НЕЗАВИСИМО КОСОВО – НОВИЯТ ПРОБЛЕМ НА БАЛКАНИТЕ И НА ЕВРОПА Печат
Автор Емил Тепавичаров   
Неделя, 01 Януари 2006 03:03
Косовският проблем не е продукт на комунизма, нито на Югославия. Той е следствие от демографската експанзия на албанците в Косово поле, Метохия и Западна Македония, където те още от края на 17. век се очертават като мнозинство от населението.

 

Демографската експанзия след налагането на принципа на националните държави в Европа през 19. век прераства в териториален експанзионизъм, поставящ си за цел колкото може повече територии, в които живеят и албанци, да бъдат включени в албанската държава или в други временни форми на албанска държавност. През 20 в. албанците отказват да приемат статута на малцинство, дори когато имат всички, дори и колективни права, като колективен политически субект (“народност” според югославската терминология), в държавата, в която живеят. По времето на Тито от 1944 до 1980 г. в комунистическа Югославия са избити много повече косовски албанци, отколкото по времето на управлението на Сърбия от Милошевич 1985-2000 г. В кралска Сърбия от 1913 до 1941 г. има няколко въстания на косоварите, удавени в кръв. А през зимата на 1944-45 г. в Косово се води шестмесечна гражданска война между албанските военни отреди и югославската комунистическа партизанска армия на Тито. През Втората световна война Косово е част от италианския, а после германски протекторат Велика Албания. Албанците там отказват да приемат връщането си в Югославия след края на войната и затова водят война с новите югославски комунистически власти с всички средства, с които разполагат, докато не биват смазани с военна сила. Тогава загиват хиляди албанци. Никой обаче не заявява, че това е военно престъпление на режима на Тито.
Когато през 1998-99 г. режимът на Милошевич се опита да изпълни конституционните си задължения, и с военна и полицейска сила да опази териториалната цялост на СР Югославия, като се справи с албанските метежници в Косово, Милошевич и неговите офицери бяха обявени от САЩ и техните съюзници за военнопрестъпници и дори за извършители на геноцид, макар че и до днес не са открити убедителни доказателства за това.
Днес обстановката е силно променена. Косово е изправено на прага на своята независимост. Има всички изгледи това да се случи още през следващата 2006 г. В случая не е толкова важно под каква форма Косово ще получи “условна независимост”.
Който поставя “условия” в такива случаи, той ги поставя така, че да могат да бъдат изпълнени и да му създадат допълнително алиби за налагането на едно оспорвано решение.
Получаването на “някаква форма на независимост” от Косово обаче само на пръв поглед изглежда решение на проблема. Всъщност то ще даде началото на заплитането на нови, също толкова трудно разрешими проблеми, каквито са настоящите.
На 21 ноември започнаха преговорите за окончателния статут на Косово под патронажа на специалния пратеник на ООН, бившия финландски президент Марти Ахтисаари. В седмиците преди това сръбският президент посети Москва, а сръбският премиер – Пекин, в опит да си осигурят подкрепата на Русия и Китай за сръбската позиция, че Косово трябва да остане част от Сърбия.
Парламентът на Косово прие резолюция с искане областта да получи независимост. След няколко дни последва огледална декларация на сръбската Скупщина с настояване за точно обратното – Косово по никакъв начин не бива да става независима от Сърбия държава.
В САЩ и в много влиятелни европейски кръгове отдавна се наложи убеждението, че единственият начин за решаване на “косовския проблем” е превръщането на Косово в независима държава. Този процес е в напреднал стадий на развитие след юли 1999 г. и изглежда необратим.
В момента международният протекторат Косово е независима от Сърбия територия, управлявана от мисия на ООН (УНМИК). След получаването на някаква форма на условна независимост, което изглежда много вероятно да стане още през 2006 г., Косово ще бъде още по-независимо от Сърбия, но няма да бъде независима държава. От протекторат на ООН и НАТО, то ще се превърне в протекторат на ЕС и САЩ. Правителството на независимата Република Косово отново няма да има възможност да взема самостоятелни решения, защото според замисъла на т. нар. “международна общност”, представлявана от Контактната група за Косово, областта ще получи “независимост без суверенитет”. И това изглежда съвсем разумно и логично. Р Косово ще има свое правителство, президент и други държавни институции, но без собствена армия и самостоятелна външна политика. Не само в тези области “суверенитетът” на Косово ще бъде споделен, а по-точната дума е прехвърлен към ЕС. Иначе няма как да бъдат гарантирани правата на неалбанските малцинства в Косово, нито да се предприемат стъпки за връщането на сръбските и черногорските бежанци.
Дори в Западна и Северна Македония, където конфликтът през 2001 г. беше доста по-ограничен като интензивност от косовския, са се завърнали не повече от 30% от македонските бежанци, в районите контролирани административно от албанското мнозинство. В независимо Косово завръщането на сръбските бежанци изглежда още по-утопично.
“Мултиетническо Косово не съществува освен в бюрократичните оценки на международната общност. Събитията от март 2004 г. бяха най-сериозния сигнал досега, че положението може да експлодира. Оттогава УНМИК не демонстрира нито способност, нито смелост да обърне тенденцията. Сърбите в Косово живеят затворени в анклави – без свобода на придвижване, без работа, без надежда и без възможности за интеграция в косовското общество. Положението на сърбите в Косово е най-голямото обвинение срещу европейската воля и способност да се защитят провъзгласените ценности.” (из доклада на Международната комисия за Балканите от април 2005 г.)
В годините след 1980 г. в Косово израснаха няколко поколения албанци, възпитавани в духа на един примитивен (велико)албански национализъм от 19 в. Първоначално тяхната омраза беше насочена само към сърбите. През последните 10 години тя се пренесе върху всички нации на “славянските окупатори” в региона и стигна до твърдения, че “славяните са непоправими” и трябва да бъдат мачкани с танкове. Всичко това се оправдава със злините, които сърбите били сторили на албанците.
“Мнозинството на косоварите желае да живее в етнически еднородно Косово. Повечето косовски албански политици не са направили нищо, за да се противопоставят на тези обществени настроения, които противоречат на всичко, в което вярва Европа”. (из доклада на Международната комисия за Балканите от април 2005 г.)
КФОР се оказаха напълно неспособни да защитят сръбските (православните християнски!) културно-исторически паметници от умишлено разрушаване и поругаване. Няма особено основание да се смята, че силите за сигурност на независимо Косово ще се справят по-успешно с тази задача. А и едва ли ще имат особено желание да го правят. Но да оставим миналото на любителите на историята.
Близо 70% от косовските албанци са под 30 годишни, 2/3 от тях са практически безработни. Те са принудени от обстоятелствата да се прехранват с всякакви дейности отвъд ръба на закона – контрабанда на всичко, от което може да се спечели, трафик на наркотици, бели робини. Сред основните им клиенти са войниците и служителите на международните организации в Косово.
“Провинцията никога не е имала самостоятелна икономика и няма шанс такава да се развива сега.” (из същия доклад)
Независимостта на Косово би могла да положи началото на приток на чужди инвестиции и създаване на нови законни работни места за няколко десетки хиляди души, но този процес ще бъде доста продължителен и едва ли ще сведе броя на безработното активно мъжко население до приемливо за Европа равнище (например 15-20%). Затова най-вероятно Косово ще продължи да бъде резервоар на криминогенни елементи, представляващи заплаха както за региона, така и за ЕС.
След като САЩ и техните съюзници подкрепиха въоръжената борба на албанците през 1998 г. в Косово и през 2001 г. в Македония против правителствата на СРЮ и Р Македония, албанците бяха окуражени, че въоръжената борба е най-верният път за постигане на техните искания. След Армията за освобождение на Косово (АОК), подкрепена от въздушните бомбардировки на НАТО срещу Сърбия през 1999 г. и прехвърлянето на голяма част от активистите й в началото на 2001 г. в Р Македония през границата, уж пазена от НАТО, преименували се тук в АНО (Армия за национално освобождение), възникна и Армия за освобождение на Прешево, Буяновац и Медведжа (общини с предимно албанско население в Южна Сърбия). След свалянето на режима на Милошевич на 5 октомври 2000 г. САЩ се отказаха от подкрепата си за тази албанска армия и за нейния стремеж да присъедини въпросните общини към Косово, като ги откъсне завинаги от Сърбия.
В Черна гора по същото време възникнаха частни армии от по 40-50 души за освобождение на Гусинье, Плав и Ульцин – райони със значително албанско население. Те отдавна очакват сигнал, за да започнат борба за отделянето на тези райони и присъединяването им към Косово или към майката-родина Албания.
В Р Македония след подписването на Охридското споразумение и последните парламентарни избори от октомври 2002 г. албанските “бунтовници” от АНО, трансформирали се в парламентарната партия ДУИ (Демократичен съюз за интеграция) начело с Али Ахмети, спечелиха подкрепата на мнозинството албански избиратели. Под натиска на САЩ и ЕС те бяха включени в управляващата коалиция и днес нейното оцеляване без тях изглежда невъзможно.
Независимо Косово ще бъде окуражаващ сигнал за албанските патриоти, че тяхната досегашна политика е правилна и може да разчита занапред на сигурна подкрепа от Вашингтон и Брюксел. Тогава въпрос на време, което в историческа перспектива ще бъде много кратък период, е албанците в Южна Сърбия, в Македония, в Черна гора да получат отстъпки пред следващите си искания. Дали те ще създават Велика Албания (по-точно Обединена и целокупна Албания), Велико Косово или ще живеят в 2-3 предимно или изцяло албански държави е предмет на договорка между различните албански политически кланове и групировки. А може би и на техните външни покровители.
Клановото и регионалното разделение сред албанците е твърде силно. Представителите на различните фисове (кланове, родове), на племената от Севера и Юга, на Косово и на Албания са във вековно съперничество. Някои наблюдатели дори смятат, че инициативата за създаване на обединена албанска държава ще бъде иззета от представителите на косовския елит, които ще се стремят да оглавят общоалбанския политически елит. С оглед на огромните средства, които се очаква да налеят ЕС, САЩ и различни международни организации (включително ислямски) в независимо Косово през следващите години, тази перспектива изглежда напълно реалистична.
Българската дипломация, както й стана обичай през последните години, блести със своето отсъствие при дискусията между различни заинтересовани страни – близки и много далечни, за бъдещето на Косово. София плахо следва всеки повей на конюнктурните внушения, идващи от Брюксел и Вашингтон, а понякога и от други столици.
Докато чешкият премиер Иржи Пароубек например не се посвени след посещението си в Косово при 500-те войници от чешкия контингент в КФОР да предложи подялбата на Косово (!!!) между албанци и сърби, българските държавни институции се отнасят с демонстративна незаинтересованост към съдбата на населението от български произход, с българско самосъзнание и говорещо български диалекти, както в Р Македония, така и в Косово – т. нар. горани. Такава позиция обаче не може да бъде никаква гаранция, че “ако недай боже!” напрежението в Косово и албанските претенции в съседните страни ескалират, България ще остане незасегната от бурята. Все пак по въздушна линия най-близкото разстояние между границите на България и Косово е по-малко от 30 км. Като контрапункт ще отбележим позицията на Турция, която през войната за Косово от 1999 г. и след това проглуши света с твърденията си, че в Южно Косово, в района на Призрен живеело над 60-хилядно турско малцинство и тя ще изисква спазването на неговите права. За сведение, според последното преброяване на населението в СФРЮ от началото на 1991 г. в цяло Косово живеят само 10 хиляди турци, и тази цифра не беше оспорена тогава. Просто някои среди имат навика да причисляват към “турските малцинства” на Балканите и всички българоезични мохамедани, и циганите мюсюлмани.
Предстоящият през пролетта на 2006 г. референдум за независимост на Черна гора, на който най-вероятният отговор е “да”, ще обезсмисли напълно резолюция 1244 на СС на ООН в частта, че Косово е част от СР Югославия и сегашния й правоприемник държавната общност между Сърбия и Черна гора.
Според замисъла на Международната комисия за Балканите и на някои членове на Контактната група за Косово, на Белград трябва да се предложи като примамка перспективата за ускорено приемане в ЕС, за да може да преглътне независимостта на Косово. В перспективата на европейското членство независимостта може да бъде постигната на 4 етапа:
І. Фактическо отделяне на Косово от Сърбия – това е постигнато още след юли 1999 г. и резолюция 1244, която превръща Косово в протекторат на ООН, макар че в резолюцията се говори за СРЮ, а не за Сърбия.
ІІ. Независимост без суверенитет – международната общност ще запази контрола си в областта на човешките права и защитата на малцинствата. Косово остава протекторат на ООН, но властта на УНМИК трябва да се прехвърли към ЕС. КФОР също остават. Повечето държавни функции се прехвърлят към местното правителство – данъци, полиция, регулиране на икономиката, публични услуги. Политика на “стандарти и статут” едновременно. Специално третиране на района на Митровица и особен правен статут за сръбските манастири.
ІІІ. Направляван суверенитет – Косово бива признато за кандидат за член на ЕС и започва преговори с Брюксел. ЕС се отказва от властта си в областта на човешките права и защитата на малцинствата и упражнява влияние само чрез процеса на преговори за членство.
ІV. Пълен и споделен суверенитет – включване на Косово в ЕС и възприемане от Прищина на споделения суверенитет с Брюксел като всяка друга страна-членка.
Процесът на признаване независимостта на Косово означава и движение на Сърбия към членство в ЕС по “бързата писта”. Вече има такъв прецедент с Хърватско – преговорите за членство започнаха октомври 2005 г., а приемането й ще стане през 2009 г.