АКТУАЛНИ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА ПРЕД СИГУРНОСТТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ Печат
Автор Михаил Найденов   
Събота, 29 Ноември 2008 02:05
Най-бързо застига онази опасност, която пренебрегват.
Публий Сир

Протичащата трансформация в сектора за отбрана е насочена към привеждането на отбранителните способности в съответствие с параметрите на средата за сигурност. Системата за отбрана трябва да бъде адекватна на съвременните предизвикателствата, за да може целият сектор за сигурност, интегрална част от който е отбраната, да работи ефективно за формирането на такава среда за сигурност, в която държавата да може да реализира в най-пълна степен своите интереси. За да бъде обаче успешно ръководен този процес, следва преди всичко да бъде правилно зададена неговата посока. Това може да стане при положение, че първо се даде отговор на въпроса какви са предизвикателствата, т.е. рисковете и заплахите пред сигурността. На тази база може да се разработи адекватната на съвременните условия стратегия за национална сигурност.
Идентифицирането на реалните и актуални предизвикателства пред сигурността на България в настоящата стратегическа среда от гледна точка на българския национален интерес подпомага процеса на трансформация, като служи за отправна точка за концентриране на усилията за действие. При анализа на рисковете и заплахите следва най-напред да се отчете българското виждане относно уязвимостта на страната. Това предполага да се отговори на въпроса какво на настоящия етап представлява риск или заплаха за България предвид нейното геополитическо положение и провеждана външна политика и политика за сигурност. Тук неизменно следва да се отчитат и тези предизвикателства, които страната ни споделя поради факта, че е член на ЕС и НАТО или че участва в „коалиции на желаещите” при операции по управление на кризи.
Членството в ЕС и НАТО предполага поемане на ангажименти и споделяне на отговорности. Необходимо е обаче да се определи доколко страната е изложена на дадено предизвикателство, което същевременно е общо за цялата структура. На тази основа ще се определя и приносът на държавата в рамките на колективните усилия. България като страна-член се ръководи от стратегическите документи на НАТО и ЕС, като тя вече е поела ангажименти и изгражда в съответствие с тях необходимите отбранителни способности. Всеки член на даден съюз трябва да изпълнява задълженията си към общността, но преди всичко той има задължение към себе си – да изгради такива способности, които да отговарят на неговата реална уязвимост, на базата на преценката за външната среда, като това става в контекста и отговаря на съюзните усилия в тази насока. Затова тук от решаващо значение е анализът на уязвимостта на страната.
Заслужава да се отбележи, че стратегическите документи на съюзите са широкообхватни и се стремят да отговарят на вижданията на всички или на максимален брой членове (най-често обаче на водещите страни), затова те не биха могли да бъдат изчерпателни и да дадат напълно точен отговор на нуждите на всеки един член поотделно. Именно тук е мястото на националните стратегически документи, като например стратегията за национална сигурност, които трябва да позиционират държавата в зависимост от особеностите на средата за сигурност и на националния потенциал за въздействие върху нейните параметри. Това става, разбира се, в контекста и в съответствие със съюзните стратегически документи. Още повече, след като дадена страна-член на международна структура е дефинирала своето място и е определила предизвикателствата, пред които е изправена, тя ще може да допринесе в най-пълна степен за изработването и актуализирането на стратегическите документи на структурите, в които е интегрирана. По този начин държавата ще има възможност да прокарва най-ефективно интересите си в рамките на общността.
Анализът на рисковете и заплахите пред сигурността на България показва, че те в основната си част се покриват с тези на съюзниците и партньорите от НАТО и ЕС, като процесът на глобализация все повече засилва уязвимостта и непредсказуемостта. Тук обаче следва да се направи уговорката, че дори и предизвикателствата да са споделени, ключът за адекватното им неутрализиране е първо в тяхното приоритизиране от гледна точка на изложеността и уязвимостта на България към тях. Това ще позволи очертаването на най-ефикасните начини за справяне с тях. Необходимо е да се определи реалната уязвимост на държавата, което ще спомогне за намирането на уникалното й място в общата мозайка на усилията на страните от ЕС и НАТО. Оттук и секторът на сигурността, като цяло, и този на отбраната, в частност, ще получат адекватни цели и задачи, а България ще допринася максимално за колективната сигурност и отбрана.
Опитът за подреждане на предизвикателствата по значимост от гледна точна на българската национална сигурност за целите на настоящото изследване ще се осъществи на базата на критерии, които не се основават на най-голям медиен интерес, който е относителна величина във всеки един момент, а на това доколко в момента те засягат сигурността на страната и нейните граждани. Целта е да се дефинира българска гледна точка по тази проблематика, като се избягва копирането наготово на утвърдени от други държави и международни структури разбирания [1] за рисковете и заплахите и степента на тяхната значимост в настоящата стратегическа среда.
В съответствие в гореизложеното, при подреждането на предизвикателствата пред сигурността на България тази разработка започва не от тероризмът, който въпреки всичко остава водеща глобална заплаха, включително и за страната, а от други предизвикателства, на които сега не се обръща необходимото внимание и не се разглеждат достатъчно обстойно в медийното пространство. Тези рискове и заплахи, обаче, поради своя характер, ще се отразят върху способността на страната да се справя с останалите вече наложили се като център на вниманието както традиционни, така и нови и асиметрични рискове и заплахи.
България днес е изправена пред две все още незаемащи нужното приоритетно място в дневния ред на сигурността предизвикателства, които условно могат да се дефинират като „хронична слабост на обществото” и „преобръщане на ценностите”. Ако акцентът на първото пада върху социално-икономическите и демографските проблеми, то второто се отнася (но не се изчерпва само) до организираната престъпност и корупцията и тенденцията към постепенно им фактическо легитимиране като „нормално” социално явление.
„Хроничната слабост на обществото” като заплаха за националната сигурност води до трайна неспособност за създаване и развитие на необходимия потенциал, който да позволи на държавата да бъде конкурентноспособна в глобализиращия се свят и по-конкретно – в клуба на високоразвитите държави от ЕС. Това понятие не покрива единствено социалната сфера и най-ярката проява на тази слабост – трайно установилата се бедност, обусловена от недостатъчното ниво на доходите на преобладаващата част от населението (за момента най-ниските в сравнение с останалите страни-членки на ЕС). Именно последното и оттам – очертаващата се като продължителна критично ниска покупателна способност на населението – водят до невъзможност за създаване [2] на необходимата за всяка развита и просперираща държава средна класа. На този фон трябва да се прибавят и сериозните проблеми от неадекватно финансираните образование и наука, както и проблемите пред здравеопазването. През годините на прехода освен недостатъчно финансирано, здравеопазването бележи тенденция към влошаване на качеството. Всичко това е резултат главно, но не единствено, от провежданата от държавата икономическа политика, която въпреки безспорните постижения по отношение на макроикономическата стабилност през последните 10 години след въвеждането на валутния борд, не бе в състояние да постави страната на нужната писта за ускорено развитие, на което вече се радват редица бивши социалистически страни от Централна и Източна Европа.
„Хроничната слабост на обществото” се проявява и в един друг тежък проблем, на който също към момента не се отдава необходимото внимание – демографския [3]. Намаляването на раждаемостта и застаряването на населението в перспектива ще доведат до недостиг на работна ръка и проблеми в системите за пенсионно осигуряване. Особено тревожни са най-новите данни на статистическата служба на ЕС Евростат, според които в перспектива до 2060 г. населението на България ще намалее с близо 30 %. [4] Съчетанието на демографски спад, застаряване на населението, влошаване на здравния статус като цяло и спадът в качеството на образованието и професионалната подготовка ще засегнат крайно негативно трудовия пазар и оттам потенциала на страната да реализира ускорено икономическо развитие.
Не само количествените показатели обаче са от значение. Важно е преди всичко качеството на подготовка на кадрите в епохата на информационното постиндустриално общество, описано от американския писател футурист Алвин Тофлър като общество на „третата вълна” [5]. Ако обществото на „първата вълна” е аграрното, а на „втората” индустриалното масово общество, то това на „третата вълна” днес е достижение само на най-развитите държави. България по времето на социализма се развиваше като индустриално общество на масовото производство и масовото разпределение. Страната в момента е в състояние на преход към някои от достиженията на постиндустриалното информационно общество, като рискът е още дълги години българското население да бъде принудено да живее в условия на разпадащите се фундаменти на масовото индустриално общество и незавършения преход към информационно такова.
„Хроничната слабост на обществото” не само, че води до „изтичане на мозъци”, но също така не създава благоприятни условия за утвърждаване на достатъчна мотивация сред младите хора да се изграждат и развиват на високо личностно и професионално равнище. Това до голяма степен е функция от наложилото се като тенденция през последните 18 години пренебрежително отношение към образованието и науката, което директно нанася удар върху потенциала на държавата да създава достатъчно като брой и като ниво на подготовка специалисти. За съжаление засега елементарната пазарна логика не е в състояние да доведе до преобръщане на тази негативна тенденция. Фактът, че в областта на образованието и науката са необходими сериозни инвестиции, а резултатът не се проявява веднага и възвращаемостта е от по-различен характер, налага държавата, като форма на организация, да се намеси адекватно. Опитът сочи, че обществата, които са градили политиката си върху тази основа, са постигали значителен просперитет.
Образованието и науката се нуждаят от адекватни на тяхната роля и задачи инвестиции, за да може преди всичко да се увеличи конкурентно-способността на страната като място за чуждестранни инвестиции. Тези инвестиции се очаква за в бъдеще да бъдат привличани не толкова от сравнително ниските разходи за труд, а от равнището на производителност на труда, което засега остава най-ниското в ЕС. По данни на Евростат в това отношение България изостава от Румъния с близо 6 пункта, от Естония с около 30, а от Хърватия, която е страна-кандидат и преживя тежки военни действия по време на югославската война, с над 32! [6] Ако това ниво не се повиши, едва ли може да се очаква външните инвестиции да нарастват в нужния темп, за да може да се преодолее икономическото изоставане [7] в сравнение с другите страни от ЕС, включително новоприетите.
В подкрепа на горепосоченото е уместно да се изтъкне недостатъчното финансиране на научните изследвания. Това няма да позволи на България да се впише в реализирането на целите на ревизираната Лисабонска стратегия на ЕС, която предвижда като цел заделянето на 3 % от БВП за научноизследователска и развойна дейност до 2010 г. Все още обаче и останалите страни от ЕС не са постигнали тази цел [8], но дори и при това положение България със своите 0,45% засега остава далеч под средното ниво в ЕС. Още повече, че тези средства се изразходват главно за заплати и издръжка на материалната база. Това е една от причините държавата да е на последно място в ЕС по брой на учените спрямо активното население [9]. Предвид тези факти, едва ли България би могла да постигне целта си да гради конкурентноспособна, основана на знанието икономика. Тези проблеми ще се задълбочават, ако сегашните тенденции по отношение на дефицита на достатъчно подготвени кадри в съчетание с демографския фактор продължат да действат. Всичко това едва ли ще спомогне за повишаването на ниската производителност на труда, която е от ключово значение за икономическия растеж и за нарастване на доходите.
По принцип в държавните бюджети средства никога не са били достатъчни. Въпросът е обаче как те се изразходват. Държавният бюджет може да е малък в сравнение с този на други страни от ЕС със съпоставими количествени показатели, но проблемът пред правителствата е по какъв начин средствата трябва да бъдат разпределени най-ефективно и ефикасно по приоритети. Доброто менажиране на макроикономиката, по-конкретно поддържането на фискален резерв, преизпълнението на бюджета и реализирането на по-голям от планирания излишък, намаляването на данъчната и осигурителна тежест и грижата за удържане на инфлацията в определени рамки са похвални, но недостатъчни усилия, предвид реалните проблеми на страната и обществото. Тези резултати при наличието на „хронична слабост на обществото” започват да се възприемат като самоцел, като т.нар. финансова стабилност лежи върху нездравата основа на отсъствие на средна класа и недостатъчно развит човешки капитал.
Сравнително добрите макроикономически резултати не могат да компенсират пропуските в политиката на доходите и социалната сфера, натрупвани и задълбочени през вече близо две десетилетия. Още повече, при сегашните средни нива на трудови възнаграждения уязвимостта на населението от колебанията в цените на енергоносителите на световните борси, при определени условия, може да нарасне непредсказуемо, което би могло да предизвика сериозни политически проблеми. Покачването на цените на храните има засега по-остри отражения в държави от т.нар. „трети свят”, докато засега за България рисковете могат да произтекат от рязък скок в цените на енергията. Това би довело до инфлация и забавяне на икономическия растеж, което, от своя страна, ще задълбочи проблема с доходите и ще се отрази неблагоприятно върху социалната стабилност.
„Хроничната слабост на обществото” в нейните разгледани до момента измерения, особено демографското, не може да не се отрази върху процеса на набирането на достатъчно подготвени кадри за сферата на отбраната – цивилни и военни. Назначаването на подготвени и мотивирани служители, задържането и развитието им в системата не е изолиран процес, а се развива в рамките на условията, в които се развива обществото. Това не може да няма трайни последици върху едно от измеренията на сигурността – военната, а оттам и върху националната сигурност като цяло.
Изброените проблеми са на пръв поглед засенчени от други, като например тероризма и международните и вътрешнодържавните конфликти, но те са с дългосрочно въздействие върху потенциала на държавата да се справя с проблемите на бъдещето и да допринася за съюзните усилия за изграждането на един по-сигурен свят. „Хроничната слабост на обществото” като предизвикателство е тясно обвързана и в определена степен дори се подхранва от една друга пренебрегвана заплаха – „преобръщането на ценностите”.
Разгледаното по-горе предизвикателство с най-видимата му проява – бедността, създават предпоставки за развитието на организираната престъпност. Това обаче не е единственият и най-сериозен проблем. „Преобръщането на ценностите” води до възприемането на престъпността и корупцията в настоящите им мащаби и проявления като „неизбежно зло”, дори като „нормално” обществено явление. През последните години на все повече хора, особено на подрастващото поколение, се внушава (и то в не малка степен благодарение на медиите), че държавата е некомпетентна и безсилна да се справи с престъпността и корупцията, дори още повече – че тя и организираната престъпност са „едно семейство”. Чувството, че държавните институции са неспособни да осъществява легитимните си функционални задължения да гарантират обществения ред и сигурност има като негативно отражение постепенното утвърждаване в масовото съзнание на схващането, че всеки индивидуално трябва да търси начини да гарантира сигурността си. За щастие, обаче, тази тенденция все още не е доведена до крайност, какъвто е случаят при т.нар. „държави в процес на разпад”. В резултат от това предизвикателство се констатира намаляване на склонността на гражданите да сътрудничат на органите на реда за предотвратяване или разкриване на престъпление. Още повече, че показните гангстерски разстрели в големите градове и ниската разкриваемост на тежките престъпления допълнително подкопават общественото доверие в правоохронителните органи и, в частност, способността им да защитят адекватно свидетелите на престъпления. Така „преобръщането на ценностите” се проявява в нарушаването на връзката между държавата и гражданина.
Проява на „преобръщането на ценностите” е не само корупцията, но най-вече усещането сред хората, че, след като държавата няма достатъчно воля и/или не може да се справи с нея, тя е нещо „нормално”, дори адекватно на реалността поведение. Пример за действието на тази заплаха е фактът, че при т.нар. „купуване на гласове” по време на избори, интервюирани от редица медии избиратели признават, че биха продали гласа си или поне биха взели предложените пари. Едва ли тук е нужно да се споменава готовността на голяма част от гражданите да се примирят с даването на подкупи, с цел получаване на административна или здравна услуга.
Следователно за „преобръщане на ценностите” можем да говорим при наличието на широко възприемане на престъпно поведение, като корупцията в различните й форми, като нещо обичайно, дори необходимо, за да може отделният човек да си осигури, ако не просперитет, то поне известен минимум от материални и нематериални придобивки. Така корупцията се явява „отговор на гражданите на липсата на управление” [10]. Това води до генериране на мотивация за поведение, което руши чувството за обществена отговорност. Затова е логично да печели популярност схващането, че спрямо престъпността и конкретно корупцията като „огледало на управлението”[11] цари безнаказаност (с изключение на дребните нарушители или на неспазващи определени правила на поведение членове на престъпни групи). В тези условия отговорното гражданско поведение се счита за форма на идеализъм. В по-краен вариант това схващане може да прерасне в убеждение, че успелите и целесъобразно мислещите индивиди са малцинство, състоящо се от престъпници (корумпирани) с „бели якички”, ръководещи едър бизнес.
Всъщност това преобръщане на възприятията за нормалното има и една друга последица – законно забогателите (доколкото в днешни условия това определение може да се дефинира точно и недвусмислено) представители на бизнеса, които всъщност трябва да са в основата на пазарната икономика, базирана на правовата държава, се възприемат като принадлежащи към престъпния свят индивиди. Въобще концепцията за почтено забогатял човек трудно може да се впише в днешната масова перцепция за просперитета, видим израз на който е натрупаното богатство и начина, по който то се харчи.
Проблемът всъщност не е престъпността – и конкретно корупцията – като такава. Те са съществували и ще продължат, като това важи и за развитите „западни” държави, към които България претендира, че принадлежи още преди присъединяването си към ЕС на 1 януари 2007 г. Въпросът е в какви граници те ще се проявяват и дали там се стига до „преобръщане на ценностите”. В развитите демократични общества престъпността е разглеждана като отклонение и като такава е поставена и контролирана в определени рамки, което обаче не бяха способни да постигнат българските правителствата от началото на прехода. Такива резултати не биха могли да бъдат реализирани единствено с прагматизъм и умение да се разиграват фигурите на политическата и икономическата шахматната дъска, при автоматичното пренасяне на чуждия опит за изграждане на пазарна икономика и необходимото за това т.нар. първоначално натрупване на капитала. Затова е нужна, освен всичко посочено, и ясна ценностна ориентация, което предполага, рано или късно, да се наложи границата на нормалното гражданско поведение. Само така ще се създадат условия за развитие на „светлия” бизнес и ще се изгради средна класа.
Дали обаче може да се говори действително за преобръщане на ценностните ориентири или е по-точно да се каже, че излязлото от „зрелия социализъм” българско общество е трябвало да свикне с наложените „преобърнати ценности”, без преди това да е живяло в условията на западните демократични ценности? Може ли прекъснатата след 09.09.1944 г. традиция на опити за демократично развитие да бъде реанимирана и утвърдена по време на прехода на „преобърнатите ценности”? И дали формираният при социализма масов манталитет на колективна безотговорност и стремеж за индивидуално надлъгване на дребно с държавата не е благоприятна среда за процъфтяващата след 1989 г. корупция? Тези въпроси не могат да получат еднозначен отговор, но е сигурно, че отсега нататък е нужно действието на силни групи от гражданското общество, които да дефинират мястото на страната в ценностно отношение, за да може тя да се развива като нормална европейска правова държава на пазарната икономика. В този смисъл по-коректно би било да се говори не за „отвоюване на държавата от престъпността”, а за извоюването на мястото на именно тези ценности, които ръководят живота на обществата в държавите от ЕС и НАТО. „Завръщането в Европа” е не само политически и икономически акт, а също така и ценностно, културно и цивилизационно ориентиран процес.
Както влизането на България в НАТО и ЕС осигури мястото й в клуба на западните демокрации и трайно ревизира резултатите от срещата в Ялта, така е нужно отсега нататък да има национално обединение около стратегия, която да утвърди мястото на държавата като високоразвит и проспериращ член на ЕС. В противен случай, реален е рискът България да продължи да функционира като неефективен член на ЕС. Защото „ценностната недостатъчност”, както количествена, така и качествена, сред немалка част от политическия и административния „елити” (ако изобщо може да се говори за „елит” в смисъла, влаган в САЩ и Западна Европа) в голяма степен предопределя последното като постигнати икономически резултати мястото на страната в ЕС.
Комбинираното действието на „хроничната слабост на обществото” и „преобръщането на ценностите” води до един негативен дългосрочен резултат: неспособност на страната да се възползва максимално от възможностите на членството в ЕС. Още повече, това предполага България за дълги години да остане държава, чието развитие като член на общността е забавено, дори спряло [12], след акта на формалното присъединяване. Опасността в случая идва не толкова от налагането на санкции за неизпълнение на критерии, нито пък от спиране на финансирането по програми, колкото от недостатъчността на потенциала България да се възползва от перспективните възможности на членството и да се управлява успешно в условията на глобализация – икономическа, финансова, политическа, културна и дори глобализация на сигурността и отбраната. Защото в днешната конкурентна вътрешна среда на разширяващия се ЕС относителният упадък се дължи не толкова на удари и санкции отвън, колкото на пропускането на уникални шансове за развитие.
В този ред на мисли постигнатата цел България да стане член на НАТО и ЕС е необходима предпоставка за бъдещо развитие, поставяща страната в качествено нова среда за развитие, но сама по себе си тя е недостатъчна. Политическият елит, който реализира тези стратегически приоритети, сега е затруднен да ръководи държавата в тази нова конкурентна среда на богати възможности, за да може да започне да се случва и „българско чудо” по подобие на ирландското. Индикатор за напредък е икономическият растеж, но нарастването на БВП, немалък принос [13] за което има спекулативният балон на недвижимите имоти, едва ли би могло да дава и занапред особен повод за оптимизъм.
Сълзите от вълнение и новогодишните фойерверки може и да са момент на заслужена радост от изминаването на дълъг път и отварянето на едно ново начало за държавата и обществото, но тепърва ще има нужда от свеж потенциал за продължаване на поетия път. Ако се търси исторически аналог, след Втората световна война България бе поставена на изток от Желязната завеса и това предопредели развитието й за повече от половин век, но сегашният момент на забавено развитие като член на ЕС може да очертае бъдещето на държавата през следващия половин век като аутсайдер в общността на най-успелите в икономическо и социално отношение страни в света. Реален е рискът България да остане остров на сравнителна изостаналост сред морето на просперитет на все по-интегриращото се евроатлантическо пространство. Засега едни от видимите индикатори на тази възможна реалност са ниската усвояемост на средствата от фондовете на Съюза и пречките пред развитието на образованието и науката – всички директно засягащи изграждането на човешкия капитал и подсилващи „хроничната слабост на обществото”. Промяна обаче няма да може да настъпи без ново мислене и, ако не подмяна, то поне без сериозно подсилване на щафетата от способни хора при управлението на държавата в Обединена Европа, които да работят за така необходимото укрепване на държавността.
Засилването на държавността в епохата на глобализацията обаче не е цел сама за себе си, а служи на осигуряването на устойчива среда за развитие на гражданите и бизнеса. Държавата като форма на организация в съвременните условия трябва да бъде укрепвана [14], но не в смисъла на връщане на старото разбиране за държавата-нация, продукт на епохата на Просвещението и търсеща реализация на интересите си в условията на действието на законите на realpolitik от 19-ти и началото на 20-ти век. Държавата и днес остава „най-силният израз на дълбоката необходимост от ред и сигурност на народите” [15] и продължава да бъде „незаменимият инструмент на тяхното управление” [16]. В този смисъл държавните институции имат за задача да поддържат редът и законността, което ще осигури условия за максимално възползване от предимствата на членството в ЕС.
След като до тук бяха разгледани две по-малко видими предизвикателства пред държавността и националната сигурност, може да се пристъпи към анализа по-явните и „общоприети” рискове и заплахи. Тези две заплахи обаче създават фона, на който страната трябва да се справя с рисковете и заплахите на 21-ви век.
Незавършилите процеси на дезинтеграция в бивша Югославия остават актуално предизвикателство за националната сигурност. Засега Западните Балкани като цяло са стабилизирани, но все още има нужда от укрепване на постигнатите резултати. Не е изключено обаче ново активизиране на етническото и религиозно противопоставяне на фона на тези дезинтеграционни процеси и крайния национализъм. В дългосрочен аспект гаранция за успеха на стабилизирането и възстановяването на Западните Балкани е евроатлантическата интеграция, а в кратко- и средносрочен – операциите на ЕС и НАТО в Босна и Херцеговина и Косово и международната помощ за развитие. Засега Косово остава най-рисковият фактор за стабилността в Югоизточна Европа, като усложняване на обстановката там може да засегне и съседни държави, най-вече Република Македония. Към момента едва ли може да се очаква сериозно дестабилизиране на обстановката по сигурността, а дори и да има такива опити, силите на ЕС и НАТО ще са в състояние да се справят с тях.
Сигурността в Югоизточна Европа е неразривно свързана с развитието и действията на организираната престъпност, която има стабилни позиции в региона, особено в западната му част. Слабата държавност и икономическите трудности благоприятстват развитието на това явление. „Широкомащабната дейност на организираната престъпност и връзките й със структурите на властта и политическия елит са една от основните заплахи за сигурността в района.” [17] Към нея следва да се прибави и проникването в региона на структури на радикалния ислям и потенциалното взаимодействие между терористични джихадистки организации и организираната престъпност.
Престъпността в региона може само да усложни усилията на България да се справи с този проблем. Опасността произтича от опитите на организираната престъпност – при това успешни на места – да проникнат в структурите на властта и да употребяват държавата за свои цели. При българския случай съчетанието на „преобръщане на ценностите”, чувството сред населението за безсилие на държавните институции и недоверието в органите на властта могат при определени условия да доведат до неподозирани резултати.
Освен от стабилността в Югоизточна Европа, България е заинтересована и от укрепване на сигурността в Черноморския регион. Евентуалното дестабилизиране на части него може да забави процесите на утвърждаване на демокрацията и правовата държава и в крайна сметка на евроатлантическа интеграция на страните, заявили такова желание. Това би било пречка за борбата с организираната престъпност и различните видове трафик и би превърнало Черно море в „черна дупка”, отклоняваща ценни ресурси на ЕС, които могат да бъдат употребени за икономическото развитие на държавите от региона. Това би довело до задълбочаване на пропастта между Обединена Европа и части от този регион. Като се отчете фактът, че Черно море е свързващ транспортен коридор за енергоносители от Каспийския регион към ЕС, евентуални нови конфликти не могат да не засегнат енергийната сигурност на ЕС и в частност тази на България. Затова ангажиментът на ЕС в Черно море трябва да бъде задълбочен. Още повече, че локалните конфликтите застрашават морската сигурност и подхранват други предизвикателства, като организираната престъпност, трафикът на наркотици, нелегалната миграция, тероризмът и др.
Към настоящия момент не е загубил актуалността си един традиционен риск - междудържавните конфликти. Военният конфликт между Русия и Грузия от август т.г. за пореден път напомни, че войната като средство за решаване на международни спорове все още не е останала в миналото, най-малкото в този геополитически регион, въпреки че през последните години фокусът на вниманието бе изместен върху новите рискове и заплахи. Една война от класически тип обаче е възможно да отклони вниманието и усилията за справяне с новите предизвикателства. Черноморският регион като спорна зона за външни сили с комплексни и конкуриращи се интереси се очаква и за в бъдеще да поставя изненадващи проблеми. Още повече, Черно море е в тясна връзка с Каспийския регион и с Южен Кавказ и евентуална дестабилизация там би имала отражение и върху него.
Евентуален риск от реанимиране на регионалните огнища на напрежение би могъл да произтече не само от натрупаните противоречия в някои райони, но в по-далечна перспектива и от опитите за преразпределение на влияние между глобалните играчи в ключови региони на Евразия. Това се вписва в тенденцията към предефиниране на системата на международните отношения от едно- към много-полюсна, а като страничен ефект на определени точки по света би могло да настъпи „размразяване” на нерешени конфликти. Евентуално подобно негативно развитие ще се отрази и върху системите за отбрана на страните от ЕС и НАТО, като не е изключено дори връщане отчасти на някои елементи при изграждането на въоръжените им сили от времето на Студената война.
Руската федерация никога не е изоставяла намерението си за предефиниране на центровете на сила, като войната в Грузия е видима проява на амбициите й. С акта на признаването на отцепилите се от Грузия Абхазия и Южна Осетия Москва демонстрира не само възвръщането в известна степен на силата й след разпада на СССР, определен от бившия президент и настоящ премиер Владимир Путин като „най-голямата геополитическа катастрофа на 20-ти век”, но и че отсега нататък не само Западът може да поставя под въпрос част от действащото международно право, по-специално принципът на ненарушимост на границите (Косово). Това положение ще се запази, докато не се разреши заложеното в Устава на ООН противоречие между този принцип и правото на самоопределение.
Освен Руската федерация, от изграждането на многополюсен свят са заинтересовани също и Китай, утвърждаващата влиянието си на международната сцена Индия и други големи държави. Все пак, при анализа на тази тенденция следва да се отчита също и въздействието на един недържавен играч в системата на международните отношения, чието значение ще нараства с напредъка на глобализацията. Това са финансовите пазари, които, както пролича от войната в Грузия, реагират крайно негативно на ескалацията на напрежението, като последиците могат да надхвърлят сферата на финансовата стабилност. "Поне отчасти заради кризата в Грузия руските финансови пазари са загубили близо една трета от стойността си, като загубите в пазарната капитализация достигат стотици милиарди долари…Руската рубла се обезцени с около 10 %... Капиталът напуска Русия, само на 8 август са били изтеглени 7 млрд. долара,” посочи пред Сената заместник-държавният секретар на САЩ Уилям Бърнс (Ройтерс, 18.09.2008). Процесите на финансова глобализация днес фактически налагат положението, че ”не може да има ефикасна икономика без демокрация” [18]. Може би затова според някои оптимистични анализи повече „не е възможно да има Желязна завеса между Русия и Запада, като руският елит няма нито желание, нито идеология, които да позволят това.” [19] В тази логика на мисли самата „Русия не носи в себе си генетичен авторитарен код” [20], а днес тя е в преход от „имперски статус към класическа национална държава”. [21]
Едва ли днес управляващите в Москва споделят тази логика, още повече, че на 31 август 2008 г. президентът Дмитрий Медведев обяви пет основни принципа [22], от който занапред ще се ръководи външната политика на федерацията, наричани от някои наблюдатели „доктрината Медведев” [23]. Президентът категорично заяви принципът за многополярност на света, като не се приема една страна (в случая се визират директно САЩ) да доминира света, като еднополюсният свят е „нестабилен и заплашен от конфликти”. Немалко въпроси предизвиква и четвъртият принцип – готовността за защита на руските граждани и бизнес общност, независимо къде се намират те. Думите на секретаря на Съвета за национална сигурност Николай Патрушев са поредният израз на намеренията на сегашното държавно ръководство: „Русия се прояви като нов геополитически център на света след събитията в Кавказ… Балансът на силите се промени.” [24]
Въпреки, че междудържавните конфликти остават предпочитано средство за решаване на спорове и наличието на немалко рисков потенциал за дестабилизация на регионите на Югоизточна Европа и Черно море, засега няма видима заплаха за териториалната сигурност на България. Това е отразено и в настоящите плановете за придобиване на отбранителни способности. Евентуално забавяне или спиране на процесите на евроатлантическа интеграция на части от тези региони, съчетани с подновяване на локалните конфликти, в контекста на опитите на някои сили за преразпределяне на глобалното влияние, обаче, биха могли, при определени условия, да доведат до актуализиране в известна степен на риска от териториална инвазия, макар и в по-умален вид и не в същите мащаби като отпреди 20 години. Ако подобен негативен сценарий се реализира, не е изключено да се стигне до пренасочване на ценни ресурси, предназначени за изграждане на способности за експедиционни операции по управление на кризи, към статична и отживяла времето си териториална отбрана. Това би могло да натовари допълнително бюджетите за отбрана и дори да „изяжда” част от средствата за способности, които са реално необходими, и да ги отклонява към такива, които не допринасят за справяне с новите предизвикателства. Последното би ограничило полезността на държавата като съюзник в НАТО. Едва ли в обозримо бъдеще това би се реализирало, като по-скоро може да се очаква този контекстен сценарий да придобие малко по-висока степен на вероятност, което ще даде допълнителни мотиви на поддръжниците на териториалната отбрана.
Евентуалната дестабилизация на Черноморския регион ще навреди на стратегията на ЕС за диверсификация на енергийните доставки и за постигането на енергийна независимост. Черно море е ключово алтернативно трасе на доставки на енергоносители от Каспийския регион, чийто потенциал предстои да бъде доразвит. Изграждането на нови коридори за пренос на нефт и природен газ гарантира както допълнителни количества, за да се отговори на нарастващото търсене на европейските пазари, така и осигуряване на допълнителен източник на доставки. Това са критично необходими условия за гарантирането на енергийната сигурност на ЕС и на България в частност. Всъщност, днес едва ли би могло да се говори за енергийна независимост, а по-скоро за гарантиран непрекъснат поток от доставки в достатъчно количество и на разумна цена, без да се налага за това да бъдат жертвани важни интереси на държавата.
Възможно ограничаване или дори прекъсване на достъпа до жизненоважни енергоресурси би имало силен дестабилизиращ ефект върху икономиката. Това, от своя страна, би усложнило едно друго предизвикателство, а именно „хроничната слабост на обществото”. Всичко това би могло да се случи в контекста на задълбочаването на зависимостта от енергията от изкопаеми горива, нарастване на търсенето и конкуренцията за достъп до тях и борбата за геополитическо преразпределение на влиянието в световен мащаб. Енергията до момента е стояла в основата на редица междудържавни конфликти, като се очаква това да остане така и за в бъдеще. Още повече, че търсенето й допълнително ще нараства. Според Международната агенция за енергията до 2030 г. то ще се увеличи с повече от 50 %, като развиващите се страни ще имат дял от над 70 % от този ръст [25].
Що се отнася до предизвикателствата пред сигурността в днешната стратегическа среда, не може да не се засегне и въпросът за защитата на критичната инфраструктура. Под този термин се разбират тези съоръжения, мрежи и служби, които, ако бъдат прекъснати или разрушени, би настъпило сериозно отражение върху здравето, сигурността, икономическото благосъстояние или ефективното функциониране на страната [26]. Тази инфраструктура, ако не бъде надеждно защитена, е уязвима за терористични атаки, последиците от които могат да излязат извън границите на България.
Под критична инфраструктура, което е твърде широко понятие, се разбира също така и инфраструктурата за гарантиране на енергийната сигурност. Тъй като тя се изгражда не само в държавата-потребител, но и в транзитните страни и в страните-износителки, рисковете пред сигурността на инфраструктурата на производителите и транзитните държави не могат да не засегнат и България като страна-потребител. Затова е нужно да се развива сътрудничеството на ЕС и НАТО именно с тези страни-партньори. Енергийната сигурност е тясно свързана с икономическа сигурност, която е в основата на цялостната сигурност за обществото и държавата. А без икономическа и финансова сигурност не би могло да се гради адекватна на сегашните предизвикателства система за сигурност и отбрана.
Във връзка със защитата на критичната инфраструктура следва да бъде засегнат и въпросът за сигурността на компютърните системи и мрежи, която ще придобива все по-голямо значение за функционирането на държавата и за способността й да се справи с останалите рискове и заплахи. Киберпрестъпленията вече не са заплаха само за фирми и индивиди, а все повече и за националната сигурност [27], след като около 120 държави използват интернет за политически, икономически и военен шпионаж [28]. Кибератаките се очаква да станат предпочитано средство за водене на война или за дестабилизиране на противника както от недържавни субекти, особено терористични организации, така и от държави. Кибератаките срещу Естония (април 2007) и Грузия (август 2008) налагат отдаване на необходимото внимание на този нов вид уязвимост на държавата.
Друг риск, който с течение на времето ще се засилва и може да се превърне, при определени благоприятни отключващи фактори, в сериозна заплаха е незаконната миграция. Все още обаче непреодоляното предизвикателство „хронична слабост на обществото” до голяма степен възпира засилването на миграционния поток към страната като крайна дестинация. Въпреки това, като член на ЕС, България е с нарастваща привлекателност като транзитна държава за реализиране на незаконен миграционен поток към други страни-членки. Този проблем в повечето случай е свързан с организираната престъпност и може да доведе до влошаване на криминогенната обстановка [29]. Миграционният поток създава също така предпоставки за инфилтриране на радикални ислямистки елементи от „рискови” държави, което може да засили терористичната заплаха.
Екологичните рискове са не по-малко значими за сигурността, като евентуалното ускоряване на климатичните промени би предизвикало сериозни природни бедствия. Засега на страната се е налагало да се справя предимно с последствията от наводнения и горски пожари, но проблемът остава комплексен и трябва да се следи внимателно.
Евентуалното избухване на пандемии все още може да е обект по-скоро на теоретичен интерес, но този риск винаги трябва да се разглежда като актуален, особено при комбинирано действие с терористичната заплаха. Това би поставило на тежко изпитание системата на здравеопазване, предвид настоящия й статус.
Не на последно място по важност, настоящото изследване разглежда и тероризмът и разпространението на оръжия за масово унищожение. Като постоянна заплаха те са широко отразени от средствата за масово осведомяване, като на техния фон остават незабелязани някои други, разгледани по-горе предизвикателства. Още повече, че всички те са пряко или косвено обвързани един с друг. Например незаконната миграция и тероризмът могат да действат комбинирано или дестабилизацията на Черноморския регион благоприятства тероризмът и разпространението на оръжия за масово унищожение.
Тероризмът като основна глобална заплаха може да се комбинира с други предизвикателства, като доведе до допълнително усложняване на обстановката и затрудняване на действията по преодоляване на последиците. Уязвимостта на държавата към тероризма се увеличава с напредъка на процеса на глобализация, отварянето на границите и развитието на модерните технологии. Той ще остане във вниманието на правоохранителните органи, като с всяка терористична проява вниманието към него ще се изостря. Освен това актовете на тероризъм биха могли да имат като последици предприемането на военни интервенции, които да доведат до регионална дестабилизация и дори, при определени условия, до изостряне на напрежението между водещите центрове на сила в света.
Тероризмът на религиозна основа, особено ислямисткия, е заплаха за страната, особено като се отчете участието на България с контингенти в съюзни и коалиционни операции. „Присъствието в региона на Югоизточна Европа, особено Босна и Херцеговина и Косово, на големи контингенти чужди граждани от рискови страни и вероятността при това положение сред тях да са инфилтрирани ангажирани с терористична дейност лица повишават степента на заплахата. Не е изключено и дори е вероятно на територията на тези страни да са установени и „спящи клетки” на международни терористични структури, които при конкретни условия (възможно и в зависимост от позицията на дадена държава по определен проблем или криза) да бъдат активирани.” [30] Трябва да се вземе предвид и фактът, че вече са констатирани опити за радикализация на мюсюлманското население в България, която от 90-те години на миналия век влиза „в обсега на геополитическите интереси на ислямския радикализъм” [31].
Разпространението на оръжия за масово унищожение е друга ключова заплаха за националната сигурност. Според Генералния директор на МААЕ Мохамед Ел Барадей, констатиран е нарастващ интерес от страна на терористични организации да се сдобият с ядрени оръжия, като не може да се твърди със сигурност, че това вече не се случва [32]. Тук особено важен е граничният контрол, като евентуална дестабилизация на Черноморския регион би затруднила в голяма степен борбата срещу трафика на тези оръжия.
В пряка връзка с тази заплаха е и разпространението на средствата за доставяне на оръжията за масово унищожение до целта, като ракетните технологии. Тяхното разпространение в световен мащаб нараства, като международната общност все още остава недостатъчно подготвена [33]. Придобиването на балистичните ракети от нови сили е заплаха за Европа, като, според новата Бяла книга за отбрана и национална сигурност на Френската република [34], до 2025 г. се очаква те да могат да достигат територията на континента. Затова подсилването на международния режим против разпространение на ракетните технологии е не по-малко важно за сигурността, отколкото разпространението на ядрените, химическите, биологическите и радиологическите оръжия, към което понастоящем предимно е насочено вниманието.
Така очертаните рискове и заплахи изискват обединяване на усилията на различни сектори. От сега нататък все повече ще се налага комбинация и взаимодействие между различните структури за сигурност – външна и вътрешна. Новата Бяла книга на Франция, например, предлага нов интересен подход, изразяващ се в едновременното покриване на отбраната и сигурността, което отговаря на все по-голямото размиване на традиционно възприеманата и установена граница между вътрешна и външна сигурност. Новото виждане обединява четири политики – отбрана, вътрешна сигурност, външни отношения и икономика. Затова този документ дава добър пример, като резултатите биха могли да послужат и на други държави при изработването на национални стратегически документи и при провеждането на процеса на трансформация на сектора за сигурност, в частност на системата за отбрана. Това е сложен и непрекъснат процес, изискващ преди всичко трансформация в мисленето. Така ще може да се използва потенциалът както на чисто силовите средства, така и на инструментите на „меката сила”.
Разгледаните предизвикателства пред сигурността се очаква да продължат да действат в обозримо бъдеще, като първите две – „хроничната слабост на обществото” и „преобръщането на ценностите”, осигуряват един постоянен фон, на който могат да намерят своето проявление останалите. При това действието на последните ще бъде подсилено от постоянното подкопаване на държавността, осигурено от първите две. Освен това, опитите на водещи световни сили за глобално преразпределение на влиянието в света превръща държавите, разположени в спорни геополитически зони, както и тези по периферията на вече установените съюзи и коалиции, в поле на целенасочено въздействие на преплитащи се и противоречащи си интереси. Опитите за преразпределение на вече усвоените пространства обаче няма непременно да става с военни средства. Например, един от начините една държава, възприемана като спорна в борбата между по-големите сили на полето на геополитическата шахматната дъска, да бъде извадена от равновесие, а по този начин заедно с нея да се дестабилизира и общността, към която принадлежи, е като се задействат сили, които да нарушат механизмите за нормалното функциониране на обществото. Така страната би била в дисхармония с общността на своите съюзници и партньори.
Що се отнася до България, гореочертаният сценарий засега остава хипотетичен, особено предвид наличието на силни съюзници и партньори, които са заинтересовани страната да продължи по поетия път да бъде част от евроатлантическата общност. Рискът за България в този случай произтича не от някаква евентуална бъдеща форма на крайна дестабилизация или нанасяне на удар отвън, колкото от това държавата да не може да изгради потенциал да усвои най-пълно и ефективно ползите от членството в ЕС. За момента България е в ЕС de jure, но de facto все още липсва нужният капацитет, за да бъде преодоляно изоставането в икономическата и социалната сфера дори от някои новоприети страни-членки. Ако това не бъде постигнато, в обозримо бъдеще страната ще остане недостатъчно ефективен член на ЕС, обречен на сравнителна икономическа изостаналост и, следователно, ще заема още дълго време позицията на най-бедната и неспособна да се справи с престъпността и корупцията държава-член. Преобръщането на тази тенденция изисква преди всичко постигането на интелектуална и ценностна съвместимост със страните от Западна Европа и САЩ. Това значи не само готовност за посрещане на предизвикателствата когато и където възникнат, но и воля за непрекъснато развитие и усъвършенстване на базата на натрупания опит. Защото едва ли би било разумно да се очаква, че новият век ще бъде изпълнен с по-малко предизвикателства за международната общност от миналия.
В заключение, трябва да се помни, че всеки ред в Историята, поне до този момент, е бил предпоследен. Така е било и след Вестфалския мир (1648), Виенския конгрес (1814-1815), Версайската система от мирни договори (1919-1920) и Ялтенския следвоенен ред (1945-1989), което оставя открит въпроса дали след срещата между президентите на САЩ и СССР в Малта (1989) е настъпил „краят на историята” [35] или вече сме свидетели на нейното „завръщане” [36].

София, 21.09.2008 г.


Изразеното от автора мнение е изцяло лично!

[1]Стратегията за сигурност на ЕС (2003) и резултатите от дейността по нейното актуализиране, Стратегическата концепция на НАТО (1999), Стратегията за национална сигурност на САЩ (2006), Бялата книга за отбраната и националната сигурност на Френската република (2008) и др.
[2]Всъщност, създаването на средната класа не се изчерпва само с политиката на доходите, но това е предмет на отделно изследване.
[3]Вж. данните за населението на НСИ, http://www.nsi.bg/Population/Population.htm, както и Eurostat. (2008)  Population in Europe 2007: first results, Issue number 81
[4]Eurostat. (2008) Ageing characterises the demographic perspectives of the European societies, Issue number 72, http://epp.eurostat.ec.europa.eu
[5]Toffler, Alvin. (1980) The Third Wave, Bantam Books
[6]Вж. Евростат, Labour productivity per person employed, http://epp.eurostat.ec.europa.eu/tgm/table.do?tab=table&init=1&plugin=0&language=en&pcode=tsieb030
[7]Вж. сравнителните данните на НСИ, Програма за европейски сравнения, http://www.nsi.bg/GDP/ECP.htm
[8]http://europa.eu/rapid/pressReleasesAction.do?reference=MEMO/07/568&format=HTML&aged=0&language=EN&guiLanguage=en  
[9]Становище на БАН по въпроси, поставени в писмо № 0901-38 от 15 май 2007 г. от Министъра на образованието и науката, изпратено до МОН с писмо № 04-09-48 от 23 юли 2007 г., http://projectoria.org/forum/viewtopic.php?id=566
[10]Палдер, Хелмут. Съветник на министъра на правосъдието на Бавария, ФР Германия, 08.09.2008 г., http://money.ibox.bg/interview/id_644097020  
[11]Ibid.
[12]Найденов, Михаил. (2008) Ролята на „малките държави” в международните организации, Геополитика&геостратегия 4, 18-25
[13]Вж. изнесените данни в Измамно спокойствие. в. „Капитал” 37/12.09.2008 г.
[14]Относно функциите на държавата, които трябва да бъдат укрепвани, вж. Франсис Фукуяма (2004) State-Building: Governance and World Order in the 21st Century, Cornell University Press
[15]Plantey, Allain. (2000) Principes de diplomatie. Nouvelle édition, Pédone-Paris”, p. 7
[16]Ibid.
[17]Киров, Кирчо, ген.-майор, директор на Националната разузнавателна служба. (2007) Рискове и заплахи за сигурността в Югоизточна Европа. Пета международна конференция „Сигурността като предизвикателство пред европейската перспектива на Югоизточна Европа”, София, 11-12.09.2007 г., София, 2008, 123-129
[18]Khodorkovski, Mikhaïl. Quand la Russie a tort, l'Europe doit le dire, Le Figaro,  Propos recueillis par Laure Mandeville, 19/09/2008 | Mise à jour : 20:03
[19]Ibid.
[20]Ibid.
[21]Ibid.
[22]Пять принципов внешней политики Дмитрия Медведева. http://medvedev-da.ru/about/news/index.php?ELEMENT_ID=4390
[23]Вж. разработките относно руската външна политика и политика за сигурност и отбрана в абонаментната рубрика на агенция Стратфор, www.stratfor.com
[24]Цитиран от агенция "Фокус", 03.09.2008 г., която се позовава на „Интерфакс”.
[25]World Energy Outlook 2006, http://www.iea.org/Textbase/npsum/WEO2006SUM.pdf
[26]http://www.nato.int/docu/cep/cep-e.pdf
[27]McAfee Virtual Criminology Report 2007, http://www.mcafee.com/us/research/criminology_report/default.html
[28]Ibid.
[29]Киров, Цонко, зам.-министър на вътрешните работи (2007). Вътрешна сигурност и обществен ред – предизвикателства пред европейската перспектива на Югоизточна Европа. Пета международна конференция „Сигурността като предизвикателство пред европейската перспектива на Югоизточна Европа”, София, 11-12.09.2007 г., София, 2008, 161-162
[30]Киров, Кирчо., op. cit.
[31]Златков, Николай, началник отдел в НСС-МВР (2007). Вътрешната сигурност и европейската интеграция на Република България. Пета международна конференция „Сигурността като предизвикателство пред европейската перспектива на Югоизточна Европа”, София, 11-12.09.2007 г., София, 2008, 228-234.
[32]NATO Review, Bucharest Summit, April 2008, р. 22
[33]Вж. заключенията от одобрения от годишната сесия (2007) на Парламентарната асамблея на НАТО доклад PROLIFERATION OF MISSILES AND MISSILE TECHNOLOGY, 176 STCMT 07 E bis, http://www.nato-pa.int
[34]Le Livre blanc sur la défense et la sécurité nationale, 17.06.2008
[35]Fukuyama, Francis. (1992) The End of History and the Last Man, Free Press
[36]Kagan, Robert. (2008) The Return of History and the End of Dreams, Knopf

Материалът е завършен на 21.09.2008 г