ТУРЦИЯ МЕЖДУ ГЕОПОЛИТИЧЕСКИТЕ ИНТЕРЕСИ НА ЗАПАДА И АМБИЦИИТЕ СИ ЗА ЧЛЕНСТВО В ЕС Печат
Автор Симеон Николов   
Петък, 01 Юли 2005 03:01
Обстановката в ЕС в момента е възможно най-неблагоприятната за какъвто и да е дебат относно евентуално бъдещо членство на Турция в ЕС. Според допитване до общественото мнение, чиито резултати бяха представени на 18 юли в Брюксел, само 35% от населението на страните-членки са за приемане на Турция в Съюза. В Австрия този процент е само 10! На заседанието на същата дата в Лондон дискусията беше отново отложена, този път за началото на септември. Австрия, Франция и Кипър станаха причина външният министър на Великобритания Строу да извади от дневния ред на срещата на министрите на външните работи на ЕС горещата тема.


Интересно е обаче да се отбележи, как аргументират вече отделните страни позициите си против Турция. Австрия поиска по-ясна формулировка от досегашната за алтернативата за пълноправно членство, намеквайки очевидно за “привилегировано партньорство”. Франция обвърза аргументите си със спора по финансови въпроси в ЕС, изтъквайки, че ЕС трябва да е подготвен за приемане на Турция както във финансов, така и в договорен план. Нови възражения изтъкна Кипър, който е против започване на преговори, защото Анкара все още не е подписала Протокола за разширяване на Митническия съюз. Никозия настоява това да стане на официална церемония, докато Анкара счита, че самото подписване няма нищо общо с признаване на Кипър.
Две седмици преди това, в речта си по повод поемането на председателството на ЕС от Великобритания Тони Блеър даде на пръв поглед един важен сигнал: Съюзът ще се придържа пък взетото вече решение и поет ангажимент за започване на преговори с Турция на 03 октомври т.г. Външният министър Строу потвърди това в долната камара в Лондон и допълни, че ЕС е готов за преговори и с Хърватия, а Великобритания подкрепя страните-кандидатки от Западните Балкани, доколкото те могат да изпълнят условията за приемане в ЕС. Предвид на това, че дебатът за Турция бе част от комплекса от причини за отхвърляне на Договора за европейска конституция и сегашните настроения в повечето европейски страни, този акцент от речта н Тони Блеър предполага само ненужно изостряне на дискусията по Турция и отклоняване на вниманието от далеч по-важните въпроси по финансирането в периода 2007-1013 г. и бъдещето на европейската конституция. Позицията на британския премиер обаче има своето обяснение: застрашен от изолация в предстоящото 6-месечно председателство на ЕС, заради провала на последната среща на върха, Блеър демонстрира приемственост и принципност; изпълнява ролята на верен съюзник на САЩ да подкрепи кандидатурата на Турция и защищава геополитическите интереси на Лондон. Всъщност това не е изненада, защото съществува решение на ЕС от 17 декември 2004 г.за започване на преговорите свързано разбира с редица условия, което по думите на комисарката по разширяването г-жа Фереро-Валднер “трябва да се спазва” и защото Великобритания е била винаги един от ревностните привърженици на приемане на Турция в ЕС.
В дебата “за” и “против” приемането на Турция се оформиха три групи страни:
Към първата група можем да причислим онези, които са “за” започване на преговори с Турция: Великобритания, Испания, Португалия, Финландия, Полша, Унгария, Словения, Чехия и трите балтийски страни- Естония, Латвия и Литва.
Във втора група могат да бъдат поставени страните, които изразяват по-категорично предварителни условия като Гърция и Люксембург или показват известна предпазливост в позициите си като Ирландия и Дания.
На трето място трябва да споменем страните, които оспорват целесъобразността от започване на преговори: Белгия, Германия при очертаващия се тази есен нов канцлер Ангела Меркел, Франция и Австрия, които ще поставят въпроса за Турция на референдум.
Не по-малко важно е обаче да се разпознаят “лобитата” в Европа, които подкрепят едно бъдещо интегриране на Турция в ЕС. Те обаче се очертават само ако се разгледат по-задълбочено стратегическите интереси от едно членство на Турция. САЩ оказват натиск върху ЕС за приемане на Турция защото имат съвместни с нея интереси в района на Каспия и Кавказ. Който владее този район, той ще владее и Евразия. Затова в средносрочен план най-важното е да се установи пълен контрол над богатия на нефт и газ регион. Европейските страни имат също интереси и ако искат да спечелят, трябва да са своевременно там, заедно с Турция. Анкара пък се нуждае от униформата на ЕС за да легитимира настъпателната си политика в Кавказкия регион. За да бъдеш регионална сила обаче не е достатъчно само да имаш географско положение, трябва да имаш и икономическа и финансова мощ.
На първо място трябва да поставим икономическото “лоби”. То е заинтересовано от усвояване на един пазар от 70 милиона потребители. Само Германия разчита през следващите 4 години на 50 милиарда евро стокообмен. Броят на германските фирми с вложени инвестиции в Турция е 12 000 и постоянно нараства. Още по-важно е превръщането на Турция в една от основните транзитни страни за пренос на нефт и газ на фона на нарастващ енергиен глад в света. Фирми от целия континентт могат да инвестират в енергийни инфраструкутри. В тази връзка представляват интерес отношенита на Турция с някои страни-доставчици на енергийни продукти като Азербайджан и Казахстан.
Военната промишленост в САЩ и Западна Европа си гарантира огромни поръчки, защото Турция има проекти за модернизация на въоръжените си сили надхвърлящи 125 милиарда долара. Партньорите от НАТО пък си дават сметка както за военната мощ на Турция, така и за геостратегическото й значение и възможността за логистична база да бъдещи операции в регионите на Близкия Изток и Централна Азия. Червоморскияг регион придобива голяма важност за САЩ и НАТО, а с това и такава толяма черноморска страна като Турция.
Политическото “лоби” изглежда е най-слабия член на веригата, която трябва да издърпа Турция в ЕС, защото партии като социалдемократическата в Германия напускат властта, а сред християндемократическите и десни партии в Европа нараства съпротивата срещу по-нататъшно разширяване на Съюза. Ако една трета от страните-членки на ЕС поиска или ако реформите в Турция забуксуват в основните направления като права на човека, защита на малцинствата и свобода на словото, преговорният процес може незабавно да бъде прекратен.
Въпреки акцента в речта на Тони Блеър при поемане на председателството на ЕС, най-вероятно министрите ще одобрят рамката и преговорите ще започнат на 03 октомври т.г. не само защото биха били нужни гласовете на всички 25 членки за отмяната на това решение, а защото на болшенството от управляващите елити е пределно ясно, че разгръщането на дебат по въпроса е спекулативно. Синтезирано това е отразено в два цитата. Министърът на външните работи на Германия казва: “Ние решаваме не за приемане на Турция в ЕС, а за европейско бъдеще на страната и нейното модернизиране.” А турският министър председател отбелязва, че Анкара ще се стреми към пълноправно членство в посочения й срок, ако ЕС тогава още същесствува. Действително, днес не може да се прогнозира, дали една укрепнала в годините Турция въобще ще пожелае да стане член на един евентуално политически отслабнал Съюз през 2015-2020 г.
Безспорно, ЕС няма да бъде същият и тук трябва да се вземат предвид няколкото варианта за развитие след отхвърляне на конституцията. Без Турция обаче ЕС едва ли би могъл да постигне целта си да стане световна сила, дори и при едно положително развитие след днешната криза. В този период от 10-15 години вероятно ще настъпят сериозни промени в Близкия Изток и с това и на ролята на Турция като мост към тези страни. Въпреки че днес много се пише за предстояща демократизация на региона, истината е, че намесата на САЩ и промените водят до процеси на пълзяща ислямизация на крайно религиозни сили, която постепенно навлиза и в институциите, в армиите, в специалните служби и дори в управляващите партии. Ако проектът в Ирак се провали и Турция изпълни заканите си да се намеси с армията за да предотврати създаването на кюрдска държава и овладяването на нефтодобивния център Киркук, ще създаде огромен разрив между себе си и ЕС. През това десетилетие вероятно ще има военни сблъсъци в Централна Азия, в които САЩ ще въвлекат партньора си Турция и други съюзници в някаква нова коалиция на желаещите. Позициите на Европа ще предопределят тогава и отношението към Турция като кандидат за член на ЕС.
Трябва да се признае на Турция, че за кратък срок извърши впечатляващи реформи. Опасенията в Европа обаче са, че в по-голямата си част те са “на хартия”. Съществува огромно недоверие в способността й да приложи взетите решения и закони на практика. До края на юли т.г. Турция трябва да подпише Протокола за разширяване на Митническия съюз с десетте нови членки, между които и Кипър, с което косвено би признала островната държава. И тук обаче се проявява един особен стил на поведение, който не помага на Анкара. Не могат да се очакват отстъпки от Турция и по Кюрдския въпрос,, а той може да се окаже решаващ в триъгълника Ирак-Сирия-Иран. Непреодолим остана и проблемът с признаването на арменския геноцид.
По-съществени са обаче аргументите в европейските държави “за” и “против” приемането на Турция в ЕС, които носят стратегически характер. Много задълбочени в това отношение са: Стратегическия анализ на Федералното министрество на териториалната отбрана във Виена, изследването на Австрийското дружество за икономически и обществени развития в региона и доклада на Паул Лазерсфелд “Икономическите и обществени граници на ЕС”. Някои от аргументите обаче са спорни.
Приемливите такива “против” едно пълноправно членство на Турция в ЕС са следните:
- При едни нови граници на ЕС с държавите от Близкия Изток има известен риск Турция, да въвлече страните от ЕС в решаване на свои проблеми в източна и югоизточна посока и да инструментализира по този начин евентуалното си членство в Съюза. Тогава ЕС не би могъл да излезе на сцената като отделен актьор за решаване на проблемите в Близкия Изток, а ще бъде една от засегнатите и заинтересовани страни, което цялостно би променило възможностите и ролята на Съюза.
- С територията и населението си /най-многобройното сред страните от ЕС след 2015 г./ Турция ще придобие определена тежест в Съюза и не само ще поиска, но и ще се държи като водеща сила в ЕС, включително и във формирането на политиката му и преразпределението на финансовите средства.
Несъстоятелни са аргументите “против” пълноправно членство в ЕС като:
- Непосилни финансиране на селското стопанство. Субсидиите в аграрния сектор всъщност намаляват, а след 10 години може би вече няма да съществуват.
- Опасения от вълна от емигранти. Досега приемането на други страни не потвърди подобни опасения. След 10-15 години и 7 години преходен период,т.е. през 2022- 2027 г. при темпа на икономическо развитие на Турция, това едва ли ще се случи. Обедняващата на професионлани кадри и застаряваща Европа ще има спешна нужда от свеж приток емигранти. /миналата година в турските университети се записаха 1,6 милиона нови студенти./
- 70 милиона мюсюлмани днес и 90 милиона през 2050 г. ще променят характера на Европа. Вярно, но ЕС е съюз на ценностите, а не общност единствено на християнската вяра. Важно е единствено изпълнението на критериите от Копенхаген.
Сред аргументите “за” пълноправно членство на Турция в ЕС убедителни са следните:
- Турция в ЕС е гаранция за сигурността ни при настъпващите в Близкия Изток промени.
- Дори само поканата за преговори би била важен сигнал да страните от Близкия Изток в посока на потвърждаване тезата, че ислямът и демокрацията не са в противоречие.
- Преговорният процес представлява форма на натиск за провеждане на реформите и укрепване на демокрацията в тази страна. А утвърждаване на европейските ценности и изграждане на силна демокрация в една модернизирана мюсюлманска страна е от изключително значение.

България е заинтересована да има за съседи стабилни демократични държави. В сегашната криза на ЕС е тактически по-изгодно за нас дебатът да се ограничава с Турция или въобще да се избягва и да не се дава възможност на крайните противници на разширяването да намесват България и Румъния, с които ЕС има вече подписан договор. Защото опасността пред София е не толкова предпазната клауза, колкото отказ и на една единствена страна да ратифицира договора.

---
/ Статията в съкратен вариант е публикувана първо във в-к “Политика” от 09. юли 2005 г.