ТЕЗИ И ВЪПРОСИ ЗА БЪДЕЩИЯ СТАТУТ НА КОСОВО Печат
Автор Емил Асемиров   
Понеделник, 01 Май 2006 03:07
Поради липсата на време ще изложа само тези и въпроси без разгъната аргументация.
Косовският проблем е част от нежеланото османско наследство на Балканите, подобно на някои проблеми в Босна и на други места в региона. Кралска Сърбия и Югославия и комунистическият режим задълбочиха този проблем, изведоха го до нови и неподозирани висоти, но нито комунизмът, нито Югославия са неговата първопричина. Нещо повече, ако не бяха живели в комунистическа Югославия, косовските албанци нямаше да създадат своя интелигенция и свой национален елит, такива каквито са те през 80-те и 90-те години на 20. век, когато оглавяват борбата за независимо Косово.
Основните обсъждани варианти за бъдещ статут на Косово, подкрепяни от различни среди са:
1.независимост, първоначално условна, а после споделен суверенитет в рамките на ЕС
2.хлабава, конфедеративна връзка със Сърбия като нейна “широко автономна“ област
3.подялба – разделяне на две части като Босна след Дейтън – проблем: не може да се договори, и двете страни ще са недоволни от териториалното разпределение следователно – неосъществим.
4.максимална децентрализация – създаване на автономни сръбски и други малцинствени анклави или кантони – труден спор за разпределение на територии, ресурсите и за връщане на бежанците
5.международен протекторат за неограничено дълъг период – с него трябваше да започнем, но не исках да ви скандализирам още в началото.
6.нещо подобно на Тайван – “отцепническа провинция”, но с членство в ООН и всички други международни организации.

Някои кръгове в Белград смятат, че е приложим модела Китай - Тайван: международно непризната държава, но практически функционираща като такава. Не мисля, че този модел би осигурил каквото и да е влияние на сърбите в Косово. Той единствено би задоволил самолюбието им, че формално юридически те не са загубили правата си над тази територия.
От някои анализатори се предлага едновременен процес на изпълнение на международни стандарти от Косово и промяната на статута му, чрез резолюция на СС на ООН, която да замени резолюция 1244. Процесът трябва да е съпътстван от твърди гаранции, че областта няма да бъде разделена, и че границите на Косово и на съседните страни няма да бъдат променяни. И това, при положение, че все още има спорни участъци по границите на Косово и с Р Македония, и със Сърбия, като претенциите са взаимни.

Големият проблем обаче е, какво ще стане след даването/налагането на нов статут на Косово – “условната независимост” като най-вероятен и желан от перманентните фактори в световната политика.
Ще продължи ли “косовизацията” на съседните държави, където живее и албанско население – Р Македония, трите общини в Южна Сърбия (Прешево, Буяновац и Медведжа), Южна Черна гора (Гусинйе, Плав, Ульцин и т. н.)?
Ще се завърнат ли бежанците в Косово, в Западна Македония и в цяла Босна?
Възможна ли е политика на компенсации – ако Сърбия приеме загубата на Косово, то тя следва ли да бъде компенсирана с Р Сръбска или с части от нея в Босна и Херцеговина?
Предложението за т. нар. “интегрално” решение на спорните териториални въпроси в Косово, Босна и областта Македония е изключително рисковано; решение на принципа на взаимните компенсации и отстъпки – губиш едно, но получаваш друго – предложението на Кисинджър и други анализатори за нов Берлински конгрес, посветен на Балканите.

Все пак по-добрият или най-малко лошият вариант според мене си остава спорните въпроси да се решават не “интегрално”, с един замах, а на парче, чрез политика на малките стъпки. Бъдещият статут на Косово не бива да се обвързва с бъдещото развитие в Босна, и по никой начин да не се превръща в катализатор или алиби за аналогични процеси на косовизация на Р Македония.
Работно определение за “косовизация”: Демографски взрив на албанците, последван от териториална експанзия чрез заселване на все нови територии, доколкото и докъдето им позволява демографският потенциал на общността, съчетана с планомерна политика за овладяване на съществуващата държавност и промяна на нейния национален характер, с крайна цел превръщането й в национална държава на албанците, където другите са малцинство, а албанците – титулярната нация и държавотворният народ.
Според някои, главно американски експерти, решението на косовският проблем (т. е. даването на окончателен статут на областта) трябва да включва решението на поне 4 основни проблема:
1.гарантиране правата на малцинствата
2.гарантиране унитарния характер на Косово – срещу кантонизация и подялба
3.гаранции, че Косово няма да стане част от Албания
4.гаранция, че Косово няма да се подчинява по някакъв начин на властите в Белград т. е. изключване на всякаква форма на сръбски суверенитет над областта

Решението, което ще бъде наложено от Вашингтон и вероятно Брюксел – независимо Косово, ще удовлетворява само едната страна - албанската. (Косово е твърде малък залог, за да предизвика сериозен разнобой и принципен конфликт между Брюксел и Вашингтон, Косово не е Ирак и там няма толкова значими ресурси!). Другата страна, сръбската, ще трябва да се задоволи само с обещание за скорошно членство в ЕС – с приемане там по ускорена процедура, по бързата писта като Хърватия, и дори едновременно с нея – през 2009 или 2010 г.
Възраженията на съседните държави също няма да бъдат взети под внимание (Р Македония, Гърция, България, Румъния, и дори Черна гора).

По мое мнение албанците не трябва да се фиксират върху окончателния статут на Косово, който според тях не може да бъде нищо друго освен независимост, а трябва да изграждат Косово в сегашния му формат на международен протекторат, като истинска, нормално функционираща държава, покриваща всички международни стандарти за защита правата на своите граждани и за членство в ЕС. Ако успеят да го направят, окончателният статут на Косово ще се очертае по естествен път – като една нормална и обикновена европейска държавица. А в ЕС няма еднонационални държави, където малцинствата да се борят за своето оцеляване. Пропускаме вечното балканско изключение Гърция, защото ЕС едва ли би позволил на Косово това, което позволява на Гърция.
И накрая да изразя едно опасение.
Независимо Косово ще бъде окуражаващ сигнал за албанските патриоти, че тяхната досегашна политика е правилна и може да разчита занапред на сигурна подкрепа от Вашингтон и Брюксел. Тогава въпрос на време, което в историческа перспектива ще бъде много кратък период, е албанците в Южна Сърбия, в Македония, в Черна гора да получат отстъпки пред следващите си искания. Дали те ще създават Велика Албания (по-точно Обединена и целокупна Албания), Велико Косово или ще живеят в 2-3 предимно или изцяло албански държави е предмет на договорка между различните албански политически кланове и групировки. А може би и на техните външни покровители.
Някои наблюдатели дори смятат, че инициативата за създаване на обединена албанска държава ще бъде иззета от представителите на косовския елит, които ще се стремят да оглавят общоалбанския политически елит. С оглед на огромните средства, които се очаква да налеят ЕС, САЩ и различни международни организации (включително ислямски) в независимо Косово през следващите години, тази перспектива изглежда напълно реалистична.
Предстоящият през пролетта на 2006 г. референдум за независимост на Черна гора, на който най-вероятният отговор ще е “да”, ще обезсмисли напълно резолюция 1244 на СС на ООН в частта, че Косово е част от СР Югославия и сегашния й правоприемник държавната общност между Сърбия и Черна гора.