Доклад , изенесен на кръгла маса на тема “Новата архитектура на европейската сигурност в светлината нпа превдложенията на президента на Русия Д.Медведев”, публикуван в списание “Международни отношения”, брой 4/2009 г.

С приемането на България и Румъния в НАТО през 2004 г., к7акто и няколко години по-късно, през 2008 г., на Албания и Хърватска, едновековната балканска геополитическа плетеница като че ли започна да изглежда по-малко сложна и не толкова хаотична. “Архитектурно” сигурността на региона бе допълнително подсилена, посредством разширението на Евросъюза от 2007 г., чрез което бе създадена сухопътна връзка, “стратегическа опорна дъга” с Гърция.

На настоящия етап обаче институционалните възможности за по-нататъшно геостратегическо и геоикономическо стабилизиране и укрепване на Балканите изглеждат изчерпани. Изостаналостта на България и Румъния в стопанско, инфраструктурно и благосъстоятелно отнношение и административната им неподготвеност за еврочленството се оказа ненапълно предварително предвиден и затова трудносмилаем проблем за Общността. До 2020 година ЕС най-вероятно ще си позволи разширение максимум с още една балканска страна- Хърватска. А по всичко личи, че Македония преживява понастоящем необратимо развитие в неприемлива за европейските ценности стандарти посока и по този начин присъединяването й към организацията на Североатлантическия договор неминуемо се отлага за неопределено бъдеще. Освен Гърция по всяка вероятност и България в най-скоро време също официално ще се окаже прривърженик на схващането, че мястото на въпросната страна дългжосрочно е в чакалнята и на НАТО и на Евросъюза. 

Ролята на Русия на Балканския полуостров в новите, видоизменени, съвременни условия по необходимост е ограничена до минимум при военнополитическия компонент, но за сметка на това е с подчертан акцент върху поддържането и създаването на жизненоважни икономически обвързаности и зависимости. В контекста естествено следва на първо място да се посочат двата тръбопровода Южен поток и Бургас Александруполис и изграждането на атомната централа в Белене. С тях от своя страна изключително ясно започва да се очертава приоритетността на “българското направление” в руската външна политика към нашия регион. Вметвам само, че в изказванията на руските дипломати България напоследък бива определяна вече като “предпочитан партньор”, което е видима промяна след почти две десетилетия на “сдържаност и безразличие”.

Понятно е, визирантите мащабни българо-руски икономически проекти да пораждат комплекс от договорни проблеми, чието изчистване във взаимен интерес изисква достатъчност на технологично време. И на това място особено трябва да се подчертае, че критиката по отношение на въпросните начинания в посока евентуалното създаване на едностранна ресурсна зависимост за България не бива да се разбира като кщритика срещу руската страна. Тя е по-скоро обоснована конструктивна критика относно липсата на еденна енергийна политика на Евросъюза, критика подчертаваща необходимостта от цялостна европейска общностна стратегия в енергийния сектор, органично включваща разнообразяването и алтернативността на източниците и доставчиците. Руските компании в никакъв случай не могат да бъдат винени, че желаят сигурност и стопанска изгода за себе си от продажбите на енергоресурси. Преодоляването на монополизма и едностранната зависимост при доставките на горива и суровини не е задача, стояща пред руснаците, а актуален нелек по същността си проблем пред обединена Европа.

В частност, и българското обществено мнение има още какво да научи по отношение на идентифицирането,“разшифроването” и правилното разбиране на чуждите интереси, касаещи страната ни и тяхното възможно насрещно балансиране . Защото най-лесният подход е, без адекватно вникване, на всяко действие или знак, пряко или непряко отнасящи се до България и българските интереси, да бъдат приписвани злонамерени и разрушителни, конспиративно заговорнически намерения. Впрочем, от подобен подход по местните медии и обществено мнение не е застрахована не само Русия, но същото понякога, при това достатъчно често, се предпоставя на Съединените щати, дори за Евросъюза.
Естествено, в дългосрочен аспект ролята на Русия на Балканите не би могла точно да бъде прогнозирана, защото зависи от намерениявисящ за сега отговор на редица същностни и принципни международни и вътрешни за тази държава въпроси. За пример ще започнем с най-простите от тях.

Дотолкова еретична ли е идеята за евентуално рускои членство в НАТО? Или тази за съвместна западно-руска противоракетна система? Да си припомним, че по първия въпрос руският президент Дмитрий Медведев изрече многозначителната фраза:”Никога не казвай никога” и така осигури обилна “информация за размисъл” на световните полиштически анализатори. Прогнозирам, че краткосрочно администрацията на президента Барак Обама ще отдели полагащото се внимание на сериозното изучаване на русктото предложение за обща антиракетна защита на източно-европейските страни и европейската територия на Русия.

Като географска територия, численост на населението и икономика Русия еднозначно не се явява държава, потенциален кандидат за членство в ЕС дори в някаква необозримо далечна перспектива. Този факт обаче не отменя съществените въпросителни около социалното и стопанско бъдеще и откритите /алтернативни/ опции за глобалното интегриране и поведение на страната. Дали руският елит ще предпочете да избере всеобщото бллагосъстояние, социалното неполярно разслоение и плътното сближаване със западната цивилизация, и по-конкретно с ЕВросъюза, или ще потърси исторически поредния свой отделен, “особен”, а може би “съветско носталгичен” руски път?

Дали рецидивите на посттоталитарното имперско мислене и непостижимите амбиции за водене на успешни “глобални шахматни игри” няма да смущават за дълги периоди нормалната международна обстановка, включително в нашия регион, каквито прецеденти имаше нееднократно за последните двадесет години? Отделен изключително специфичен въпрос в контекста е къде Русия ще търси в бъдеще време своите приятели, своето “проруско” лоби у нас. Дали то ще бъде сред олигархията и сред ретроградните среди или за него ще бъдат предпочетени добронамерените, европейски критично мислещи хора, познаващи и ценящи руската култура и можещи да правят разлика между непреходните културно-ценностни постижения на руския народ и конкретните, злободневни и често превратнти приумици на политическата класа в тази страна.

В нобеловата си реч великият Александър Солженицин казва: “Но ето че през последните десетилетия човечеството внезапно и незабелязано стана единно, обнадеждаващо и опасно единно до такава степен, че сътресенията и възбудената болка при една част от него мигновено се предава на останалите, които понякога посрещат нашествието, без да имат какъвто и да е било имунитет”. Подобна единност в руско-българските десетвековни отношения обаче съществува не от “напоследък”, а от много по-отдавна. Оценъчните скали, ценностните системи на двете нации, за които говори по-нататък в текста писателят, са твърде сходни и съвместими, затова и натрупаният общ духовен капитал не бива безотговорно да бъде разпиляван, като под влияние на текущата политическа конюнктура това се случваше особено през изминалите двадесет години.
По обясними причини, най-вече изхождайки от не толкова отдавнашната си история, на Русия политико-психологически й е трудно да приеме глобалната лидерска роля на Съединените щати. Но в икономически и иновационен, пък и във военно-технологичен, стратегически и също културен аспект, визираната роля и резултатно влияние все пак са твърде безспорно доказуеми. Което разбира се, дори за българското обществено мнение не означаваше и не означава напълно безрезервна подкрепа на “кръстоносното масианство” на предишната американска администрация, в частност на такива конкретни решения като това за намесата в Ирак или за изграждането на противоракетен щит в Полша и Чехия, последният възприеман от руската страна като откровена провокация спрямо сигурността й.

Следователно, “златната среда” тук би трябвало да се търси най-вече в укрепването ролята и значението на международното право и международните организации. От което на практика днес изконноу а не само официално декларативно, са заинтересовани и България и Русия.

Положително е, че в световната политика съществува непоклатим консенсус по повод недопустимостта на възобновяване на противопоставянето между западния свят и Русия и на започването на нова студена война. В речите на президента Медведев на форумите в Санкт Петербург и Евиан могат да бъдат открити редица конструктивни предложения, позволяващи не само постигането на всестранно приемлив нов “модус вивенди” по света, но и напипващи някои от пътищата за по-нататъшното интегриране на Руската фидиоация към световната икономическа и финансова система, последсната така или иначе основана върху утвърдените западни демократични цивилизац;ионни идеологически възгледи. Тези възгледи за лична свобода и либерална икономика, разразилата се икономическа, финансова и социална криза би могла единствено да модифицира, но не и есенциално да промени. В това определящо обстоятелство именно се коренят главните аргументи в полза на наличната днес надежда за по-добро бъдеще за България, за Балканите и за Русия.