ВЪТРЕШНАТА СИГУРНОСТ И ДЪРЖАВНОСТ: ПРЕСТЪПЛЕНИЕ БЕЗ НАКАЗАНИЕ В БЪЛГАРИЯ Печат
Автор доц. д-р Татяна Дронзина   
Четвъртък, 19 Юни 2008 11:21
Този текст е посветен на отношението между вътрешна сигурност и държавност, последната разбирана като съществуването на силно и ефективно правителство и работещи легитимни институции, ползващи се с доверието и подкрепата на гражданите.

 

Основната идея е, че в посткомунистическо общество като българското разбирането на природата и характера на такива предизвикателства пред вътрешната сигурност като корупция и организирана престъпност е в основата на разбирането на природата и характера на националния политически процес, а също така и на политическото поведение на националните управляващи елити. За да го кажа по-точно, голяма част от решенията в областта на вътрешната сигурност стават разбираеми в светлината на зависимостта на политическите елити и политическите партии от икономически субекти опериращи ако не извън, то на границите на закона. И за да бъде съвсем ясно, ще го формулирам така: съществуват достатъчно основания да се предположи, че поради спецификата на процеса на социални трансформации започнал в края на 80-те години, границите и параметрите на вътрешната сигурност не са резултат от публични политики, разбирани като система от закони, регулативни мерки, начини на действие и разпределение на ресурси осъществявани от правителството в определена област, а се задават от субекти на непубличната власт с неясен произход, конституиране и лидерство.

Полето на настоящия анализ се конструира от три понятия: национална сигурност, вътрешна сигурност и човешка сигурност, разгледани в светлината на академичния дебат и развитието на концепцията за сигурността от последните две десетилетия.

Традиционните възгледи сигуират сигурността в контекста на междудържавните отношения, като поставят особено ударение на военните аспекти. В рамките на класическата парадигма като най-важен приоритет се очертава поддържането на териториалната цялост и защитата на националните граници. Промяната през 80-те години на акцентите и въвеждането на политическо, социално, икономическо и екологично измерения (Бари Бузан), разширяват разбирането на сигурността, но не променят нейния фокус; тя си остава държавно центрирана концепция.

Опит да се свърже сигурността не само с държавния, но и с човешкия суверенитет (Кофи Анан) се прави чрез концепцията за човешката сигурност, въведена за първи път през 1994 г. в документ на ПРООН. Според този възглед, въпросите за сигурността твърде дълго време са били разглеждани в твърде тесен смисъл като защита на националния интерес, без да се взема интересът на обикновените хора за сигурност в техния всекидневен живот. Посланието е, че съществуват ситуации, в които държавният и общественият интерес в областта на сигурността могат значително да се различават, а тяхното съвпадение няма автоматичен характер и не може да се приеме като даденост. Както може да се види, това разбиране значително се отличава от класическото, което предпоставя, че при едно демократично управление двете съвпадат, доколкото държавата е в състояние да предложи военна защита, организационна стабилност и такова управление, което прави възможно постигането на развитие и икономически просперитет на гражданите, групите и общностите.

Това би било идеалното състояние в общество с развити демократични традиции, където гражданският контрол, действие, и участие, както и законодателните разпоредби, подкрепящи отчетността на управляващите, биха попречили на елитите да поставят собствения си интерес пред обществения. Държава с такова общество би била сигурната държава, тъй като в нея едновременно са изпълнени две условия: поддържане на обществения ред и защита на индивидуалните свободи на гражданите.

Добре известно е, че въпросното идеално състояние не е постигнато никъде и че няма страна, която периодично да не е разтърсвана от скандали причинени от разкрития, че под булото на националната сигурност са промоцирани части интереси или незаконни актове, свързани както с накърняване на националните интереси и с нарушаване на индивидуалните права. Няма страна, в която на граждани да не се причинявани страдания, неудобства или вреди, нанесени от неспособността, нежеланието или некомпетентността на собствените им правителствата да действат по начин, би довел до тяхното избягване. Това е едно от обстоятелствата, които налагат изработването на по-всеобхватна концепция за сигурността, хвърляща мост между доброто управление, от една страна, и националната, вътрешната и човешката сигурност, от друга.

Ако възприемем възгледа, че като предизвикателство към националната сигурност може да се окачестви всичко, което предполага от една страна, заплаха от деградиране на качеството на живот за жителите на държавата, а от друга, значителното стесняване на спектъра на достъпните политически избори(1) то тогава става очевидно, че доброто управление, подразбиращо справяне с корупцията и организираната престъпност, е една от основните предпоставки за нейното постигане.

Налице са всички основания да се приеме, че държавността и доброто управление са едни от основите на вътрешната сигурност, разбирана като състояние, при което е налице мир в страната; престъпността е под контрола на силите за сигурност без това да нарушава принципите на установената демократична политическа система; а гражданите могат да водят свободно и законосъобразно своя начин на живот в социален, политически, икономически и културен план, без негативни санкции или страх от такива, наложени върху тях от държавни или недържавни актьори.


***

След интегрирането на България в НАТО и ЕС, ключов за страната стана именно въпросът за вътрешната сигурност, най-често асоцииран с неефективното правораздаване, корупцията по високите етажи на властта и срастването на престъпните с властните структури. За жалост, в дебата за сигурността този аспект остава на втори план. Основният патос на настоящото изказване е концентриран във визията, че модерният прочит на национанланат сигурност на България на настоящия етап трябва да започне с вътрешната сигурност.

Ако приемем, че по принцип вътрешната сигтурност е едно от най-ценените обществени блага, които държавата гаринтира за своите граждани, то в случая на България днес тя е от решаващо значение. Значение, което се опраделя най-малко от три фактора.

Първият е, че количеството и качеството на вътрешната сигурност е доказателството, което държавата трябва да даде на своите граждани в полза на твърдението, че въобще съществува; и че представлява публичния интерес, а не е структура обслужваща отделни частни, в повечето случаи престъпни интереси. В такава светлина въпросът за вътрешната сигурност е въпрос за източниците на легитимност и гражданска лоялност.

Вторият фактор е свързан с необходимостта чрез предоставянето на достатъчна по количество и качество вътрешна сигурност да се докаже, че България не е фалирала държава в Европейския съюз; доказателство, което нито е очевидно, нито е подразбиращо се.

И най-сетне, последен по място, но не и по значение, идва фактът, че въпросът за качеството и количеството на вътрешната сигурност трябва да бъде обсъждан като част от дневния ред на отговорни политически елити, които притежават свободата и капацитета да превърнат темата в консолидиращ, а на дефрагментиращ и разединяващ нацията фактор. В този смисъл проблемът за вътрешната сигурност е проблем на способността на партийните елити да бъдат национални елити, които са в състояние да водят диалог и да провокират обществен дебат водещ до минимален консенсус върху базисни ценности, сред които не на последно място трябва да се посочи сигурността.


***

Последните събития, които масовото съзнание с пълно право окачествява като скандали, са по-скоро доказателство в полза на твърдението, че нито общественият, нито академичният дебат за сигурността в България се е състоял. Скандалите породиха сред академичните кръгове дискусии от типа на има ли криза на държавността, какви ще бъдат отраженията върху предстоящите избори, къде са корените на кризата в МВР – въпроси, които без съмнение са от изключителна важност. Въпреки това в нито един момент въпросът за неспособността на институциите за адекватна реакция (разглеждам „скандалите” като основани на получилата публичност неспособност на институциите да отговарят адекватно на нековенционални събития) не беше поставен като въпрос за тяхната способност да генерират вътрешна сигурност като компонент на националната сигурност. Нито един специалист в областта на сигурността не взе участие в този дебат, ако не за да предложи решения, то за да идентифицира ситуацията от гледна точка на сигурността. Според скромното мнение на авторът на този текст, нейните основни характеристики биха могли да се опишат по следния начин: (специално бих желала да подчертая, че използвам последните скандали като илюстративни за съществуваща от дълго време тенденция)

    *      Значимо несъвпадение на възгледите на правителството и на обществеността върху характера на скандалите, в които са въвлечени институции свързани с вътрешната сигурност, тяхната природа и източници и нежелание или невъзможност нейните предпочитания да бъдат отчетени в процеса на правене на пубични политики и вземане на политическо решение. Първоначалните реакции на правителството бяха свързани с твърденията,че скандалите в МВР са израз на оздравителен процес в системата на сигурността. Такава беше и позицията на премиера, изразена нееднократно в неговите медийни изяви. Същата позиция зае и г-н Калфин, който подчерта, че „върви процес на прочистване и нормализиране на работата на различните институции, което отдавна очакваме.”(2) Българското обществено мнение обаче не споделя подобен възглед. Според данни на Алфа рисърч, едва 9% от избирателите са съгласни с отстояваната от Румен Петков теза, че атаките срещу него и вътрешното ведомство са реакция на добре свършена работа по борбата с престъпността. Въпреки твърденията на правителството, е факт убедеността на всеки втори пълнолетен жител на страната, че вътрешният министър е знаел за връзките на свои служители с престъпността, и на 44%, че самият Румен Петков има такива връзки. Обратно, 59% (включително 39 на сто  от симпатизантите на БСП) са категорични, че той трябва да подаде оставка. Индексът за дейността му бележи рекорден спад от 27.1 пункта, който не е регистриран при нито един от министрите на последните две правителства. В резултат той се позиционира в дъното на класацията на всички министри със стойност „-34.6” (3) . Че става дума за криза не на управлението, а на управляемостта, говори и обстоятелството, че скандалите в МВР се отразяват негативно не само върху управляващите, а и върху политическата класа като цяло. Недоверието в парламентарно представените десни партии продължава да бъде изключително ниско. Дори и ГЕРБ, който до момента успяваше да извлече позитиви от подобни ситуации, този път губи обществена подкрепа. Неясната, но активна роля на представителя му Ваньо Танов в МВР скандала и липсата на недвусмислена позиция от страна на лидера Бойко Борисов водят до спад в положителните оценки през последния месец: от 57% до 50% за партията и от 61% до 57% за самия Бойко Борисов. Подобна тенденция е налице по отношение на БСП, ДПС и Атака.(4) Правителството придължи да поддържа подобна позиция и при направените констатации от Комисията по вътрешен ред и сигурност че на основа на „получените данни се появиха основателни съмнения за „изтичане” на информация от МВР към разработвани лица, което резултира в ниска разкриваемост; констатация, която се потвърждава и от доклада на СР Прокуратура за 2007 г. (5)
    *      Значимо несъвпадение между възгледите на българското правителство, от една страна, и на ЕС и другите международни институции, от друга върху въпросите за борбата с корупцията и организираната престъпност. В доклада на българските власти пред Европейската комисия, представен в началото на април пред журналисти в Брюксел бе направена констатацията, че МВР продължава ефективно да разбива престъпни групировки благодарение на проактивния си подход, и че е постигнала сериозни успехи в борбата с корупцията на високо ниво и с организираната престъпност. Оценката на ЕС имплицитно обаче експлицитно може да се види в спирането на фондовете по три европейски програми за България; спиране, което трябва да се приеме, по думите на г-н Барозу, като сигнал, че според ЕС България не изпълнява поетите в тази насока задължения. Любопштно е, че българското обществено мнение далеч повече се доближава до европейското, отколкото до мнението на собственото му правителство, поне що се отнася до критериите за политическа ефективност в областта на вътрешната сигурност. В този план действията на настоящия кабинет напомнят повече реактивни ПР усилия разчетени на вътрешни и външни публики, отколкото действия на национално отговорно правителство; ПР усилия, опитващи се да представят поредната война между институциите и поредното доказателство за зависимостта на последните от частни интереси като резултат от планиранаи действия и способност за контрол. Известна е мисълта на Форд, че един клиент може да бъде лъган много пъти и че много клиенти могат да бъдат излъгани веднъж; но че е невъзможно много клиенти да бъдат лъгани много пъти. Въпреки доказаната невъзможност за последното, българското правителство направи – естестено неуспешен – опит да я реализира. Това – естествено – доведе до негативната реакция на ЕС изразена при посещението на г-н Барозу в България и в изказването на посланника на САЩ у нас г-н Джон Байрли (в разговор с интернет потребители в реално време), че връзката между политици и бандити у нас трябва да бъде прекъсната. Реакцията не международната общественост в много отношения се доближава до реакцията на българската – така например британският Таймс публикува статия, в която подчерта, че „въпреки дадените гаранции, България не е успяла да осъди нито един заподозрян или да повдигне обвинения срещу служител на висша позиция, обвинен в корупция,”(6) което повечето български граждани си знаят и без да четат Таймс.
    *      Политизиране и партизиране на някои институции, свързани със сигурността. Основата за деполитизацията на МВР беше поставена с приемането на закона Данов. В продължение на 17 години повече или по-малко тази норма се приемаше или поне не се подлагаше на ревизия или поне не е нарушаваше драстично. В случая с настоящите скандали обаче беше легитимирана друга практика. Министърът на вътрешните работи остана на поста си с решение на неговата партия; той получи задачата да изготви доклад по такъв касаещ националната сигурност въпрос като състоянието на МВР през последните 18 години от изпълнителното бюро на същата партия; по препоръка на БСП се оттегли в отпуск и ръководителят на професионалната структура на ведомството – главния секретар. Докладът беше най-напред изслушан и одобрен от ръководството на БСП. И естествено, чрез този доклад, изготвен по поръка на една партия от неин министър, същата тази партия монополизира правото на вземане на политическо решение в областта на вътрешната сигурност. Нещо повече, г-н Станишев, неясно в качеството си на премиер или на партиен лидер подчерта, че от този доклад ще зависи бъдещето на г-н Петков като министър на вътрешните работи. Налице сме пред три типа подменяне: първо правителство се подменя с партия, второ, подменя се характера на политическото решение в областта на сигурността като взето от партия, а не от държавна институция и трето, подменя се дневният ред в областта на сигурността, като вместо дебат за нея, се разгръща дебат, центриран върху личности които по един или друг начин присъстват в нея. И трите поставят националната сигурност под въпрос и по мое мнение силно я заплашват.
    *      Липса на политическа воля. Липсата на политическа воля за разрешаване на проблемите на вътрешната сигурност е една от най-характерните черти на настоящата ситуация. Тази черта, разбира се, има стара история и се е проявявала повече или по-малко във всички управления след 1989 година; отговорността за нейното съществуване е корпоративна отговорност на политическата класа като цяло. В този смисъл откъсът, който цитирам тук не е направен със спекулативна цел и с цел дискредитиране на сегашният министър (в оставка) на вътрешните работи, а защото е илюстративен по отношение на способността да признава, но не и да се действа: „Обществото е изложено на висок риск от престъпност заради лошата работа на цели звена в системата на МВР, слабата мотивация и корумпираност на голям брой служители”(7) – е отбелязано в доклада на г-н Петков относно състоянието на МВР. Ако правителството, което и да било то, е в състояние да види проблемите, но не и да предложи алтернативи за тяхното решение, естественият въпрос, който би стоял пред избирателите е какво прави във властта. Един от възможните отговори е, че никое правителство само по себе си не е в състояние да се справи с този въпрос. Това и не се изисква от него. Онова, което действително се изисква, е да покаже способност да бъде национално отговорен управляващ екип, като извади вътрешната сигурност от областта на партийните интереси и я постави там, където и е мястото – в областта на националните интереси. Не може да съществува сигурна държава там, където няма минимален консенсус по проблемите на националната сигурност, и където този консенсус не е изразен в отношенията между парламентарно представените и извънпарламентарните политически сили. Тази воля следва да бъде изразена и в поведението на институцията, която олицетворява единството на нацията – президента. За жалост при последните събития случаят не беше този. Вместо това видяхме продължително, странно и необяснимо мълчание, и обяснение за отказа за свикване на Консултативния съвет по национална сигурност което буди в най-добрия случай недоумение, а в най-лошия – подозрения за пристрастие.
    *      Липса на модерен инструментарим за овладяване на проблемите. Скандалите показаха, че българското правителство, а ако погледнем в ретроспекция, и българските правителства след 1989 година не разполагат с модерен инструментариум за решаване на въпросите на националната сигурност. В който и доклад, изготвен от българска институция и посветен на нейното състояние да погледнем, не виждаме нищо друго освен преструктуриране, изваждане, връщане на структури и пак структури. За всеки който следи административните процеси е ясно, че преструктуриранията рядко имат цел различна от кадровата и че в повечето случаи се предприемат без да е измерена ефективността на съществували преди тях структури.


Заключение

На основа на горното могат да се направят следните заключения.

   1.   В настоящия момент въпросът за вътрешната сигурност е най-наболелият въпрос на националната сигурност. Въпреки това той не е централен за академичния, институционалния и обществения дебат.
   2.   Връзката върху държавност, вътрешна сигурност и добро управление е пряка, поради което държавността и доброто управление трябва да се разглеждат като основни предпоставки за вътрешната, а в по-общ план - и за националната сигурност.
   3.   По смисъла на предложените по-горе критерии България може да бъде окачествена като несигурна страна, доколкото два от трите критерия за вътрешна сигурност не са изпълнени. В посткомунистически общества като българското, криминализацията на социалната реалност е ключова за разбиране на процесите на вземане на решение в областта на сигурността и особено на вътрешната сигурност; толкова ключова, колкото и разбирането на изборите, партиите, институциите, парламентаризма и конституционализма и други добре известни класически теми. Това съвсем не означава прибягване до конспиративни тези за обяснение на политическия процес, а признаване на обстоятелството, че икономиката на прехода и консолидацията на елитите предстои да бъде изучавана в парадигмите на една реалност, която, бидейки постокомунистическа е постмодерна в малко по-друг смисъл.
   4.   Отношението към вътрешната сигурност, което наблюдаваме в България е по-скоро перестроечно, отколкото отношение на демократична държава: няма забрана да бъда казано каквото и да било от когото и да било, но не е налице и механизъм, който да принуди управляващите елити да вземат каквито и да било мерки в посока на подобряване на ситуацията. По тази причина българските политически елити се радват не само на възможността за пълна политическа безотговорност, която би следвало да поемат заради неефективните си действия, но и на възможността да избягване на наказателна отговорност. Операция „Чисти ръце” в Италия изпрати на съд или в затвора редица индустриалци, политици и държавни дейци. В България това не изглежда възможно да се случи. И няма да се случи докато има не политически чадъри над престъпни субекти, а престъпни чадъри над политически субекти.


Предложения

Може ли ситуацията да бъде променена? В една от книгите си Марк Твен беше казал, че няма нищо по-тъжно от младия песимист, ако не се брои старият оптимист, разбира си. Без желанието да изпадам на позициите на последния, и с оглед на професионалната ми експертиза, бих систематизирала предложенията си от позицията на учен и изследовател.

   1.  За да бъде намерено ефективно от административна, и приемливо от обществена гледна точка решение, въпросът за вътрешната сигурност, а в по-широк план, и на националната сигурност, трябва да стане въпрос на обществен дебат. Каузата на сигурността е твърде голяма, за да бъде отговорност само на държавната администрация; поради това тя с необходимост трябва да споделена. Основен ориентир на този дебат трябва да бъде възгледът, че обществеността все повече очаква сигурността да се превърне от държавно центрирана в центрирана върху човека концепция. В тази връзка първата роля принадлежи на медиите, които биха могли да се научат да продават темата за сигурността не на парче, а на едро. Проблемите свързани със сигурността по природа са новина и могат да бъдат такава и извън контекста на поредния скандал.
   2.  За да бъде намерено компетентно решение, проблемът за сигурността трябва да стане проблем на академичен дебат. В научен план сигурността може да бъде и реално е високо конкурентна област в която битуват различни идеи, състезаващи се за обществено одобрение, политическо внимание и икономическа подкрепа. Научният дебат трябва да бъде воден с участието на университетите, както и другите публични и частни изследователски и аналитични институции. Те трябва да могат свободно и честно да изразяват своите позиции, да имат шансове да ги представят и да се конкурират за финансиране в областта на изследвания на сигурността. Част от националните фондове за развитието на научните изследвания трябва да бъдат предназначени за изследвания в областта на сигурността.
   3.  Въпросите за сигурността трябва да станат поле на тясно сътрудничество между институциите, ангажирани с вътрешната, външната и човешката сигурност, и университетите и другите частни и публични аналитични и изследователски институции. Проектният принцип на работа, който широко се прилага в страните на ЕС и друго развити страни, трябва да се прилага и в България. Институциите на изпълнителната власт нямат ресурса, а и не се изисква от тях да го имат, да създават концепции и доктрини извън сферата на професионалната си компетентност; този ресурс е в университетите и изследователските институции. При формулирането на проблем на конкурентен принцип трябва да могат да се създават алтернативни екипи от експерти с теоретична и практическа експертиза, които след неговото решаване на прекратяват съществуването си. Така ще се избегне добре познатата ситуация при която на незнайни принципи при неизвестни процедури се избират лица, които пишат доктрини за националната сигурност – доктрини, които може и да не се лоши, но се безалтирнативни, а това само по себе си вече не е добре.
   4.  Сигурността трябва да бъде извадена от сферата на партийните интереси и поставена там, където й е мястото – в сферата на националните. Това може да стане чрез процес на консултации и контакти на работни групи излъчени от парламентарни и извънпарламентарни политически сили, личности с признат обществен авторитет и експерти, които на основата на открит, прозрачен и отговорен процес да постигнат минимален консенсус по проблемите на националната сигурност и договореност за набора от теми, които няма да бъдат подлагани на предизборни, следизборни и каквито и да било други политически спекулации.



1 Richard Ullman, "Redefining Security," International Security 8:1 (1983), p. 153.
2 Цитирано по Тройната коалиция се събира за проблемите с Румен Петков. 31 март 2008 г. www.mediapool.bg
3 Източник на данните: Геновева Петрова. И управляващи, и опозиция губят от скандалите. http://www.aresearch.org/recent/1515.html
4 Пак там
5 Доклад на Комисия по вътрешна сигурност и обществен ред по чл. 94, ал.3 от Правилника за организацията и дейността на Народното събрание, относно производството и разпространението на синтетични наркотици и констатирани проблеми в Министерство на вътрешните работи,
6 Цитирано по Байрли посъветва властта да изкорени връзките си с бандитите. В-к Монитор, 11 април 2008 година
7 Цитирано по Смени в кабинета след вота. В-к монитор, 12-13 април 2008г.