"БЛЯН ПО ЕВРОПА ИЛИ ЕВРОПЕЙСКИ ПРОЕКТ" Печат
Автор Антоний Тодоров   
Четвъртък, 01 Март 2001 03:03
Наред с множеството квалификации преходът в България, а и в другите източноевропейски страни, се описва като „завръщане в Европа". Това достатъчно разпространено убеждение съдържа поне няколко пласта. На първо място е убеждението, че Европа сама по себе си е нещо като общ дом, където всеки „блуден син" може да се завърне. На второ място Европа винаги остава идентична на себе си - тя си е същата, само напусналите я променят своето отношение към нея, когато се завръщат. И на трето място, че България е напуснала този общ дом по времето на комунизма и сега се завръща отново в него, за да намери сигурност, спокойствие и закрила. Наред с другото, това убеждение означава, че Европа е винаги склонна да приеме блудните синове, без да иска нищо друго от тях, освен признаване на грешките.
       Общото послание на такова разбиране за „връщането към Европа" е, че България по произход е европейска страна, за момент отклонила се, следвайки чужда воля, от предначертания път, и сега отново се връща, следвайки този път собствената си воля. Такова идеологическо разбиране за завръщането към Европа, макар и да изиграва в началото на прехода важната роля на силен мобилизиращ фактор, който активизира социалната енергия и я насоча към определен проект - проекта на плуралистичната демокрация и пазарната икономика - през последните години и особено след започването на преговорите с ЕС за присъединяване, вече играе по-скоро задържаща роля.
       Продължаващите идеологически престрелки, най-вече между двете най-големи партии - СДС и БСП - за това коя от тях е „истински про-европейската" и коя - „антиевропейската", само показват, че идеологическият подход към Европа продължава да има важно значение в политическия живот. Това значение е преди всичко легитимиращо. Стремежът на една партия да покаже, че тя е „европейска", а същевременно противниците й са „антиевропейски", е стремеж да се очертае запазен периметър в политическото пространство, периметъра на модерните, демократичните, прогресивните. Като подход това не е новост - същото виждаме и след края на Втората световна война. 1. Европа като блян за модерност.
       В новата българска история (ХVIII и ХIХ век) Европа е модел за модернизация. Няма написан текст от българските просветители, където думата Европа да не означава техническо общество с висока култура, богатство, подреденост и свобода. Последната характеристика наистина остава обикновено накрая и въплъщава разбирането зао общество на свободни нации, а не толкова общество на свободни граждани. Нормално е в епохата на национално-освободителните революции такова преобладаващо разбиране за свободата.
       Оттогава насетне Европа е блян за българското общество. Въпреки, а може би и заради това, понякога дословното следване на европейските модели, Европа като цяло остава висока цел, която никога не може да бъде постигната, независимо от усилията. Европа често играе ролята на пътеводна звезда, далечна и примамлива, но затова и често чужда и враждебна. В онези моменти, когато българското обществено мнение критикува враждебността на Европа, това обикновено е функция на непостижимото желание - европейците не обръщат внимание на българските неволи, защото не изпитват същото, далече са от бедите на България, което значи и че са много по-добре от българите.
       Отношението към Европа като цяло не се е променило през последното столетие. Дори днес можем да видим множество реакции, които напомнят вече познатите. Например, няколкото кампании през последните две-три години срещу визовите ограничения показват, че Европа продължава да бъде виждана едновременно като блян и като враждебна сила, враждебна именно защото е непостижима. Реакциите издаваха точно такъв комплекс - на излъгани очаквания. Именно защото публиката беше убеждавана през всичките години на прехода, че Европа ще ни приеме, защото вече сме се отказали да бъдем блудни синове, реакциите срещу визовите ограничения надминаха рационалното поведение.
       В запазващото се традиционно отношение към Европа има съществена опасност, свързана с реализацията на целите на прехода - свободно, демократично и благоденстващо общество. Има опасност блянът към Европа, стремежът на България за пълноправно членство в ЕС да се превърне с заместител на голямото обещание на комунизма. Дори и да нямаме достатъчно основания да се опасяваме от такова пряко приравняване на „целта Европа" с целта на „пълноводния поток" на благата от времето на комунизма, има достатъчно причини да се страхуваме от превръщането на европейския проект в поредното непостижимо обещание. Това би бил най-нежеланият сценарий за провала на революциите от 1989 г. - свеждането на демокрацията към непостижимо обещание. 2. Запазване на целите на революциите от 1989 г.
       Промените от 1989 г. отново поставиха на дневен ред въпроса: що е Европа? Дотогава Европа беше мислена в границите на Запада - Европейската общност (тогава), Съвета на Европа (донякъде). С приемането, че бившите комунистически държави ще имат своето място в нова Европа, очевидно се разширяват границите на самото понятие. Не просто географските - никой не е оспорвал, че Европа се простира до Урал и Кавказ. Символичните граници на Европа обхванаха посткомунистическия свят, а заедно с това вписаха в европейския проект и стратегията за посткомунистическия преход. Или поне така изглеждаше в началото.
       Изобщо Европа след 1989 г. беше дефинирана най-вече с единството си. Западът се различаваше от Изтока именно поради това - беше постигнал единство, което изглеждаше органично, вътрешно, неналожено, докато Изтокът излизаше от единство, което смяташе за насилствено наложено отвън. Но това единство на ЕС, въпреки опитите да се представи като проява на някакъв много по-далечен исторически процес, е ново явление. До средата на ХХ век европейското единство винаги е имало имперски характер (дали ще се осъществява от Карл Велики, Наполеон или Хитлер не е най-същественото). Именно неуспехът на имперското единство на Европа доведе до изглеждащото вечно разделение от времето на студената война. Парадоксалното е, че Европа не може да се дефинира чрез своето единство поради неприемането на досегашните форми, в които то е било осъществявано. Всъщност дълго време единството се формулира като разширяване на границите на един суверен. Дори и старите федеративни проекти от времето на Ренесанса или Просвещението са в логиката на „обединяване под един скиптър".
       Нашето поколение е свидетел на първия успешен опит за обединение на Европа - ЕС съществува вече почти 40 години. Нито едно паневропейско обединение от имперски тип не е просъществувало в Европа толкова дълго. Защо можем да смятаме опита на ЕС за успешен? На първо място, защото напуска логиката на границите. Политическите бащи на Европа започват да гледат на границите не като на естествени разделителни линии, а като на условни административни линии за подредба. На второ място, ЕС е отказ от идеята за единен европейски модел, налаган от някакъв „външен център" върху множество държави, които му се съпротивляват поединично, но в крайна сметка го приемат, защото е по-успешен. Европейският модел става общ, защото е и вътрешен модел за всяка една от участничките в ЕС. Това в България не се разбира достатъчно - членството в ЕС не е следване на външни указания, а избор на определена логика на вътрешното развитие. На трето място, европейският проект се основава на една несъмнено модерна ценност - индивидуалната свобода. Тя е не само липса на ограничения, но най-вече разширяване на индивидуалните хоризонти, една динамична категория на развитието на индивида и обществото. Дотолкова европейският проект е и либерален. 3. Проект или проекти.
       След 1989 г. преходът в Източна Европа се описва и като „завръщане в Европа". В политически термини това означава възприемане на европейските стандарти в икономическия, социалния и политическия живот. Това означава също така и възприемане на европейската философия за защита на човешките права (чрез Съвета на Европа), включително и юридическите норми на Европа. Това означава и включване в интензивен европейски политически, икономически, идеен и информационен обмен, в структурите на едно истинско европейско пространство. Това описание на целите на прихода го срещаме не само в България, но и в останалите източноевропейски страни.
       Десет години по-късно констатираме, че все още сме далече от така описваното „състояние Европа". Източна Европа не е напреднала достатъчно бързо към постигането на стандартите на модела. От друга страна, за това време Западът се е развил, но и неговите граждани оценяват това развитие като недостатъчно или дори не в съвсем очакваната и одобряваната посока. Кои са причините за неудовлетворението?
       Те са от различен порядък. Преди всичко има разминаване между обявените цели и използваните средства. Основен инструмент на посткомунистическата промяна продължава да бъде държавата. Макар тя също да се променя, с развитието на реформите губи много от своята предишна мощ, оставайки същевременно основен инструмент за правенето на политика. Това е и една от главните причини за относителната слабост на гражданското общество и най-вече за намаляващата гражданска активност и участие.
       Има и познавателни причини, свързани с неадекватното разбиране на същността на прехода като едновременно и взаимосвързано установяване на демокрация и пазарна икономика. Смяташе се, че демокрацията произтича естествено от пазарната икономика, както и че пазарната икономика поражда демокрация. Между двете обаче няма никаква трайна причинно-следствена връзка. Всъщност демокрацията и пазарната икономика (капитализмът) са различни същности, две различни социални логики. Пазарът е основан на конкуренцията и съперничеството; демокрацията, обратно, предполага солидарност и сътрудничество. Смесването на тези две различни логики доведе до „маркетизация" на политиката или до „политизация на пазара". Явления като приватизиране на публичната сфера, политическата корупция, смесването на частни икономически групировки с държавната власт - всичко това е характеристика на прехода. Накратко, стана свеждане на политиката като публична дейност до мрежа от частни сделки между влиятелни групировки. Това смесване на пазара и демокрацията е една от най-съществените причини за разочарованието от „пътя към Европа" - убеждението, че демокрацията ще донесе и благоденствие се сблъска с реалностите на един начален капитализъм.
       За разочарованието има и причини от идеологическо естество. Те са свързани с определянето на демократичния проект (смятан за идентичен с европейския проект) като огледален образ (т.е. като тотален антипод) на комунизма. Отричането на комунизма позволи легитимирането на идеи и практики, които общественото мнение започна да свързва с европейския проект, макар да подозираше, че има нещо нередно. Вместо официалния комунистически интернационализъм, дойде модата на новия национализъм, който е всъщност пълно отрицание на идеята за Европа. Вместо социалната държава на комунизма на мода дойде абсолютно неангажиращата се със социалния въпрос държава, също отрицание на идеята за Европа.
       Но най-съществената причина за разочарованието от прехода в посткомунистическа Европа е недостатъчното разбиране на самото „завръщане в Европа". За публиката нещата изглеждаха като едно копиране на готов, завършен, европейски модел. Затова и всички се учудиха, че той някак си не работи на Изток (или поне не така, както се очакваше). Затова започнаха да търсят причините било в някакви особености на източноевропейците, било в православието, било в останките от комунизма, било в недостатъчната модерност на тези общества. Въпросът е, че самото копиране на модела не може да бъде без намеса в него. Всъщност, европейският проект на България не е копиране на готов модел - това ще бъде неуспешно, защото ще изисква повтаряне на всички стъпки, извървени от досегашните страни-членки. „Завръщането в Европа" е участие в един голям дебат - дебатът да дефиниране на европейския проект. Засега България не е склонна да го води, а предпочита да следва зададените модели. Това спестява интелектуалното усилие.
       Около преговорите за присъединяване се очертаха две ясни, макар и не покриващи се с партиите, политически линии: линията на „технократите" и линията на „политократите". За технократите присъединяването е преди всичко технологичен процес, спазване на зададена отвън технология. Тук няма място за много самостоятелни решения, дори за решения изобщо, има процедури, ред, стъпки. За „политократите" нещата изглеждат иначе - всяка стъпка е избор, резултат от решение, което трябва да се постига, обяснява, защитава. Затова България трябва да представя собствени виждания, собствени проекти, да участва в дебатирането на големите въпроси на ЕС.
       За съжаление, в повечето случаи господстващата идея е, че развитието на ЕС не е от компетенциите на България. България трябва само да чака какво решение по нейния случай ще бъде взето. Тази позиция е слаба и означава, че България няма европейски проект. Освен това, общественото мнение не си дава сметка, че всъщност няма един единствен европейски проект, изработен „някъде там", и спазван и следван от всички. В ЕС съществува остър спор за бъдещето му и в него се очертават проекти, които не са национално дефинирани (например германски, френски или британски), а политически и социално. Зад ЕС се крият няколко „Европи" - Общ европейски пазар, социална Европа, Европейско правно пространство, Европейска валута и т.н. Зад всяка от тези „Европи" има лобита, социални и политически групи, правителства и неправителствени организации, големи компании и профсъюзи. Време е българското общество да заеме позиции по тези дебати, да се впише в тези разговори. Само тогава проектът Европа ще стане просто проект за модернизацията и развитието на българското общество.
< Предишна   Следваща >