Бившият министър на отбраната на Германия Фолкер Рюе сполучливо споделя впечатлението си, че ако обясниш на някого в Афганистан, че си изпратил въоръжени сили тук за да се бориш срещу терористите и да утвърдиш демокрацията, той ще ти се изсмее. Талибаните никога не са били терористи, но те оказаха гостоприемство на терористичната организация “Ал Кайда”, имат близки религиозни виждания и започнаха да използват терористични приоми и организирани престъпни практики, които частично финансират терористични организации. Но въпреки това “Талибан” си остава местно съпротивително движение, което няма нито целта, нито капацитета за включване в междуналродния тероризъм и застрашаване на западните страни. Встрани от вниманието на широката общественост остава факта, че замисълът на Бен Ладен с атентатите в САЩ на 11.09. 2001 г. първоначално претърпя провал. А той беше да се предизвика широка военна интервенция на САЩ в Афганистан, стотици хиляди жертви, които да доведат до промени в редица арабски страни и сваляне на корумпирани и прозападни правителства, както и консервативнни такива, които не следват ислямския път. Но тогава САЩ изпрати в Афганистан само 500 души от специалните сили и служители на ЦРУ с торби претъпкани с пари и очакваното от Бен Ладен не се случи. Той не можа да предвиди американската интервенция в Ирак, а именно тя обаче предизвика радикализирането на мюсюлманите в арабския свят.  По-късно трябваше да стигнем и до горчивата истина, че с военна сила Авганистан не може да бъде спечелен. Неефективни и погрешни подходи на международната общност в омиротворяването и възстановяването на страната ни изправят пред проблеми, чието решаване ще повлияе решително бъдещето и авторитета на САЩ и НАТО. Учудващо е, че не големите стратези на Запад, а една обикновена жена, капитан Мареа в холандския контингент в Афганистан направи може би най-верния синтензиран извод: “ Който иска да постигне нещо тук, се нуждае от търпение, даже от “стратегическо търпение”. Напредъкът тук не се измерва с месеци или години, а с поколения. Той се нуждае от способността да възприема факти, които изглеждат трудно приемливи за европейския модел на мислене.” С тази мисъл може би трябва да тръгнем, когато оценяваме постигнатото досега, изборите в Авфганистан и бъдещето на ангажиментите на международната общност.

Да коригираме грешките на мисията в Афганистан
Сигурността в Афганистан, която отбеляза сериозно нарастващо влошаване още през 2008 г. и досега, не бе оценена обективно и еднозначно от различните участници в мисията на международната общност. Очерта се очевидна разлика и между  оценките на политиците и на военните. Трябва да се признае, че последните бяха значително по-точни в тях.
От авганистанското правителство преди изборите беше дадена оценката, че състоянието на сигурността е “изключително лошо”, а официални лица говореха за ¼ от територията, в която проблемите са “сериозни”.
Американските военни в Афганистан са настоявали пред специяалния пратеник за Авганистан и Пакистан Ричард Холбрук, пакистанската армия да окаже по-силен натинск във Вазиристан по границата с Афганистан. Препоръките обаче не се приеха еднозначно. Посланикът на Пакистан в Турция Сардар Тарик Азизудин например, не само че не отхвърли упрека, че страната му не реагира досдтатъчно, но направи интересен намек: Истинският проблем бил финансирането и подпомагането на бунтовниците. В региона имало актьори, които не са заинтересоваяни от един дестабилизиран и изпаднал в хаос Пакистан. Каквото и да означава това, то е свидетелство за липса на доверие и подхранвани взаимни съмнения.

Паралелно с увеличаването на несигурността в Авганистан и активизирането на операциите на ISAF, рекордно нарастна броят на жертвите сред съюзническите сили, а в страни като Германия, Великобритания, дори и в САЩ намаля подкрепата сред гражданското общество за участие във войната.  Пентагонът загуби 110 военнослужащи само до август месец т.г., докато през цялата 2008 г. – 151 душиш. Великобритания даде 201 жертви, което е повече от целия период на войната в Ирак- 178 войници и офицери при общ контингент от 9000 души. роят на загжиналите германски войници в Афганистан е 35, а контингентът им е от 3500 души. Канада е загубила 120 войни от 2002 г. досега, а е с общ контингент от 2500 души.
Проследявайки  назад във времето намаляването на подкрепата на общественото мнение в основните страни със свои контингенти в Афганистан, констатираме, че поводите за срив на подкрепата са били: дадени жертви, искания на НАТО за увеличаване на ангажимента или вътрешнополитическа криза и политически дебати по военния бюджет. След изборите в Афганистан се добави и разочарованието от провеждането им и съмнението относно легитимността на избора.   
В САЩ само 42% от хората вярват, че войната в Афганистан ще бъде спечелена. В Германия подкрепата за участието на Бундесвера в операцията в течение на времето показва нестабилност- 49% през 2006 г, 64% през 2009 и отново срив след като загинаха германски войници и цивилни афганистанци по вина на германски командир.

Поредната, десета, жертва, която даде полският контингент в най-тежкото си досега сражение предизвика спор между командващият сухопътните войски генерал и министъра на отбраната за това, че войниците не били достатъчно добре въоръжени, а той доведе до оставката на генерала. Министърът поиска изпращането на още 200 полски войници към 2000-ия вече полски контингент, а премиерът Доналд Таск категорично заяви “Не повече войници, а по-добро оборудване” и обеща повече вертолети и бронирани машини.  

Въздържането на някои европейски страни от по-мащабни ангажименти се дължи не само на орязване на военните разходи, както обикновено се изтъква, а на все по-силно очертаващите се различия в тълкуването на мотивите за самия ангажимент, при това в правна и в политическа плоскост. САЩ, Великобритания, Канада и Холандия нямат съмнение, че участват в операцията в Авганистан като следствие на задължението им по параграф 5 от Североатлантическия договор, предвиждащ взаимно задължение за защита. Останалите се позовават на мандата на ООН, под който действа мисията ISAF. В политическата плоскост първите виждат реализация на една стратегия в смисъла на либералния интернационализъм, а останалите – съюзническа политическа солидаронст спрямо САЩ. От тук тръгват корените към проявата на различна степен на  солидарност и проблемите при разпределението на тежестите и отговорностите. Но тъй като в Афганистан вече няма спокойно място за да избира една страна по-удобен за нейните сили регион, а контингентите на такива членки на съюза, които досега отказваха да употребяват думата “война”, вече влязаха в истински сражения, избистрянето  на същността на ангажимента идва донякъде от само себе си.

Несвоевременно и неефективно се приложи концепцията за мрежова сигурност, за която така силно настояваше германският канцлер Ангела Меркел. По принцип концепцията развиваше цивилно-военното сътрудничество в конкретните условия на Авганистан, координирането на цивилните и военните аспекти и подобряване на едни нови цивилно-военни методи на планиране. Резултатите от прилагането им от провинциалните екипи по възстановяване бяха видими- на много места беше спечелено доверието на местното население, което само сигнализираше, когато се появят талибани /например в района на холандския контингент/ , съвместно се изградиха училища и мостове, совместно се организира защита на чувствителни обекти / в района на германския контингент/. Но беше пропиляно времето, когато талибаните се подвизаваха само в южната част на страната, докото през лятото на 2009 г. не остана провинция, която да не пламна от техните атаки и покушения. И сега цената на прилагането на призива “Няма сигурност без възстановяване и няма възстановяване без сигурност” ще бъде много по-висока. Наблюденията показват, че колкото повече се увеличава военния натиск, толкова повече се засилва съпротивата.
Военният анализатор от Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон Антъни Кордисман признава, че “това, което трябва да бъдат интегрираните гражданско-военни усилия, съсредоточени върху спечелване на войната” всъщност са размити и осакатени. Загубата не е поради “силен противник”, а поради лошото управление и липсата на “единство в усилията” както от страна на САЩ, така и сред страните от НАТО.  

Една от основните слабости във военната стратегия беше, че след операции по прочистване на определени райони от бунтовници, предаване контрола на местната администрация  и изтегляне на силите на ISAF, талибаните отново се завръщаха, а преди изборите подпалваха и разрушаваха построеното – например училища- и поставяха дори свои постове по кръстовищата за да демонстрират кой е госдподарят там. Обявеното от президента на САЩ увеличаване на въоръжените сили беше продиктувано не само от това да се гарантира провеждането на изборите, но и да се удържат заети вече позиции. А новият командващ американските войски в Афганистан ген. Стенли МакКристъл поясни, че следващите военни операции ще бъдат основно в региони, в които е в състояние да осигури дългосрочно военно присъствие. Важен момент в новата стратегия е  
целта за защита на населението, а не ликвидирането на възможно най-голям брой бунтовници,
както и разговори с племенните старейшини за отказ на подкрепа за талибаните и примирие с правителството и военните.

Понастощящем в Авганистан има 62 000 американски военнослужащи. 35 000 са военните от НАТО. Освен обявеното от Вашингтон   попълнение от 6000 души до края на годината, решение за допълнителни сили ще се вземе след оценка на резултатите. Но в доклада на Командването на силите на НАТО се посочва, че за реализиране на новата военна стратегия са необходими още 20 000 военнослужащи. В Конгреса на САЩ, във Великобритания, която в такъв случай трябва да предостави още 1500 души, още повече в Германия,  засега не изглежда обаче, че са склонни на такова увеличение. Но американски специалисти в самия Кабул, като Антони Кордсман, съветник на американските въоръжени сили, считат, че е необходимо увеличаване на американското присъствие  дори с още 45 000 души.
Интересен момент е, че броят на цивилните служители от фирми, работещи за Пентагона в Афганистан надмина този на американските военни, стационирани в страната. Ползата е спорна, защото в някои случаи тяхното поведение може да навреди на американските интереси, какъвто беше случая с разстреляните 17 иракски граждани в Багдад от служители на фирмата “Блекуотър”.
Нуждата от повече войски за овладяване на ситуацията в цялата страна и въздържането на повечето съюзници от чувствително увеличаване на своите военни контингенти подхрани спекулативни коментари за привличане на въоръжени сили на други страни. Последните анализи тръгнаха от проведено необичайно военно учение на Китай с 58 000 военнослужащи, което можело да бъде сигнал за готовността на тази страна да допринесе за омиротворяване на Афганистан. В аргументите може да има теоретичен смисъл, предвид възможното изравняване на участващите регионални сили и компенсиране конкурнецията между Пакистан и Индия, но в  прагматичен смисъл контрадоводите са повече- как ще се възприеме това от по-малките съседи, как ще реагират самите авганистанци, няма ли да се активират вътрешнополитическите проблеми с мюсюлманските малцинства и т.н. Единствено в един следвоенен Афганистан именно Китай би могъл да има по-значима роля поради огромните си финаносви ресурси, които може сда предостави за нуждите на икономиката и образованието на тази страна.

Във военен аспект се очертаха и други слабости, като се започне от принципното положение, че европейските армии не са изградени концептуално и структурно за изпълнение на задачи като борба с бунтовници, като се мине през недостига на вертолети и проблеми с транспорта  и се стигне до несъгласуваност на действията на  отделните съюзници. Пример за последното са операциите на американските въоръжени сили в Северен Афганистан, без дори да уведомят за това регионално командване “Север”, под чийто контрол е района, споделят с горчивина високопоставени германски военни.
    
    Една от сериозните причини, да не бъде овладяна сигурността в страната е закъснението в подготовката на авганистанските въоръжени и полицейски сили, които трябваше да поемат в свои ръце  отговорността за поддържането на сигурността. Понастоящем Афганистанската народна армия наброява 92 хиляди военнослужащи, а числеността на полицията трябваше да възлезе на 82 000. Обучените обаче бяха 60 00 военни и 25 000 полицаи.  

Сега, когато американците се договориха с Кабул числеността на Авганистанската народна армия да бъде увеличена до 240 хиляди военнослужащи, а на афганистанските полицейски сили – 160 000 , произтичат две следствия: първо, за обучението им ще бъдат необходими още доста години, а намаляването и изтеглянето на коалиционните сили в Авганистан ще бъде отложено във времето.
Предвид на всички трудности и проблеми е разбираемо, че в оценките относно продължителността на мисията в Афганистан, често се срещат големи различия. А едва ли някои днес може да прогнозира това. Ясно е, че някои изявления са силно повлияни от вътрешнополитически съображения в отделните страни, но не са реалистични, като очакването за изтегляне до 2 години. По-близък да истината е  кандидатът на ГСДП и външен министър на Германия Франк-Валтер Щайнмайер, който заяви, че “Бундесверът ще бъде представен в Афганистан още 10 години и повече”, т.е. 2019-2020 г.
Някои правителства, които са под вътрешнополитически натиск обявяват преждевременното изтегляне на своите военни контингенти. Това по принцип заявиха Холандия и Канада например. Но последвалото раздразнение в НАТО е справедливо, защото в един съюз такива неща трябва да се съгласуват! Някои парламентаристи също заявиха: “Заедно сме отишли в тази страна, заедно ще излезем от нея.”