервек, без революции и кръвопролитие, без дворцов преврат или заговор.
На президентските избори на 28 март 2000 г. Путин печели на първия тур с 53%. Руският народ му гласува солиден мандат за властта в Русия, за избор на съюзници и партньори, както и за сериозни политически и икономически преобразования.
Чечня. Първите месеци на 2000 г. в Чечня се водят главните и най-трудни сражения на втората чеченска война. Въоръжените сили на сепаратистите изгубват в тези сражения най-малко 15 хиляди бунтовници, а федералните руски войски – над 2 хиляди. Путин не загърбва конфликта в Чечня, а го показва в истинските му размери и започва хирургическа антитерористична операция, което за руския народ означава, че Путин притежава воля и умее да управлява държавата в повратни моменти от нейната история...Путин е с верую, че: “Народът уважава само армия, която умее да побеждава”. Чеченският тероризъм е сред най-болните теми за Путин, защото е израз на агресия срещу Русия и народа й. За трагичните преговори в Московския театър в злочестите нощи на 23-27 октомври 2002г., когато въоръжени чеченци взеха за заложници над 800 души, Примаков пише: “Президентът Путин бе изправен пред избора – да запази целостта на Русия и всъщност да запази държавата, или да се поддаде на провокационния натиск и под заплаха от ликвидиране на заложниците, да започне преговори, които неизбежно биха довели до същия резултат. Отидох при президента веднага след разговора ми с чеченските бандити. Путин беше посърнал през тези няколко дни, лицето му бе посивяло от безсъние. Глождеше го мисълта как да спаси стотиците заложници. Президентът не можеше да се откаже от щурма, той нямаше право да се поддаде на натиска на терористите. Зад него стоеше Русия. 128 заложници загинаха, около 700 души бяха спасени и повече от 50 бандити заедно с водача Бараев бяха убити..."
След встъпването си в длъжност президентът Путин приема първия военен парад на Червения площад по случай 55-та годишнина от края на войната /9 май 2000/. Когато в стройни редици по площада преминават 10-те сборни полка на 70-годишните вече участници във войната със знамената на 10-те фронта от 1944-1945г., Путин едва сдържа сълзите си. “Ние заедно отстоявахме мира и не позволихме да се прекрои историята, защитихме голямата съветска Родина, запазихме независилостта на нашата страна, дадохме решаващ принос за победата над фашизма”, казва Путин.
Месеци по-късно в Париж, юли 2000г., освен дългите и откровени разговори с президента Ширак, Путин решава да посети руското гробище Сент-Женевиев-де-Буа, където са погребани хиляди руснаци, предимно белогвардейци. Тук почиват Иван Бунин, героинята от Френската Съпротива Вика Оболенска...Путин полага венци на гробовете им с думите : “Ние сме деца на една майка – Русия – и за нас настана време да се обединим.” Путин е първият официален представител на Русия, който се покланя пред общия паметник на генералите и офицерите от белите армии.
Гибелта на подводния крайцер “Курск”, една от най-съвършените руски атомни подводници, през август 2000 с 118 подводничари на борда в Баренцово море се оценява от специалистите като най-страшната катастрофа в историята на руския Военноморски флот. Президентът Путин споделя, че това са най-тежките му дни на президент на Русия. Подобно безсилие на властта Путин преживява в края на 80-те години, когато в ГДР рухва Берлинската стена и цялата система на източногерманското и съветско разузнаване. “От Москва нямаше никакъв отговор...Тогава у мене възникна усещането, че страната повече не съществува. Стана ми ясно, че Съюзът е болен. И че това е смъртоносна, неизлечима болест, наречена паралич. Паралич на властта...”, споделя Путин в интервюта “от първо лице”. Но в случая с “Курск” властта е самият той – и като Върховен главнокомандващ, и като президент, но и той мълчи и не може да направи нищо за моряците-подводничари. Задачата не е военна, не е политическа, не е икономическа, дори не е и нравствена. На дълбочина от 108 метра се решава трудна техническа задача – да се отвори спасителния люк на потъналата подводница и да се спасят, ако има живите матроси...В деня на националния траур, 23 август Путин отлита за Североморск, за гарнизонното селище Видяево и най-напред посещава съпругата на капитан Г.Лячин в тяхната вехта къща и разговаря повече от час. След това заедно с нея отива в Дома на офицерите, където го очакват близките на загиналите матроси. Срещата трае 3 часа, емоционална, болезнена, импровизирана. Путин е искрен до болка: “Не си представях, че флотът ни е в такова ужасно положение”. А в голямо интервю за РТР Путин споделя: “Въпреки че заемам поста президент малко повече от сто дни, аз напълно изпитвам чувството за отговорност и вина за тази трагедия. Аз ще бъда с армията, ще бъда с флота. И ще бъда с народа. И ние заедно ще възстановим и армията, и флота, и страната. Ни най-малко не се съмнявам в това. Русия винаги е имала бъдеще!” На 25 август Путин подписа Указ за повишение с 20% заплатите на всички силови структури и указ за възстановяване в Русия на висшата воинска награда – орден “Свети Георги” и отличителния знак “Георгиевски кръст”.
Икономиката на Русия, получена в наследство от Съветския съюз, е твърде сложна и тя се развива толкова неравномерно и на основата на толкова различни принципи, че вече е невъзможно да бъде движена напред и да се преустройва на основата на някакви строги и стройни програми... “Дълго време ние избирахме: да се опрем на чуждите съвети, помощи и кредити или да се развиваме, опирайки се на нашата самобитност, на собствените сили. Ако Русия остане слаба, то на нас действително ще ни се наложи да направим такъв избор. И това ще бъде избор на слаба държава. Това ще бъде избор на слабия. Единствен реален избор за Русия може да бъде изборът на силната страна. Силна и уверена в себе си. Силна – не против световната общност, не срещу другите силни държави, а заедно с тях... Политиката, изградена на основата на открити и честни отношения между държавата и обществото ще ни предпази от повтаряне на предишните грешки и ще представлява базово условие за новия обществен договор”., смята президентът Путин.
Известно е, че през 1996 г. парите на олигарсите и активната подкрепа на контролираните от тях СМИ спомогнаха на Елцин да спечели президентските избори. На свой ред най-амбициозните олигарси се възползваха от това и заеха много силни позиции не само в икономиката, но и във властовите структури на Русия. Корупцията и престъпността нарастнаха заедно с надмощието на известните олигарси в Русия. Руският капитал не е мит, но и в никакъв случай не е някаква сплотена група предприемачи и финансисти с общи интереси. Сред тях има финансови спекуланти, които парализираха и отслабиха руската икономика и ограбиха фактически Русия, прехвърляйки богатствата си в далечни офшорни зони. Сред тях има и мениджъри на едри предприятия и компании, които търсеха увеличаване на тяхното политическо влияние чрез най-банални методи. Имаше и хора, които поставиха под свой контрол руските СМИ не в интерес на руското общество и на руската държава, а на чужди държави и сили. И затова трудно можеха да бъдат обединени в една обща група “олигарси”, такива като Рем Вяхирев /”Газпром”/ и А.Чубайс /РАО “ЕЕС-Русия”/, Борис Березовски “Логоваз” и Вагит Алекперов “Лукойл”, Владимир Гусински “Медиа-Мост” и Анатолий Биков “Краз”, Сергей Пугачов “Межпромбанк” и Владимир Евтушенков –АФК “Система”.
От начало на управлението си Путин по различни поводи повтаря, че няма да допусне ново преразпределение на собствеността в Русия и че Русия ще я управляват президентът и правителството, а не олигарсите. Олигархът Борис Березовски след изборите през 1996г. не скрива, че “капиталът наема на работа правителството”. Затова Путин демонстративно отказва да ползва каквито и да било “доброволни и безкористни пожертвования” от олигархически групи за кампаниите си, излагайки своя принцип за “тяхната равна отдалеченост” от властта и провъзгласява “диктатурата на закона”.
През юни 2000 г. бива арестуван Владимир Гусински, собственик на медийния холдинг “Медиа-Мост”, човек с руско и израелско гражданство, обвинен “за измама в особено големи размери”. Олигархът е обвинен в незаконно изземване от държавата на стопанския комплекс на 11-ти телевизионен канал на стойност 10 милиона долара. Три дни по-късно срещу гаранция Гусински е пуснат от затвора. Президентът Путин е в Мадрид на първа официална визита и за ареста на Гусински на испански журналист отговаря: “Генералната прокуратура взема решенията си самостоятелно. Моята лична позиция е, че това не биваше да става... Арестът е крайна мярка. Но аз не мога да забраня на прокуратурата. Според нашето законодателство прокуратурата не се подчинява нито на президента, нито на правителството.” Арестът на Гусински го превръща в “политически дисидент №1”, в “затворник на съвестта”.
През юли 2000 г. от Швейцария в Москва са доставени тон и половина документи за съмнителни финансови операции на задграничните филиали на “Аерофлот”, в които става въпрос за съдбата на над 700 милиона долара, към които според швейцарските и руски съдебни власти, отношение имал магнатът Борис Березовски. Проверки, обиски и иззети документи от Генералната прокуратура. Намесени са големите корпорации “Газпром”, “Лукойл”, “Автоваз”. Депутатът Борис Березовски се отказва от депутатските си пълномощия в Държавната дума, тъй като срещу него е възбудено дело за измяна в особено големи размери. През септември 2000 заминава за чужбина – “предпочитам да стана политически емигрант, но не политически затворник” и се установява в Ню Йорк.
В дълго интервю Путин заявява: “В нашата страна под олигарси се разбираше представителите на едрия бизнес, които в сянка, зад гърба на обществото се стараят да влияят върху вземането на политически решения. Такава група от хора не трябва да има. Но представителите на едрия бизнес, на руския капитал не само имат право да съществуват, но те са в правото си да разчитат на подкрепата на държавата...”.
РУСИЯ – САЩ “След трагедията на 11 септември 2001г. в Ню Йорк президентът Путин не само поднесе съоболезнованията си на американския народ, но пръв от световните лидери заяви готовността на Москва да сътрудничи със САЩ в борбата против международния тероризъм. Но телефонирането му на Буш не бе ординерно. Съзнавайки реалните мащаби на появилата се опасност, Путин реши да коригира на дългосрочна основа външната политика на Русия. В Афганистан “Северният алианс” –от години водеше борба с талибаните. Своята многогодишна устойчивост той дължеше в значителна степен на Русия, която през цялото време пряко, а също и чрез Таджикистан и Узбекистан поддържаше “северняците”. Путин установи контакт с ръководителите на централноазиатските държави – бивши републики на СССР. След това САЩ подписаха редица споразумения за настаняване в Киргизстан, Узбекистан и Таджикистан на американски военни подразделения и военна авиация, които да се използват срещу Афганистан. Без ясната и категорична позиция на Москва, настояла за предоставяне на американците на военни възможности в Централна Азия, чиято необходимост беше очевидна в условията на подготвяната операция, Бишкек, Ташкент и Душанбе много трудно биха съдействали на Вашингтон. В.В.Путин в случая пое обоснован, но в същото време голям риск. Разполагането на американски бази близо до територията на Русия, в републиките на бившия СССР, събуди безпокойството на значителна част от нашата общественост... Путин взе решение да помогне на САЩ при тяхната операция в Афганистан да установят военно присъствие в Централна Азия и тушира крайно негативната реакция срещу американското военно присъствие в Грузия. Убеден съм, че всичко бе направено за успеха на започналото сближаване със САЩ в един толкова остър период на борбата с най-опасната проява на международния тероризъм... Високият и стабилен рейтинг днес на президента Путин е защото преобладаващото мнозинство мислещи руснаци разбира, че Путин е оптималната фигура за днешна Русия. Струва ми се, че той има всички шансове да бъде преизбран за втори мандат. Путин разви връзките на Русия с много страни – САЩ, европейски, азиатски. Но ако се съди по публикациите в западния печат за това какво става в Русия, отново информацията дават хора, принадлежащи или близки на псевдолибералите. Съзнателно или не много среди в САЩ и Запада искат да повалят Русия “по гръб”, вярвайки единствено на “псевдолибералите”, не на “държавниците-либерали”... Но 11 септември и подкрепата на Путин тушираха тази линия...” пише Е.Примаков в последната си книга “Светът след 11 септември и нахлуването в Ирак”.
Американският президент Дж. Буш след срещата си с руския президент в Кемпт-Дейвид през септември 2003г. заявява: “Смятам и съм уверен, че с президента Путин ще имаме мощно и ползотворно бъдещо партньорство...”
ИРАК. Преди удара срещу Ирак антитерористичната война на САЩ се ползваше с широка международна подкрепа. Имаше и тогава редица смущаващи моменти, но те не преобладаваха и не отблъскваха от САЩ нито един от големите играчи на световната арена. Положението започна да се променя с преориенирането на Вашингтон от далеч не решен афганистански проблем към осъществяване на удар по Ирак с цел да бъде свален режимът на Саддам Хюсеин...
В желанието си да не допуснат военен подход със сериозни последици Русия, Франция и Германия обединиха усилията си и приеха съвместна декларация за мирно разоръжаване на Ирак. В Париж президентите Путин, Шрьодер и Ширак заявиха, че трите държави откриват възможност за увеличаване броя на инспекторите и разширяване продължителността на тяхната дейност. Участието на Русия, както подчерта и В.В.Путин, не служи за разпалване на антиамерикански настроения, а напротив – за търсене на компромис със САЩ. Сдържаността на президента Путин и на руската политика като цяло в този твърде критичен момент е резултат от принципното неприемане на военния път за решаване на иракския проблем, носещ заплахата към разделение на света... Президентът Путин нарече “голяма политическа грешка необмисления военен удар над Ирак”. Русия направи всичко, което зависеше от нея, за да не допусне нахлуването в Ирак. Когато вече стана ясно, че облаците на войната са надвиснали над тази страна, през нощта на 22 февруари 2002 ми позвъня президентът Путин и ме покани да го посетя. Отидох веднага. Той ми възложи да замина за Багдад и да предам негово устно послание на Саддам Хюсеин. Рано сутринта вече ме чакаше самолет. Пристигнах в Багдад...Саддам Хюсеин ме прие в един от дворците си, заедно с Тарик Азиз и председателя на парламента. Поисках да останем насаме. Прочетох му посланието на президента Путин, който се обръщаше към него с думите: “Ако обичате страната и народа си и искате да го спасите от войната и жертвите, които за съжаление се задават, вземете решение и напсунете поста президент, като същевременно се обърнете в парламента с предложение да се произведат демократични избори...” Русия предложи на Саддам изход от изключително тежката ситуация в интерес на Ирак и иракския народ...”, споделя Примаков.
“Позицията на Русия за Ирак е последователна и ясна: само непосредственото участие на ООН във възстановяването на Ирак ще даде на народа му възможността самостоятелно да се разпорежда със своето бъдеще”, заявява Путин в Ню Йорк по време на на 58-та сесия на ООН – 25.09.2003г.
Днес никой не пита “Кой е мистър Путин?”, като на международния икономически форум в Давос - януари 2000г. Въпросът тогава бе основателен, защото нито един от западните центрове за анализ 1998-99г. не прогнозираше появата на Путин в списъка от 10-12 имена спрягани за президент на Русия. Отговорът днес е на руския народ: “Путин е нашият президент!”

София, 4 март 2004г.
< Предишна   Следваща >